Р Е Ш Е Н И Е
№ …
Гр. София, 27.07.2022 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и седми април две хиляди двадесет и втора година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
при секретаря Г. Владова, като разгледа т.д. № 34/2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът „Р.И.“ ЕООД твърди, че в периода 2017 г. – 2018 г. между него като изпълнител и ответника като възложител възникнали въз основа на писмени и устни договори трайни търговски отношения по повод ремонтни дейности на обекти в различни градове в страната. Ищецът изпълнил точно възложените дейности и работата била приета. За дължимите по договорите възнаграждения той издал общо тридесет и три фактури, като ответникът погасил задълженията по тридесет и една от тях. Неплатено останало възнаграждението по фактури № № 70/2018 г. на стойност 16 459,20 лв. и 71/2018 г. на стойност 31 800 лв., въпреки че фактурираната работа била надлежно предадена и приета. Ищецът отрича да било налице съглашение за погасяване на дълга чрез плащане от ответника на трудови възнаграждения, дължими от ищеца на свои работници, както и оспорва извършването на такова плащане. Оспорва също и наличието на вземане за недължимо платена сума по фактура № 15/2017 г., с която ответникът твърди да е прихванал част от дълга, като сочи, че тази фактура била сторнирана, а платеното по нея - върнато. Поради всичко изложено ищецът претендира заплащане на главницата по горепосочените фактури в общ размер от 48 259,20 лв., както и на лихва за забава, начислена след изтичане на 14 дни от издаване на фактурите до 07.01.2021 г., в общ размер от 11 957,56 лв., ведно със законна лихва от предявяване на иска до погасяването и съдебните разноски, вкл. направените в производството по обезпечение на бъдещ иск. Възразява по чл. 78, ал. 5 ГПК.
Ответникът „П.Г.“ ЕООД оспорва исковете, като твърди, че дължимите възнаграждения били заплатени по неформално съгласие на страните чрез извършване на плащания в полза на работници на ищеца за трудови възнаграждения в общ размер от 39 500 лв., както и чрез прихващане с вземане по недължимо платена фактура № 15/2017 г. на стойност от 10 000 лв. За плащанията на трудовите възнаграждения били издавани разходни касови ордери, като било налице и признание на ищеца за получаването им, съдържащо се в изпратено от него електронно писмо със списък с имена на работниците и размера на изплатените суми. Тъй като към датата на извършване на плащанията не били издадени фактурите за процесните СМР, ответникът осчетоводил тези плащания в счетоводна сметка 499 – „Други кредитори“. След издаване на фактурите и след прихващане с недължимо платената сума по фактура № 15/2017 г. ответникът закрил счетоводно всички описани по-горе насрещни вземания и задължения. Въз основа на всичко изложено моли да бъдат отхвърлени предявените искове. Претендира разноски. Възразява по чл. 78, ал. 5 ГПК относно адвокатското възнаграждение, платено от ищеца в исковото производство и в производството по обезпечаване на бъдещ иск.
Съдът, като съобрази събраните
доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По иска с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД:
Предявеният иск е за заплащане на възнаграждение по договор за СМР. За основателността му е необходимо да се установи наличие на договорно правоотношение, по силата на което ответникът е възложил извършване на процесните дейности, тяхното изпълнение и размерът на дължимото за тях възнаграждение.
В случая е безспорно, а и се установява от събраните писмени доказателства, че между страните са съществували трайни търговски отношения по повод възлагане от ответника на ищеца извършването на СМР на различни обекти. Част от договорите са били сключвани писмено, а други – неформално. За заплащане на дължимите по тях възнаграждения ищецът е издавал в периода март 2017 г. – юли 2018 г. фактури, задълженията по които са били погасени от ответника чрез плащане с изключение на тези по процесните две фактури № № 70/2018 г. и71/2018 г.
Фактури № № 70/2018 г. и 71/2018 г. обективират договор за извършване на СМР в гр. Рудозем, като няма спор, че възложената работа е била изпълнена точно и е била приета от ответника. Дължимото за нея възнаграждение съгласно представените фактури възлиза на 48 259,20 лв., от които 16 459,20 лв. по фактура № 70/2018 г. и 31 800 лв. по фактура № 71/2018 г. Фактурите са осчетоводени и от двете страни.
Спорен е единствено въпросът дали са погасени задълженията по процесните две фактури. Ответникът навежда следните твърдения относно погасяването им:
1. сума в размер от 39 500 лв. била платена чрез изпълнение на делегация за плащане, договорена в „тристранно неформално споразумение“, по силата на което ответникът заплащал вместо ищеца трудови възнаграждения на работници, наети от ищеца, като така погасявал задълженията си по процесните фактури;
2. до сумата от 10 000 лв. задълженията били погасени чрез извършено преди процеса прихващане с насрещно вземане на ищеца, произтичащо от недължимо плащане (при начална липса на основание) по фактура № 15/2017 г.
В изложената поредност ще бъдат разгледани сочените от ответника погасителни способи:
Относно погасяването чрез плащане на трети лица:
Плащането като погасителен способ може да се реализира както чрез предаване сумата на кредитора, така и на посочено от него лице. Във втория случай третото лице може да действа като представител на кредитора или като делегатар - лице, посочено от кредитора, което да получи плащането вместо него. За да има погасителен ефект, плащането на третото лице при делегацията трябва да е било наредено от кредитора (делегант) и да е било предназначено от страните именно да погаси едновременно двете задължения – това на делеганта към делегатаря (третото лице) и това на делегата (длъжника) към делеганта (кредитора).
Тъй като погасяването чрез делегация за плащане е факт, ползващ ответника, то същият следва при условията на пълно доказване да установи, че между страните са се развили горепосочените отношения, а именно – че е извършил плащане на определена сума в полза на трето лице, което плащане е било наредено от ищеца - негов кредитор (и длъжник на третото лице) и което по съгласие на страните е било предназначено да погаси дълга на ответника към ищеца.
От заключението на СТЕ се установява, че на 21.12.2017 г. ищецът е изпратил на ответника електронно писмо със заглавие „Списък с получени пари“, към което в прикачен файл е изпратен документ, озаглавен „Списък с получени пари от работници на „Р.И.“ ЕООД“. Съгласно съдържанието на документа са извършени осем плащания в общ размер от 38 500 лв. в полза на А.Т., Х.К., С.Б.и Т.Ш., като за едно от плащанията – в размер от 5 000 лв. - е удостоверено извършването му по банков път, а за останалите е посочено създаването на касов ордер. Удостоверено е също, че са „дадени от Х.К. за Девин – 1000 лв.“ Посочените лица са били служители на ищеца в различни периоди, а Х.К. до 02.11.2017 г. е бил собственик и управител на дружеството-ищец. Представени са и разходни касови ордери на стойност 33 500 лв., които удостоверяват плащане на съответните суми от ответника на посочените в ордерите лица, обозначени като представители на ищеца. Ордерите са съставени в периода 27.11.2017 г. – 20.12.2017 г.
Тези факти са достатъчни да се приеме, че ответникът е заплатил посочената в електронното писмо сума на посочените в писмото лица – налице е извънсъдебно признание за плащане на сумата от 38 500 лв., а тя като размер кореспондира със сбора на плащанията по представените ордери, в които като платец е посочен ответникът. Липсват обаче доказателства, че това плащане е извършено с цел погасяване на задълженията на ответника към ищеца във връзка с договорните им отношения по изработка съгласно процесните две фактури № № 70/2018 г. и 71/2018 г. Не се доказва нито делегацията за плащане, наредена от ищеца за погасяване на задълженията именно по процесните фактури, нито нейното приемане и изпълнение от ответника. Показанията на свидетеля С., депозирани в тази насока, са твърде общи, тъй като същият е имал пряка ангажираност в работния процес, но не и в договарянето на условията за изпълнение на договорите. Действително, свидетелят уточнява, че е присъствал на среща между управителите на двете дружества, на която била постигната договореност във връзка със затрудненото плащане на трудовите възнаграждения от ищеца на неговите работници, но не сочи какво е съдържанието на тази уговорка, за да се направи извод, че същата касае погасяването на задълженията по фактури № № 70/2018 г. и 71/2018 г. Напротив, с оглед датата на последното плащане по представените от ответника ордери (20.12.2017 г.) може да се заключи, че плащанията са извършени във връзка с уреждане на други отношения между страните, но не и процесните по двете фактури от 2018 г.
От заключението на ССчЕ е видно, че ответникът е осчетоводил сумите по процесните РКО като намаление на задължението по издадени от ищеца фактури, но видно от таблица № 2, самият ответник не е отнесъл тези плащания конкретно в погашение на процесните фактури. Същевременно в счетоводството на ищеца също няма записвания, от които да се направи извод, че плащанията, извършени по РКО и посочени в електронното писмо, са били предназначени за погасяване на задълженията по фактури № № 70/2018 г. и 71/2018 г.
Ето защо съдът е длъжен да приеме, че макар ответникът да е заплатил на лица, имали (в различни периоди) качеството на служители/управител/едноличен собственик на ищеца, сума в общ размер от 38 500 лв., това плащане не е било предназначено от страните да погаси задълженията, за които е предявен искът. Същевременно, тъй като въведеното от ответника твърдение е, че сумите по РКО и посочени в електронното писмо, са послужили за погасяване именно на процесния дълг по „споразумение на страните“, то съдът не дължи да изследва възможните други конкретни основания за тяхното плащане, вкл. за погасяване на задължения по други, предхождащи процесните фактури, или възможността да са платени без основание и да подлежат на връщане.
Относно погасяването чрез прихващане с недължимо платена сума по
фактура № 15/2017 г.:
От заключението на ССчЕ се установява, че фактура № 15/31.03.2017 г. е издадена от ищеца, но с получател трето за спора лице. Същата е на стойност 20 000 лв. Същевременно ответникът е осчетоводил фактура № 15/06.04.2017 г. на стойност 10 000 лв.. На 07.04.2017 г. той е заплатил на ищеца общо сумата от 20 000 лв. с основание „по фактури“, като част от нея е била за погашение на задължението по фактура № 15/06.04.2017 г. Тъй като ответникът не бил задължено лице по погрешно осчетоводената фактура, на 07.04.2017 г. ищецът е е превел на ответника сумата от 9 984 лв. с основание „грешен превод“, с което е извършено връщане на недължимо получената сума по фактура № 15/2017 г. (съгласно данните в извлечението от банковата сметка). На 01.09.2021 г. фактурата е сторнирана от ищеца.
От изложеното е видно, че в полза на ответника е съществувало активно вземане за връщане на недължимо платена сума, но то е било погасено от ищеца преди извършване на изявление за прихващане от страна на ответника. Това изключва възможността да се отчете погасителният ефект на изявлението за прихващане, направено в отговора (впрочем то е изявление за вече настъпило материалноправно прихващане, но съдът е длъжен да изследва и възможността за съдебното му осъществяване, ако стигне до извод, че не е настъпило преди процеса. В настоящия случай поради липса на активно вземане към момента на устните състезания не би могло да се извърши и съдебно прихващане).
Поради изложеното съдът намира, че към настоящия момент ответникът дължи на ищеца възнаграждение по договор за СМР съгласно фактури № № 70/2018 г. и 71/2018 г. в общ размер от 48 259,20 лв. Искът следва да бъде изцяло уважен.
По иска с правно основание чл. 86 ЗЗД:
Установи се наличие на главен дълг. При забава в погасяването му длъжникът дължи обезщетение в размер поне на законната лихва. Забавата настъпва при неплащане на падежа, който може да е или изрично уговорен, или да следва от диспозитивно правило на закона.
В настоящия случай не се установява да е постигната изрична уговорка относно падежа на паричното задължение, но при прилагане на диспозитивното правило на чл. 266, ал. 1 ЗЗД, което допълва съдържанието на договора, плащането е следвало да бъде извършено при приемане на работата.
Доколкото във фактурите е удостоверено подписването на протокол 19 за изпълнените дейности, то следва, че приемането е предхождало издаването на фактурите. Ето защо ответникът е изпаднал в забава преди началния момент, от който ищецът претендира лихва за забава съгласно правилото на чл. 303а, ал. 4 вр. ал. 3 ТЗ (приложимо при липса на уговорка – изрична или чрез приемане на диспозитивната разпоредба на закона относно падежа).
За процесния период 31.07.2018 г. – 07.01.2021 г. размерът на лихвата за забава върху сумата от 48 259,20 лв. възлиза на 11 957,56 лв. Искът следва да бъде изцяло уважен.
По разноските:
Ответникът следва да заплати на ищеца разноски за такси и адвокат в исковото и в обезпечителното производство в размер от 7 374,67 лв. Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно – възнаграждението за защита в исковото производство, както и това за производството по обезпечение на бъдещ иск, не надхвърлят незначително минимума по Наредба № 4/2004 г., като надвишението отчита относителната фактическа сложност на делото, свързана с необходимостта от доказване и защита срещу въведените от ответника твърдения.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА „П.Г.“ ЕООД, ЕИК *******, да заплати на „Р.И.“ ЕООД, ЕИК *******, на основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 266, ал. 1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД сумата от 48 259,20 лв., представляваща възнаграждение за строителни дейности съгласно фактури № № 70/16.07.2018 г. и 71//16.07.2018 г., ведно със законната лихва от 08.01.2021 г. до погасяването, сумата от 11 957,56 лв., представляваща лихва за забава за периода 31.07.2018 г. 07.01.2021 г., както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 7 374,67 лв. разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: