О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е N
гр.
Сливен, 02.03.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, в закрито заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
СТЕФКА МИХАЙЛОВА
мл.с. СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въззивно ч. гр. д. N 129 по описа за 2020 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Поизводството е образувано
по частна жалба против разпореждане, с което е уважено частично заявление за
издаване на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК и се
движи по реда на 274 и сл. от ГПК вр. чл. 413 ал. 2 от ГПК.
Жалбоподателят атакува разпореждането В
ЧАСТТА, с която заявлението му е отхвърлено, като заявява, че то е неправилно и
незаконосъобразно, постановено в
противоречие с установената трайна практика и измененията на процесуалния закон.
Развива подробна аргументация и моли въззивния съд да отмени разпореждането на
СлРС в отхвърлителната му част и постанови издаване на заповед по чл. 410 от ГПК и за тези вземания, претендира разноски.
В тази хипотеза препис от
частната жалба не се изпраща на насрещната страна.
Настоящият състав намира
частната жалба за допустима и основателна, поради което следва да я уважи.
Производството по ч.гр.д. №
383/20г. на СлРС е образувано по заявление от 31.01.2019г. на „Профи кредит
България“ ЕООД, гр. София за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника К.Д.Н.. Вземането произтича от
сключен договор за потребителски кредит № ********** от 03.08.2018г. и се
състои от претенция за неплатена главница от 600 лв., неплатено договорно
възнаграждение в размер на 130, 40 лв. за периода 20.09.18г.-20.07.19г.,
неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на
625, 22 лв. дължимо до 20.07.19г., мораторна лихва в размер на 6, 05 лв. за
периода 21.09.18г.-20.07.19г- и неплатени такси в размер на 20 лв., до
05.10.18г.
Заповедният съд е извършил
проверка на заявлението по реда на чл. 411 от ГПК и е констатирал наличие на
нищожни клаузи, поради което е уважил искането и е издал заповед само по
отношение на главницата, договорното възнаграждение и мораторната лихва,
пропорционално – и разноските по заповедното производство.
Настоящата инстанция
споделя изцяло крайните изводи на заповедния съд.
Изложените в частната жалба
оплаквания са неоснователни. Най-общо частният жалбоподател счита, че в това
производство не могат да се обсъждат въпросите свързани с валидността на
сделката, неправилно съдът е интерпретирал понятието неравноправна клауза,
неправилно е преценил и характера на възнаграждението по споразумението за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, като в тази насока предлага
обширно тълкуване на волята си касателно тези услуги и на последно място не е
съгласен с отхвърлянето и на искането за такса по тарифата за извънсъдебно
събиране на вземането, която също няма неравноправен характер.
Този въззивен състав, при
проверка по т. 3 на чл. 411ал. 2 от ГПК, също намира, че искането за двете
вземания, по отношениена които е отхвърлено заявлението, се основава на
неравноправни клаузи в представения ДПК.
Безусловно ответника по
заявлението има качество на потребител и приложение намират разпоредбите на
ЗЗП, а доколкото предметът на спора има за източник договор за потребителски
кредит – и ЗПК.
По отношение на
възнаграждението за закупен пакет от допълнителни услуги, съдът счита, че важи
изцяло нормата на чл. 146 ал. 1 вр. ал. 2 от ЗЗП, тъй като споразумението,
представено от заявителя, очевидно има общ, типов характер и не е индивидуално
съставено – с оглед личността на клиента или с оглед някакви индивидуални
особености. Цялото споразумение е било изготвено предварително и потребителят
не е разполагал с възможност да влияе на съдържанието му. От своя страна самото
съдържение на това споразумение към договора за ПК противоречи най-общо на
изискването за добросъвестност и по силата на основната хипотеза на чл. 143 от
ЗЗП придобива характер на неравноправност. Липсата на добросъвестност се
изразява в следното:
Предметът на „споразумение
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги“ е дефиниран в 5 точки, както следва – „1.
Приоритетно разглеждане и изплащане на потребителския кредит, 2. Възможност за
отлагане на определен брой погасителни вноски. 3. Възможност за намаляване на
определен брой погасителни вноски. 4. Възможност за смяна на датата на падежа.
5. Улеснена процедура за получаване на допълнителни парични средства.“
Сумата търсена на базата на
това споразумение – 660, 55 лв., съдът намира за недължима, поради
недействителност на клаузите, с които е уговорена, при наличие на предпоставките
на чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 от ЗПК.
Последните две разпоредби
въвеждат императивни законови запрети, съответно, че: „Кредиторът
не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане,
включително на лихви, такси, комисиони или други разходи, свързани с договора
за кредит, които не са предвидени в сключения договор за потребителски кредит“,
и че: „Кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия,
свързани с усвояване и управление на кредита.“ Приведени към настоящия казус,
тези отрицателни условия намират своето обективно проявление в т.н. „споразумение за предоставяне на пакет
от допълнителни услуги“, което е и инкорпорирано в самия ДПК, тоест –
представлява част от него. Предметът на това споразумение, цитиран по-горе,
макар да е дефиниран като допълнителни „услуги“, в действителност се състои от
действия, свързани с усвояването и управлението именно на кредита, предоставен
с ДПК, както и създава разходи, които също са свързани с договора за кредит, но
не са упоменати в него, а са „изнесени“ в това споразумение. Така е налице
пълно покритие между естествените и закономерни права, задължения и възможности
за страните по договора за потребителски кредит, произтичащи от неговия предмет
и цел, и услугите, визирани в споразумението, претендиращи да са самостоятелен
предмет на отделно правоотношение. Това правно положение е недопустимо по
смисъла на ЗПК, тъй като по този начин кредитодателят се домогва да заобиколи
изискванията на този закон, което му е забранено с чл. 21 и нормотворецът е
повелил, че такава клауза е нищожна. Следователно клаузите по р-л ІV и VІ от
ДПК, касаещи пакета допълнителни услуги, както и тези в споразумението към ДПК
относно същите, са нищожни и не са породили правен ефект – тоест – парично
задължение от тях не е възникнало за клиента.
Така именно причината за
нищожността на тези клаузи, сама по себе си противоречи изначално на
изискването за добросъвестност и причинява дисбаланс в отношенията между
страните в полза на кредитодателя-заявител. Поради това за това вземане не
следва да се издава заповед за изпълнение най-малкото, защото то се основава на
нищожна, поради неравноправния си характер договорна клауза, която, освен това
е и нищожна на самостоятелно основание, дори да се отрече неравноправността й.
Практиката на съдилищата еднозначно се консолидира около виждането, че за
нищожността на целия договор или на отделни негови клаузи, се следи служебно,
включително в заповедното производство, доколкото може да бъде констатирана без
необходимост от събиране на допълнителни доказателства.
По почти аналогични
съображения съдът намира за неравноправни на осн. чл. 143 т. 5 от ЗЗП и
клаузите по Тарифата за извънсъдебно събиране на вземането, тъй като те
прикриват уговорка за неустойка, чийто размер и кумулативност с мораторната
лихва, също ги правят противоречащи на добрите нрави и добросъвестността, оттам
– неравноправни, поради което – и нищожни. Така за това вземане също не следва да
се издава заповед за изпълнение.
С оглед изложеното частната
жалба се явява изцяло неоснователна и не следва да се уважава.
Атакуваната част от
разпореждането е правилна и законосъобразна и следва да се потвърди.
Разноските на частния
жалбоподател за това производство остават за негова сметка.
Ръководен от
гореизложеното, съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ
БЕЗ УВАЖЕНИЕ частна жалба вх. № 4515 от 24.02.2020
г. на „Профи кредит България“ ЕООД,
гр. София против отхвърлителната част на разпореждане № 1891 от 06.02.2020г. по
ч.гр.д. № 383/20г. на СлРС, с която е отказано частично издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ПОТВАРЖДАВА разпореждане
№ 1891 от 06.02.2020г. по ч.гр.д. № 383/20г. на СлРС В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
Определението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: