№ 2240
гр. София, 16.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско
дело № 20211100510642 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.
С решение № 20035733 от 08.02.2021 г. по гр.д. № 891/2019 г. Софийски
районен съд, 60 състав отхвърлил предявените от Г. ЦВ. П., ЕГН **********,
срещу „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК *******, кумулативно обективно съединени
искове, както следва: иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 49 вр.
чл. 45 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника съществуването на
вземане на ищеца за сумата в размер на 800 лева, представляваща
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено
адвокатско възнаграждение за правна защита и съдействие по изпълнително
дело № 20168560401058 по описа на ЧСИ Б.Б., рег. № 856, с район на
действие Софийски градски съд, ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до
окончателното изплащане на дължимата сума; иск с правно основание чл.
415, ал. 1 ГПК вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД за признаване за установено спрямо
ответника съществуването на вземане на ищеца за сумата в размер на 600
лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди,
изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за запознаване с т.д. №
1
462 по описа за 2016 г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-17
състав, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното изплащане на
дължимата сума; иск с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК вр. чл. 49 вр. чл.
45 ЗЗД за признаване за установено спрямо ответника съществуването на
вземане на ищеца за сумата в размер на 1 000 лева, представляваща
обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в
преживени стрес и напрежение от воденото срещу ищеца изпълнително дело
№ 20168560401058 по описа на ЧСИ Б.Б., рег. № 856, с район на действие
Софийски градски съд, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда до окончателното
изплащане на дължимата сума, които вземания са били предмет на заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 28.12.2017 г., издадена
по ч.гр.д. № 77413 по описа за 2017 г. на Софийски районен съд, 60 състав. На
основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответника
юрисконсултско възнаграждение за исковото производство в размер на 100
лева.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца Г. ЦВ. П., който
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – нарушение на материалния
закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила.
Неправилно районният съд приел, че по делото не се установява
противоправност в действията на ответника при упражняване на
процесуалните му права. Арбитражното дело било образувано по повод
искова молба на ответното дружество при липса на условия и договорки за
свикване и провеждане на инцидентен арбитраж (ad hoc). Арбитър Б.Й.Г.
нямала никаква компетентност да разглежда спор между страните, тъй като
липсвало каквото и да било валидно писмено или друго арбитражно
споразумение и съгласие в тази насока. Така предявеният иск и образуваното
арбитражно производство били недопустими и недобросъвестно заявени,
респ. поддържани. В случая се разчитало на невъзможността на обикновения
човек от провинцията да се защити, предвид множеството процедури, които
следва да се проведат при влязло в сила арбитражно решение. Именно това
била причината и за последвалите законодателни промени. Ищецът не бил
надлежно уведомен за назначаването на арбитър и за образуваното
арбитражно производство, не бил призоваван за заседания, не му било
2
връчено арбитражното решение, с което било нарушено правото му на
участие в арбитражното производство и това ставало със знанието и
съгласието на ответника. Ищецът не бил подписвал и приемал общи условия
към договора за револвиращ заем версия от 30.06.2011 г., където се твърдяло
от ответника, че е договорено арбитражно споразумение. Поради това моли
съда да отмени първоинстанционното решение, вкл. в частта за разноските и
вместо него постанови друго, с което да уважи предявените искове.
Претендира разноските по делото, като за тези във въззивното производство
представя списък по чл. 80 ГПК.
Въззиваемата страна „П.К. Б.“ ЕООД не е депозирала отговор по реда
на чл. 263, ал. 1 ГПК. С молба от 07.06.2022 г. оспорва жалбата и моли съда
да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендира
юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. Прави
евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.
Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна
страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на
първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а
служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост
на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на
материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.
№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).
Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав
намира, че при постановяване на решението не са нарушени императивни
материалноправни норми, то е правилно и следва да бъде потвърдено, като
въззивният съд препраща към подробните мотиви на първоинстанционния
съд съгласно процесуалната възможност за това, изрично установена с
разпоредбата на чл. 272 ГПК, като предвид разпоредбите на чл. 269, изр. 2 и
чл. 272 ГПК намира жалбата за неоснователна и по следните съображения:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-
обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. По
предявения иск с правно основание чл. 49 ЗЗД по делото трябва да бъдат
установени следните елементи от фактическия състав, пораждащ
3
отговорността за обезвреда: противоправно действие или бездействие от
страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа от
ответника, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на
възложената работа, както и причинна връзка между противоправното
поведение и вредоносния резултат. Вината на причинителя на вредата се
предполага до доказване на противното (чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на
ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен
начин липсата на вина на прекия извършител. Доказването на останалите
елементи от фактическия състав е в тежест на ищеца, претендиращ
обезщетението, съгласно правилото за разпределение на доказателствената
тежест в чл. 154, ал. 1 ГПК.
В случая в исковата молба ищецът е твърдял, че в края на април 2016 г.
при работодателя му било получено запорно съобщение по образувано от
ответника изпълнително дело № 20168560401058 по описа на ЧСИ Б.Б., рег.
№ 856. Тогава ищецът разбрал, че срещу него от ответното дружество било
водено арбитражно дело № 783/2015 г. на арбитър ad hoc Б.Й.Г., по което бил
осъден с решение от 25.06.2015 г. Не бил уведомяван за насрочването на
заседание по арбитражното дело, не бил получавал съобщения и призовки и
не му било връчено арбитражното решение. Въз основа на това арбитражното
решение било образувано т.д. № 462 по описа за 2016 г. на СГС, ТО, VІ-17
състав, по което в полза на ответника бил издаден изпълнителен лист от
29.01.2016 г. За запознаване с това дело ищецът извършил разноски в размер
на 600 лева за заплатено адвокатско възнаграждение, които представлявали за
него пряка вреда от поведението на ответника. По образуваното въз основа на
изпълнителния лист изпълнително дело № 20168560401058 по описа на ЧСИ
Б.Б., рег. № 856, ищецът заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 800
лева, които също представлявали пряка вреда от поведението на ответника.
Ищецът претърпял и неимуществени вреди, които оценява на 1 000 лв.,
изразяващи се в преживени стрес, напрежение, негативни емоции,
безпокойство, силно притеснение, неудобство пред работодателя във връзка
със започналото срещу него принудително изпълнение и необходимостта да
организира защитата си чрез исков процес пред Върховния касационен съд.
Не е било спорно и по делото се установява, че по искова молба на
„П.К.“ ЕООД е било образувано арбитражно дело № 783/2015 г. на арбитър
ad hoc Б.Й.Г., по което ищецът е осъден с решение от 25.06.2015 г. да заплати
4
дължими суми по договор за револвиращ заем от 11.11.2011 г., сключен при
общи условия; Че въз основа на арбитражното решение е било образувано т.д.
№ 462 по описа за 2016 г. на СГС, ТО, VІ-17 състав, по което в полза на
ответника бил издаден изпълнителен лист от 29.01.2016 г.; Че по молба на
ответника от 06.04.2016 г. въз основа на изпълнителния лист е било
образувано изпълнително дело № 20168560401058 по описа на ЧСИ Б.Б., рег.
№ 856; Че с решение № 68 от 31.03.2017 г., постановено по т.д. № 1678/2016
г. на ВКС, ІІ ТО, арбитражното решение е било прогласено за нищожно;
Установява се и че за запознаване на упълномощения от ищеца адвокат с т.д.
№ 462 по описа за 2016 г. на СГС ищецът е заплатил възнаграждение в размер
на 600 лв., а за защита по изпълнителното дело – 800 лв.
С исковата молба и в хода на първоинстанционното производство
ищецът не е твърдял, че към датата на постановяване на арбитражното
решение спорът не е бил арбитрируем. Заявените за първи път с въззивната
жалба твърдения за липса на арбитражно споразумение между страните са
преклудирани по силата на чл. 266, ал. 1 ГПК и не следва да се обсъждат.
Само за пълнота въззивният съд намира за необходимо да посочи, че с
договора за револвиращ заем от 11.11.2011 г. ищецът – заемополучател
изрично е заявил, че ОУ на договора са му предадени при подписване на
договора, запознал се е с тях и ги приема, като същите са неразделна част от
договора. С чл. 13 от ОУ е уговорена арбитражна клауза, съгласно която
всички спорове, произтичащи от или във връзка с договора за заем, ще бъдат
отнасяни за разглеждане до един от посочените в клаузата арбитри ad hoc,
между които и Б.Й.Г..
Със ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 8/24.01.2017 г., разпоредбата на чл. 19, ал. 1
ГПК беше допълнена като се предвиди, че по спорове, по които едната страна
е потребител по смисъла на § 13 ДР ЗЗП, не могат да се сключват арбитражни
споразумения, а с § 6, ал. 2 ПЗР ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 8/24.01.2017 г. беше
предвидено, че започналите до влизането в сила на този закон арбитражни
производства се приключват по досегашния ред, с изключение на
производствата по неарбитрируеми спорове, които се прекратяват. С новата
ал. на чл. 47 ЗМТА пък се предвиди, че арбитражните решения, постановени
по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са
нищожни.
5
Към датата на постановяване на процесното арбитражно решение обаче
спорът е бил арбитрируем, поради което поведението на ответното
дружество, изразяващо се в иницииране образуването на арбитражно дело
пред уговорен арбитър ad hoc не съставлява противоправно поведение, а
упражняване на законоустановено право на иск. Същевременно по делото не
са ангажирани доказателства, от които да се направи извод за злоупотреба с
права, респ. недобросъвестност на служители на ответника при упражняване
на това право. Както правилно е приел и районният съд, евентуални
допуснати от арбитъра процесуални нарушения във връзка с призоваването
на страните не могат да бъдат основание за ангажиране на деликтната
отговорност на сезиралия го „П.К. Б.“ ЕООД. Не съставляват противоправно
поведение и действията на ответника по снабдяване с изпълнителен лист въз
основа на арбитражното решение, както и образуването на изпълнително
производство, които действия също са предприети преди законодателните
изменения с ДВ бр. 8/2017 г. Същевременно незабавно след постановяване на
решение № 68 от 31.03.2017 г. по т.д. № 1678/2016 г. на ВКС, ІІ ТО
ответникът е поискал прекратяване на изпълнителното производство на
основание чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК, поради постановеното съдебно решение.
След като по делото не е установено противоправно поведение на лица,
на които ответното дружество е възложило работа, предявените искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД са
неоснователни и подлежат на отхвърляне. Предвид съвпадението на крайните
изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход, разноски за настоящата инстанция се следват на
въззиваемия, който е претендирал юрисконсултско възнаграждение. По реда
на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 от Наредбата за
заплащането на правната помощ, съобразявайки, че освен подаването на
молбата от 07.06.2022 г. други процесуални действия не са извършвани от
юрисконсулт на въззиваемия, съдът определя възнаграждение в размер на 50
лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20035733 от 08.02.2021 г., постановено
6
по гр.д. № 891/2019 г. на Софийски районен съд, 60 състав.
ОСЪЖДА Г. ЦВ. П., ЕГН **********, с. С., община Белослав, ул.
*******, да заплати на „П.К. Б.“ ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ж.к. „*******, на основание чл. 78 ГПК сумата
50.00 лв. (петдесет лева), представляваща юрисконсултско възнаграждение за
въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване,
съгласно чл. 280, ал. 3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7