№ 1519
гр. Варна, 14.10.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ в публично заседание на пети
октомври, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Светлана К. Цанкова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от мл.с. Александър В. Цветков Въззивно
гражданско дело № 20213100502245 по описа за 2021 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 267 от ГПК.
Срещу Решение № 261652/18.05.2021 г., постановено по гр. дело №6258/2020 по
описа на ВРС са постъпили следните въззивни жалби:
1.) Въззивна жалба, подадена от ИВ. Й. Р., чрез процесуален представител адв. С.К., в
частта, с която е отхвърлен предявения от жалбоподателя иск с правно основание чл. 2б,
ал. 1 от ЗОДОВ за осъждане на Прокуратурата на Република България да му заплати
разликата над присъденото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от
нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на ДП № 295/2013 г. по описа на
Трето РУ при ОД на МВР-Варна, пр.пр. № 6927/2012 г. по описа на РП-Варна, в размер от
2000 лева до целия претендиран размер от 3000 лева, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба – 12.05.2020 г. до
окончателното изплащане на обезщетението, както и в частта, с която е отхвърлен
предявения от него осъдителен иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за осъждане на
Прокуратурата на Република България да му заплати сумата от 5000 лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в стойността на собствения му лек
автомобил „Фолксваген пасат" с per. № В 28 74 НВ, иззет като веществено доказателство по
ДП № 295/2013 г. по описа на Трето РУ при ОД на МВР-Варна, пр.пр. № 6927/2012 г. по
описа на РП- Варна, който не е върнат собственика, ведно със законната лихва, считано от
датата на исковата молба - 12.06.2020 г., до окончателното изплащане на обезщетението.
Във жалбата са изложени доводи за неправилност, необоснованост и неоснователност
1
на първоинстанционното решение относно размера на определеното обезщетение по чл. 2б
от ЗОДОВ. Жалбоподателят сочи, че същото е с драстично занижена стойност, надхвърляща
едва с 300 лева определеното от Министерство на правосъдието в рамките на
административната процедура по ЗСВ. Счита, че присъденият размер не съответства на
претърпените от него вреди от прекомерно продължилото досъдебно производство и
предприетите по него действия от разследващите органи, поради което е и в разрез с
практиката на ВКС, както и с определяните от ЕСПЧ обезщетеният за значително по-кратки
производства.
На следващо място въззивникът оспорва изводите на първоинстанционния съд по
втория обективно съединен иск за липса на данни за противоправно поведение на ответника,
тъй като неспазването на правилата на НПК, и в частност на разпоредбата на чл. 111 от
НПК, представлявало достатъчно основание за ангажирането на неговата отговорност.
Счита, че съдът превратно е тълкувал посочените факти и неправилно е достигнал до извод,
че ищецът не е доказал противозаконното поведение на разследващите органи. По
изложените съображения моли за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваните
отхвърлителни негови части и уважаване на предявените осъдителни искове в цялост с
присъждане на съдебно-деловодни разноски за двете инстанции.
2.) Въззивна жалба от Прокуратурата на Република България срещу частта от
решението, с която е осъдена да заплати на ИВ. Й. Р., ЕГН **********, с постоянен адрес:
гр. Варна, ж.к. „М.", бл. ***, сумата от 2000 лева, представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат от нарушено право на разглеждане и решаване
в разумен срок на ДП № 295/2013 г. по описа на Трето РУ при ОД на МВР-Варна, пр.пр. №
6927/2012 г. по описа на РП-Варна, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата
молба - 12.06.2020 г., до окончателното изплащане на обезщетението.
Жалбоподателят изразява становище за неправилност на първоинстанционното
решение и моли за неговата отмяна в обжалваната част и отхвърляне на иска. В същото
време страната твърди, че предявеният иск по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ е недопустим, тъй като
ищецът не е доказал осъществяването на административната процедура по ЗСВ, което било
абсолютна процесуална предпоставка за неговото завеждане. Освен това счита, че дори и
искът да е допустим, то същият е неоснователен, тъй като не са налице доказателства за
претърпени от И.Р. неимуществени вреди. Сочи, че показанията от показанията на
свидетелката Селимова се установявало, че Р. е била разстроена, че се е десоциализирала и е
претърпяла промяна в психичното си здраве, но от това, че в резултат на воденото
разследване по случая не е получила обратно нито автомобила си, нито равностойността му.
Не се съдържали обаче твърдения за претърпени от ищецът неимуществени вреди
вследствие на продължително разследване, а само за такива, свързани с неоправдани
очаквания относно резултатите от него. От друга страна не можело да се приеме, че Р. е
претърпяла посочените вреди в психичното си здраве, тъй като тези обстоятелства можело
да бъдат установени само от лице с компетентност в тази област и от медицинска
документация, каквато липсвала по делото. Но дори и да се приемело, че всички
неблагоприятни изменения за настъпили действително, то липсвали данни същите да са в
пряка причинно-следствена връзка с продължителността на наказателното производство. От
показанията на свидетелката Т. също не се установявало неимуществените вреди в
патримониума на ищеца Р. да са възникнали вследствие на провеждане на досъдебното
производство в неразумен срок. Поради това счита, че показанията на двете свидетелки се
отнасяли изцяло до обстоятелства, които са предмет на иска по чл. 49 от ЗЗД, поради което
първоинстанционния съд е следвало да отхвърли този с правно основание чл. 2б от ЗОДОВ
поради недоказаност.
На следващо място жалбоподателят излага становище, че съдът неправилно е
определил, че досъдебната фаза на наказателното производство е продължила в периода от
13.06.2012 г. до 09.02.2018 г., защото същото не се образувало с подаване на жалбата в
2
полицията, а така започвала предварителна проверка, която била извънпроцесуална фаза.
Досъдебното производство било образувано с постановление на наблюдаващия прокурор на
23.01.2013 г., и общата му продължителност била 5 години и 17 месеца, от които 4 години, 6
месеца и 10 дни, в които можело да бъдат извършвани процесуално-следствени действия
при отчитане на спирането на наказателното производство за срок от 6 месеца и 7 дни.
Счита за неправилен и извода на първоинстанционния съд, че прокурорът и разследващите
органи не са предприели необходимите действия за обезпечаване своевременното събиране
на относимите и необходими доказателства, с което са нарушили задължението си по чл.22,
ал.2 от НПК да осигурят провеждането на досъдебното производство в рамките на
предвидения в чл.234 от НПК срок за извършване на разследването, който е удължаван
многократно, както и че същите били длъжни да предприемат активни действия за
отстраняване на пречките по движение на производството. С изложените съображения
обосновава извод, че наказателното производство не е продължило в неразумни срокове.
Оспорва и размера на определеното обезщетението, като твърди, че същият е завишен
съобразно критериите за справедливост по смисъла чл. 52 от ЗЗД.
В заключение жалбоподателят сочи, че решението в обжалваната от него част е
неправилно още, защото претендираните вреди следва да са настъпили от неправомерни
действия или бездействия, а извършените от него такива били в съответствие с действащата
правна уредба на наказателното производство. По изложените съображения моли за
неговата отмяна и отхвърляне на иска, ведно със законните последици от това – отхвърляне
на искането за присъждане на законна лихва и разноски в полза на ищеца.
Постъпил е отговор от ИВ. Й. Р., чрез адв. С.К., който не носи собственоръчно
положен подпис или електронен такъв на жалбоподателя или неговия процесуален
представител. С Разпореждане № 277971/18.08.2021 г. на основание чл. 101, ал. 1 от ГПК
администриращият съд е указал на страната в едноседмичен срок да отстрани
констатираната нередовност на процесуалното действие. Препис от съдебния акт е редовно
връчен на адв. К. на 24.08.2021 г. В предоставения срок, изтекъл на 31.08.2021 г., а и до
настоящия момент, отговорът не е подписан нито собственоръчно, нито с електронен
подпис, поради което приложение намира последицата на чл. 101, ал. 3 от ГПК и подаването
му следва да се счита за неизвършено. Същият се цени от съда като писмено становище по
подадената от насрещната страна въззивна жалба.
В изложението си по същество на спора, изразено в проведеното открито заседание
по делото, представителят на Прокуратурата излага твърдения, че единствено лицето, срещу
което е водено наказателното производство З.К. е легититимирано да получи обезщетение,
тъй като е признато за невинен. Счита, че е незаконосъобразно ищцата, която е можела да
защити правата си по гражданскоправен ред да претендира сумите от Прокуратурата. Моли
за отхвърляне на иска.
Жалбите са депозирани в законоустановения двуседмичен срок от легитимирани
страни, поради което са допустими и подлежат на разглеждане по същество.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните и нормативните актове, регламентиращи процесните
отношения, съдът приема за установено следното от фактическа и правна страна :
Производството пред Варненския районен съд е образувано въз основа на следните
обективно кумулативно съединени осъдителни искове, предявени от И.Й. Радев срещу
Прокуратурата на Република България: иск с правно основание чл. 26, ал. 1 от ЗОДОВ за
осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 3000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от нарушено право на
разглеждане и решаване в разумен срок на ДП № 295/2013 г. по описа на Трето РУ при ОД
на МВР-Варна, пр.пр. № 6927/2012 г. по описа на РП-Варна, ведно със законната лихва,
3
считано от датата на исковата молба - 12.06.2020 г., до окончателното изплащане на
обезщетението, и осъдителен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника
да заплати на ищцата сумата от 5000 лева, представляваща обезщетение за имуществени
вреди, изразяващи се в стойността на собствения на ищцата лек автомобил „Фолксваген
пасат" с per. № В 28 74 НВ, иззет като веществено доказателство по ДП № 295/2013 г. по
описа на Трето РУ при ОД на МВР-Варна, пр.пр. № 6927/2012 г. по описа на РП-Варна,
който не е върнат на ищцата, ведно със законната лихва, считано от датата на исковата
молба - 12.06.2020 г., до окончателното изплащане на обезщетението.
В исковата си молба ищцата твърди, че е собственик на лек автомобил „Фолксваген
Пасат" с per. № В 28 74 НВ, който през 2012 г. предала на З.Т.К., с обещание от негова
страна да го изпробва и закупи. Продажбата не се осъществила, но К. не върнал автомобила,
поради което на 14.06.2012 г. тя подала заявление в РП-Варна за издирването му, неговото
изземване и връщане, по повод на което била образувана пр. преписка № 6927/2012 г. по
описа на РП-Варна. Последната на 19.06.2012 г. била изпратена на Второ РУ при ОД на
МВР- Варна за проверка, впоследствие препратена по компетентност на Трето РУ и върната
в РП-Варна с мнение за прекратяване поради липса на престъпление. На 11.01.2013 г.
преписката била върната за допълнителна проверка и на 23.01.2013 г. било образувано ДП
№ 295/2013 г. по описа на Трето РУ. През следващата година и половина по досъдебното
производство били разпитани общо четирима свидетели и назначени две експертизи. На
14.11.2014 г. делото било спряно за установяване на двама свидетели, като през м. януари
2015 г. било възобновено за разпит на единия от свидетелите и отново било спряно за
издирване на втория. Последният бил установен на 27.10.2016 г. и разпитан, като на същата
дата бил открит и отнетият лек автомобил - веществено доказателство по делото, като
същият бил оставен за отговорно пазене на лицето, при което бил установен. На 10.01.2018
г. З.К. бил привлечен като обвиняем по досъдебното производство и на 09.02.2018 г. бил
внесен обвинителен акт в съда, въз основа на който било образувано НОХД № 726/2018 г.
по описа на PC-Варна. В съдебната фаза на процеса ищцата участвала като частен обвинител
и граждански ищец. Делото приключило с влязла сила в сила през 2019 г. оправдателна
присъда. Така досъдебното производство продължило общо шест години (от 2013 г. до 2018
г.), а съдебното - около година и половина, като отнетият автомобил така и не и бил върнат.
́
Ищцата твърди, че в резултат от неоснователното забавяне на наказателното
производство претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в сериозни душевни тревоги,
стрес и притеснения, чийто стойностен еквивалент определя в размер на 3000 лв. Отделно
поддържа, че претърпяла и имуществени вреди от 5000 лв., изразяващи се в стойността на
собствения й лек автомобил - веществено доказателство по ДП № 295/2013 г. по описа на
РП-Варна, изчислена към 27.10.2016 г., когато автомобилът е открит, но предаден за
отговорно пазене на друго лице.
По изложени съображения, че е било нарушено правото й на разглеждане и решаване
на делото в разумен срок, ищцата инициирала производство по реда на чл. 60а и сл. ЗСВ с
искане за изплащане на обезщетение в размер на 7000 лв. След извършената проверка било
определено обезщетение в размер на 1700 лв., но не било сключено споразумение за тази
сума.
В срока по чл. 131 ГПК Прокуратурата на Република България е депозирала отговор
на исковата молба, в който излага становище за недопустимост на предявените искове,
доколкото изложените от ищцата твърдения били неясни и дадената в исковата молба
квалификация на исковете - погрешна. Оспорва претенциите и като неоснователни.
Поддържа, че предаването на автомобила за отговорно пазене на негов добросъвестен
приобретател било извършено от водещия разследването, а не от наблюдаващия прокурор,
респ. Прокуратурата не носи отговорност за претърпените в резултат от тези действия
имуществени вреди. Отделно счита, че въпросното предаване не накърнява правата на
ищцата, която би могла да установи по гражданскоправен ред правото й на собственост
4
върху автомобила, с оглед възникналия спор между нея и третото лице - приобретател на
вещта. Изтъква също, че не са представени доказателства за стойността на автомобила към
сочената релевантна дата, съответно искът за имуществени вреди не е доказан по размер.
По отношение на претенцията за неимуществени вреди ответникът поддържа, че не
са налице незаконосъобразни действия на представители на Прокуратурата, които да са
довели до неоснователно забавяне на производството. Счита, че твърдените негативни
емоции са бланкетно посочени, както и че не са доказани нито те, нито причинно-
следствената им връзка със срока на разследването. Оспорва също и твърденията за
неразумна продължителност на досъдебното производство, тъй като същата била 5 г. и 17
дни, от които 6 месеца и 7 дни производството било спряно, респ. извършването на действия
по разследването било недопустимо. Счита, че Прокуратурата не носи отговорност за
продължителността на съдебния процес. Отделно намира търсеното обезщетение за
завишено и несправедливо. По изложените съображения моли за отхвърляне на предявените
искове.
По отношение на иска за вреди от забавяне на провеждането на наказателното
производство в разумен срок:
Същият намира правното си основание в разпоредбата на чл. 2б от ЗОДОВ, като
съгласно чл. 8, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ абсолютна процесуална предпоставка за предявяване му
е изчерпването на административната процедура за обезщетение на вреди по реда на глава
трета „а" от ЗСВ, по която да не е постигнато споразумение.
От приложените по делото писмени доказателства се установява, че ИВ. Й. Р. е
подала по реда на чл. 60а и сл. от ЗСВ заявление от 12.09.2019 г. към ИВСС за определяне и
изплащане на обезщетение за разглеждане на наказателното производство по НОХД
№726/2018 г. по описа на ВРС в неразумен срок.
По повод него е съставен констативен протокол от специализираното звено към
ИВСС, въз основа на който заместник министърът на правосъдието е определил
обезщетение в размер на 1700 лева с писмо изх. № 94-И-283/19. В същото изрично е
посочено, че сумата не подлежи на преговори, и при неприемане на предложението в
едномесечен срок от получаването му, процедурата се счита за прекратена.
Ищецът изрично поддържа, че споразумение не е сключено за посочената сума,
поради което в тежест на ответника е да докаже възраженията си за недопустимост на
съдебното производството, поради наличието на отрицателна процесуална предпоставка –
постигнато съгласие и изплатено обезщетение. Доколкото по делото не е представено
доказателство в тази насока, а и при служебна справка от съда в регистъра по чл.60а, ал.5 от
ЗСВ, не се установява сключване на споразумение, то предявеният иск е допустим и
подлежи на разглеждане по същество.
Основателността на същия е предпоставена от наличието на следните
законоустановени предпоставки: да бъде доказано, че е налице съдебен спор, при който е
нарушено правото на провеждане на производството в разумен срок и настъпване на преки
и непосредствени вреди за ищеца, намиращи се в пряка причинно-следствена връзка с
нарушаване на правото.
В настоящия случай, от приложеното като доказателство по делото наказателно
производство се установява, че досъдебната му фаза е образувана въз основа на подадена на
13.06.2012 г. жалба, съдържаща информация за извършено престъпление, от ИВ. Й. Р. до
Районна прокуратура – Варна и Трето РУ „Полиция“ при ОД на МВР гр. Варна. Именно
посочената дата /13.06.2012 г./ следва да се приеме като начална такава, от която започва да
тече срокът, в който е проведено наказателното производство. Това е така, защото
5
изпратеното от пострадалата съобщение за извършено престъпление представлява законен
повод по смисъла на чл. 208, т. 1 от НПК и при наличието на достатъчно данни за
извършването му, по силата на чл. 207, ал. 1 от НПК са били налице условията за образуване
на досъдебното производство именно считано от тогава. Фактът, че първо е отказано
образуването му на 16.09.2012 г., а впоследствие същото е образувано с постановление на
прокурор при ВРП от 23.01.2013 г., след повече от половин година от подаване на жалбата,
не следва да бъде ценен като такъв, ограничаващ отговорността на ответника за забавянето,
напротив същият следва да бъде съобразен при определяне на параметрите и, доколкото в
́
този времеви период, най-близък до момента на твърдяното от пострадалата престъпление,
неоправдано не са извършвани действия по разследването му.
Досъдебната фаза на наказателното производство е приключила с внасяне на
обвинителния акт срещу З.Т.К. на 09.02.2018 г., с оглед на което продължителността на
същата е 5 години, 7 месеца и 27 дни. В практиката на Върховния касационен съд,
обективирана например в Решение № 161/15.03.2021 г. по гр. д. № 105 / 2020 г. на ВКС, 3-то
гр. отд., се приема, че несъобразяване на наказателното преследване с разумния срок има и
когато през неговото времетраене настъпи обективен факт, налагащ спиране на
производството. Настоящият въззивен състав изцяло споделя цитираното становище в
смисъл, че периодът на спиране е част от продължителността на наказателното
производство, поради което възраженията на Прокуратурата, че същият следва да бъде
приспаднат от нея се явяват неоснователни. В съдебна фаза производството е продължило 1
година, 2 месеца и 25 дни общо за двете инстанции, като е приключило с влязъл в сила акт
на 08.05.2019 г. Съдът приема, че посочената продължителност е съобразена с фактическата
и правна сложност на спора и извършените процесуални действия, поради което тя не е
прекомерна и отговаря на стандартите на чл. 6 от ЕКПЧ, съответно на чл. 2б от ЗОДОВ.
От друга страна периодът, в който се е развивала досъдебната фаза е прекомерен и
противоречи на посочените изисквания. Отговорността на Държавата, съответно на нейния
субституент Прокуратурата на Република България, за това забавяне не е обусловена от
обстоятелството дали лицата от състава на правозащитните органи са виновни, дали същите
са нарушили съществуващите правила, дали са ги спазили, но въпреки това е допуснато
забавяне над разумния срок. При този характер на отговорността се прилага принципът на
риска, а не на вината, т.е. без значение е дали увреждането се дължи на виновно поведение
на длъжностно лице. Преценката за наличие на нарушение на правото на разглеждане и
решаване на дело в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКПЧ, а от там и за обезщетение на
причинените от това вреди, се извършва по критериите, определени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ:
обща продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна
сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители,
поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други
факти, които имат значение за правилното решаване на спора.
Изложеното обосновава извода на съда, че продължителността на наказателното
производство, в частност на неговата досъдебна фаза, е прекомерна и неразумна.
Действително на обвиняемият е повдигнато обвинение по чл. 206, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 29,
ал.1, б."а" от НК, което представлява тежко умишлено престъпление, но същото само по
себе си не обуславя съществуването на особено висока фактическа и правна сложност на
делото, която да оправдава посоченото необосновано забавяне в неговото разглеждане и
приключване. В хода на досъдебното производство са разпитани десетима свидетели, а
голяма част от тях - многократно, включително по еднакви и сходни въпроси, извършени са
две очни ставки, четири разпознавания на лица по фотоснимки, проведени са две
експертизи и са изискани справки и документи от съответните органи. Посочените
процесуално-следствени действия не обосновават съществуването на предпоставки за
подобно забавяне в продължителността на разследването нито за редуциране на
отговорността на ответника. Напротив, всички те, с изключение на разпитите на двамата
обявени за издирване свидетели, чиито принос за констатираното прекомерно забавяне не е
6
решаващ, по естеството си са позволявали да бъдат извършени своевременно, в значително
по-кратки процесуални срокове. Предвид изложеното, а и с оглед установеното поведение
на ищцата, която не е допринесла за установеното просрочие в провеждането на
производството, а добросъвестно е упражнявала процесуалните си права, съдът достига до
еднозначния и категоричен извод за наличието на предпоставките по чл. 2б от ЗОДОВ за
ангажиране на отговорността на ответника за прекомерно продължилото наказателно
производство.
Съобразно практиката на ЕСПЧ - решение от 10.02.2011 г. по делото Radkov v.
Bulgaria по жалба № 18382/05, решение от 13.07.2017 г. по делото Velkova v. Bulgaria по
жалба № 1849/08, както и съгласно тази на Върховния касационен съд, обективирана в
Решение № 272/27.01.2020 г. по гр. д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и Решение №
306/18 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, в исковото
производство по чл. 2б от ЗОДОВ относно неимуществените вреди съществува силна, макар
и оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството всякога
причинява такива, поради което поначало не е необходимо ищецът да твърди изрично и да
доказва обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, спрямо
което наказателното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като
притеснения за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на
чувството му за справедливост и на доверието му в правораздаването и изобщо в
държавността поради забавянето на делото. В настоящия случай обратно доказване, че
ищцата не е претърпяла неимуществени вреди, от страна на ответника не е проведено.
Напротив, за определяне на вида и интензитета на претърпените вреди ищцовата
страна е ангажирала гласни доказателства, чрез разпит на свидетелите Бедрие Селимова и
Таня Т., чиито свидетелски показания съдът кредитира изцяло като обективни,
последователни и непротиворечащи на останалия доказателствен материал. От тези, дадени
от свид. Селимова се установява, че И.Р. е предала колата си на човек, който поел
задължение след като прегледа и изпита да я закупи. След като последният изчезнал без да
върне парите или колата ищцата се притеснила и пуснала жалба в полицията. Във връзка с
делата била много разстроена, като имало период, през който се затворила и не искала да се
вижда и чува със свидетелката. Тя нито си получила колата, нито парите, поради което била
и било много тежко. По време на делата се получила промяна в психичното и здраве и била
́́
много разстроена.
От показанията на свидетелката Т. се установява, че ищцата първоначално била
обезверена в съдебната система и в частност в Прокуратурата. Тя не само, че не получила
правосъдие, а обвиняемият бил оправдан. Чувствала се ядосана, защото била ощетена с не
малка сума пари. Непрекъснато говорила само за проблема с колата, което било индикация,
че не се чувства добре. Имала е пререкания с мъжа до себе си, защото постъпила лековерно
в ситуацията, вследствие на които не се чувства физически и психически добре и отслабнала
7-8 килограма. Негативните преживявания започнали още по време на досъдебното
производство.
От анализа на гласните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, се
установява, че вследствие на прекомерно продължилото наказателно производство ищцата е
претърпяла вреди в неимуществената си сфера, надхвърлящи обичайните, типични такива,
които винаги се търпят от лице, спрямо което наказателното производство е продължило
извън рамките на разумния срок. Макар не всички описани от свидетелите вреди да са
причинени единствено от прекомерното забавяне на производството, а част от тях да са
вследствие на значимостта на последното за ищцата, то продължителността на периода, през
който тя е изпитвала притеснение относно изхода му следва да бъде съобразен при
определяне на обезщетението. Това е така, защото не следва да бъде игнориран фактът, че
ако периодът на наказателното производство беше съкратен до разумен такъв, съобразно
критериите на чл. 2б от ЗОДОВ, то негативните преживявания на ищцата щяха да отшумят
7
по-бързо и не биха имали такова неблагоприятно отражение в неимуществената и сфера за
́
такъв дълъг времеви интервал.
Доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат
обезщетени всички претърпени вреди, при определянето на обезщетението следва да се
съобразят освен релевантните за увреждането обстоятелства, още общата продължителност
на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на
конкретния казус; ангажираността на страната в производство; повлияло ли е и как
воденото производство върху начина на живот на пострадалата; значението на делото за
неп, вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес, предмет на забавеното
производство; добросъвестността на увредения. А съобразно практиката на ВКС,
обективирана в Решение № 122 от 28.10.2020 г. по гр. д. № 611 / 2020 г. на Върховен
касационен съд, 3-то гр. отд., като допълнителен елемент при преценката на дължимото
обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ следва да е и обсъждане на въпроса за значението на
забавеното производство за ищцата.
В настоящия случай от приложените по делото доказателства се установява, че
продължителността на наказателното, и в частност на досъдебното производство,
съществено е надхвърлила рамките на разумния срок, през цялата продължителността на
който ищцата е била притеснена за изхода на делото, което с оглед свидетелските показания
е бил от съществено значение за последната. Това се е отразило както на личните и
́
отношения с мъжа, с който е живеела, така и на психическото и физическото и здраве -
́
същата била разстроена, затворила в себе си и отслабнала със 7-8 килограма. Всичко това
обосновава извод, че с оглед изложените критерии справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД
се явява обезщетение в размер на 3 000 лева, което в цялост би репарирало причинените на
пострадалата вреди от забавеното разглеждане и приключване на наказателното
производство.
Поради изложеното обжалваното решение, в частта, с която искът е отхвърлен за
разликата над присъдената сума до определения размер на обезщетение следва да бъде
отменено, а искът уважен изцяло.
По отношение на иска за присъждане на имуществени вреди:
Същият е с правна квалификация по чл. 49 от ЗЗД. Касае се за уреден от закона
случай на гаранционно-обезпечителна отговорност за вреди, причинени виновно от другиго,
за разлика от деликтната отговорност за лични виновни действия по чл. 45 от ЗЗД,
отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна. За да бъде ангажирана същата по отношение на
възложителя (Държавата, чрез нейният процесуален субституент) по чл. 49 от ЗЗД е
необходимо наличието на следните предпоставки: 1) правоотношение по възлагане на
работа, 2) осъществен фактически състав по чл. 45 ЗЗД от физическото лице - пряк
изпълнител на работата с необходимите елементи /деяние, вреда - имуществена и/или
неимуществена, причинна връзка между деянието и вредата, противоправност и вина/, 3)
вредите да са причинени от изпълнителя при или по повод извършването на възложената му
работа - чрез действия, които пряко съставляват извършването на възложената работа, чрез
бездействия за изпълнение на задължения, които произтичат от закона, техническите и
други правила или характера на работата, или чрез действия, които не съставляват
изпълнение на самата работа, но са пряко свързани с него (така - ППВС № 9/1966 г.). Във
всички случаи на непозволено увреждане вината се предполага до доказване на противното
(чл. 45, ал. 2 ЗЗД), като в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията,
доказвайки по несъмнен начин липсата на вина на прекия извършител.
Ищцата основава претенцията си за репариране на имуществени вреди на твърдения,
8
че при откриване на процесния автомобил на 27.10.2016 г., вместо същият да и бъде върнат,
́
е предаден за отговорно пазене на Х.С.Х. – лицето, в чието владение е открит. Между
страните не е спорно, а и от приложените писмени доказателства се установява, че
автомобил „Фолксваген Пасат" с per. № В 2874 НВ е обявен за общодържавно издирване с
телеграма № 18389/13.05.2014 г. по ДП № 295/2013 г. по описа на Трето РУ при ОД на МВР-
Варна, пр.пр. № 6927/2012 г. по описа на РП-Варна. Същият е открит на 26.10.2016 г. във
владението на Х.С.Х., който към посочения момент се е легитимирал като негов собственик
въз основа на договор за покупко-продажба с нотариална заверка на нотариус К.И., с район
на действие РС – Варна. С протокол от 27.10.2016 г. инкриминираната вещ е предадена за
отговорно пазене на владелеца на основание чл. 111, ал. 2 от НПК, със задължение
последният да я пази с грижата на добър стопанин, да не я отчуждава и да не и предава за
ползване на трети лица.
Цитираната разпоредба на НПК предвижда, че с разрешение на прокурора
предметите, иззети като веществени доказателства могат да бъдат върнати на правоимащите
лица, от които са отнети, преди да завърши наказателното производство, само когато това
няма да затрудни разкриването на обективната истина. Макар в материалите по досъдебното
производство да липсват данни за дадено разрешение от прокурор, актът на разследващия
полицай, обективиран в протокол от 27.10.2016 г. по своите правни последици не е от
естеството да причини на ищцата претендираните вреди, тъй като те се основават изцяло на
твърдения, че чрез него ответникът не е изпълнил задължението си да и осигури
́
необезпокояваното право на собственост върху автомобила в пълен обем, като и възстанови
́
владението върху същия. Подобно задължение за органите на досъдебното производство не
e уредено в действащата законодателна уредба. Напротив, при наличието на предпоставките
на ал. 2 на чл. 111 от НПК – ако връщането на вещественото доказателство няма да затрудни
разкриване на обективната истина и вещта не е предмет на административно нарушение,
прокурорът е длъжен да възстанови съществуващото фактическо положение преди
отнемането на вещта от правоимащия. Такъв по смисъла на цитираната разпоредба се явява
е не само нейният собственик, но и всяко друго лице, което има каквито и да е права,
свързани с упражняването на фактическа власт върху вещта /вещни или облигационни,
основаващи се на право на ползване, договор за заем, наем, залог и т. н., вкл. и владеещият
на неправно основание с цел да стане собственик/. Предписанието, залегнало в чл.111, ал.2
от, НПК повелява да се възстанови съществуващото фактическо положение като
вещественото доказателство бъде възстановено на лицето, от което е иззето същото, което в
настоящия случай се е явявал Х.С.Х., владелец, който се е легитимирал като собственик на
вещта, като в този смисъл е и практиката на Върховния касационен съд, обективирана
например в Решение № 137 от 18.02.2019 г. по гр. д. № 2957/2017 г. на ВКС, 3-то гр. отд.
Предвид изложеното, макар вещта да е предадена без необходимото разрешение от
прокурор за отговорно пазене на лицето, в което тя се е намирала, когато е било открита,
действието не е причинило претендираните от ищцата имуществени вреди, тъй като за
Прокуратура не е съществувало задължение да предаде владението на нея. Действително,
съобразно задължителните разяснения, дадени с ТР № 2/2014 г. по тълк. д. № 2/2014 г. на
ВКС, ОСНК, между И.Р. и Х.Х. е съществувал правен спор, доколкото и двамата са
претендирали, че притежават правото на собственост върху вещта, но ответникът не е бил
компетентен да разреши същия. По силата на 113 от НПК той е следвало да осигури
съхранението и опазването на имуществото до разрешаването му с влязло в сила решение на
гражданския съд. Ищецът не е твърдял и не е ангажирал доказателства да е предприел
действия по защита на претендираното си право на собственост пред компетентен съд по
правилата на ГПК. Не е навел и твърдения, че с посочените действия ответникът не е
изпълнил задължението си да обезпечи вещественото доказателство, или че е
възпрепятствал възможността му да защити претендираното си право на собственост по
исков ред. С оглед липсата на доказателства в тази насока, остава недоказано основанието
на иска - че с дейността си, под формата на действия и/или бездействия, Прокуратурата е
причинила на ищеца претендираните имуществени вреди, остойностени посредством
9
пазарната цена на автомобила. Изложените от ищеца твърдения, касаещи нарушеното му
право на собственост са противопоставими на физическите лица, които са се легитимирали
като носители на спорното право или се твърди, че неправомерно са се разпоредили с него, и
могат да бъдат предмет на разглеждане в исково производство по реда на ГПК, в което
спорът за собственост да бъде разрешен със сила на пресъдено нещо.
На следващо място, напълно ирелевантни са доводите за пропуск на прокурора да
назначи допълнителна или повторно съдебно-почеркова експертиза, доколкото пропускът да
се допусне такава е имал значение единствено в рамките на наказателното производство и е
нетоносими към паричната претенцията, основаваща се на твърдения за нарушено право на
собственост върху процесния автомобил. Само за пълнота на обосновката следва да се
посочи, че възраженията на ищцата са разгледани във въззивното производство по ВНОХД
№ 1334/2018г. по описа на ВОС и са оставени без уважение, и е постановена
първоинстанционна присъда, с която З.К. е признат за невинен е потвърдена с окончателен
съдебен акт, Влязлата в сила присъда, съгласно чл. 300 от ГПК се ползва със задължителна
сила по отношение на гражданския съд, а констатациите относно противоправността на
деянието и виновността на дееца са обвързващи и не могат да бъда оспорвани посредством
твърдения за непълни или опорочени доказателства, събрани и проверени в хода на
наказателното производство.
Предвид всичко гореизложено, ответникът и настоящ въззиваем не е пасивно
материално легитимиран по отношение на претенцията за обезщетяване на претендираните
имуществени вреди, съставляващи цената на процесния автомобил, тъй като с действията си
не е допринесъл за промяната в неговата собственост, а и поради липса на компетентност не
е могъл да се произнесе по отношение на законосъобразното извършване на същата. За него
не е съществувало и задължение по силата на чл. 111 от НПК или друга разпоредба от
позитивното право да предаде владението върху вещественото доказателство именно на
ищцата, преди спорът за собственост да бъде разрешен с влязло в сила решение на
гражданския съд. Следователно не са установени предпоставките за ангажиране на неговата
отговорност, тъй като не е доказано извършването на противоправно деяние, от което
ищцата да е понесла претендираните вреди. По посочените съображения обжалваният
съдебен акт е валиден, допустим и правилен в посочената част, поради което следва да бъде
потвърден на основание чл. 272 от ГПК.
По претенцията за присъждане на разноски:
Съгласно чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ при уважаване на иск за ангажиране на отговорност
на Държавата по закона изцяло или частично, съдът осъжда ответника да заплати
разноските в производството, както и да заплати на ищеца внесената държавна такса,
включително и заплатеното възнаграждение за един адвокат, съразмерно с уважената част
от иска.
С влязло в сила Определение № 265293/23.07.2021 г. по гр. дело № 62548/2020 г. по
описа на ВРС е оставена без уважение молбата по чл.248 от ГПК на И.Р. за изменение на
решението в частта за разноските. По този начин окончателно е разрешен въпросът относно
размера на дължимото в полза на страната адвокатско възнаграждение, като възражението
на ответника за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК е уважено, а последният е редуциран
до 570 лева. Доколкото не може да се направи разграничение коя част от адвокатско
възнаграждение за кой иск е заплатена, то стойността следва да бъде пресметнат глобално
като се вземат предвид всички разноски в производство спрямо целия материален интерес, а
в цялост следва да бъде присъдена единствено държавната такса по иска с правно основание
чл. 2б от ЗОДОВ. Съобразно уважената част от исковете за производството пред първа
инстанция в полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК се дължат съдебно-деловодни
10
разноски в размер на 285 лева, към които на основание чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ следва да
бъде прибавена и държавната такса по иска в размер на 10 лева, или общо за
производството пред първа инстанция – 295 лева.
Съразмерно с уважената част от въззивната жалба и успешно проведената защита по
жалбата на насрещната страна, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК в полза на И.Р.
следва да бъдат присъдени 226.87 лева, към които по силата на чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ се
прибавя и заплатена държавна такса по иска в размер на 5 лева, или общо подлежащите на
присъждане разноски в полза на страната във въззивното производство по делото възлизат
на 231.87 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 261652/18.05.2021 г., постановено по гр. дело №6258/2020 по
описа на ВРС, в частта, с която е отхвърлен предявения от ищеца ИВ. Й. Р., ЕГН
**********, с постоянен адрес: гр. Варна, ж.к. „М.", бл. *** иск с правно основание чл. 2б,
ал. 1 от ЗОДОВ за осъждане на ответника Прокуратурата на Република България с адрес: гр.
София, бул. "Витоша" № 2 да му заплати разликата над присъденото обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат от нарушено право на разглеждане и решаване
в разумен срок на ДП № 295/2013 г. по описа на Трето РУ при ОД на МВР-Варна, пр.пр. №
6927/2012 г. по описа на РП-Варна, в размер над присъдените 2000 /две хиляди/ лева до
целия претендиран размер от 3000 /три хиляди/ лева, ведно със законната лихва върху
сумата, считано от датата на предявяване на исковата молба – 12.05.2020 г. до
окончателното изплащане на обезщетението, както и в частта, с която Прокуратурата на
Република България с адрес: гр. София, бул. "Витоша" № 2, е осъдена да заплати на ИВ. Й.
Р., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Варна, ж.к. „М.", бл. ***, сумата от 152,50 лв.
(сто петдесет и два лева и петдесет стотинки) за сторените разноски в първоинстанционното
производство по делото за заплатена държавна такса и адвокатско възнаграждение, на
основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България с адрес: гр. София, бул. "Витоша"
№ 2, да заплати на ИВ. Й. Р., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Варна, ж.к. „М.", бл.
***, сумата от още 1000 /хиляда/ лева, ведно със законната лихва върху сумата, считано от
датата на предявяване на исковата молба – 12.05.2020 г. до окончателното изплащане на
обезщетението, представляваща разликата над присъденото с първоинстанционното
решение обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от нарушено право на
разглеждане и решаване в разумен срок на ДП № 295/2013 г. по описа на Трето РУ при ОД
на МВР-Варна, пр.пр. № 6927/2012 г. по описа на РП-Варна, в размер от 2000 /две хиляди/
лева до целия предявен размер от 3000 /три хиляди/ лева.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България с адрес: гр. София, бул. "Витоша"
№ 2, да заплати на ИВ. Й. Р., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Варна, ж.к. „М.", бл.
***, сумата от 295 /двеста деветдесет и пет/ лева, представляваща сторените в
първоинстанционното производство разноски на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и чл. 10, ал.
3 от ЗОДОВ.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261652/18.05.2021 г., постановено по гр. дело
№6258/2020 по описа на ВРС в останалите части.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България с адрес: гр. София, бул. "Витоша"
№ 2, да заплати на ИВ. Й. Р., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Варна, ж.к. „М.", бл.
***, сумата от 231.87 /двеста тридесет и един лв. и осемдесет и седем ст./ лева,
11
представляваща сторените във въззивното производство разноски на основание чл. 78, ал. 1
и ал. 3 от ГПК и чл. 10, ал. 3 от ЗОДОВ.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал.3, т.1,
предл. I от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
12