№ 155
гр. Смолян, 17.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми май през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Росица Н. Кокудева
Членове:Петранка Р. Прахова
Зоя Ст. Шопова
при участието на секретаря Софка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Зоя Ст. Шопова Въззивно гражданско дело №
20255400500186 по описа за 2025 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.258-273 ГПК.
С решение № 9/19.02.2025 г. по гр.дело № 115/2024 г.
Чепеларският районен съд ОСЪЖДА „З.А.К.:Ж З“ АД-гр.С. да заплати на А.
М. Г., на основание чл.432 ал.1 КЗ, сумата от 3 606 лева - частичен иск от
претенцията за сумата 7 098,80 лева, представляваща обезщетение за
имуществени вреди на лек автомобил марка и модел „Мазда 2“ с
регистрационен номер Х **** КР, в резултат на ПТП от 21.02.2023 г.,
настъпило по вина на Н.А.Д. - водач, управлявал застрахован при ответника
със застраховка "Гражданска отговорност", застрахователна полица №
ВG/30/122002322876, лек автомобил „БМВ Х5“ с рег.№СМ **** АТ, ведно със
законната лихва, считано от датата на завеждане на исковата молба –
07.05.2024 год. до окончателното изплащане на сумата; като ОТХВЪРЛЯ
претенцията за заплащане на сума в размер на 67,68 лева, представляваща
обезщетение за забава по чл.86 от ЗЗД върху частично предявената сума от
3 606 лева за периода от 13.03.2024 год. до 30.04.2024 год.
На следващо място е осъдено ЗАД „Д.Б.: Ж.З.“ да
1
заплати на адвокат К.А.П. от АК – С. сумата от 650 лева адвокатско
възнаграждение, определено по реда на чл.38, ал.2 от ЗАдв, за осъществено
процесуално представителство по предявения от А. Г. иск срещу „З.А.К.:Ж З“
АД.
Отделно, ЗАД „Д.Б.: Ж.З.“ е осъдено да заплати сумата
383,18 лева, от които 144,24 лв. държавна такса и 238,94 лева разноски за
изготвената съдебно – автотехническа експертиза в размер на 250 лева, по
сметка на РС – Чепеларе.
Срещу това решение в осъдителните му части е подадена
допустима въззивна жалба от „З.А.К.:Ж З“ АД-гр.С., чрез пълномощника
адв.И.Ц., с искане да бъде отменено и да бъдат отхвърлени исковете на А. Г.,
евентуално – да бъде намален размерът на обезщетението за имуществени
вреди.
Жалбоподателят иска и да му бъдат присъдени
направените разноски.
В съдебно заседание дружеството-жалбоподател, редовно
призовано, не изпраща представител. От пълномощника му адв.И.Ц.
въззивната жалба се поддържа чрез изпратено писмено становище.
С отговор по чл.263, ал.1 ГПК въззиваемият А. М. Г., чрез
пълномощника адв. К.П., оспорва жалбата и моли за присъждане на
разноските за въззивното производство за адвокатско възнаграждение.
В съдебно заседание въззиваемият, редовно призован, не се
явява и не изпраща представител. Пълномощникът му адв.К.П. продължава да
оспорва жалбата с писмена молба, като иска и присъждане на възнаграждение
по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв в размер на 800 лв.
Въззивният съд намира, че решението в обжалваните части
е правилно и следва да се потвърди, като се имат предвид изложените от
Чепеларския районен съд мотиви на осн.чл.272 ГПК. По доводите в жалбата
съобразява следното:
С протоколно определение № 27/15.02.2024 г. Чепеларският
районен съд одобрява споразумение по НОХД № 137/2023 г., по силата на
което признава за виновен Н.А.Д., който на 21.02.2023 г., при управление на
лек автомобил "БМВ Х5" с peг. № СМ **** АТ, нарушавайки правилата за
2
движение по пътищата/чл.16, ал.1, чл.20, ал.2 и чл.21, ал.2 ЗДвП/ е допуснал
настъпването на ПТП с последвал челен удар между управлявания от него лек
автомобил, удряйки насрещно движещия се лек автомобил марка и модел
„Мазда 2” е peг. № Х****КР, управляван от А. М. Г., в резултат на което е
причинил по непредпазливост на А. Г. средна телесна повреда, изразяваща се
в счупване на гръдната кост, на трето ребро вдясно, както и непълно счупване
на трето и четвърто ребро вдясно, довело до трайно затрудняване на
движенията на снагата за продължителен период от време, и на В.К.К.,
изразяваща се в счупване на типично място на лява лъчева кост, наложило и
оперативна намеса за репозиция на фрагментите, довело до трайно
затрудняване на движението на ляв горен крайник за продължителен период
от време - престъпление по 343, ал.3, б. “а” , предл.1, във вр. с ал. 1, б. „б“, във
вр. с чл. 342, ал.1 от НК, за което на същия е наложено наказание лишаване от
свобода за срок от 7 месеца и лишаване от право да управлява МПС за срок от
десет месеца.
Със споразумението е установено, че Н.Д., нарушавайки
чл.16, ал.1, чл.20, ал.2 и чл.21, ал.2 ЗДвП, като не е изпълнил задълженията си
непрекъснато да контролира управляваното от него МПС; не е избрал
безопасна скорост на движение при преминаването на участъка от пътя с
десен завой, не се е съобразил с атмосферните условия и с релефа на
местността, състоянието на пътя и на превозното средство, със собствените си
възможности и всички други обстоятелства, имащи значение за безопасността
на движението, и не е направил всичко възможно да намали скоростта до
безопасната за преминаване през участъка от пътя или да спре, когато е
възникнала опасност за движението, както и да се движи най-вдясно по
пътното платно за движение със скорост под 40 км/ч, установена с пътен знак
„Б-26“ в този пътен участък, който не е позволявал движение със скорост, по-
висока от 40 м/ч, а се е движел с технически несъобразена скорост от 80 км/ч и
не е изпълнил задължението си на пътно платно с двупосочно движение на
водача на ППС, когато платното за движение има две ленти – да не навлиза и
да се движи в лентата за насрещно движение, освен при изпреварване или
заобикаляне, като, навлизайки в пътната лента, предназначена за насрещно
движение, създал опасност за превозните средства, движещи се по нея, в
резултат на което е причинил настъпването на ПТП с челния удар между
управлявания от него автомобил и управлявания от ищеца.
3
Трайната съдебна практика, вкл.напр. Решение № 50009 от
13.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 2214/2021 г., I т. о., приема, че, съгласно чл.
383, ал. 1 НПК, одобреното от наказателния съд споразумение има
последиците на влязла в сила присъда. Съгласно чл. 300 ГПК, влязлата в сила
присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който
разглежда гражданските последици от деянието, относно това дали е
извършено, неговата противоправност и виновността на дееца. Визира се
конкретно извършеното изпълнително деяние /действие или бездействие/, с
характерните му белези, относими към осъществените юридически факти, за
което деецът е осъден, в съответствие с приложената наказателно-правна
норма. Всички останали факти, които имат отношение към гражданските
последици от деянието, без да са елементи от фактическия състав на
престъплението, следва да бъдат установени с допустимите доказателствени
средства, в рамките на производството по разглеждане на гражданския иск за
обезщетяване на вреди /когато такъв не е бил предявен в наказателното
производство / и с оглед принципа на непосредственост и равенство на
страните в процеса. …. Както се сочи и в решение № 53/2.11.1981 г. на ОСНК
на ВС, силата на пресъдено нещо се разпростира досежно всички признаци на
престъпния състав и досежно правната квалификация на деянието.
С случая поведението на пострадалия А. Г. не е предмет на
споразумението, тъй като не се касае за съпричиняване, представляващо
елемент от състава на престъплението. Затова фактът на съпричиняване, имащ
отношение към гражданските последици на деянието, с оглед принципа за
непосредственост и равенство на страните в процеса, би могъл да бъде
установяван конкретно със съответните доказателствени средства в рамките
на производството по разглеждане на предявения срещу застрахователя иск. В
подобен смисъл е и т. 7 от Тълкувателно решение 1/23.12.2015 г. по тълк. дело
№ 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, съгласно която тежестта за доказване е върху
позоваваща се на съпричиняването страна в процеса, делинквент или
застраховател.
Всичко това обаче следва да се направи в установените в
процесуалния закон срокове.
Затова е неоснователно оплакването, че Чепеларският
районен съд не е отчел направеното от застрахователя възражение за
4
съпричиняване, тъй като не е съобразил изобщо поведението на водача,
застрахован при жалбоподателя, а именно: че А. Г., нарушавайки разпоредби
на ЗДвП и ППЗДвП, е управлявал автомобила с несъобразена скорост, заради
което не е успял да избегне удара с другия автомобил.
Съгласно практиката на ВКС, изразена и в Решение № 50052 от
13.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 648/2022 г., II т. о., „За да бъде намалено на
основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия
следва да бъде надлежно въведен в предмета на спора от застрахователя чрез
защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан при
условията на пълно и главно доказване от позоваващата се на
съпричиняването страна в процеса. Възражението на застрахователя за
съпричиняване за настъпване на вредоносния резултат от страна на
пострадалия трябва изрично да се заяви в първоинстанционното производство,
като това следва да стане в срока за отговор на исковата молба по чл. 131
ГПК, респ. в допълнителния отговор, на въпрос на съда за изясняване на
фактите по делото - чл. 145, ал. 1 ГПК или по реда на чл. 143, ал. 2 ГПК, както
и ответникът би могъл да поиска допълнителен срок по чл. 144 ГПК. С
решение № 98/29.06.2016 г. по т. д. № 1499/2015 г. на ВКС, ТК, I т. о. е
разяснено, че надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в
първоинстанционното производство може да бъде направено и след изтичане
на срока за отговор на исковата молба, ако е налице хипотезата на чл. 147, т. 1
ГПК по отношение на обстоятелствата, на които се основава възражението.“
Последното е прието и в Решение № 41 от 26.04.2017 г.
на ВКС по т. д. № 3133/2015 г., I т. о.
В случая няма заявено от ответника възражение за
съпричиняване от ищеца в отговора на исковата молба. В него защитата на
дружеството-застраховател се ограничава до доводите за прекомерност на
исканото обезщетение и на наличието на тотална щета по см. на чл.390 КЗ на
процесното МПС. Прекомерността на търсения размер се свързва с искането
на ответника той да бъде съобразен с действително причинените повреди на
автомобила, за да не се стигне, след плащане на обезщетението, до
изравняване на имущественото състояние на ищеца с имущественото му
състояние преди увреждането, като се позовава на решение № 165/24.10.2013
г. по търг.дело № 469/2012 г. на ІІ т.о. и определение № 92/20.02.2014 г. по
5
търг.дело 0 2662/2013 г. на ІІ т.о. на ВКС.
Затова в определение 97/19.06.2024 г., с което е направен
доклад по чл.146 ГПК, не е изложено от РС-Чепеларе възражение за
съпричиняване и не е разпределяна доказателствена тежест във връзка с него.
Ответникът не е възразил срещу този проект за доклад, както е видно от
изявлението на пълномощника му на съдебното заседание от 18.07.2024 г.
Едва в писмено становище на ответника с №
3442/20.12.2024 г., преди насроченото за 24.01.2025 г. съдебно заседание,
явяващо се последно пред районния съд, за разглеждане на делото в отсъствие
на представителя и представяне списък на разноските, от пълномощника му е
казано по този повод следното: „В случай, че дадете ход по същество, моля да
постановите решение, с което да отхвърлите предявените от ищеца искове в
пълен размер поради недоказаност на същите с оглед правилното
разпределение на тежестта на доказване на фактите и обстоятелствата от
страните. В условията на евентуалност, ако намерите ищцовата претенция за
основателна, то моля да счетете, че размерът и е прекомерно завишен, с оглед
наличието на съпричиняване от страна на ищеца за настъпването на
процесното ПТП и вредоносния резултат от него, както и предвид това, че
търсеното обезщетение е необосновано завишено и не съответства на размера
на присъжданите от съдилищата обезщетения за подобни случаи.“
Това означава и че в случая не е налице хипотезата на чл.147,
т.1 ГПК, предвиждаща, че, до приключване на съдебното дирене страните
могат да твърдят нови обстоятелства и да посочват и представят нови
доказателства само ако не са могли да ги узнаят, посочат и представят
своевременно. Няма твърдение от ответника и няма данни по делото той да не
е могъл своевременно да узнае, посочи и представи обстоятелства и съответно
– доказателства за съпричиняване, поради което не може да твърди, че такова
е налице.
Във въззивната жалба също няма доводи за съществуване
на някоя от хипотезите, посочени в горното решение на ВКС с № 50052 от
13.07.2023 г. по т. д. № 648/2022 г., II т. о. Ето защо, след като ответникът не е
заявил възражение за съпричиняване в срока за подаване отговор на исковата
молба по чл.131 ГПК, а по-късно, без да е налице хипотезата на чл.147, т.1
ГПК или на друга от посочените в същото решение на ВКС, и това възражение
6
не почива на никакви конкретно описани обстоятелства, няма представени или
поискани във връзка с него доказателства, липсата на произнасяне по него не
представлява никакво процесуално нарушение. Това е така, защото
възражението не е надлежно въведено в спора, поради което по него не са
събирани доказателства и страните не са провели защита, съответно-съдът не
го е обсъждал.
Същото възражение не подлежи на разглеждане и от
въззивния съд, съобразно чл.266, ал.1 ГПК, като едва във въззивната жалба се
сочи, че А. Г. управлявал автомобила си с несъобразена скорост, поради което
не успял да избегне удара с другия. С въззивната жалба няма и искане за
доказателства относно твърдяното съпричиняване. Ето защо по него не следва
да се излагат други мотиви.
Лишено от основание е и оплакването в жалбата как САТЕ
не дава категоричен отговор относно точния механизъм на увреждане на
МПС „Мазда 2“. Както се посочи по-горе, ответното дружество с отговора на
исковата молба провежда защитата си с два довода: за прекомерност на
исканото обезщетение и за наличието на тотална щета по см. на чл.390 КЗ на
процесното МПС, като прекомерността на търсения размер се свързва с
искането на ответника той да бъде съобразен с действително причинените
повреди на автомобила, за да не се стигне, след плащане на обезщетението, до
изравняване на имущественото състояние на ищеца с имущественото му
състояние преди увреждането. Т.е., нито с отговора на исковата молба, нито
впоследствие ответникът е противопоставил възражения, свързани с
конкретния механизъм на ПТП – например, че този механизъм не е надлежно
установен, и в тази връзка не е оспорил твърдението на ищеца, че
уврежданията на автомобила са резултат именно от престъпното поведение на
водача на застрахования при ответника автомобил Н.Д..
Така механизмът на ПТП не е бил спорен предвид защитата
на ответника, който с отговора на исковата молба не е и формулирал задача
вещото лице по назначената САТЕ, касаеща механизма на ПТП и наличието на
причинна връзка с претендираните щети на ищцовия автомобил. Съответно,
на вещото лице не е възлагана задача да установява конкретния механизъм на
ПТП.
От заключението му обаче безспорно се установява, че е
7
налице причинно - следствена връзка между настъпилото ПТП на 21.02.2023
год. и щетите върху „Мазда 2“, като това е отговорът на първата поставена от
съда задача на експерта: какви увреждания е получил л.а „Мазда 2“ с рег. № Х
**** КР в резултат на ПТП от 21.02.2023 г. Категоричният отговор на вещото
лице В.С. е, че настъпилите увреди по автомобила са причинени при
механизъм на удар и/или притискане, като същите добре съответстват да са
следствие от ПТП-удар от лек автомобил. Предвид направения анализ, от
техническа гледна точка експертът заключава, че има причинно-следствена
връзка между описания механизъм на ПТП в исковата молба и увредите на
автомобила.
С писменото становище вх.№ 3442/20.12.2024 г., постъпило
след представяне по делото на САТЕ от 28.10.2024 г. дружеството-
жалбоподател изобщо не е оспорило това заключение нито като цяло, нито в
конкретни негови части.
Предвид разпоредбите на чл. 383, ал. 1 НПК и чл. 300 ГПК,
с одобреното споразумение по НОХД № 137/2024 г. на Чепеларския районен
съд, е установено по задължителен за граджанския съд начин, освен друго, и
че Н.Д., нарушавайки по конкретно описани начини чл.16, ал.1, чл.20, ал.2,
чл.21, ал.2 ЗДвП, е причинил настъпването на ПТП с челен удар между
управлявания от него лек автомобил „БМВ Х5“ с рег.№ СМ **** АТ, удряйки
насрещно движещия се лек автомобил „ Мазда 2“ с рег. № Х **** КР,
управляван от А. Г.. Затова се явява неоснователно оплакването в жалбата, че
не били установени безспорно нарушенията, извършени от страна на водача,
застрахован при ответното дружество, които да се намират в пряка причинно-
следствена връзка с настъпилото ПТП и вредоносните последици от него,
поради което и при евентуална доказаност на иска, обезщетение не следвало
да бъде присъждано изобщо или поне намалено наполовина. Вижда се, че това
оплакване е предпоставено от застъпената теза на ответника-жалбоподател за
съпричиняване на вредите от ищеца, която обаче не може да се разглежда по
изложените по-горе съображения.
На осн.38, ал.2 във вр. с ал.1, т.2 ЗАдв и чл.78, ал.1 ГПК,
както и решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 на СЕС, дружеството-
жалбоподател следва да бъде осъдено да заплати на адвокат К.П., защитавал
безплатно въззиваемия-ищец А. Г., възнаграждение в размер на 500 лв. за
8
въззивното производство, съобразено с липсата на фактическа и правна
сложност на делото и извършената работа-подаване отговор на въззивната
жалба и писмено становище от 27.05.2025 г., без явяване в съдебно заседание.
По изложените съображения Смолянският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 9/19.02.2025 г. по гр.дело №
115/2024 г. на Чепеларския районен съд.
ОСЪЖДА, на осн.чл.38, ал.2 ЗАдв, „З.А.К.:Ж З“ АД-гр.С.,
ЕИК ******, да заплати на адвокат К.А.П. от АК – С. със съдебен адрес: гр.С.,
ул. Инж. И.И. № 33, адвокатско възнаграждение от 500 лева /петстотин лева/
за осъществено процесуално представителство във въззивното производство
на А. Г..
Решението не подлежи на обжалване заради ограничението
по чл.280, ал.3,т.1, пр.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9