РЕШЕНИЕ
№ 4014
гр. Пловдив, 29.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, V ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Дафина Н. Арабаджиева
при участието на секретаря Габриела Пл. Йорданова
като разгледа докладваното от Дафина Н. Арабаджиева Гражданско дело №
20225330102392 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано въз основа на искова молба от В. Б. Р., ЕГН
**********, против „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, с която е предявен
установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за кредит от
******* г., по силата на който на ищцата е предоставен заем в размер на 500 лева, при
фиксиран лихвен процент от 40,00 % и ГПР – 48,32 %. Съгласно чл. 4 от договора, същият
следвало да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: две физически лица –
поръчители, отговарящи на определени изисквания, посочени в договора, или банкова
гаранция с бенефициер – заемодателят, за заемната сума, със срок на валидност – 30 дни
след крайния срок на плащане на задължението по договора. В случай на неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя, същият
съгласно чл. 4, ал. 2 дължал неустойка в размер на 250,60 лева, платима разсрочено заедно с
погасителната вноска, към която се кумулирала месечна вноска за неустойка. Твърди се, че
ищцата изцяло е усвоила заемния ресурс, но не дължи плащания за неустойка. Счита, че
фиксираният лихвен процент в размер на 40,00 % не отговаря на действително приложения,
тъй като уговорената неустойка представлявала добавък към договорната лихва, поради
което нараствала и стойността на ГПР, като същият не бил обявен на потребителя и не бил
посочен в договора в действителния му размер в нарушение изискванията на чл. 5 и на чл.
11, т. 10 ЗПК. Счита, че по този начин се внася неравноправие между правата и
задълженията на потребителя и доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на
1
добросъвестността, което водело до нищожност на договорното съглашение. На следващо
място, трайната съдебна практика предвиждала, че уговорка за възнаградителна лихва,
чийто размер надвишава трикратния такъв за законната лихва, е в противоречие с добрите
нрави. Твърди, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като чрез нея се стигало до скрито
оскъпяване на кредита, като ответното дружество поставило към ищеца неизпълними
изисквания за предоставяне на обезпечение, за да обоснове получаването на допълнителна
печалба в нарушение ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Предвидената неустойка в размер
на 250,60 лева била уговорена в нарушение изискванията на добросъвестността и излизала
извън присъщите й обезщетителна и обезпечителна функции, доколкото била с повече от 50
% от заетата сума в размер на 500 лева и кредиторът е поел риск да престира без наличие на
обезпечение. Не било извършено предварително разясняване на потребителя относно
клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Посочва се, че от съдържанието на
сключения договор и представения СЕФ, поради неспазване изискванията на чл. 11, т. 9 и т.
10 ЗПК, същите били изготвени без заемателят да е бил запознат с действителния размер на
ГПР. Чрез уговореното в клаузата на чл. 4, ал. 2 от договора, се въвеждал сигурен източник
на доход на икономически по-силната страна. Неустойката била включена като падежно
вземане – обезщетение за кредитора, а същевременно – била предвидена в размер, който не
съответствал на вредите от неизпълнението, тъй като била съизмерима с предоставената
заемна сума. По този начин се заобикаляло ограничението в чл. 19, ал. 4 от ЗПК при
определяне на ГПР, неустойката представлявала близо 100 % от заетата сума.
С оглед изложеното от съда се иска да постанови решение, с което да прогласи
нищожността на клаузата от договора за кредит, сключен между страните на ******* г.,
предвиждаща заплащане на неустойка, като противоречаща на принципа на добрите нрави,
заобикалящa материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
предявения иск като неоснователен и недоказан. Оспорва твърдението на ищеца, че
уговорената неустойка била добавък към договорната лихва като невярно и
неаргументирано. Уговореният лихвен процент не се свеждал единствено до
възнаграждение за ползване на главница, а бил цена на услугата по предоставяне на
паричния заем. Обективните ползи за заемателя от предоставянето на бърз, лесен и
необезпечен кредит имало своята цена, която била фиксирана в договора и ищецът се
съгласил да я заплати при сключването му. Поради това тази цена не следвало да бъде
приравнена на възнаградителна лихва и не следвало да бъде обсъждано съответствието на
размера й с добрите нрави. От друга страна, законната лихва за забава по никакъв начин не
ограничавало правото на страните да уговарят цена на услугата в различен размер. Нямало
пречка страните да уговарят договорна лихва над размера на законната такава. Свободата на
договаряне не била ограничена от разпоредбите на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Страните свободно
били уговорили съдържанието на договора за кредит, включително и размера на лихвите. На
следващо място, процесната неустойка била начислена вследствие на неизпълнение на поети
договорни задължения от страна на ищеца за предоставяне в срок на обезпечение. Посочва,
2
че уговорената неустойка имала обезщетителна функция, а ищецът не съобразил
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от ЗПК, съгласно която при изчисляване на ГПР по
кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си. Неоснователно било и твърдението на ищеца за нарушаване на
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. В сключения между страните договор бил посочен
фиксиран годишен лихвен процент, който не се променял през целия срок на договора и в
него не била включена неустойка. При фиксирана лихва липсвало задължение в договора да
се съдържа информация предвидена в цитираната разпоредба. Не било налице нарушение и
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. ГПР бил посочен ясно в договора, а размерът му – 40,18 % не бил
по- висок от пет пъти размера на законната лихва. Посочва, че разпоредбата на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК не изисквала в договора да бъде посочен математическият алгоритъм, по който се
изчислява ГПР, както и да бъдат изброени изрично и изчерпателно всички разходи, а
единствено да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Счита, че
сключеният между страните договор отговаря на изискванията на чл. 22 от ЗПК. Предвид
изложеното моли за отхвърляне на предявения иск и за присъждане на разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и
исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Не се спори и от приетия по делото като доказателство договор за паричен заем
№******** е видно, че на ******** г. ищецът в качеството на заемополучател е сключил с
ответника в качеството на заемодател договор за заем, по силата на който му е
предоставена в заем сумата от 500 лв. В договора е уговорен срок на заема 26 седмици, чрез
заплащане на 13 двуседмични вноски от по 42,18 лв. всяка. Отразен е фиксиран годишен
лихвен процент от 35 % и ГПР в размер от 40,18 %. Посочени са датите, на които настъпват
падежите на всяка от вноските, като е отразен общият размер на всички плащания – 548,34
лв. Страните са се договорили, че заемната сума ще се усвои веднага след сключване на
договора. Съгласно чл.4, ал.1 от договора, заемателят се е задължил в 3 дневен срок от
подписване на договора за заем да предостави на заемодателя обезпечение на задълженията
му по договора, а именно: две физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на
следните изисквания: да предостави на заемателя служебна бележка за размер на трудовото
възнаграждение, нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв., да
работи по безсрочен трудов договор, да не е заемател или поръчител по други договор за
паричен заем, сключен с Изи Асет Мениджмънт АД, да няма неплатени осигуровки за
последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или
ако има – кредитната му история към БНБ една година назад да е със статус не по – лош от
401„Редовен“, като поръчителите подписват договор за поръчителство, или банкова
гаранция с бенефициер – заемодателя, която е издадена след усвояване на паричния заем, в
размер на цялото задължение на заемателя по договора, която е валидна 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора за заем. В договора страните са уговорили,
че при неизпълнение на задължението на длъжника да осигури посоченото обезпечение в
3
тридневен срок от сключване на договора, последният следва да заплати неустойка на
кредитора в размер на сумата от 225,94 лв. на вноски от по 17,38 лв., които се добавят към
размера на месечните погасителни вноски. В т. 8 на чл. 2 от договора за заем са посочени
взетите допускания при изчисление на ГПР, като изрично е посочено, че при определянето
му не се вземат предвид неустойки за неизпълнение на договорни задължения.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебно –
счетоводна експертиза се установява, че ГПР от 40,18 %, посочен в процесния договор е
изчислен съобразно формулата, опредЕ. по силата на Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от
ЗПК. В годишния процент на разходите, като разход на заемодателя, възложен в тежест на
заемателя е включена само договорната лихва. Процентът, с който се оскъпява кредита с
постигнатата договорка за заплащане на неустойка за обезпечение е 90,37 % годишно или
15,06 % месечно.
Между ищеца и ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД са възникнали правоотношения по
договор за паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и
т.20, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална
недействителност на договора за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при
самото му сключване. Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на
последиците й, визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като
съгласно цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита,
но не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в
отношенията между страните договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем
език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и
условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на
разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от
потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на
договора поради неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това
условие е приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е
предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и
необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят
4
като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите на всяка една
погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В
този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е
задължително за националните съдилища на основание чл.633 от ГПК.
В смисъла на горните аргументи е и практиката на Съда на европейския съюз. В
Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г. по отношение на приложението на Директива
2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива
2008/48 (съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК) трябва да се тълкува в смисъл, че в
срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез последователни
вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план каква част от съответната
вноска е предназначена за погасяване на тази главница. Тези разпоредби, тълкувани във
връзка с чл. 22, параграф 1 от тази директива, не допускат държавата членка да предвижда
такова изискване в националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з )
от Директива 2008/48 трябва да се тълкува в смисъл, че в договора за кредит е необходимо
да се посочват точните дати на падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията
по този договор да позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите
на тези вноски. Аналогично е разрешението и в Решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С-
331/18, съгласно което чл. 10, параграф 2, букви з) –й) от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не
допуска национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на главницата, лихвите
и другите разходи.
Не е налице нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като в тази връзка
съдът не поддържа становището си изразено в предходно постановените решения и изменя
същото, съобразно практиката на СЕС.
Съдът счита, че в настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като
същият се формира по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение
са посочени редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на
изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС. Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива
87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него трябва да се
посочи ГПР, както и условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от
тази директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се
уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“.
Така това информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на
процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има съществено значение (вж.
в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69
и 70). В случая към момента, в който договорът е сключен не се установява да се дължи,
предвидената в договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при
5
неизпълнение на посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и уговорената
неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите
по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит.
В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на 35,00% , а при положение,
че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е ясен за страните, то не може да се
приеме, че са нарушени изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в
договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за
информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за
размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми,
дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
На основание гореизложеното съдът счита, че договорът за кредит не е
недействителен поради нарушение на императивните разпоредби на ЗПК, като следва да се
разгледа соченото от ищеца самостоятелно основание за недействителност на клаузата за
неустойка поради противоречие с добрите нрави.
Съдът намира, че предвидена в договора клауза за неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за предоставяне на обезпечение, противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на
неустойка, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а
именно - такава е неустойка, която е уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост
от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на
примерно посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни
способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена,
съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от
неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването на договора,
като при неизпълнение са предвидили неустойка във фиксиран размер от 225,94 лв. Така
предвиденият размер е близо 45 % от цялата заета сума и противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК.
От приетото заключение на ССЕ, което съдът кредитира изцяло, се установява, че
процентът, с който се оскъпява кредита с постигнатата договорка за заплащане на неустойка
за обезпечение е 90,37 % годишно или 15,06 % месечно. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Предвидената клауза е и неравноправна по смисъла на
чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата е необосновано висока. Така уговорена, неустойката е
6
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен характер и
неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на
договора за паричен заем. Отделно от това въведените в договора изисквания за вида
обезпечение /чл. 4, ал. 1, т. 1 и 2 от договора/ и срока за представянето им създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то изцяло да се
възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора,
който би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и
риска по предоставянето на заем към датата на сключването на договора с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като
санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита с 30 % от заетата сума.
Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая неустойката е предвидена, като санкция за
неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение има вторичен
характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение на
кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това задължение е
уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и относно срока за
представянето му, че да създава значителни затруднения при изпълнението му до степен то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди за кредитора, а начина по който е уговорена неустоечната клауза създава единствено
предпоставки за начисляването на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с
добрите нрави и насочва към извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон
функции, тъй като още към момента на уговарянето й създава предпоставки за
неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречието между клаузата за неустойка и добрите нрави е налице
още при сключването на договора, съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД,
в тази си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази
клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл. 4, ал. 2 от договора. Ето
защо иска за прогласяване на недействителността на тази клауза следва да се уважи, като
основателен и доказан.
По отговорността за разноски:
На основание чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените
по делото разноски в размер на заплатена държавна такса от 50 лв. и сумата от 150 лв.-
депозит за вещо лице или общо разноски в размер на 200 лв. Представен е договор за правна
защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на
основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение. Този размер, съобразно чл. 7, ал. 2, т. 1 НМРАВ в редакцията към датата на
приключване на устните състезания, възлиза на 400 лв., но доколкото процесуалният
7
представител на ищеца е представила списък с разноски по чл. 80 ГПК, към който препраща
с последната молба, и с който претендира сумата от 300 лв., то с оглед диспозитивното
начало следва да се присъди така претендираната сума.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между В. Б. Р., ЕГН **********, с. Б.,
ул. „*******“ № * и ИЗИ АСЕТ МЕНИДЖМЪНТ АД, ЕИК *********, гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, Силвър Център, ет. 2, офис 40 -46, че клаузата за неустойка,
предвидена в Договор за паричен заем от 04.12.2017 г. е нищожна.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“, №28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 ДА ЗАПЛАТИ НА В. Б. Р., ЕГН
**********, с. Б., ул. „*****“ № * сумата от 200 лв.- разноски по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК: *********, гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“, №28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-46 да заплати на адв. Е. Г. И., личен №
**********, адрес: гр. П., ул. „******“ № * сумата от 300 лв. - адвокатско възнаграждение
за оказаната на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. безплатна правна помощ.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд– Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: __________/п/_____________
8