РЕШЕНИЕ
№ 11134
гр. София, 10.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 55 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА
при участието на секретаря РОСИЦА М. ЛАШОВА
като разгледа докладваното от КАМЕЛИЯ ПЛ. КОЛЕВА Гражданско дело №
20231110161560 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е осъдителен иск от Б. Т. Ф. (ищец) срещу „ЛИДЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД ЕНД
КО“ КД (ответник) с правно основание чл. 200, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ) за заплащане
на сумата 15 000.00 лева - обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на
трудова злополука, настъпила на 17.04.2023г. на територията на филиален магазин 175,
камера дълбоко замразени при работодателя, находящ се в гр. София, бул. „С.“ №.., ведно
със законната лихва върху сумата от същата дата до окончателното й плащане.
Ищцата Б. Т. Ф. твърди, че по силата на трудов договор от 26.09.2022г. е постъпила на
работа при ответника, на длъжност „Касиер-продавач-Сътрудник Продажби филиал"
/Обслужващ магазин/ с място на работа гр. София. Твърди, че на 17.04.2023г. около 11:30
часа по време на работа на територията на Филиален магазин..., Камера дълбоко замразени
при работодателя, находящ се в гр. София, бул. „С.в" №.. е претърпяла трудова злополука,
призната за такава с разпореждане на НОИ № 5104-22-46/27.04.2023г., влязло в законна сила
на 29.05.2023г. Посочва, че процесната трудова злополука е настъпила по време и повод на
извършваната работа по зареждане на камера дълбоко замразени от директен доставчик,
когато се подхлъзнала и паднала на земята с тежестта на тялото си върху дясната ръка. В
резултат на настъпилата трудова злополука ищцата получила травма на дясната ръка на
ниво китка/длан с фрактура на долния край на лъчевата кост в областта на гривнената става.
Пояснява, че след инцидента била приета в спешно отделение, а в последствие насочена
към „I-ва клиника по ортопедия и травматология" към УМБАЛСМ „Н. И. Пирогов“, където
била приета с оплаквания от силни болки, оток и деформация в областта на дясната
1
гривнена става с ограничени движения на същата. По време на болничния престой било
извършено наместване на фрактурата, която била фиксирана с гипсова имобилизация.
Ищцата била освободена за домашно лечение с дадени препоръки за наблюдение и ХДР,
като била назначена терапия с имобилизация и болкоуспокояващи средства. На 21.04.2023 г.
ищцата била прегледана в Клиника по съдебна медицина и деонтология при УМБАЛ "А."
ЕАД, като съдебни лекари установили полученото при процесната трудова злополука
травматично увреждане, довело до трайно затруднение в движенията на горния десен
крайник. На 25.04.2023 г. и на 15.05.2023 г. на ищцата били извършени контролни прегледи
при лекари специалисти. Ищцата твърди, че за целите на оздравителния процес, се наложило
да ползва отпуск за временна неработоспособност, с общ период от 61 календарни дни.
Релевира, че следствие на злополуката е претърпяла неимуществени вреди - изпитани
интензивни и негативни изживявания, като водещ симптом бил силната болка в областта на
дясната ръка – гривнената става, която болка се усилвала и при най-малък опит за движение
ставала нетърпима, което наложил прием на болкоуспокояващи. В резултат на получената
фрактура ищцата била изправена пред невъзможност за функционално и пълноценно
използване на горния си десен крайник по време на възстановителния период, защото
китката била оточена. Това, заедно с поставената гипсова имобилизация, създавало
затруднения от двигателен характер, включително и при задоволяване на някои ежедневни
битово-хигиенни нужди и потребности като тоалет, къпане, домакински дейности, за което
било необходимо чуждо съдействие. Ищцата твърди, че след инцидента са се появили
нарушения на съня, поради болковия синдром, което се отразило негативно върху цялостния
жизнен тонус и добра кондиция на ищцата. Продължителният период на обездвижване и
нетрудоспособност с ограничаване на социалните дейности и физически активности, както и
промяната в ежедневието навиците на ищцата се отразили негативно върху психиката – за
определен период от време от инцидента у нея се проявили напрегнатост и
раздразнителност.
Обяснява характера на отговорността и предпоставките, които съдът следва да прецени
при определяне размера на обезщетението. Счита, че търсеният размер отговаря на тези
критерии, поради което моли искът по чл. 200, ал. 1 КТ да бъде уважен в цялост и моли
ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение за претърпените неимуществени вреди,
изразяващи се в претърпени болки и страдания от травматичното увреждане. Представя
доказателства и прави доказателствени искания.
Ответникът - „ЛИДЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД ЕНД КО“ КД, е депозирал в срока по чл. 131
ГПК отговор на исковата молба, в който оспорва иска. Признава обстоятелствата, че е било
налице валидно сключено трудово правоотношение между страните към датата на
процесното събитие, както и че е настъпила трудова злополука. Релевира обаче възражение
за съпричиняване на вредите от страна на ищцата, което намира основание в чл. 201, ал. 3
КТ.
Обяснява, че е изпълнил всички задължения към служителя по осигуряване на
здравословни и безопасни условия на труд, проведен бил начален инструктаж по
2
безопасност и здраве при работа и пожарна безопасност, ищцата разполагала с лични
предпазни средства, работно облекло, включително дрехи и обувки. Твърди, че ищцата е
била запозната с инструкция за безопасна работа с камера за дълбоко замразяване и в деня
на злополуката носила осигуреното облекло и обувки с подметки против подхлъзване.
Релевира, че ищцата е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, тъй като е била
невнимателна и неконцентрирана в работата си. По график на процесната дата била на
смяна от 7:00 ч. до 11:30 ч., като злополуката станала в края на работния ден. Ищцата
бързала да приеме доставките в камера дълбоко замразяване, за да приключи смяна и това
довело до проява на разсеяност и бързина, а последните рефлектирали върху начина на
изпълнение на трудовите задължение и падането. Заключва, че при изпълнение от
работодателя на всички изисквания, включително осигурено облекло и обувки, които били
носени от служителя, при суха подова настилка, не е бил налице фактор, който да
предполага създаване на опасност. По тези съображения твърди, че падането не се дължи на
подхлъзване на заледен или мокър участък, а на препъване поради невнимание и бързане в
края на работния ден. Счита, че ищцата с поведението си не само е допринесла, но е била и
основния фактор, предопределил настъпването на злополуката, тъй като е нямала
елементарно внимание и старание, както и не е спазила основни технологични правила,
както и правилата за безопасни и здравословни условия на труд при приемане на стоката и
при движението си в хладилното помещение, в което по принцип съществува оправдано
очакване за заледени участъци от подовата настилка, поради което следвало да действа с
повишено внимание. Заявява, че при тези обстоятелства процентът на съпричиняване се
равнявал на 80 %. Възразява относно размера на претендираните неимуществени вреди, като
счита, че справедливият размер съобразно критериите, които съдът следва да вземе предвид,
е по-нисък от търсения с оглед травматичното увреждане. Обосновава възражението си,
позовавайки се на вида на травмата, интензитета на болките, който не надхвърлял
обичайните, липсата на оперативна интервенция, болничен престой и възстановяването с
оглед възрастта. Прави възражение, че на основание чл. 200, ал. 4 КТ претендираното
обезщетение следва да се намали с полученото застрахователно обезщетение по застраховка
„Трудова злополука", полица № 22/052447Т, сключена между „ЛИДЛ БЪЛГАРИЯ ЕООД
ЕНД КО“ КД и „Булстрад Живот Виена Иншурънс Груп ЕАД“ в размер на 122.15 лева.
Релевира възражение с правно основание чл. 200, ал. 3 за намаляване на дължимото от
ответника обезщетение с изплатеното от общественото осигуряване парично обезщетение на
ищцата. Моли за отхвърляне на иска. Представя доказателства и прави доказателствени
искания. Претендира разноски.
В ход по същество представителят на ищеца моли иска да бъде уважен. Представя
писмени бележки, в които обосновава основателността на иска, акцентирайки върху
установяването на травма и претърпените от нея болки и страдания. Изразява становище, че
възражението за груба небрежност е недоказано, както и че обезщетението за безработица
не подлежи на приспадане от обезщетението за неимуществени вреди.
Представителят на ответника в съдебната си реч моли иска да бъде отхвърлен, а при
3
евентуалност – уважен в намален размер. Депозира писмена защита, в която обосновава
наличието на съпричиняване с довод, че са проведени нужните инструктажи, предоставено е
облекло и обувки, както и че ищцата е била невнимателна и неконцентрирана по време на
работа.Излага довод, че исканото обезщетение е прекомерно, като моли същото да бъде
намалено, ако искът бъде уважен. Оспорването е обосновано с младата възраст на
пострадалата, нехарактерното счупване, възстановителния период, липсата на хирургична
интервенция. Моли от определеното обезщетение да се приспадне полученото от служителя
застрахователно обезщетение по застраховка „Трудова злополука“ в размер на 122.15 лева и
обезщетение за временна неработоспособност в размер на 1323.78 лева.
Софийският районен съд, вземайки предвид материалите по делото и доказателствата,
въз основа на вътрешното си убеждение и закона, прави следните фактически и правни
изводи:
За обосноваване основателността на така предявените искове, ищецът е следвало да
докаже наличие на валидно трудово правоотношение, претърпяна злополука по време на
работния процес, както и настъпването в пряка причинно-следствена връзка с нея на
твърдените имуществени и неимуществени вреди, съответно – размера им. В тежест на
ответника е било да докаже, че са налице обстоятелства, които изключват или намаляват
отговорността му. Така е била разпределена доказателствената тежест между страните с
определението на съда по чл.140 ГПК.
По делото е установено наличието на валидно възникнало и съществувало към
17.04.2023г. трудово правоотношение между страните по спора. Доказано бе и че на
сочената дата ищецът е претърпяла трудова злополука, тъй като инцидентът е осъществен
при изпълнение на трудовите му задължения – чл.55 КСО. Това обстоятелство се извежда и
от разпореждането на НОИ по чл.55 КСО /л.14/, което има двойствено значение – от една
страна то представлява индивидуален административен акт относно наличието на трудова
злополука, а от друга страна - е официален удостоверителен документ за установените в
него факти, и в частност – за наличието на трудова злополука като положителен
юридически факт, който е елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на
работодателя /Решение № 410 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 599/2009 г. на ВКС/. Страните не
спорят, че разпореждането е влязло в сила. С оглед изложеното, събитието представлява
трудова злополука по смисъла на закона. В допълнение, при наличието на административен
акт, с който злополуката е призната за трудова, то приложение намира разпоредбата на чл.
17, ал. 2, изр. 2 ГПК, установяваща забрана за гражданския съд, пред когото се черпят права
от акта, да проверява неговата законосъобразност /правилност/, щом той се противопоставя
на лице, участвало в административното производство по издаването му. Между страните
няма спор, че настъпилото увреждане е признато по установения в закона ред за трудова
злополука. По изложените съображения съдът е длъжен да приеме /поради забраната да
ревизира законосъобразността на индивидуалния административен акт/, че е настъпило
увреждане по описания в разпореждането начин и същото съставлява трудова злополука –
на 17.04.2023г. по време и във връзка с извършваната работа /при зареждане в камера
4
дълбоко замразени, се подхлъзва и пада, опирайки се на дясна си ръка, следствие на което
получава счупване на долния край на лъчевата кост. По изложените причини съдът приема,
че злополуката е трудова.
Установено е от заключението по съдебно-медицинската експертиза, ползващо се с
доверие като дадено от лице, притежаващо нужните познания и опит в областта, което е
отговорило в пълнота и обосновано на всички въпроси, и което заключение не е оспорено от
страните, че в резултат на злополуката, ищцата е получила травматично увреждане,
изразяващо се в счупване на лъчевата кост на дясна предмишница в долния край в
областта на гривнената става, което счупване по своите медикобиологични характеристики
е трайно затруднение на движенията на десния горен крайник за срок повече от тридесет
дни. Според експерта непосредствено след инцидента болката е била с интензивен характер,
като след наместване и поставяне на гипсова имобилизация за периода 17.04.2023г.-
15.05.2023г. болката е с намаляващ интензитет и е било налице невъзможност за движение
на дясната ръка в областта на гривнената става и затруднение при движение на пръстите на
тази ръка. Установява се, че в този период и 20 дни след свалянето на имобилизацията,
ищецът не е могла да използва пълноценно дясната си ръка и е имала нужда от помощ в
санитарнохигиенно и битовото си самообслужване. Възстановителният период, според
вещото лице, при такива увреждания и без усложнения е от 3 до 5 месеца, като в случая и
според болничните листове възстановителният период е продължил 61 дни. Обосновано е,
че е възможно при натоварване и смяна на времето ищцата да чувства болки в мястото на
увредата. Отговорено е, че по делото няма приложени рентгенови снимки на счупването,
поради което не е отговорено конкретно дали фрактурата може да провокира и ускори
появата и развитието на дегенеративни заболявания. Както се посочи, заключението се
ползва от съда по изложените по-горе мотиви. Освен това, установените посредством
заключението обстоятелства не влизат в противоречие с останалите доказателства, дори се
подкрепят от тях. Така, видно от представените болнични листове ищцата е била в отпуск по
болест за периода 17.04.2023г.-16.06.2023г. /л.20-21/ по причина „трудова злополука“, а
наличието и вида на увреждането се подкрепя от представените амбулаторни листа и
епикриза, според които поставената диагноза е „счупване на долния край на лъчевата кос,
закрито“, като е направен опит за репозиция, която е фиксирана с гипсова имобилизация и е
предписана терапия болкоуспокояващи средства.
Гласните доказателства свидетелстват, че травмата е довела, освен до затруднение
движенията на пострадалата, но и до необходимост да бъде подпомагана от майка си в
измиването, къпането, обличането, обуването и посещението до болницата всяка седмица.
Установява се, че от травмата ищцата изпитвала силни болки, в деня на инцидента плачела
от болка, в период от около две седмици след него не можела да спи нощем от болка,
станала неспокойна, приемала болкоуспокояващи в рамките на 1 месец, след махането на
гипса ходила десет дни на физиотерапия. Установява се, че към настоящия момент ищцата
не се е оплаквала, т.к. ръката заздравяла добре. Свидетелските показания се ползват с
доверие, въпреки дадени от лице, заинтересовано косвено от делото и дадени от лице,
5
намиращо се в пряка роднинска връзка с ищцата, тъй като не влизат и дори се подкрепят от
останалите доказателства по делото.
Наличието на така осъществилите си в правния мир положителни факти водят до
пораждане отговорността на работодателя да обезщети пострадалия при злополуката
служител.
Спорни обаче са следните обстоятелства: дали злополуката е резултат от проява на
невнимание, съответстващо на груба небрежност при изпълнение на задълженията от
ищеца, което обуславя извод за намаляване отговорността на ответника – чл.201, ал.2 КТ, в
какъв размер се съизмеряват неимуществените вреди от претърпените болки и страдания,
включително с оглед твърдението за платени обезщетения.
Относно първият спорен въпрос, съдът съобрази следното:
Съгласно чл.200, ал.1 КТ за вреди от трудова злополука или професионална болест,
които са причинили временна неработоспособност, работодателят отговаря имуществено
независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за
настъпването им. Отговорността на работодателя е обективна и безвиновна. Обезщетението
може да се намали по изключение, само ако пострадалият е допринесъл за увреждането си,
като е допуснал груба небрежност /чл.201, ал.2 КТ/. Грубата небрежност не се отличава по
форма /според субективното отношение към увреждането/, а по степен, тъй като
представлява неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със
съответната дейност, при подобни условия /Решение № 252 от 30.09.2016 г. на ВКС по гр. д.
№ 1364/2016 г., IV г. о., ГК/. В този смисъл, съзнаваната небрежност (самонадеяността) в
наказателното право и грубата небрежност в гражданското право са несъотносими /Решение
№ 135 от 8.05.2014 г. на ВКС по гр. д. № 4075/2013 г., IV г. о., ГК/. Вината на пострадалия
не може да се предполага. Доказателствената тежест за наличието на предпоставките по чл.
201, ал. 2 КТ е на работодателя /Решение № 60 от 5.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5074/2013
г., IV г. о., ГК/. При липса на доказателства за осъществени от пострадалия действия в
разрез с изискванията за безопасност, категоричен извод за допусната груба небрежност не
може да се направи /Решение № 62 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2798/2014 г., IV г. о.,
ГК/. Съпричиняване при трудова злополука има, когато служителят извършва съответната
дейност без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и
на правилата за безопасност. Преценката за положената грижа е в зависимост от
конкретните обстоятелства, при които е настъпила злополуката, от поведението на
работника, съпоставено с доказателствата как е следвало да процедира и в резултат на кои
негови действия е настъпила вредата. /Решение № 62 от 24.02.2015 г. на ВКС по гр. д. №
2798/2014 г., IV г. о., Решение № 291 от 11.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 951/2011 г., IV г.
о./.
Констатиране на допусната груба небрежност се свързва с установяване на липса на
елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и
правила за безопасност, т.е. когато работникът извършва работата без необходимото
старание и внимание и в нарушение технологичните правила и на правилата за безопасност.
6
В случая, отчитайки механизма на настъпване на злополуката, този състав намира, че
извършените от ищцата действия не могат да се характеризират като груба небрежност,
респ. да се определят като неполагане на дължимата грижа, която и най-небрежният би
положил в подобна ситуация. Видно е, че като заемаща длъжността „касиер-продавач-
сътрудник продажби“ ищцата е имала задължение да класира и подрежда стоката – така
раздел „основни задължения“ от длъжностната характеристика, връчена на 26.09.2022г.,
че при постъпване на работа на ищцата е проведен начален инструктаж по безопасност и
здраве при работа и пожарна безопасност, както и е запозната с Правилника за вътрешния
трудов ред, Вътрешните правила за работна заплата, Оценка на риска за изпълняваната
длъжност в „Лидъл България ЕООД енд Ко“ и Фирмената политика за подобряване на
енергийната ефективност. В проведения начален инструктаж се съдържа изискване при
наличие на мокри участъци да се подсушават своевременно с оглед недопускане на хлъзгави
участъци. Установява се, че със заповед № 252-ЗБУТ/05.09.2022г. работодателят е утвърдил
списък на лични предпазни средства, работно облекло и специално работно облекло на
работещите, сред които за длъжността „касиер-продавач-сътрудник продажби“ – блуза с яка
/къс ръкав/, блуза с яка /дълъг ръкав/, яке /външно или поларено дамски/, кожен колан,
дънки, като няма доказателства да са предоставени на ищеца. Представена е инструкция за
безопасна работа с камери за дълбоко замразяване, в която са предвидени общи указания за
експлоатацията на камерата, сред които: с камерата могат да работят само служители,
преминали инструктаж за безопасна работа; да се носят работни обувки с подметки против
подхлъзване. По делото не са представени доказателства, а от представените такива не може
да се направи извод, че ищцата е преминала през инструктаж за безопасна работа с камери за
дълбоко замразяване, както и че е получила обувки с подметки против подхлъзване. Именно
в този смисъл и с оглед въведеното възражение към ищеца са отправени указания да докаже
тези обстоятелства, което не е сторено, поради което възражението му за съпричиняване се
явява недоказано. Дори да се приеме, че ищцата е била запозната с представената
инструкция за безопасна работа с камери за дълбоко замразяване, съответно да са били
предоставени обувки с подметки против подхлъзване, то възражението отново се явява
неоснователно. Злополуката се е случила при нормално протичане на работния процес и
подреждане на стоката в камерата, без да е установено някакво особено поведение от страна
на ищцата, включително препятствие или нарушение от нейна страна, явяване на работа в
състояние, негодно за работа, или други обективни условия, изискващи повишено внимание.
Отчитането на посочените обстоятелства през призмата на твърдението, че е налице
невнимание от пострадалата, дават основание да се заключи, че поведението на
пострадалата, от една страна не е установено, включително наличието на невнимание или
бързане по време на работа от нейна страна, а от друга – че подобни обстоятелства не се
установява да са в причинна връзка с механизма на злополуката, т.е. с падането. По
отношение на неустановяването на това поведение, съдът намира, че то не може да се
докаже с представения по делото протокол № 163-ЗБУТ от 19.04.2023г., тъй като не е ясно
въз основа на какви доказателства комисията, сформирана при работодателя, е извела като
отклонение от нормалните действия и условия и материални фактори, свързани с тези
7
отклонения следното поведение на ищеца – липса на концентрация, невнимание и бързане
при работа. Представените обяснения към този протокол от ищеца и друг служител на
ответника не следва да се ценят като доказателство, тъй като представляват показания в
писмен вид, но и в тях не се съдържат данни за такова поведение. За доказване на
невнимание от страна на служителя при настъпване на инцидента не могат да служат
показанията на разпитания свидетел, който не е бил очевидец на случилото се. Часът, в
който се е случил инцидентът, също не обуславя изначално подобно поведение.
Действително, видно от справката за работното време на ищцата, краят му е в 11:30 часа, а
инцидентът се е случил около този час, но, както се посочи, не може да се свърже краят на
работното време с поведение на невнимание и бързане, което да е допринесло за неговото
настъпване. Освен това, невниманието би могло да се определи като моментна разсеяност и
като небрежност, но не и като груба такава. Обикновено падането се случва по невнимание,
освен ако не се дължи на други причини /хлъзгава настилка и поведение на пострадалия –
тича по хлъзгав под и не носи предпазни средства – обувки с подметка против подхлъзване/,
в който случай при съобразяване на всички обстоятелства се извършва преценка за степента
на небрежно поведение от пострадалия, за да се характеризира то като груба небрежност.
Както се посочи, по делото не е установено падането и/или движението на пострадалата Б.
Т. да е свързано с някакви други конкретни обстоятелства, характеризиращи пострадалото
лице и неговото поведение, като отличаващи се с груба небрежност, което/които да доведат
до необходимост от повишено внимание, респ. липсата на такова. Не се установи
ситуацията, при която се е случил инцидентът, да изисква повишено внимание, нито се
установява такава висока степен на небрежно на поведение, характеризираща го като груба
небрежност. Логично е в помещения, където се е случил инцидентът, подът да е хлъзгав, но
именно по тази причина работодателят е предвидил изискването за носене на специални
обувки, каквито няма данни да са предоставени на ищцата. В заключение, не се установи
ищцата по някакъв начин да е допринесъл със своето поведение за настъпване на
злополуката. Изложените мотиви дават основание да се заключи, че ответникът не е
изпълнил възложената му доказателствена тежест да обоснове възражението си за
съпричиняване, поради което следва да понесе последиците от процесуалното си
бездействие. Последиците се свеждат до отхвърляне на възражението му, респ. до
неприемането на цитираното основание за редуциране на дължимото обезщетение по
смисъла чл. 201, ал. 2 КТ.
Относно втория спорен въпрос, съдът намира следното:
Видно е от приложената медицинска документация и от оценката й в приетата
медицинска експертиза, че травмата не е довела до хоспитализиране, а до прием в лечебно
заведение за изследвания, мануална репозиция и гипсова имобилизация. Установено е, че в
резултат на счупването пострадалата е била обездвижена за период от един месец поради
поставена гипсова имобилизация, което само по себе си препятства самостоятелното й
обслужване в битов план. Обстоятелството се доказва и от свидетелските показания, според
които ищцата е била подпомагана в рамките на един месец в ежедневните си битови и
8
санитарни дейности. В рамките на посочения период на обездвижване пострадалата логично
и доказано по делото от свидетелските показания и заключението на СМЕ е била
подпомагана при осъществяване на ежедневни битови дейности. Оздравителният процес е
протекъл според очакванията в медицината, като възстановяването е настъпило след два
месеца. Възстановителният период съдът установи, позовавайки се на заключението на
вещото лице, според което и 20 дни след свалянето на имобилизацията, ищецът не е могла
да използва пълноценно дясната си ръка и е имала нужда от помощ в санитарнохигиенно и
битовото си самообслужване. Заключението не противоречи на свидетелските показания,
тъй като, макар свидетелят да заявява, че следва свалянето на гипсовата имобилизация не е
подпомагал ищцата, то това не означава, че счупването е било напълно заздравяло и ръката
е могла да бъде използвана с пълен капацитет, именно по която причина съдът споделя
изводите на вещото лице, че възстановителният период, след който ръката е могла да се
използва пълноценно, е два месеца. Възстановяването е дадено спрямо конкретното
увреждане и няма свързаност с други евентуални оплаквания на ищцата поради липсата на
данни за последващи прегледи и проследяване на заболяването, като е възможно ищцата да
изпитва болка при натоварване и смяна на времето. Установява се, че в продължение на
един месец ищцата е приемала болкоуспокояващи, както и че в рамките на около две
седмици след злополуката ищцата не е могла да спи нощем от болка.
При съобразяване на изложеното, съдът намира, че дължимото по реда на чл.200 КТ
обезщетение от работодателя за претърпените болки и страдания се съизмерява със
справедливия паричен еквивалент за увреждането, като при преценката на размера съдът
съобрази следните релевантни за определянето факти: тежестта на увреждането /счупване на
лъчевата кост на дясна предмишница в долния край в областта на гривнената става, което
счупване засяга горен десен крайник, който служителят използва в ежедневните си
дейности, която травма е довела до наместване и поставяне на гипсова имобилизация за
периода 17.04.2023г.-15.05.2023г., но не и до хирургична интервенция/; времетраене на
възстановителния процес /до 2 месеца/ и нормалното му протичане, провеждане на домашно
лечение и прием на болкоуспокояващи за един месец и десет дни физиотерапия; нужда от
чужда помощ при обслужване непосредствено след инцидента и в рамките на един месец
след него; нарушеното ежедневие в битов план; понасяната болка /особено интензивна в
началото, като за този вид травма е възможно да има продължаващи болки при резки
промени във времето и натоварване/ и нарушение на съня за две седмици; възрастта на
пострадалата към момента на инцидента /20 години, т.е. на млада възраст, в която
травматичните увреждания не се отразяват толкова тежко, възстановяването протича по-
леко и по правило в пълна степен, както е в случая/; икономическата конюнктура,
характеризираща се с нарастване на доходите /на минималната работна заплата и средната
работна заплата за гр. София/, но и на цените на стоките и услугите.
Тези фактори обуславят извод, че справедливото обезщетение за причинените
неимуществени вреди от претърпяната трудова злополука са в размер на 5500.00 /пет
хиляди и петстотин лева/ лева, която сума не се намалява от съда, тъй като не се установи
9
допусната от пострадалата груба небрежност. Според съдебния състав обезщетение в този
размер би овъзмедило в пълна степен понесените болки и страдания, като цитираната от
ответника съдебна практика не може да бъде възприета изцяло, тъй като касае увреждания,
които са се случили две години преди процесното, в рамките на който период
икономическите условия в страната са се променили.
За горницата над тази сума до пълния искан размер от 15000.00 лева предявеният иск
следва да се отхвърли. Остана недоказано по делото ищцата да е претърпяла в пълнота
описаните в психичен план вреди от увреждането. Свидетелските показания дадоха
информация само за ограниченото обслужване, но не и за ограничаване на конкретни
социални дейности и физически активности. Показанията не доказаха още проявената
напрегнатост и раздразнителност да са в причинна връзка от инцидента, нито в какво се
изразяват те. От заключението на СМЕ не се установи наличие на дегенеративни
заболявания, каквато вероятност от поява се изтъква от ищеца в исковата молба, поради
липса на проследяваща медицинска документация, поради което и след анализ на всички
доказателства извод за подобно усложнение не са налични, а възстановителният процес е
протекъл нормално и в пълна степен в рамките на два месеца. Наистина, увреждането по
своя характер представлява трайно затруднение движенията на десния горен крайник за
повече от месец и се съпровожда с продължаващи с години болки при натоварване и
промяна на времето, но същото важи и за други подобни травми, като настоящата не се
отличава по своя интензитет и последващо възстановяване от други по вид увреждания. Ето
защо, това последно обстоятелство влияе на размера на обезщетението, но не е елемент,
който значително да определя неговия размер. Посоченото обстоятелство е отчетено от съда
при определяне размера на обезщетението, който според този състав е достатъчен да
обезщети в пълна степен понесените от ищцата болки и страдания.
Неоснователно е възражението и обезщетението не се намалява с полученото
обезщетение по общественото осигуряване – чл. 200, ал. 3 КТ. Установи се по делото, че
ищцата е получила обезщетения за временна неработоспособност в размер на 1323.78 лева
/л.100/.
На съдебния състав е известна съществуващата съдебна практика по въпроса следва ли
и обезщетението за неимуществените вреди от трудовата злополука или професионалното
заболяване да се намали с обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване, по
повод на която е образувано т. д. № 1/2023 г., ОСГК на ВКС, но към момента няма
постановено решение. Вземайки предвид двете потивоположни становища, този съдебен
състав застъпва второто разбиране, което макар да не е предвидено в закона, се извежда от
характера на двете обезщетение, чието приспадане едно от друго се иска. По-конкретно,
хипотезата, която предвижда приспадане на обезщетението от общественото осигуряване, е
конкретизация на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, един от случаите
на което е получаването на плащане два пъти за едно и също нещо. Когато обезщетението от
общественото осигуряване компенсира загубата на трудовото възнаграждение, то следва да
се приспадне от присъденото обезщетение за пропуснати ползи, причинени от трудовата
10
злополука и изразяващи се в неполучено трудово възнаграждение. Само в този случай
неприспадането на сумата би довело до двойно плащане и съответно до неоснователно
обогатяване. Обезщетението за неимуществени вреди компенсира причинените болки и
страдания, а за имуществени вреди – направени разходи, т.е. намаляване на имуществото на
пострадалия. Тези обезщетения нямат връзка с обезщетението по общественото
осигуряване, което компенсира неполучаването на трудовото възнаграждение, т.е.
имуществена вреда от вида на пропусната полза. Получаването на двете обезщетения - по
чл. 200 КТ и от общественото осигуряване, в случая не води до неоснователно обогатяване,
а до пълно и справедливо обезщетение на причинените видове вреди, поради което не е
налице основание за приспадането им.
Съгласно чл. 200, ал. 4 КТ, дължимото обезщетение се намалява с размера на
получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите.
Намаляване на дължимото обезщетение според чл. 200, ал. 4 КТ се извършва само в
случаите, когато пострадалият работник или служител е получил парична сума по сключени
договори за задължително застраховане на работниците и служителите за риска "трудова
злополука" за сметка на работодателя при условията на чл. 57 от Закона за здравословни и
безопасни условия на труд. Застрахователната сума, която се дължи при настъпването на
застрахователното събитие (настъпването на трудовата злополука), е определена в
застрахователния договор. В случай на изплатено обезщетение от набраните вноски, които
работодателят е правел в интерес на работника или служителя, за настъпило
застрахователно събитие, изплащането от страна на работодателя на пълния размер на
дължимото обезщетение би довело до двукратно обезщетяване за една и съща вреда, поради
което законът предвижда, че дължимото от работодателя обезщетение се намалява с
получената парична сума по застрахователния договор. Когато разпорежда, че по посочения
начин се намалява "дължимото обезщетение", законът не предвижда намаляването да се
извършва само в случаите на предявени претенции само или и за имуществени вреди.
По делото се установява, че работодателят е сключил групова застраховка „Злополука“
в интерес на работника или служителя за настъпило застрахователно събитие при или по
повод изпълнение на работата, валидна към датата на инцидента, и а 2213 броя служители
към 2.05.2022г. /л. 87/. Поименен списък на застрахованите служители не е представен, но се
установява от доказателства, че на 17.07.2023г. на ищцата е изплатена сума в размер на
122.15 лева съгласно условията и сроковете на посочения застрахователен договор.
Плащането и представената полица дават основание да се приеме, че са налице
предпоставките на чл. 200, ал. 4 КТ, поради което вземането подлежи на приспадане от
определението обезщетение. След извършеното припадане, дължимо остава обезщетение в
размер на 5377.85 лева.
Отговорността на работодателя по чл. 200 КТ, макар и да произтича от договор, е по
естеството си деликтна, поради което правилата за деликтите са приложими към тази
отговорност и определеното обезщетение за неимуществени вреди следва да се присъди
ведно със законната лихва от датата на деликта - Решение № 499 от 9.01.2012 г. на ВКС по
11
гр. д. № 1577/2010 г., IV г. о., ГК.
По разноските
Изхода на делото дава основание разноските да се разпределят между страните по
правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК.
С оглед характера на спора ищцата не е направила разходи за държавна такса и за вещо
лице. Ищцата обаче своевременно претендира разноски за адвокатско възнаграждение по чл.
38, ал. 1, т. 2 ЗА, в който случай разноските се присъждат на адвоката, а размерът им се
определя от съда. Съобразно размер на уважената част от иска – 5377.85 лева, дължимото
възнаграждение съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ възлиза на 837.78 лева без ДДС или
1005.33 лева с ДДС.
Дължими, по правилото на чл. 78, ал. 3 и ал. 4 ГПК, са също разноски на ответника
съобразно отхвърлената част от иска. Разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
2880.00 лева с ДДС, за плащането на което има доказателства. Възнаграждението се
намалява по релевираното възражение за прекомерност до размер на сумата от 1750.00 лева
без ДДС, или 2100.00 лева с ДДС, тъй като съобразно материалния интерес по делото
/15000.00 лева/ и текстът на чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ, търсеното адвокатско възнаграждение
надхвърля минималния размер, което превишение не се явява обосновано с оглед липсата на
правна и фактическа сложност на делото, протичането му в рамките на две съдебни
заседания, второто от които проведено поради несвоевременно снабдяване от страната с
искани доказателства. От определения размер на адвокатско възнаграждение след уваженото
възражение за прекомерност, следва да се присъдят разноски съобразно отвхърлената част
от иска, а именно разноски а адвокатско възнаграждение в размер на 1122.58 лева без ДДС
или 1347.10 лева с ДДС.
Ответникът дължи разходите за държавна такса по уважения иск в размер на 215.11
лева.
Мотивиран от гореизложеното, Софийският районен съд, Второ гражданско отделение,
-ти
55 състав,
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 200, ал. 1 от Кодекса на труда, „Лидл България ЕООД Енд
Ко“ КД, ЕИК ..., да заплати на Б. Т. Ф., ЕГН **********, с постоянен адрес гр. Дряново, обл.
Габрово, ул. „Ш.“ № ..., сумата 5377.85 лева - обезщетение за причинени неимуществени
вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 17.04.2023г. на територията на
филиален магазин 175, камера дълбоко замразени при работодателя, находящ се в гр. София,
бул. „С.“ №..., ведно със законната лихва върху сумата от 17.04.2023г. до окончателното
плащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за горницата над тази сума до пълния предявен размер от
15000.00 лева като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД, ЕИК..,
12
да заплати на адв. Я. Д. Д., САК, личен номер ..., код по БУЛСТАТ ..., сумата 1005.33 лева с
ДДС – адвокатско възнаграждение съобразно размера на уважената част от иска за оказано
на ищеца Б. Т. Ф. процесуално представителство по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА в
настоящото производство.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, Б. Т. Ф., ЕГН **********, с постоянен адрес
гр. Дряново, обл. Габрово, ул. „Ш.“ №..., да заплати на „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД,
ЕИК ..., сумата 1347.10 лева с ДДС – разноски за адвокатско възнаграждение съобразно
размера на отхвърлената част от иска.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „Лидл България ЕООД Енд Ко“ КД, ЕИК ...,
да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Софийския районен съд
сумата 215.11 лева – държавна такса съобразно уважената част от иска.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския градски съд с въззивна жалба в
двуседмичен срок от съобщаването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
13