№ 10081
гр. София, 28.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 150 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ
при участието на секретаря ХРИСТИЯНА Р. РАЧЕВА
като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ИЛ. ИГНАТОВ Гражданско дело
№ 20221110153001 по описа за 2022 година
Производството по чл. 124 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Производството е образувано по искова молба на Н. И. Д. с ЕГН **********,
съдебен адрес ., ., ., действуващ чрез упълномощения процесуален представител адв.
К. Р.. Ищецът твърди, че между него и ответникът „.“ ООД в качеството на заемодател
са сключени два броя договора за заем по Закона за кредитите за недвижимите имоти
на потребители (ЗКНИП), както следва: договор за заем № 530-СФ-28.08.2019 г. –
размер на заетата сума 8 500 лв.; и договор за заем № 525-СФ-27.08.2019 г. – размер на
заетата сума 1 500 лв. Поддържа, че те са били обезпечени с договорна ипотека,
учредена с нотариален акт акт № 167, том, III, рег. № 12213, дело 531 от 2019 г., по
описа на нотариус Ц.С.Н. върху собствения на ищеца самостоятелен обект, находящ се
в сграда с идентификатор № 68134.901.906.3.36, находящ се в ., .. Твърди, че с вносна
бележка от 03. 11. 2021 г. е заплатил на ответника сумата в размер на 11 551,80 лв.,
представляваща дължимата главница и лихва по договорите за кредит. Посочва, че
съгласно референция с изх. номер 24/24. 03. 2022 г., издадена от ответника, се
удостоверявало, че задълженията на ищеца към 08. 04. 2022 г. по двата договора за
заем възлизали на 18 310,10 лв., от които: 10 000 лв. – главница; 6 365,66 лв. – лихви,
неустойки и съдебни разходи; 1 494,44 лв. законна лихва за периода 18. 10. 2021 – 08.
04. 2022 г.; 450 лв. – такса за заличаване на ипотека. Заявява, че на 15. 04. 2022 г. с
нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот акт № 7, том I, peг. № 613,
дело № 4 от 2022 г., ищецът е продал на В. И.а М. следния свой собствен недвижим
имот: самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 68134.901.906.3.36, находящ се
в гр. София, с предназначение: жилище, апартамент, с площ от 85.28 кв. метра, заедно
с мазе № 6. Твърди, че с част от продажната цена е било изплатено задължението към
ответника в размер на 18 310,10 лв. чрез платежно нареждане с референция *********
от 15-и април 2022 г. Намира, че клаузите на чл. 2.6 и чл. 4.2, букви „б“ и „в“ от
1
сключените договори за заем са нищожни. Обосновава, че клаузите са в противоречие
със закона, доколкото противоречат на императивните разпоредби на чл. 43, ал. 1 и ал.
2 ЗКНИП. Освен това счита, че същите противоречат на добрите нрави, доколкото
предвидената неустойка нарушавала предвидените функции, като довежда до
неоснователно обогатяване в полза на ответника. Освен това намира, че посочените
клаузи противоречат и на чл. 143, т. 5 от Закона за защита на потребителите. С оглед
гореизложеното моли съдът да постанови решение, с което да прогласи, че клаузите в
чл. 2.6 и чл. 4.2, букви „б“ и „в“ от договор за заем № 530-СФ-28.08.2019 г. и договор за
заем № 525-СФ-27.08.2019 г. са нищожни и да осъди ответника да заплати сумата в
размер на 10 880,69 лв., представляваща неоснователно заплатени неустойки по двата
договора за заем, както и законната лихва за забава върху присъдената сума, за периода
от образуването на настоящето дело до изплащането на дължимите суми.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответното
дружество „.“ ООД с ЕИК ., седалище и адрес на управление ., действуващо чрез
упълномощения процесуален представител адв. Д. М. Т.. Отрича текстовете по чл. 4.2,
б. „б“ и „в“ да са били прилагани. Поддържа, че размерът на възнаградителната лихва
не се е променял през целия период на договора. Клаузата на чл. 4.2 предвижда, че
дружеството единствено е имало възможност да увеличи лихвата по кредита, но че
всъщност то не се е възползвало от тази възможност. Твърди, че размерът на лихвата е
била под предвидения в закона максимален размер. Заявява, че таксата за заличаване на
ипотека е била посочена в договора и в общите условия, като в закона не е било
предвидено коя страна следва да носи тежестта, поради което е в зависимост от
желанието на страните. Твърди, че процесните клаузи са били индивидуално
уговорени. Моли за отхвърлянето на предявените искове.
След като съобрази твърденията на страните и събраните доказателства,
съдът направи следните фактически и правни изводи.
Исковата молба е подадена от заинтересована страна чрез надлежно
упълномощен процесуален представител. Придружена е с документ за внесена
държавна такса в необходимия размер и отговаря и на останалите изисквания на чл.
127 и чл. 128 ГПК, поради което е редовна, а предявените с нея искове са процесуално
допустими.
Ищецът е предявил обективно кумулативно съединени искове с правни
основания чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето от Закона за задълженията и договорите
(ЗЗД) във връзка с чл. 43, ал. 1 и ал. 2 от Закона за кредитите за недвижими имоти на
потребители (ЗКНИП), както и 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД. По исковете с правна
квалификация 26, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че между страните са
сключени два договора за заем, че същите съдържат клаузи за неустойки и че
въпросните им клаузи са нищожни поради противоречие със закона, противоречие с
добрите нрави и неравноправност. В тежест на ответника е да докаже, че клаузите са
били индивидуално уговорени. По иска с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. първо
ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже, че е заплатил сумата в размер на 10 880,69 лв. в
полза на ответното дружество, а ответното дружество следва да докаже, че съществува
годно правно основание за получаването й.
От събраните в хода на съдебното дирене доказателства се установява, че на 27.
08. 2019 г. и на 28. 08. 2019 г. страните сключили два договора за заем – договор за
заем № 525-СФ-27. 08. 2019 г. и договор за заем № 530-СФ-28.08.2019 г. По силата на
първия договор ответното дружество поело задължението да предостави на ищеца в
заем паричната сума в размер на 1 500 лв., а ищецът поел задължението да му я върне
2
на 60 ежемесечни погасителни вноски, както и да заплати възнаградителна лихва.
Възнаградителната лихва била уговорена във фиксиран размер от 36 % на годишна
основа. В чл. 2. 6 от този договор страните уговорили неустойка („наказателна
лихва“) при забава в плащането в размер на 5 % месечно върху остатъчната „заемна
сума“ (аналогични са уговорките по чл. 4.2, б. „б“ и б. „в“; става въпрос тъкмо за
неустойка за забава, а не за изменение на възнаградителната лихва). В чл. 2. 9 страните
уговорили и втора неустойка, ако забавата в плащанията за главницата продължи
повече от 10 дни – неустойка в размер на 60 % от „заемната сума (главницата)“. Тази
неустойка се дължала наред (кумулативно) с неустойката по чл. 2. 6. Освен това в
случай на забава на дължима вноска с повече от 30 дни страните уговорили, че
„цялото вземане“ става предсрочно изискуемо и ответното дружество имало право да
иска предсрочно погасяване на остатъка от „заемната сума“ ведно с неустойка в
размер на 60 %, изчислена върху „пълния размер на заемната сума“ – чл. 2.7.
Вторият договор между страните бил с идентични условия (включително относно
размера на възнаградителната лихва, неустойката, продължителността на договора и
падежите на вноските, както и възможността за настъпване на предсрочна
изискуемост), като единствената съществена разлика бил размерът на главницата – по
този договор ответното дружество поело задължението да предостави на ищеца
парична сума в размер на 8 500 лв., която той трябвало да възстанови. И по двата
договора бил посочен годишен процент на разходите в размер на 36 %. Освен това
страните уговорили и паричните задължения („заемът“) на ищеца и по двата договора
да бъдат обезпечени чрез учредяването на договорна ипотека върху собствения му
недвижим имот ап. 36-и, находящ се в ., ., с площ 85, 28 кв. метра, ведно с
принадлежащото му мазе № 6 и 3. 06 % идеални части от общите част на сградата и
правото на строеж върху мястото (недвижимият имот). С двата договора ищецът
избрал в случай на принудително изпълнение той да отговаря с цялото си имущество
съгласно чл. 133 ЗЗД (чл. 7. 4).
Ответното дружество изпълнило задълженията си, като заплатило в брой сумата
1 500 лв. по първия договор на ищеца на 27. 08. 2019 г., а сумата 8 500 лв. по втория
договор превела по негова платежна сметка на 28. 08. 2019 г. Ищецът също изпълнил
задължението да предостави уговореното обезпечение, като на 28. 08. 2019 г. сключил
с ответното дружество договор за учредяване на ипотека върху недвижимия имот.
Сделката била сключена във формата на нотариален акт пред нотариус с район на
действие Софийския районен съд. Върху заверения препис от договора е направено
отбелязване за вписването на ипотеката. Макар и точната дата на вписването да е
нечетлива, от справка от имотния регистър съдът констатира, че тя е 28. 08. 2019 г.
Ипотеката била надлежно специализирана, като в нея били посочени двете главници
по всеки един от двата договора за заем, а също така и възнаградителните лихви и
уговорените неустойки към всяка една от тези главници.
Ищецът изпаднал в забава и не заплатил своевременно първите 26 вноски по
двата договора за заем, които падежирали през периода 29. 09. 2019 г. – 29. 10. 2021 г.
Едва на 03. 11. 2021 г. той заплатил в полза на ответното дружество парична сума в
размер на 11 551, 80 лв., като посочил основание на плащането „Договори 525 и 530
СФ главница и лихва“. Следващо плащане ищецът направил на 15. 04. 2022 г., когато
заплатил на ответното дружество сумата 18 310, 10 лв., посочвайки основание на
плащането „525 СФ 27. 08. 2019 г. и 530 СФ 28. 08. 2019 г.“ . Успоредно с това
ответното дружество е сторило различни разходи, свързани със съдебното събиране на
паричните задължения – от съвкупната преценка на представените на л. 133 и сл.
3
документи и от проверка в информационната система на Софийския районен съд се
установява, че това са следните разходи:
1. ч. гр. дело № 53723 по описа на Софийския районен съд за 2020 г. – заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на ипотечен акт по чл.
417 ГПК, във връзка с което е внесена държавна такса в размер на 511 лв. и е
било уговорено и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 560 лв.;
заявлението е било отхвърлено изцяло с разпореждане на съда;
2. ч. гр. дело № 12644 по описа на Софийския районен съд за 2021 г. – заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на ипотечен акт по чл.
417 ГПК, във връзка с което е била внесена държавна такса в размер на 517,20
лв.; във връзка с това делото ответното дружество не е представило доказателства
да е било уговорено и реално заплатено адвокатско възнаграждение, поради което
съдът е длъжен да приеме, че съответни разноски не са били сторени;
заявлението е било отхвърлено изцяло с разпореждане на съда;
3. ч. гр. дело № 36469 по описа на Софийския районен съд за 2021 г. – заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение въз основа на ипотечен акт по чл.
417 ГПК, във връзка с което е била внесена държавна такса в размер на 523,60 лв.
и е било уговорено и реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на
550 лв.; с разпореждане на съда заявлението е било изцяло отхвърлено; срещу
разпореждането е подадена частна жалба, по която е внесена държавна такса в
размер на 261,79 лв.; няма данни за образувано в. ч. гр. дело между същите
страни пред почитаемия Софийски градски съд;
4. гр. дело № 57942 по описа на Софийския районен съд за 2021 г. – образувано по
искова молба в едномесечен срок от съобщението по ч. гр. дело № 12644 от 2021
г., според което заявителят може да предяви иск за установяване на
съществуването на паричните задължения, за което е било отхвърлено
заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение; това исково
производство е било прекратено преди насрочване в открито съдебно заседание,
като една от причините е била невнасянето на дължимата държавна такса от
ищеца (ответното дружество по настоящото дело); във връзка с това делото
ответното дружество не е представило доказателства да е било уговорено и
реално заплатено адвокатско възнаграждение, поради което съдът е длъжен да
приеме, че съответни разноски не са били сторени.
В обобщение, ответното дружество е образувало няколко дела за събирането на
едни и същи парични задължения на ищеца, като доказва, че е сторило разноски във
връзка с тях в размер общо 2 923 лева и 59 стотинки.
За изясняването на делото от фактическа страна съдът допусна изготвянето на
основна и допълнителна съдебно-счетоводна експертиза. Според първата чрез
извършените от ищеца плащания той е погасил следните парични задължения във
връзка с двата договора за заем:
4
1. главници в размер на общо 10 000 лв.;
2. договорни лихви в размер на общо 9 383, 58 лв.;
3. законна лихва в размер на общо 2 520, 40 лв.;
4. съдебни разноски в размер на общо 2 917,20 лв.;
5. такса референции в размер на 250 лв.;
6. такса за заличаване на ипотека в размер на 450 лв.;
7. и неустойки в размер на общо 4 390,72 лв.
Този вариант на експертното заключение е съобразен с данните от
счетоводството на ответното дружество, съобразно които договорите за заем са
станали предсрочно изискуеми на 29. 09. 2019 г. (което следва от изслушването на
вещото лице в о. с. з., проведено на 20. 12. 2023 г.).
С допълнителното експертно заключение вещото лице представя нов вариант,
изготвен при условието, че законовата лихва се изчислява от падежирането на всяка
една погасителна вноска. Според този вариант на експертизата законната лихва за
главниците по двата договора е в размер на общо 324 лева и 65 стотинки.
За да прецени кой вариант на експертното заключение да възприеме и за да
разреши повдигнатия правен спор съдът направи следните правни изводи.
Според законовото определение на чл. 1, ал. 2 ЗКНИП „кредити за недвижими
имоти“ са кредитите, обезпечени с ипотекирането на недвижим имот. Понеже по
делото няма данни ищецът да е сключил двата договора за заем във връзка с
упражнявана от него търговска или друга професионална дейност, то следва да се
приеме, че той е действувал в качеството си на „потребител“ съгласно дефиницията
на пар. 1, т. 13 от Допълнителните разпоредби към Закона за защита на потребителите.
При това положение спрямо процесните два договора за заем следва да се прилагат
правилата на ЗКНИП. Правилата на Закона за потребителския кредит не се прилагат
предвид чл. 4, ал. 1, т. 2 от него.
В дадения случай двата договора за заем са сключени в изискуемата от чл. 23,
ал. 1 ЗКНИП писмена форма за действителност. Според настоящия състав те имат и
необходимото съдържание, предвидено в чл. 24 ЗКНИП (общите размери на
възнаградителната лихва и на разходите – сбора от главниците и възнаградителната
лихва – са посочени в погасителните планове, които според уговореното между
страните съставляват неразделни части от договорите за заем). В представените по
настоящото дело доказателства не се съдържат основания, на които да бъде
начислявана т.нар. „такса референции“, констатирана от вещото лице.
По отношение на въпроса за предсрочната изискуемост съдът приема следното.
Предсрочната изискуемост на задълженията по даден договор съставлява
преобразуващо право на кредитора, което се упражнява при наличието на определени
обективни предпоставки, предвидени в договора или в закон, чрез отправянето на
едностранно изявление до длъжника. Последното съставлява едностранна сделка от
категорията на адресираните, т.е. за да се породят целените от кредитора правни
последици е необходимо едностранното му изявление да бъде доведено до знанието на
длъжника. Последното съставлява субективната предпоставка за надлежното
обявяване на предсрочната изискуемост. В разглеждания случай страните изрично са
уговорили правото на ответното дружество да обяви предсрочна изискуемост „при
забава в погасяването на дължима вноска с повече от 30 (тридесет) дни“. При това
положение и предвид установеното от съда тази обективна предпоставка е била налице
5
– ищецът е бил в забава повече от 30 дни по отношение първите 25 вноски по всеки
един от двата договора за заем. От друга страна, съдът отчита, че ответното дружество
неправилно е приело за начална дата на предсрочната изискуемост 29. 09. 2019 г.
Всъщност „цялото вземане“ е следвало да се счита за предсрочно изискуемо най-
малко 30 дни след изтичането на тази дата, която е падежът на първите погасителни
вноски по двата договора за заем, т.е. то е могло да стане предсрочно изискуемо най-
рано на 30. 10. 2019 г. Това обаче е при условие, че е налице и субективната
предпоставка – надлежно уведомяване на ищеца за предсрочната изискуемост. В
разглежданото дело поради процесуалното бездействие на ответното дружество не
бяха представени доказателства, че ищецът е бил надлежно уведомен за предсрочната
изискуемост на „цялото вземане“. Затова и първостепенният съд е длъжен да приеме,
че предсрочната изискуемост на „цялото вземане“ всъщност не е настъпила и следва
да възприеме варианта на изчисляване на законовата лихва от допълнителното
експертно заключение.
Прочее, дори и ответното дружество да беше представило съответни
доказателства, от които да се установява, че ищецът е бил надлежно уведомен за
настъпването на предсрочната изискуемост и че тя е настъпила в най-ранния възможен
момент на 30. 10. 2019 г., констатираните от вещото лице парични задължения от
счетоводството на ответното дружество отново нямаше да са същите. Според
разясненията, дадени с Тълкувателно решение № 3 от 27. 03. 2019 г., постановено по
тълк. дело № 3 от 2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС, при обявяване на предсрочна
изискуемост длъжникът дължи непогасения остатък от главницата и законната лихва
от датата на настъпването на предсрочната изискуемост до датата на плащането. Той
не дължи възнаградителната лихва, която не е редовно падежирала. При това
положение, дори и ответното дружество да беше доказало по настоящото дело
надлежното уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост, ищецът щеше да
дължи само редовно падежиралите възнаградителни лихви по първите две погасителни
вноски (на 29. 09. 2019 г. и на 29. 10. 2019 г.), които са в размер на общо 598,16 лв. От
първия вариант на съдебно-счетоводната експертиза обаче е видно, че ответното
дружество счетоводно е отразило задължения на ищеца за заплащането на
възнаградителни лихви по двата договора в размер на общо 9 383, 58 лв., която сума се
доближава до общия размер на възнаградителните лихви по двата договора за целите
им срокове (11 679,80 лв. предвид посоченото в двата погасителни плана).
По отношение на разходите за съдебни разноски, които се доказаха в малко по-
голям размер от установеното от съдебно-счетоводната експертиза, съдът приема
следното. Воденето на съдебно дело и сторените във връзка с това разходи са
последица от виновното неизпълнение на договорните задължения на ищеца.
Длъжникът обаче не следва да отговаря за съдебните разноски, които ответното
дружество е могло да избегне, полагайки грижата на добрия търговец (чл. 83, ал. 2
ЗЗД). В този случай причинната връзка между длъжниковото неизпълнение и
претърпените от кредитора вреди (разходи за съдебни разноски за събиране на
вземанията) се прекъсва от бездействието на кредитора. Добрият търговец следва да
ползува квалифицирана правна помощ, така щото да не се налага да води повече от
едно съдебно дело за събирането на едни и същи вземания. При това положение
ответното дружество не може да претендира от ищеца по-големи разходи от сторените
по първото заведено от него дело, а те са в размер на общо 1 071 лв.
Предвид изложеното дотук настоящият съдебен състав приема, че към момента
на първото извършено от ищеца плащане (03. 11. 2021 г.), той е имал следните парични
6
задължения към ответното дружество:
1. редовно падежирали вноски за главници по двата договора за периода 29. 09.
2019 г. – 29. 10. 2021 г. в размер на общо 2 236,05 лв.;
2. редовно падежирали вноски за възнаградителни лихви по двата договора за
същия период в размер на общо 7 158,53 лв.;
3. законна лихва, начислена върху редовно падежиралите вноски за главница в
размер на 312,08 лв. (предвид допълнителното експертно заключение: 33,28 +
278, 8);
4. съдебни разноски в размер на 1 071 лв.
Съдът намира, че ищецът не е дължал заплащането на неустойките по чл. 2.6,
съответно чл. 4.2, б. „б“ и б. „в“, както и по чл. 2. 9 от двата договора. Съображенията
за това са следните. По начало няма пречка съобразно свободата на договарянето
страните да уговорят и неустойки в случай на забава на длъжника съгласно чл. 9, ал. 1
ЗЗД. Свободата на договарянето обаче търпи известни ограничения както от
императивния закон, така и добрите нрави, както е и установено в последния цитиран
текст. С чл. 43, ал. 1 и ал. 2 ЗКНИП се въвеждат ограничения по отношение на
имуществената отговорност на длъжника в случай на забава, като тя не може да
надвишава законовата лихва за забава. Цитираната правна норма е императивна и
уговорените между страните клаузи за неустойки й противоречат. За пълнота следва да
се отбележи, че клаузите за неустойки противоречат и на добрите нрави. Съобразно
разясненията, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 2010 г., постановено по
тълк. дело № 1 от 2009 г. по описа на ОСТК на ВКС, клаузата за неустойка е нищожна
поради противоречие с добрите нрави, когато е уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. В дадения случай двата
договора за заем, по които са се предвиждали парични задължения за главници и
възнаградителни лихви за целите им периоди в размер на общо 21 679 лв., са били
обезпечени с ипотека върху недвижим имот на ищеца – апартамент, находящ се в град
София. Това реално обезпечение е било предостатъчно, за да обезпечи паричните
задължения на ищеца, произтичащи от договорите за заем. Така уговореното и
предоставено реално обезпечение лишава цитираните неустоечни клаузи от една от
типичните им функции – обезпечителната. Що се отнася до останалите им две типични
функции (обезщетителната и санкционната), съдът намира, че размерите на
неустойките за забава – 60 % от „заемната сума (главницата)“, съответно 5 %
месечно до пълното погасяване на главницата и лихвите, както и начинът на
уговарянето им – кумулативни неустойки, втората от които може да бъде начислявана
без определен краен предел, като за една година на забава би могла да достигне също
60 % от главницата – водят до извода, че уговорените неустойки излизат извън
типичните си обезщетителна и санкционна функция и при забава на длъжника могат да
доведат до несправедливо облагодетелстване на кредитора в нарушение на добрите
нрави. Поради тези съображения те са нищожни и предявените установителни искове
трябва да бъдат уважени. Недействителността на неустоечните клаузи обаче не влече
цялостната недействителност на двата договора за заем (чл. 26, ал. 4 ЗЗД).
Щом ищецът не е дължал неустойки, нито „такса референции“, то с плащането
на сумата в размер на 11 551, 80 лв. той всъщност е погасил всички задължения във
връзка с двата договора за заем, които до съответния момент съдът приема, че са били в
размер на общо 10 777,66 лв. (2 236,05 + 7 158,53 + 312,08 + 1 071). Той дори е платил
7
повече от дължимите суми със 774,14 лв. По този начин първостепенният съд частично
не кредитира експертното заключение по допълнителната съдебно-счетоводна
експертиза, според което е била погасена само главницата по първия договор за заем.
Вещото лице е дало експертното си заключение съобразявайки погасяването и на
възнаградителните лихви и неустойките, така както те неправилно са били отразени в
счетоводството на ответното дружество.
След направеното плащане на 03. 11. 2021 г. ищецът отново преустановил
плащанията и изпаднал в забава до следващото плащане на 15. 04. 2022 г. В този
период редовно падежиралите парични задължения и обезщетението за забава върху
редовно падежиралите главници са били както следва:
1. редовно падежирали вноски за главници по двата договора за периода 29. 11.
2021 г. – 29. 03. 2022 г. в размер на общо 553,34 лв.;
2. редовно падежирали вноски за възнаградителни лихви по двата договора за
същия период в размер на общо 1 104,44 лв.;
3. законна лихва, начислена върху редовно падежиралите вноски за главница в
размер на 14,79 лв. (изчислена от съда чрез лихвения калкулатор на
Националната агенция за приходите).
При това положение с плащането в размер на 18 310, 10 лв. ищецът е погасил
всички дължими за периода 29. 11. 2021 г. – 29. 03. 2022 г. парични задължения в
размер на общо 1 672,57 лв. (553,34 + 1 104,44 + 14,79). Той заплатил на ответното
дружество дори 16 637,53 лв. повече. Така общо заплатените от ищеца суми, които
надвишават паричните му задължения, се увеличили на 17 411,67 лв. (16 637,53 +
774,14). Остатъкът от главниците по двата договора за заем, вноските за които не били
все още падежирали (т.е. с падежи от 29. 04. 2022 г. до края на сроковете на
договорите), бил в размер на общо 6 933,34 стотинки. При това положение следва да се
приеме, че с това второ плащане на 15. 04. 2022 г. ищецът е погасил предсрочно и
остатъкът от главниците, като е приспаднал от разходите по кредита оставащите
възнаградителни лихви на основание чл. 41, ал. 1, изр. второ ЗКНИП, съответно чл. 70,
ал. 3 ЗЗД.
За пълнота следва да се отбележи, че начислената от ответното дружество такса
за заличаване на ипотеката в размер на 450 лв. не намира основание в нито един от
двата представени договора, а ответното дружество, чиято е тежестта на доказването
на основанието за получаването на паричните суми от ищеца, поради процесуалното
си бездействие не представи общите условия към двата договора за заем. Така съдът
следва да приложи спрямо него неблагоприятните последици на тежестта на
доказването и да приеме, че сумата в размер на 450 лв. е била начислена от ответното
дружество без основание. Дори и ответното дружество да не беше бездействувало и тя
да беше уговорена между страните, доколкото става въпрос за едностранно изявление
на ипотекарния кредитор, за чието изготвяне не се изискват особени усилия и разходи,
то уговорка за заплащането на такса в размер на 450 лв. щеше да води до значително
неравновесие между правата на търговеца и тези на потребителя във вреда на
последните и в противоречие на изискванията на добросъвестността и
справедливостта, поради което щеше да е неравноправна и следователно нищожна.
При това положение сумата в размер на 10 478, 33 лв. (17 411,67 – 6 933,34) е
била получена от ответното дружество при начална липса на основание. Следователно
8
осъдителният иск на ищеца е основателен и следва да бъде уважен до размера на тази
сума, а за разликата над нея до пълния претендиран размер 10 880,69 лв. искът трябва
да бъде отхвърлен.
Разноски. При този изход на спора съдът следва да присъди разноски.
По начало при уважаването на едни искове изцяло и отхвърлянето на други
частично съдът следва да присъди разноски на двете страни пропорционално с оглед на
правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Настоящият съдебен състав обаче държи сметка
и споделя актуалната съдебна практика на Съда на Европейския съюз и ВКС, според
която принципът на ефективност налага всички сторени от потребителя деловодни
разноски да му бъдат присъдени и на потребителя да не бъдат възлагани разноски,
сторени от ответника (определение № 366, постановено на 16. 08. 2022 г. по ч. т. дело
№ 1085 по описа на ВКС, I т. о., за 2022 г., и цитираните с него задължителни
разяснения, дадени с решение на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-
224/19 и С-259/19). Ето защо съдът следва да присъди единствено на ищеца всички
сторени от него разноски. Те се изразяват във внесената държавна такса в размер на
486 лева, депозитите за възнаграждение на вещото лице в размер на общо 650 лева,
както и уговореното и реално заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 1 500
лева. С отговора на исковата молба ответното дружество е направило своевременно
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. То обаче е неоснователно предвид вече цитираната
практика на Съда на Европейския съюз и ВКС. Освен това възражението е
неоснователно и предвид броя на предявените искове, материалния интерес и броя на
проведените открити съдебни заседания, в които се явяваше процесуален представител
на ищеца и проявяваше процесуална активност. Така дължимите разноски са в размер
на общо 2 636 лв.
Мотивиран, от всичко изложено, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНИ на основание чл. 26, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите между ищеца Н. И. Д. с ЕГН **********, съдебен адрес ., .,
., и ответното дружество „.“ ООД с ЕИК ., седалище и адрес на управление .,
уговорките за неустойки, съдържащи се в чл. 2.6 и чл. 4.2, букви „б“ и „в“ от договор за
заем № 530-СФ-28.08.2019 г. и договор за заем № 525-СФ-27.08.2019 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 55, ал. 1, предл. първо от Закона за задълженията и
договорите ответното дружество „.“ ООД с ЕИК ., седалище и адрес на управление .,
да заплати в полза на ищеца Н. И. Д. с ЕГН **********, съдебен адрес ., ., ., сумата в
размер на 10 478, 33 лв., заплатена при начална липса на основание на 03. 11. 2021 г. и
на 15. 04. 2022 г., ведно със законовата лихва от 30. 09. 2022 г. до окончателното
заплащане, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата над 10 478, 33 лв. до пълния
претендиран размер 10 880,69 лв.
ОСЪЖДА ответното дружество „.“ ООД с ЕИК ., седалище и адрес на
управление ., да заплати в полза на ищеца Н. И. Д. с ЕГН **********, съдебен адрес .,
., ., сумата в размер на 2 636 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство.
9
Решението подлежи на обжалване пред Софийския градски съд в двуседмичен
срок от връчването на преписа.
Служебно изготвени преписи от решението да се връчат на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
10