№ 1225
гр. София, 12.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Красимир Машев Въззивно гражданско дело
№ 20221000501241 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 260492/09.02.2022 г., постановено по гр. д. № 2786/2018 г. по описа на
СГС, І ГО, 24 състав, поправено с Решение № 2786/17.05.2022 г., частично е уважен
предявеният от Е. И. Т. срещу ЗАД „ОЗК-Застраховане” АД осъдителен иск с правно
основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 90000 лв.
(искът е отхвърлен за разликата до пълния му предявен размер от 160000 лв.),
представляваща застрахователно обезщетение за причинените неимуществени вреди
(изживени болки и страдания от настъпилата на 08.07.2017 г. смърт на нейния син И. П. Б.),
ведно със законната лихва върху главното парично притезание от 28.01.2018 г. до
окончателното му изплащане (тази акцесорна претенция е отхвърлена за 1 ден (27.01.2018
г.).
За да постанови решението, първоинстанционният съд е приел, че са установени
всички правопораждащи спорното материално право юридически факти, като съобразно
уредените в чл. 52 ЗЗД критерии за справедливост заместващото обезщетение за причинени
неимуществени вреди от настъпване на процесното застрахователно събитие е в размер на
сумата от 120000 лв., като то следва да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД с ¼,
тъй като загиналият чрез своето противоправно поведение (управление на лек автомобил с
неразрешена скорост) е допринесъл в съвкупния съпричинителен процес за настъпване на
вредоносния резултат. Оставено е без уважение второто релевирано в отговора на исковата
молба правонамаляващо материално възражение за съпричиняване на вредоносния резултат
(управление на процесния автомобил без правилно поставен предпазен колан).
Така постановеното решение в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е обжалвано от ищцата в
частта, в която предявеният иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1
ЗЗД е отхвърлен за сумата над 90000 лв. до размера от 140000 лв., ведно със законната лихва
1
от 27.01.2018 г. до окончателното заплащане на главното парично притезание, поддържайки,
че то е необосновано, тъй като при определяне размера на заместващото обезщетение
съобразно критериите за справедливост, установени в нормата на чл. 52 ЗЗД, решаващият
първоинстанционен съд не е съобразил в достатъчна степен факта, че след загубата на своя
син ищцата ще бъде лишена до края на живота си както от неговата морална подкрепа, така
и от и емоционалното общуване и финансовата помощ, която той й е оказвал, като тази
скръб не може да се преживее и преодолее с времето. Счита, че не е установено по несъмнен
начин наведеното от ответника правонамаляващо материално възражение за съпричиняване
на вредоносния резултат, тъй като не е доказана причинно-следствената връзка между
противоправното поведение на загиналия и настъпване на вредоносния резултат.
Въззиваемият-ответник е подал в законоустановения срок по чл. 263, ал. 1 от ГПК
отговор на въззивната жалба, в която заявява становище за нейната неоснователност. Не
поддържа своевременно релевираното в отговора на исковата молба материалноправно
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат поради управление от загиналия на
процесния автомобил без правилно поставен предпазен колан.
Решението не е обжалвано от ищцата в частта, в която искът за заплащане на
застрахователно обезщетение за причинените й неимуществени вреди е отхвърлен за
разликата над 140000 лв. до пълния му предявен размер от 160000 лв., а от ответника в
частта, в която този иск е уважен до сумата от 90000 лв., поради което в тази част то е влязло
в сила и въззивният съд не дължи произнасяне.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК,
намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във
въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт.
СГС, І ГО, 24 състав, е бил сезиран с осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1
КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Правната норма, регламентирана в чл. 432, ал. 1 КЗ, урежда и гарантира правната
възможност на увреденото лице да предяви пряк иск за обезщетяване на претърпените вреди
срещу застрахователя, с когото делинквентът или отговорно за неговото противоправно
деяние лице е сключил договор за застраховка „Гражданска отговорност”, обезпечаваща
неговата деликтна отговорност. Фактическият състав, от който възниква имуществената
отговорност на застрахователя за заплащане на застрахователно обезщетение на увреденото
лице, обхваща следните две групи материални предпоставки (юридически факти): 1)
застрахованият виновно да е увредил ищеца, като му е причинил имуществени или
неимуществени вреди, които от своя страна да са в пряка причинно-следствена връзка с
противоправното поведение на застрахования и 2) наличие на застрахователно
правоотношение, произтичащо от договор за застраховка „Гражданска отговорност” между
делинквента и ответника - застраховател.
Тъй като обжалваното решение е влязло в законна сила в частта, в която е уважен
искът за заплащане на застрахователно обезщетение за причинени неимуществени вреди
при настъпване на процесното застрахователно събитие на 08.07.2017 г. – до сумата от
2
90000 лв. (в частта, в която първоинстанционното решение не е обжалвано), основанието
(правопораждащите спорните материални права юридически факти) на предявения
осъдителен иск е установено със сила на пресъдено нещо, като спорът по настоящото дело
се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е
приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при
определяне размера на заместващото обезщетение, както и дали пострадалият е допринесъл
чрез своето противоправно поведение (управление на лек автомобил с неразрешена скорост)
в единния съвкупен съпричинителен процес за настъпване на вредоносните последици.
Както бе изяснено, в отговора на въззивната жалба ответникът не поддържа своевременно
релевираното възражение за съпричиняване на вредоносния резултат (управление от
загиналия на процесния автомобил без правилно поставен предпазен колан), поради което то
е извън предмета на правния спор, пренесен пред въззивната инстанция - арг. чл. 269, изр. 2
ГПК.
При определяне размера на заместващото обезщетение при причинена смърт на
близък – в конкретния случай на син, е необходимо да се отчете начинът на извършването
на противоправното деяние, претърпените от ищцата психически страдания от загубата на
близкия родственик, неговата възраст, социално-икономическите условия в страната към
момента на настъпване на застрахователното събитие – средата на 2017 г., както и
нормативно определеният лимит на обезщетението за настъпили неимуществени вреди,
виновно причинени от застраховано лице по застраховка „Гражданска отговорност” – в
размер на 10 млн. лева при причиняване на неимуществени вреди, независимо от броя на
пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ, в релевантната редакция на тази правна норма).
Тъй като неимуществените вреди, които представляват неблагоприятно засягане на
лични, нематериални блага, не биха могли да бъдат възстановени, предвиденото в закона
обезщетение не е компенсаторно, а заместващо и се определя съобразно критериите,
предписани в правната норма на чл. 52 ЗЗД – по справедливост от съда. Съгласно ППВС №
4/1968 г. понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие. То е
свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които
трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението.
От показанията на свидетеля М. Б., дъщеря на ищцата, се установява, че майка й
изживява изключително тежко кончината на своя син, тъй като двамата живеели заедно в
семейното жилище, в едно домакинство – баща им ги напуснал, когато децата били още
малки. Свидетелства, че починалият й брат изцяло бил поел грижата за ищцата – за нейната
издръжка, за дама им. Обичали в почивните дни да пътуват из България. В болницата,
където и тя се лекувала от травматичните увреждания вследствие на процесното ПТП,
научила новината за кончината на своя син, като изразявала своята мъка чрез
непрежалимостта на своя син („Повтаряше през цялото време, че не иска да продължи да
живее без него”). Свидетелят изяснява обаче правнорелевантното обстоятелство, че тя е
намерила сили да превъзмогне преживения шок от смъртта на загиналия чрез общуването с
дъщеря й и нейните деца – „Тя продължи живота си напред с внуците си”.
Съдът приема за достоверни показанията на свидетеля, тъй като, преценени с всички
други събрани по делото доказателства - арг. чл. 172 ГПК, те не са вътрешно противоречиви,
житейски логични са, потвърждават се и от останалите събрани по делото доказателства,
като субективните възприятия за последиците върху психиката на ищцата и изживените
3
след кончината на нейния син болки и страдания са непосредствени.
При определяне на заместващото обезщетение за причинените на ищцата
неимуществени вреди следва да се вземе предвид обстоятелството, че загубата на близък
родственик (на 41 навършени години), към когото ищцата е била силно привързана, ще я
съпътства през целия й живот. Впоследствие тя ще бъде лишена както от емоционалния
контакт, така и от нейната морална и финансова подкрепа. Следователно, болките и
страданията, които ищцата ще продължи да изпитва от загубата на починалия й син, трябва
да бъдат отчетени при определяне размера на дължимото застрахователно обезщетение.
Както бе изяснено от свидетелските показания, ищцата и синът й са изградили силна
духовна връзка, като те са били привързани един към друг - той, наред с дъщеря й, е бил
нейна морална подкрепа, като я е подпомагал и финансово (живели са в едно домакинство,
като заедно са осмисляли и свободното си време). От друга страна обаче, в процеса на
доказване не се установи, че починалият И. П. Б. е притежавал специални професионални
качества или таланти, за чието усъвършенстване неговият родител да го е насърчавал и
подкрепял, като очакванията за неговото духовно и професионално развитие да са създавали
естествена гордост от постиженията на починалия. Установи се и, че майката не е загубила
надежда в живота си - грижи се за своите внуци, като получава подкрепа и от своята дъщеря.
В този смисъл, не се доказаха превишаващи обичайните неимуществени вреди от загубата
на близък родственик (пълнолетно дете), изразяващи се в душевни болки и страдания,
свързани с естествената скръб, безпомощност и терзания.
При така изяснените правнорелевантни факти въззивният съд приема, че
заместващото обезщетение на ищцата за причинените от противоправното поведение на
делинквента И. В. А. неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания
от загубата на нейния син, е в размер на 130000 лв. Наистина, законодателят е определил
висок нормативен максимум на застрахователното обезщетение за причинените от
застрахованото лице неимуществени вреди – до 10 млн. лв., независимо от броя на
пострадалите лица (арг. чл. 492, т. 1 КЗ, в релевантната редакция на тази правна норма).
Следователно, по този начин той е целял заместващото обезщетение да отговаря на
действително претъпените болки и страдания. Но заместващото обезщетение представлява
парично право, като неговата обезщетителна функция е насочена към получаване на
имуществени блага, чрез които да бъде морално удовлетворен пострадалият, като
емоционално да бъдат потиснати изживените неблагоприятни последици от причинените му
болки и страдания. В този смисъл, съобразно обществено-икономическите условия в
страната към момента на настъпване на процесното застрахователно събитие – средата на
2017 г., и наложилите се морални норми в обществото, респ. съобразно съдебната практика,
справедливият размер за заплащане на заместващо обезщетение при смъртта на пълнолетен
син, към когото ищцата е изпитвала силна привързаност, е в размер на сумата от 130000 лв.
Неоснователно е обаче релевираното в отговора на исковата молба възражение от
ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от загиналия (т. нар. „компенсация на
вини”, уредена в чл. 51, ал. 2 ЗЗД) – поради управление на лек автомобил с неразрешена
скорост. За да се определи дали е налице съпричиняване на вредоносните последици, респ.
степента на участие на пострадалия в цялостния съпричинителен процес, е необходимо да се
4
изследва механизмът на настъпване на процесното ПТП. Процесуалното задължение
(доказателствената тежест) за установяването на този правнорелевантен факт принадлежи
на страната, която навежда това частично правоизключващо възражение, като доказването
трябва да е пълно (несъмнено, безспорно) съобразно правилата, предписани в правната
норма на чл. 154, ал. 1 ГПК. В този смисъл е и константната практика на ВКС, формирана
по реда на чл. 290 ГПК с Решение № 98/24.06.2013 г. на ВКС по т. д. № 596/2012 г., II т. о.,
ТК; Решение № 206/12.03.2010 г. по т. д. № 35/2009 г. на ВКС, II т. о.; Решение №
59/10.06.2011 г. по т. д. № 286/2011 г. на ВКС, I т. о.; Решение № 99 от 8.10.2013 г. на ВКС
по т. д. № 44/2012 г., II т. о., ТК; Решение № 169 от 2.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1643/2013
г., II т. о., ТК и пр.
От приетата от СГС като компетентно изготвена и неоспорена от страните САТЕ,
извършила подробен анализ на всички събрани по делото доказателства, вкл. снимковия
материал, се установява, че в момента на настъпване на удара между двата леки автомобила
починалият водач на л. а. „Ситроен” се е движел със скорост от 55 км./ч., т.е. установено е,
че е управлявал този лек автомобил с превишена скорост (над разрешената от 30 км./ч. за
този пътен участък). Но не е доказано по несъмнен, безспорен начин от ответника (чрез
пълно доказване съгласно правилото, предписано в чл. 154, ал. 1 ГПК), че ако ищецът бе
управлявал л. а. „Ситроен” с разрешената за пътния участък скорост от 30 км./ч., процесните
травматични увреждания биха били предотвратени или биха били с по-нисък интензитет,
като те не биха довели до леталния изход - от комплексната САТЕ се изяснява единствено,
че вещото лице автоексперт не е могъл – поради липса на специални медицински знания, да
отговори на релевантния въпрос дали би настъпила смъртта на ищеца (водач на л. а.
„Ситроен”), ако той е управлявал процесния автомобил с разрешена скорост. На вещите
лица медици нито е зададен такъв въпрос, нито те са изяснили дали движението с превишена
скорост е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на леталния изход, т.е. дали
ако пострадалият би се движел с разрешената скорост интензивността на травматичните
увреждания би била по-ниска, което обстоятелство би предотвратило неговата кончина.
Следователно, ответникът, комуто принадлежи процесуалното задължение
(доказателствената тежест), не установи по безспорен начин, че смъртта на сина на ищцата
би била предотвратена, ако той не би извършил противоправно поведение, поради което
релевираното в отговора на исковата молба частично правонамаляващо материалноправно
възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от противоправното поведение на
загиналия се явява неоснователно и следва да бъде оставено без уважение. В този смисъл,
необоснован се явява правният извод на първоинстанционния съд (основан само на една
житейска вероятност, неподкрепена от установени по делото правнорелевантни
обстоятелства), че „при този удар вероятността да настъпи този изход е по-малко вероятна,
доколкото силата на удара и мястото на удара ще бъдат различни”.
Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените
правни съждения предявеният осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с
чл. 45, ал. 1 ЗЗД трябва да бъде уважен до размера от 130000 лв., като обжалваното решение
бъде отменено в частта, в която предявеният иск е отхвърлен над сума от 90000 лв. до
5
размера от 130000 лв., като той бъде уважен допълнително за сумата от 40000 лв.
При основателност на иска, следва да се присъди и претендираното акцесорно
вземане - за заплащане на законната лихва върху главното парично задължение от момента,
от който то се претендира (27.01.2018 г.). По отменения КЗ застрахователят отговоря за
дължимата от делинквента законна лихва (от момента на настъпване на увреждането –
застрахователното събитие) – арг. чл. 227, т. 2 КЗ (отм.), във вр. с чл. 223, ал. 2, изр. 2 КЗ
(отм.), а по действащия КЗ застрахователят дължи законна лихва, за която отговаря
делинквентът, считано 1) от датата на уведомяването от застрахования за настъпването на
застрахователното събитие или 2) от датата на уведомяване или на предявяване на
застрахователна претенция от увреденото лице, която от датите е най-ранна – чл. 429, ал. 3
КЗ. Съгласно правната норма, уредена в чл. 429, ал. 2, т. 2 КЗ, в застрахователното
обезщетение се включват и лихвите за забава, дължими от делинквента, поради което по
силата на чл. 497, ал. 1 КЗ застрахователят дължи законната лихва за собствената си забава
върху размера на застрахователното обезщетение, включваща и лихвата за забава на
делинквента, ако не го е определил и изплатил в срок, считано от по-ранната от двете дати:
1. изтичането на срока от 15 работни дни от представянето на всички доказателства по чл.
106, ал. 3 КЗ и 2. изтичането на срока по чл. 496, ал. 1 КЗ (не повече от 3 месеца от
предявяване на т. нар. застрахователна претенция по чл. 380 КЗ). В този смисъл е и
практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК - напр. Решение № 128/04.02.2020 г.
на ВКС, ТК, I отд. по т.д. № 2466/2018 г.
Установява се, че т. нар. застрахователна претенция - за заплащане на дължимото
застрахователно обезщетение, е отправена от ищцата до ответното застрахователно
дружество на 27.10.2017 г. (л. 12 от кориците на първоинстанционното дело), поради което
от този момент се дължи и законната лихва. Но с оглед на основания принцип в българския
граждански процес - диспозитивното начало (арг. чл. 6, ал. 2 ГПК), тази акцесорна
претенция трябва да бъде уважена от поискания в исковата молба момент, т.е. от 27.01.2018
г. до окончателното изпълнение на главното парично задължение. Следователно,
първоинстанционното решение трябва да бъде отменено и в частта, в която тази акцесорна
претенция е отхвърлена за 1 ден (за 27.01.2018 г.), като тя бъде уважена и за този период.
Крайният съдебен акт на СГС, представляващ по своето правно естество
определение, трябва да бъде отменено и в частта, в която на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8
ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника съдебни разноски над сумата от 645,19 лв.
до присъдения размер от 1308,56 лв.
При този изход на спора, съобразно уважената и отхвърлена част от предявените
искове, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на ищцата адв.
Я. Д. Д. от САК трябва да бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред СГС в размер на сумата от 613,13 лв. - на основание чл.
7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения (до дължимия размер от 3843,13 лв.), а за осъщественото процесуално
представителство пред САС в полза на въззивницата - сумата от 1680 лв. (на основание чл.
78, ал. 5 ГПК възражение за прекомерност е неоснователно – уговореното и заплатено
адвокатско възнаграждение за осъществената от процесуалния представител на
6
въззивницата правна помощ е под минималните размери). С оглед на отхвърлената част от
въззивната жалба на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с чл. 273
ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП в полза на въззиваемия трябва да бъдат присъдени
сумите по 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство пред
САС.
Тъй като ищцата е била освободена от процесуалното задължение за заплащане на
държавна такса и разноски на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, респ. чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК
ответникът трябва да бъде осъден по правилата на чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 и
ал. 2 ГПК да заплати допълнително държавна такса за разглеждане на иска пред СГС в
размер на 1600 лв., респ. допълнително сумата от 361,80 лв. (до общо дължимата сума от
1175,85 лв.), а в полза на бюджета на САС сумата от 800 лв., представляваща дължимата
държава такса за разглеждане на въззивната жалба.
Мотивиран от горното, Софийският апелативен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260492/09.02.2022 г., постановено по гр. д. № 2786/2018 г. по
описа на СГС, І ГО, 24 състав, поправено с Решение № 2786/17.05.2022 г., в частта, в която
е отхвърлен предявеният от Е. И. Т. срещу ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ” АД иск с правно
основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. чл. 45, ал. 1 ЗЗД над присъдената сума от 90000 лв. до
размера от 130000 лв., представляваща застрахователно обезщетение за причинени
неимуществени вреди от настъпило на 08.07.2017 г. застрахователно събитие по договор за
застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (смъртта на нейния син И. П.
Б.), ведно със законната лихва от 27.01.2018 г. до окончателното й заплащане; в частта, в
която е отхвърлена акцесорната претенция за заплащане на законна лихва за 27.01.2018 г.,
както и в частта, в която Е. И. Т. е осъдена на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК да заплати
на ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ” АД сумата над 645,19 лв. до присъдения размер от
1308,56 лв., като ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ” АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. София, ул. „Света София” № 7, ет. 5 да заплати на Е. И. Т., ЕГН
**********, с адрес гр. гр. ***, ж.к. „***“, бл.**, вх.*, ет.*, ап.** по иска с правно
основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД допълнително сумата от 40000 лв.
(общо за 130000 лв.), представляваща застрахователно обезщетение за причинени
неимуществени вреди от настъпило на 08.07.2017 г. застрахователно събитие по договор за
застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите (смъртта на нейния син И. П.
Б.), ведно със законната лихва от 27.01.2018 г. (за сумата общо от 130000 лв.) до
окончателното й заплащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решението в останалата обжалвана част.
РЕШЕНИЕТО в останалата част като необжалвано е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 ЗА ЗАД „ОЗК-ЗАСТРАХОВАНЕ” АД да
заплати на адв. Я. Д. Д. от САК, с адрес гр. ***, ул. „***” № **, ет. * допълнително сумата
от 613,13 лв., представляващо адвокатско възнаграждение за процесуалното
7
представителство пред СГС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК ЗАД „ОЗК-
ЗАСТРАХОВАНЕ” АД да заплати на Е. И. Т. сумата от 1680 лв., представляваща
уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителства пред
САС.
ОСЪЖДА на основание на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК,
във вр. с чл. 273 ГПК, чл. 37 ЗПП и чл. 25, ал. 1 НЗПП Е. И. Т. да заплати на ЗАД „ОЗК-
ЗАСТРАХОВАНЕ” АД сумата от 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за процесуално
представителство пред САС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК ЗАД „ОЗК-
ЗАСТРАХОВАНЕ” АД да заплати допълнително сумата от 1600 лв. държавна такса, както
и допълнително сумата от 361,80 лв. съдебни разноски – в полза на бюджета на СГС, а на
основание чл. 78, ал. 6, във вр. с чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК сумата от 800
лв. държавна такса – в полза на бюджета на САС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото Решение да се връчи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8