Р Е Ш Е Н И Е
гр. Ихтиман, 22.02.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН СЪД ИХТИМАН, III СЪСТАВ, в публичното заседание на осми февруари две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТОЗАР ГЕОРГИЕВ
при секретаря Николета Кузева, като разгледа докладваното гр.д. №50/2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ, ЕИК *********, чрез юрисконсулт Терзиев, срещу С.С.Ю. обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД за установяване на паричните притезания, удостоверени в Заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 641/2020 г. по описа на РС- Ихтиман, за следните суми: 735,45 лв. главница по Договор за паричен заем №3418495/08.01.2019г.; 65,30 лв. договорна лихва за периода от 24.01.2019г. до 05.09.2019г.; 61,81 лв. мораторна лихва за периода от 06.09.2019г. до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 27.08.2020г.; ведно със законната лихва от 31.08.2020г. до окончателното изплащане. Претендира направените в хода на заповедното и настоящото производство разноски.
Ищецът твърди, че между ответника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем №3418495/08.01.2019г.. Поддържа, че заемателят е усвоил заемните суми. Твърди, че от ответника са постъпвали плащания. Поддържа, че дължимите суми са в претендирания размер. Твърди, че така формираното вземане е цедирано от „Изи Асет Мениджмънт“ АД на ищеца.
Ответникът в срока по чл. 131 ГПК е депозирал отговор на исковата молба, в който оспорва същата. Поддържа, че заемната сума, която е получил е в размер на 400лв., а не 1000лв.. Твърди, че клаузите за неустойки и адвокатско възнаграждение в договора са нищожни. В уточнителна молба от 30.08.2021г. уточнява конкретни клаузи от договора, които счита, че противоречат на закона и морала.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Съдът е сезиран с установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД.
Исковете за установяване съществуването на вземане с правно основание чл. 422 ГПК са подадени в законоустановения месечен срок и са допустими. За ищеца-кредитор е налице правен интерес от установяване съществуването на вземането му, тъй като в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК ответникът-длъжник е възразил срещу заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, респ. заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК.
При така релевираните твърдения възникването на спорното право се обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) валидно възникнали облигационни правоотношения по Договор за паричен заем с твърдяното съдържание; 2) съответствието на клаузите с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същите не са във вреда на потребителя.; 3) реално предаване, респ. усвояване, на сумата по Договора на ответника и предоставяне на твърдяните услуги, за които се претендират такси; 4) валидно сключен договор за цесия; 5) надлежно уведомяване на длъжника за цесията.
Тези обстоятелства следва да бъдат установени от ищеца. В случай че се установят тези правнорелевантни факти, ответникът трябва да докаже, че е заплатил изцяло дължимите суми, респ. възраженията си срещу изискуемостта им.
От Договор за паричен заем №3418495/08.01.2019г., подписан от представител на „ Изи Асет Мендиджмънт“ и от ответника, се установява, че между последните са възникнали облигационни правоотношения по Договор за паричен заем.
От чл. 3 на Договора се установява, че същият има силата на разписка и с подписването му заемателят удостоверява, че е получил изцяло и в брой част от заемната сума. Както вече беше посочено, договорът е подписан от ответника и следователно се установява реално предаване на сумата по Договора на ответника.
От Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) от 30.01.2017г. се установява, че от „Изи Асет Мениджмънт“ на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД, са цедирани вземания, индивидуализирани в съответното Приложение. От чл. 4.5 на Рамковия договор се установява, че купувачът се задължава да изпраща уведомления до длъжниците за сключения Договор за цесия.
От Приложение №1/02.01.2020г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) от 16.11.2010г. между горепосочените страни се установява, че вземане по кредит с номер 3418495 с дата 08.01.2019г. (съвпадащи с номера и датата на Договор за паричен заем №3418495/08.01.2019г.) с длъжник ответникът по делото е включено в това приложение.
От Потвърждение за сключена цесия се установява, че прехвърлянето на вземанията, посочени в Приложение №1/02.01.2020г., е потвърдено писмено по смисъла на чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
От пълномощно на л. 19 от делото се установява, че ищцовото дружество е упълномощено от „Изи Асет Мениджмънт“ АД да уведомява всички длъжници по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключени договори за кредит, които дружеството е цедирало съгласно Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (Цесия) от 30.01.2017г. и приложенията към него, като правата се предоставят във връзка с чл. 99, ал. 3 ЗЗД.
От Уведомление на л. 18 от делото се установява, че цесионерът, чрез цедента, уведомява ответника, че считано от датата на получаване на уведомлението кредитор е именно ищцовото дружество.
По делото не са налице доказателства представеното по делото уведомително писмо за цесията да е достигнало до длъжника. Уведомяването за цесията е извършено от цесионера, който е изрично овластен от цедента за това, с исковата молба, към която е приложен договорът за цесия. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението, макар и като приложение към исковата молба, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235 ал. 3 от ГПК (В този смисъл Решение №109/13.07.2016 по дело №1050/2015 на ВКС,ТК, I т.о.).
От заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза и изслушването на вещото лице в съдебно заседание се установява, че сумите по кредита са усвоени на 08.01.2019г., като с оглед извършваните плащания от ответника дължимите суми са в размер на 735,45 лв. главница, 65,30 лв. договорна лихва и 72,93лв. за мораторна лихва.
Съдът намира за основателни възраженията на процесуалния представител на ответника за наличие на неравноправни клаузи в договора.
Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. С приетия за окончателен доклад по делото съдът при разпределение на доказателствената тежест е указал на ищеца, че неговата е доказателствената по отношение на съответствието на клаузите на договора с правилата на добросъвестността, равновесието между правата и задълженията на страните, както и че същите не са във вреда на потребителя.
Включените в договора клаузи за неустойка и такса за извънсъдебно събиране на вземанията са неравноправни по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП.
Клаузата в чл. 4 от договора е наравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗПК. Същата предвижда задължение за заемополучателя да осигури на кредитора надлежно обезпечение при подробно регламентирани условия, като при неизпълнение се дължи неустойка в размер, който е повече от 1/2 от стойността на цялата заета сума. Предвидената клауза излиза извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции, надвишава многократно евентуалните вреди на кредотодателя от неизпълнението. На практика прехвърля изцяло риска от неизпълнение на задължението на кредотора по чл. 16 от ЗПК за оценка на кредотоспособността на кредитополучателя върху последния.
Така, както е уговорена конкретната неустойка, е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора изисквания за вида обезпечение създават значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. По съществото си тя е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл представлява сигурна печалба за заемодателя, без обаче да е включена в годишния процент на разходите към момента на сключване на договора, заобикаляйки чл.19, ал. 4 от ЗПК.
Съгласно чл. 21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна, поради което и клаузата за неустойка е нищожна.
Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗЗП при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Такова обезщетение за забава обаче вече има предвидено в договора и това е лихвата за забава, която претенция на ищеца също е предмет на разглеждане по делото. Вземането за разходи за извънсъдебно събиране на кредита е основано на неравноправна клауза. В чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК е установено, че при забава на потребителят кредиторът има право само на лихва до размера на законната върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С оглед на изложеното е налице заобикаляне на ЗПК, поради което на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК клаузата е нищожна.
Доколкото част от плащанията на ответника са отнесени от кредитора в погашение на вземанията за неустойка и разходи за извънсъдебно събиране на вземанията, основани на наравноправни клаузи, то на основание чл. 19, ал. 6 ЗПК извършените плащания следва да се удържат от плащанията по кредита. От заключението на приетата по делото съдебно- счетоводна експертиза и изслушването на вещото лице в съдебно заседание се установява, че заплатени от длъжника суми в размер на общо 201,35лв. кредиторът е отнесъл към задълженията за неустойка (174,35лв.) и разходи за събиране на вземането (27лв.), които, както вече беше посочено, са основани на неравноправни клаузи.
При това положение направените от ответника плащания, отнесени за недължими вземания, следва да се приспаднат от действително дължимите суми (В този смисъл Решение № 389 от 15.11.2019 г. на ОС - София по в. гр. д. № 377/2019 г).
Направените от ответника плащания, отнесени към недължими такси, следва да се приспаднат от дължимата лихва за забава, от възнаградителната лихва и остатъкът да бъде приспаднат от главницата. В този смисъл със сумата от общо 201,35 лв. са погасени вземанията за: 61,81 лв. мораторна лихва, 65,30 лв. договорна лихва и 74,24лв. от дължимата главницата. Следователно за кредитора по отношение на мораторната лихва и договорната лихва не е налице неудовлетворено вземане, чиято дължимост да бъде установена в настоящото производството, поради което исковете следва да бъдат оставени без уважение в тази част. Претенцията е основателна за сумата от 661,21лв., представляваща главница.
По разноските:
Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство. В мотивите на тълкувателното решение е указано, че съдът по установителния иск следва да се произнесе с осъдителен диспозитив и за разноските, сторени в заповедното производство, тъй като с подаване на възражение от длъжника изпълнителната сила на заповедта за изпълнение в частта ѝ относно разноските отпада.
Ищецът претендира юрисконсултско възнаграждение в заповедното и в исковото производство. Съгласно разпоредба на чл. 78, ал. 8 ГПК в полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт, като размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Нормата е процесуална и следва да намери приложение спрямо всички неизвършени процесуални действия, включително по отношение присъждането на разноските, дължими на страната за заповедното и исковото производство, без да е обвързан от констатацията на заповедния съд в това отношение. Нормата на чл. 37 ЗПП препраща към Наредбата за заплащане на правната помощ, която в чл. 26 и чл. 25 предвижда възнаграждение за заповедното производство от 50 до 150 лева, а в исковото –от 100 до 300 лева. Съгласно чл.1 от Наредбата съдът следва да определи възнаграждението в зависимост от вида и количеството на извършената работа. Съдът като съобрази, че от една страна -делото е с малък материален интерес, за вземания, произтичащи от потребителски договор. От друга страна, извършената от юрисконсулта работа в заповедното производство се състои в попълване на кратко бланково заявление, съответно последващо изготвяне на искова молба, по множество еднотипни заповедни и искови производства и без явяване в открито съдебно заседание. Освен това настоящото дело не се отличава с фактическа и/или правна сложност, поради което и съдът намира, че в полза на ищцовото дружество, следва да се определи юрисконсултско възнаграждение в размер 50 лева за заповедното производство и в размер 100 лева –за исковото производство, общо 150 лева.
При този изход на делото ответникът следва да бъде осъден съобразно уважената част от исковете на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 78, ал. 8 ГПК да заплати на ищеца разноски за заповедното и исковото производство в размер на сумата от общо 263,12лв. (33,14лв. държавна такса за заповедното и исковото производство, 114,99 лв. юрисконсултско възнаграждение за заповедното и исковото производство, 114,99 лв. възнаграждение за вещо лице).
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД по отношение на С.С.Ю., ЕГН **********, че АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ, ЕИК *********, е носител на право на парично вземане за следните суми, удостоверени в Заповед за изпълнение, издадена по ч. гр. д. № 641/2020 г. по описа на РС- Ихтиман, а именно: 661,21лв. главница по Договор за паричен заем №3418495/08.01.2019г., ведно със законната лихва от 31.08.2020г. до окончателното изплащане, като ОТХВЪРЛЯ този иск за разликата до пълния предявен размер от 735,45 лв..
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ предявените от АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ, ЕИК *********, срещу С.С.Ю., ЕГН **********, искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 86, ал. 1 ЗЗД за установяване дължимостта на следните суми: 65,30 лв. договорна лихва за периода от 24.01.2019г. до 05.09.2019г.; 61,81 лв. мораторна лихва за периода от 06.09.2019г. до подаване на заявлението по чл. 410 ГПК- 27.08.2020г..
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК С.С.Ю., ЕГН **********, да заплати на АГЕНЦИЯ ЗА КОНТРОЛ НА ПРОСРОЧЕНИ ЗАДЪЛЖЕНИЯ, ЕИК *********, сумата от общо 263,12лв., представляваща разноски в заповедното и в исковото производство.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано пред Софийски окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: