Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 1.12.2021
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на трети февруари през две
хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Станимира Иванова
Марина
Гюрова
при участието на секретаря Донка Шулева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 3556 по описа за 2019 година и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 5.11.2018 г., постановено по гр.д.№ 8722/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІ ГО, 126 състав, по предявен от „И.С.К.“ ООД- ***
/ЕИК *******/ установителен иск по „чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.44 ЗЗД вр. чл.535 ТЗ“ е признато за
установено, че А.А.Г. /ЕГН **********/ дължи на „И.С.К.“ ООД /ЕИК *******/ сумата 504.99 евро, представляваща задължение,
поето по запис на заповед, издаден на 10.06.2016 г., с падеж на 15.07.2016 г.,
ведно със законната лихва от 16.05.2017 г. до
погасяване на задължението, като искът е отхвърлен за разликата до пълния
предявен размер от 3 171.82 евро. На основание чл.78, ал.1 ГПК ответникът А.Г. е осъден да заплати на ищеца „И.С.К.“ ООД сумата 230.55 лева- разноски за исковото и
заповедното производства. На основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът е осъден да
заплати на ответника А.Г. сумата 647.84 лева- разноски за исковото производство.
Постъпила
е въззивна жалба от „И.С.К.“ ООД- *** /ищец по делото/, в
която са изложени оплаквания за неправилност и необоснованост на постановеното
от СРС решение в отхвърлителната му част и в частта относно присъдените на
ответника разноски, с искане да бъде постановена отмяната му и да бъде
постановено решение за признаване дължимостта на останалата част от
претендираното менителнично вземане, с присъждане на разноски по делото.
Подадена
е и насрещна въззивна жалба срещу
постановеното от СРС решение от ответника А.А.Г., който
моли да бъде постановена отмяна на същото в частта му, в която е уважен искът
на „И.С.К.“ ООД, и в частта относно присъдените на дружеството разноски, и да
бъде постановено решение за отхвърляне на иска, с присъждане на разноски за
двете съдебни инстанции.
Насрещните страни взаимно оспорват подадените по делото
въззивни жалби.
Предявен
е установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ.
Софийски градски съд, като
обсъди събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните,
съгласно разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба на ищеца е подадена
в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по същество
е неоснователна.
Насрещната въззивна
жалба на ответника е подадена в срока по чл.263, ал.1 ГПК и е допустима, а
разгледана по същество- основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо.
По същество постановеното от СРС решение е
частично неправилно- относно признатата дължимост на сумата 504.99 евро- вземане
по запис на заповед от 10.06.2016 г., обезпечаващ изпълнението на договор за
заем от 10.06.2016 г., и следва в тази част да бъде отменено. В останалата част
обжалваното решение е правилно като краен резултат и следва да бъде потвърдено.
За
да постанови решението си, първоинстанционният съд е приел, че: страните са
били обвързани от валидно облигационно отношение по договор за заем № SO -1891/
10.6.2016 г., по силата на който за ответника са възникнали задължения в
посочените срокове да върне заетата сума, заедно с уговорената възнаградителна
лихва; че преди завеждане на делото ответникът е погасил част от дълга- в
размер на 906.34 евро /равни на 1 772.48 лева/, като са останали
неизплатени част от 19- та вноска по договора /в размер на 5.16 лв./ и останалите
вноски, платими до края на срока на действие на договора; а също и че между
страните е уговорена автоматична предсрочна изискуемост на дълга по кредита /чл.IV,
т.2.1, при неплащането на една цяла вноска/, относно която разпоредбата на чл.60, ал.2 ЗКИ,
на чието тълкуване е подчинена т.18 от
ТР № 4/ 2014 г. на ВКС- ОСГТК,
е неприложима, тъй като неин адресат са единствено банките, а не и вписаните в
Регистър на финансовите институции по чл.За ЗКИ финансови институции, каквато
представлява ищецът по делото. В резултат на това съдът е приел, че в случая и
по силата на чл.IV, т.2.1 от договора заемът е станал автоматично предсрочно
изискуем /поради неплащане на двадесетата вноска по заема с падеж на 15.02.2018
г./, считано от 16.02. 2018 г., като уговорената, но неизтекла до 16.02.2018 г.
възнаградителна лихва, чието възникване е предпоставено от изтичане на
съответен период от време, не е предсрочно изискуема, тъй като след този момент
се поражда задължение за заемополучателя да заплати мораторна лихва, респ.
мораторна неустойка, в случай че е уговорена такава, върху главното парично
задължение и изтеклата до този момент възнаградителна лихва. Непогасените от
ответника по процесното каузално отношение задължения към момента на
приключване на устните състезания са определени от районния съд на 987.68 лева
или 504.99 евро общо, включващи непогасена главница по 19- та вноска /5.16 лв./,
непогасена 20- та вноска /главница и възнаградителна лихва в размер на 93.56
лв. общо/ и непогасена главница по вноски от 21- ва до 36- та /в общ размер от 888.96 лева, 16 x 55.56 лв./,
Л.2 на Реш. по гр.д.№
3556/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
която именно сума е призната за дължима с
обжалваното решение, а за разликата до пълния предявен размер от 3 171.62
евро искът на „И.С.К.“ ООД е отхвърлен.
Тези
съображения и изводи на първоинстанционния съд, обосноваващи частичното
уважаване на иска по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ за сумата 504.99 евро, не могат
да бъдат споделени от въззивния съд. По преценка на настоящия съдебен състав
соченото от страните каузално правоотношение- договор за заем, е
недействително, поради което и задължения за плащане на процесните суми по него
за ответника не са валидно възникнали. И в случай на валидност на договора и
наличие на основание за ангажиране договорната отговорност на ответника,
изводите на СРС за настъпила автоматична предсрочна изискуемост на дълга по
кредита, поради неприложимост на чл.60, ал.2 ЗКИ и даденото по повод приложението
на тази норма с ТР № 4/ 2014 г. на ВКС-
ОСГТК- т.18, тълкувателно разрешение, не се споделят от въззивния съд /в този
смисъл Решение № 200 от 18.01.2019 г. по т.д.№ 665/ 2018 г. на ВКС, ТК, І ТО,
постановено по реда на чл.290 ГПК/.
По
основателността на иска по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ:
В
хипотезата на предявен иск за вземане, вкл. установителен иск по чл.422 ГПК,
основано на запис на заповед, при липсата на своевременно въведени в процеса
твърдения за каузална обвързаност, за обезпечаване изпълнението на която е
издаден записът на заповед, е достатъчно да се докаже само редовността на
записа на заповед от външна страна, в какъвто смисъл са даденото в Тълкувателно
решение № 4/ 18.06.2014 г. на ВКС- ОСГТК- т.17, тълкувателно разрешение и
постановената по приложението на чл.535 ТЗ константна практика на ВКС.
Записът на заповед е абстрактна сделка, при
която основанието за плащане не е елемент на съдържанието, поради което и не е
условие за действителност на ефекта. В същото време записът на заповед се
издава заради конкретни отношения между издателя и лицето, в чиято полза се
поема задължението за плащане на определена сума.
При възникнал спор между страните, всяка от
тях следва да докаже твърдените от нея факти и обстоятелства, от които извлича
изгодни за себе си правни последици. В случая от страна на ищеца не е въведено
твърдение в исковата молба за съществуващо между него и ответника каузално
правоотношение. Твърдение за наличието на такова право-отношение, основано на
договор за заем, за чието обезпечаване е издаден процесният менителничен ефект,
е направено от ответника в подадения в срока по чл.131 ГПК писмен отговор на
исковата молба.
Следователно
каузалното правоотношение подлежи на доказване, но само доколкото възраженията,
основани на това правоотношение, биха имали за последица погасяване на
вземането по записа на заповед. По правилото на чл.154, ал.1 ГПК всяка от
страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си,
обуславящи претендираното, съответно отричаното право. Във връзка с
разпределение тежестта на доказване, съгласно чл.154, ал.1 ГПК и основанието на
вземането на ищеца- абстрактна правна сделка, в мотивите към т.17 на цитираното
ТР № 4/ 2014 г. на ВКС- ОСГТК е прието, че ищецът- кредитор, дори да сочи
обезпечителна функция на записа на заповед спрямо каузално право-отношение,
доказва вземането си, основано на менителничния ефект. Твърдението му за кауза
в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника- длъжник
по записа на заповед. Ако той твърди същата кауза, на доказване подлежат само
релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането. Ако
твърди различна кауза, съгласно цитираното ТР всяка от страните доказва
твърдяната от нея кауза. Доказването на каузата на ищеца в този случай, обаче,
в съответствие с мотивите на цитираната т.17 от ТР, се обуславя не от
основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита и цели да обори
доказвана от ответника, различна от действителната, каузална причина за
издаването на ефекта, респ. недължимост на вземането на това основание, предвид
правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи възражения. В настоящия
случай страните не спорят, че процесният менителничен ефект е издаден за
обезпечаване задължения на ответника, произтичащи от сключен на 10.06.2016 г.
договор за заем под № SO- 1891, по който е получил в
заем сумата 1 022.58 евро /или 2 000 лв./.
При
това положение ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна менителничен ефект. Интерес,
но не и задължение, от установяване на каузална причина за
издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на
ответника, в случай, че същият твърди и доказва различна от действителната
каузална причина за издаване на менителничния ефект. 3а посочването на кауза,
но недоказването й, ищецът не може да бъде санкциониран с отхвърляне на иска,
основан на абстрактната правна сделка, независимо от защитата на ответника.
В
случая претендираното от ищеца „И.С.К.“ ООД вземане се основава на издаден от
ответника А.Г. /издател/ в полза на „Б.К.“ ООД /поемател, с променено
наименование: „И.С.К.“ ООД/ Запис на заповед с дата 10.06.2016 г., чиято
автентичност не е оспорена в хода на първо-инстанционното производство.
Въз основа на дължимата от съда формална
проверка на редовността на процесната ценна книга се налага приемането на извод
за валидно възникване и съществуване на вземане от 4 078.06 евро- по Запис на
заповед от 10.06.2016 г.
За да има изпълнителна сила, записът на
заповед следва да съдържа визираните в разпоредбата на чл.535 от Търговския
закон /ТЗ/ реквизити, като тяхната кумулативна наличност обуславя валидността
на менителничния ефект.
В случая в представената ценна книга се
съдържа наименованието “запис на заповед”, както в заглавието на акта, така и в
текста на същия. Налице е безусловна клауза за плащане на определена парична
сума. Издателят А.А.Г. се е задължил безусловно и без протест да заплати на
поемателя „Б.К.“ ООД сумата 4 078.06 евро. Като място на издаване на
ценната книга и като място на плащането е
Л.3 на Реш. по гр.д.№
3556/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
посочен гр. София. Менителничният ефект е
издаден на 10.06.2016 г., като е положен подпис от А.А.Г. /чието авторство не е
оспорено/. Падежът му е определен съобразно разпоредбата на чл.486, ал.1, т.4 ТЗ- на определен ден, а именно 15.07.2016 г.
Тъй като представеният запис на заповед
съдържа всички законо-установени реквизити, дадени кумулативно, същият е
действителен и формално е породил валидно менителнично задължение. Според
направените на гърба на ценната книга отбелязвания и признанието на ищеца част
от менителничното задължение- в размер на 906.24 евро общо, е погасено от
длъжника- издател на ценната книга, преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК
на 16.05.2017 г.
За
да се установи дължимостта на суми, за които се претендира каузална
обвързаност, следва да се установи дали кредитният договор е породил права и
задължения между страните и дали удостоверява конкретни задължения, които да са проектирани в менителничното
задължение. В случая въз основа на събраните по делото доказателства се
установява сключването на договор, насочен към създаването на каузална връзка
между страните, от която обаче не са валидно възникнали задължения за
ответника, поради което и искът по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ като неоснователен
следва изцяло да бъде отхвърлен.
Според
събраните в процеса доказателства между ищеца „Б.К.“ ООД, с настоящо
наименование “И.С.К.“ ООД, и ответника А.Г. е бил сключен на 10.06.2016 г. индивидуален
договор за заем /чл.240 ЗЗД/ под № SO- 1891, регламентиран от
Закона за потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./, сключен при
общи условия, по силата на който „Б.К.“ ООД предоставило възмездно в заем на А.Г.
сумата 1 022.58 евро- с левова равностойност 2 000 лева, а последният се
задължил да върне заетата сума, ведно с възнаградителна лихва от 37.70 %
годишно, или общо 1 722.03 евро /с равностойност 3 368 лева/, на 36 равни месечни
вноски от по 47.84 евро /93.56 лева/ всяка, платими на 15- то число от месеца
/според приложения по делото погасителен план- л.26- 27 от делото на СРС/, като
падежът на първата погасителна вноска е определен на 15.07.2016 г., съответно
падежът на последната- на 15.06.2019 г. От страна на ответника Г. не е заявено
оспорване автентичността на приложения кредитен договор. Оспорено е
получаването на сумата 1 022.58 евро /2 000 лева/ от него, но в тази
връзка е представено доказателство от ищеца- преводно нареждане от 10.06.2016
г., според което сумата била преведена по посочена от ответника банкова сметка ***.06.2016
г. Не е спорно по делото и че ответникът е изплатил доброволно на кредитодателя
сумата 906.24 евро /с левова равностойност 1 772.45 лв./ преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, за което са
направени съответни отбелязвания на гърба на процесния запис на заповед,
представен в оригинал в заповедното производство. Признание на ищеца за плащане
на посочената сума се съдържа в заявлението по чл.417 ГПК и в исковата молба по
чл.422 ГПК.
Независимо
от така установената фактическа обстановка, неправилни са изводите на СРС за
дължимост на претендираното от ищеца вземане за начислена договорна /възнаградителна/ лихва /в размер на 699.45 евро общо-
според клаузите на процесния договор/, за част от която е прието, че
извършеното от Г. плащане на сумата 906.34 евро /общо/ има погасителен ефект.
Това е така, тъй като договорената между страните по процесния кредитен договор
клауза за възнаградителна лихва е нищожна
и въз основа на нея не е възникнало задължение за плащане на сумата 699.45 евро
/с равностойност 1 368 лв./ от ответника- кредитополучател. Предвид договорения
размер от 37.70 % годишно,
посочената договорна клауза противоречи на добрите нрави и се явява нищожна, за
което обстоятелство съдът следи служебно. При констатиране свърхпрекомерност на
уговорена престация по договора, която не е икономически обоснована, съдът
служебно следва да съобрази противоречието на тази клауза с добрите нрави, т.е.
нищожността на клаузата и дали същата влече нищожност на целия договор /в този
смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. № 4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО;
Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017 г. на ВКС, ІІ ТО, постановени
по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1,
изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на насрещните задължения на страните
се нарушават принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските
и търговските взаимоотношения и на недопускането на неоправдано имуществено
разместване. В случая договорът за заем е със срок от 36 месеца /3 години/, с
главница от 1 022.58 евро и
уговорена възнаградителна лихва от 37.70
% годишно, като е посочена сума за връщане на кредитополучателя в размер на
1 722.03 евро, включваща заемната сума и възнаградителната лихва. Според установената към настоящия момент съдебна практика по
приложението на цитираните по- горе законови разпоредби, противно на добрите
нрави е да се уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва- при необезпечен заем, и надвишаваща двукратния размер на
законната лихва- по обезпечен с ипотека или по друг начин заем /Решение № 378/
18.05.2006 г. по гр.д.№ 315/ 2005 г. на ВКС, II ГО, Определение № 901/
10.07.2015 г. по гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО и др./. Тъй като към датата
на сключване на процесния договор за потребителски кредит /2016 г./, който е
необезпечен, основният лихвен процент е бил 0.00 % /според електронната
страница на БНБ/, а размерът на законната лихва е 10 %, то уговореният в
договора годишен лихвен процент /не ГПР, а ГЛП/ от 37.70 % надхвърля трикратния
размер на законната лихва, поради което и противоречи на добрите нрави, което обосновава извод
за липса на валидно възникнало- въз основа на нищожна договорна клауза,
задължение за кредитополучателя по договора. Следва да се отбележи в тази
връзка, че нормата на чл.19, ал.4 ЗПК, според която годишният процент на
разходите /ГПР/ не може да бъде по- висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на МС, в случая е неприложима, тъй като не касае извършваната от
съда преценка за валидността на клаузата за приложимия към договора лихвен
процент.
Л.4 на Реш. по гр.д.№
3556/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
Предвид изложеното, размерът на процесната
възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е
икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност
в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във
вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат-
водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД,
клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение
за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.
Договорът
за заем с уговорена възнаградителна лихва е възмезден, като клаузата за плащането
на възнаградителна лихва е съществен елемент от него, тъй като урежда
възнаграждението за заемодателя /кредитодателя/. Премахването изцяло на тази договорна
клауза би променило възмездния характер на договора за потребителски кредит,
поради което и извод, че такъв договор би бил сключен и без да е уговорено
такова възнаграждение не може да бъде направен. Съглашението за възнаградителна
лихва по договор не може да бъде заместено от норми на закона, защото такива не
са въведени от законодателя, вкл. и на основание разпоредбата на чл.10, ал.2 ЗЗД. Не е налице и основание за заместване на възнаградителната лихва с размера на
законната лихва. Законната и възнаградителната лихви имат различни
предназначение и функция, поради което и правоприлагането по аналогия с
механично заместване на едната лихва с другата е невъзможно. Поради това и нищожността
на договорната клауза за възнаградителна лихва, която не може да бъде
преодоляна, влече след себе си недействителност на целия договор,
доколкото същият не би бил сключен без тази клауза. Наличието на съгласие на
потребителя и свободата на договаряне по чл.9 ЗЗД не освобождават кредитора от
задължението да не поставя в неравностойно положение потребителя по договора
или да му вменява задължения, които нарушават императивни законови изисквания и
водят до накърняване на добрите нрави.
Изложеното
налага приемането на извод, че валидно задължение на ответника /кредитополучател/
да погасява вноските по сключения с ищеца /кредитодател/ договор за
потребителски кредит от 10.06.2016 г. не е възникнало. Претенцията за реално
изпълнение на договорно задължение /чл.79, ал.1 ЗЗД/ следователно е
неоснователна, като неприложима в случая е нормата на чл.23 ЗПК, тъй като плащането
на главницата не може да бъде извършено на соченото по делото договорно
основание- чл.79, ал.1 ЗЗД, а на извъндоговорно основание, каквото освен че в
процеса не е заявено, не съставлява и основание за издаване на процесния
менителничен ефект.
И
в случай на валидно възникване на задължения на ответника за плащането на
главница, вкл. възнаградителна лихва, по процесния договор, недължима е сумата
2 356.03 евро /с равностойност 4 608 лв./- договорна неустойка,
поради нищожност на съдържащата се в процесния кредитен договор неустоечна
клауза- чл.ІІІ, т.3.1 и т.3.2 от същия, въз основа на която ищецът претендира
заплащането на компенсаторна неустойка за неизпълнението на задължение за
представянето на обезпечение по договора /банкова гаранция или гаранция,
издадена от небанкова финансова институция/, от кредитополучателя. Приетият в
този смисъл от първоинстанционния съд извод е правилен и се споделя от
въззивния съд. С оглед критериите по чл.92 ЗЗД и даденото в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/ 2009 г. на ВКС- ОСТК тълкувателно разрешение,
тази договорна клауза се явява нищожна, тъй като от съдържанието й следва, че е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Констатираното несъответствие между съдържанието, функциите и целта на
посочената клауза, което следва да бъде съобразено от въззивния съд /арг. Тълк.
решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/ 2013 г. на ВКС, ОСГТК- т.1/,
като краен резултат обосновава извод за накърняване на добрите нрави по смисъла
на чл.26, ал.1, изр.2 ЗЗД. Целта на неустойката е да санкционира поведението на
неизправния длъжник, поради което и страните могат и според обичайната практика
да уговарят заплащането на мораторни и/или компенсаторни неустойки при
наличието на такава неизправност. Уговарянето на компенсаторна неустойка,
предвиждаща, че длъжникът следва да заплати обезщетение на кредитора за
непредставянето в срок на обезпечение /банкова гаранция или гаранция, издадена
от небанкова финансова институция, отговаряща на определени в ОУ изисквания/ на
задълженията по договора, при това след отпускане на кредита, независимо, че е
в рамките на договорната автономия по чл.9 ЗЗД, не може да бъде упражнено в
разрез с принципа за еквивалентност на обезщетението за вреди, въпреки
санкционния характер на неустойката, който в конкретния случай надвишава
границата на възпиращата функция на санкцията и поради това накърнява добрите
нрави.
Тъй
като не може да се приеме въз основа на събраните в процеса доказателства, че
ответникът Г. е неизправна страна по сключен с ищеца договор за потребителски
кредит и дължи плащане на претендираната от последния сума от 3 171.82 евро, не е налице основание за признаване
дължимостта на същата сума и въз основа на представения от ищеца менителничен
ефект от 10.06.2016 г., който обезпечава изпълнението на задължения по нищожен
договор за кредит. Липсва основание за ангажиране отговорността на ответника за
плащането на възникнали по договора от 10.06.2016 г. задължения, обезпечени с
издаден на същата дата менителничен ефект- запис на заповед с падеж на
определен ден- 15.07.2016 г., поради което и искът по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ
като неоснователен следва изцяло да бъде отхвърлен.
При тези съображения,
поради частично несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции по съществото
на спора първоинстанционното решение като неправилно в обжалваната от ответника
част следва да бъде отменено и вместо това да бъде постановено решение за
отхвърляне на предявения от “И.С.К.“ ООД установителен иск по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ за признаване дължимостта на сумата 504.99 евро- задължение по запис на
заповед, издаден на 10.06.2016 г., с падеж на 15.07.2016 г., като
неоснователен. На отмяна подлежи решението и в частта
Л.5 на Реш. по гр.д.№
3556/ 2019 г.- СГС, ГК, ІV- Б с-в
относно присъдените
на ищеца разноски за заповедното и първо-инстанционното производства. В
останалата част, в която установителният иск на “И.С.К.“ ООД по чл.422 ГПК вр. чл.535 ТЗ е отхвърлен
за сумата 2 666.83 евро, представляваща горница над сумата 504.99 евро до пълния предявен размер
от 3 171.82 евро, претендирана като вземане по запис
на заповед, издаден на 10.06.2016 г., с падеж на 15.07.2016 г., решението на
СРС, което е правилно като краен резултат, следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл.78, ал.3 ГПК ищецът
следва да бъде осъден да заплати на ответника допълнително сумата 122.68 лв.-
разноски за първоинстанционното производство /за платено адвокатско
възнаграждение/.
На основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК жалбоподателят-
ищец дължи да заплати на жалбоподателя- ответник сумата 410.26 лв.- разноски за
въззивното производство /за държ. такса и адв. възнаграждение/.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И :
ОТМЕНЯ Решение от 5.11.2018
г., постановено по гр.д.№ 8722/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 126
състав, в частта, в която по
предявен от „И.С.К.“ ООД- *** /ЕИК
*******/ установителен иск по „чл.422 ГПК вр.
чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД вр. чл.44 ЗЗД вр. чл.535 ТЗ“ е признато за
установено, че А.А.Г. /ЕГН **********/ дължи на „И.С.К.“ ООД /ЕИК *******/ сумата 504.99 евро, представляваща задължение,
поето по запис на заповед, издаден на 10.06.2016 г., с падеж на 15.07.2016 г.,
ведно със законната лихва от 16.05.2017 г. до
погасяване на задължението, и в частта,
в която на основание чл.78, ал.1 ГПК А.Г. е осъден да
заплати на „И.С.К.“ ООД сумата 230.55 лева- разноски за исковото и
заповедното производства, и вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „И.С.К.“ ООД- *** /ЕИК *******/ срещу А.А.Г. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр.
чл.535 ТЗ за признаване за установено, че А.А.Г. /ЕГН **********/ дължи на „И.С.К.“ ООД /ЕИК *******/ сумата 504.99 евро, представляваща задължение по запис на
заповед с дата 10.06.2016 г. и падеж на 15.07.2016 г., издаден за обезпечаване
на задължения по Договор за заем /потребителски кредит/ от 10.06.2016 г.,
включващи главница и възнаградителна лихва, ведно със законната
лихва от 16.05.2017 г. до окончателното й изплащане, за която
сума е издадена Заповед за изпълнение по чл.417 ГПК по гр.д.№ 30608/ 2017 г. на
CPC, 126 състав, като неоснователен.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 5.11.2018
г., постановено по гр.д.№ 8722/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 126
състав, в останалата част, в която предявеният
от „И.С.К.“ ООД- *** /ЕИК *******/ срещу А.А.Г. /ЕГН **********/ установителен иск по чл.422 ГПК вр.
чл.535 ТЗ е отхвърлен за сумата 2 666.83
евро, представляваща горница над сумата 504.99 евро
до пълния предявен размер от 3 171.82 евро, претендирана
като вземане по запис на заповед с дата 10.06.2016 г. и падеж на
15.07.2016 г., издаден за обезпечаване на задължения по Договор за заем /потребителски
кредит/ от 10.06.2016 г., от които: 310.80 евро- дължима главница, вкл.
възнаградителна лихва, и 2 356.03 евро- неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение /банкова гаранция или гаранция от
небанкова финансова институция/, за която сума е издадена Заповед за изпълнение
по чл.417 ГПК по гр.д.№ 30608/ 2017 г. на CPC, 126 състав, и в частта относно присъдените на основание чл.78, ал.3 ГПК на А.Г. разноски от 647.84
лв. за
исковото производство.
ОСЪЖДА „И.С.К.“ ООД- *** /ЕИК *******/ да заплати на А.А.Г. /ЕГН
**********/ допълнително сумата 122.68
лв. /сто двадесет и два лева и 68 ст./- разноски за първоинстанционното производство, на основание чл.78,
ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА „И.С.К.“ ООД- *** /ЕИК *******/ да заплати на А.А.Г. /ЕГН
**********/ сумата 410.26 лв. /четиристотин
и десет лева и 26 ст./- разноски за
въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
Решението не подлежи на касационно обжалване-
съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.