Р
Е Ш Е Н И Е
№ 100 26.07.2019
г. град
Бургас
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд,
наказателно отделение
На двадесет и първи
юни година
2019
В публично заседание,
в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЯНИ
ГАЙДУРЛИЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АНГЕЛ
ГАГАШЕВ
ГЕОРГИ ГРЪНЧЕВ
Секретар: Лена
Димитрова
Прокурор: Ангел Георгиев
като разгледа
докладваното от съдия Гайдурлиев
ВНОХ дело № 416 по
описа за 2019 година,
за да се произнесе,
взе предвид следното:
Въззивното производство е образувано по жалба на подсъдимия П.П.В., ЕГН **********,***, чрез защитника си – адв. Калоян Кръстевич от АК – Бургас, с адрес:
тр. Бургас, ул. „***“ № *, ет. *, срещу присъда №
47/07.03.2019 г., постановена по НОХД № 5874/2018 г. по описа на Районен съд –
Бургас.
С посочената първоинстанционна присъда подсъдимият П.П.В. е бил признат за виновен в това, че на 24.05.2017 г. в гр. Бургас, ж.к „Лазур“, във
входа на бл. **, по хулигански подбуди, причинил на Т. Х. Х. от гр. Б., лека
телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на здравето, неопасно
за живота, вследствие на нанасяне на удари с твърд предмет по главата и тялото,
довели до лекостепенно мозъчно сътресение и разкъсно-контузни рани по лицето,
поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12, вр. чл. 130, ал. 1 от НК и
чл. 54 от НК е бил осъден на лишаване от свобода за срок от една година, като
на основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на така наложеното наказание е
било отложено за изпитателен срок от три години.
С присъдата, първоинстанционният съд се е произнесъл какво да стане с
вещественото доказателство по делото и е възложил в тежест на подсъдимия
направените по делото разноски.
С жалбата на подсъдимия се излага довод за неправилно приложение на
материалния закон, като се твърди, че фактическата обстановка по делото сочи на
осъществен друг състав на престъпно деяние, различен от този по повдигнатото от
Районна прокуратура - Бургас обвинение. На следващо място се застъпва
становище, че в настоящия случай е налице и възможността за прилагане на
разпоредбата на чл. 78а от НК. На тези основания се иска изменение на
първоинстанционната присъда.
В съдебно заседание пред въззивната инстанция, упълномощеният защитник на
подсъдимия В. - адв. Калоян Кръстевич от АК - Бургас, поддържа въззивната жалба
по изложените в същата съображения и с направеното искане за изменение на
първоинстанционната присъда чрез преквалифициране на деянието. Не оспорва, че
подзащитният му е нанесъл удари на пострадалия, но аргументира липса на
хулигански подбуди и счита, че деянието съставлява престъпление по чл. 132 от НК.
Подсъдимият П.В. подкрепя искането на своя защитник.
Представителят на Окръжна прокуратура - Бургас счита присъдата на първоинстанционния
съд за обоснована и законосъобразна, а наложеното наказание за справедливо,
поради което пледира за потвърждаване на съдебния акт.
Бургаският окръжен съд, след цялостна проверка на присъдата, независимо от
основанията, посочени от страните, в предмета и пределите на въззивната
проверка по чл. 313 и чл. 314 от НПК, намира въззивната жалба за процесуално
допустима, поради подаването й в законоустановения 15-дневен срок от лице с
надлежна процесуална легитимация и срещу подлежащ на обжалване акт, а
разгледана по същество - за неоснователна.
По делото са събрани в необходимия обем и по съответния процесуален ред
доказателства, нужни за неговото правилно решаване. При собствения анализ на
доказателствената съвкупност, въззивният съд намери за установена следната
фактическа обстановка:
Подсъдимият П.П.В. е роден на *** *** и живее в ***. Той е ***, ***
гражданин, ***, ***, *** образование, ***, с ЕГН **********.
С Решение № 1833/21.11.2016 г. по гр. д. № 1045/2016
г. по описа на Районен съд – Бургас, е бил допуснат развод и е бил прекратен
гражданския брак между св. Й. З. и подс. П.В., сключен на
25.08.2004 г., като е било утвърдено постигнатото между двамата споразумение по
чл. 51, ал. 1 от СК, съгласно което родителските права по отношение на родените от брака деца М. В., роден на ***
г. и К. В., роден на *** г., били предоставени за упражняване на бащата П.В., а
относно майката Й. З. бил определен режим на лични контакти с двете деца.
На 24.05.2017 г., двете малолетни деца – М. на * г. и
К. - на * г., били при баща си, който живеел в ж.к. „***“, бл.*. Около 21:00
часа на същата дата децата си играели, качени на покрива на постройка, в близост
до бл.* в ж.к. „**“, в който блок живеел пострадалият Т. Х.. Подсъдимият В. се
намирал в близост до тях и разговарял по телефона си. Преминавайки покрай
децата, св. Х. им направил забележка да слязат от покрива и продължил към входа
на блока, в който живеел. Внезапно чул, че подс. В. се обърнал към него. Свидетелят
Х. попитал подсъдимия дали е баща на някое от децата и след като не получил
отговор, продължил към входа на блока. В момента, в който св. Х. влизал, подс. В.
го застигнал и го ударил в гръб в областта на ребрата от ляво. Пострадалият се
обърнал към подсъдимия, който отново го ударил два пъти в областта на лявата
скула и от дясно на брадичката. Ударите били нанесени от подс. В. с юмрук, на
който бил поставен метален предмет тип „бокс“. След като нанесъл ударите на св.
Х., подсъдимият излязъл от входа и се разминал със св. К.К., който живеел в
същия блок. Отправил се към децата, които били в близост, взел ги със себе си и
си тръгнал. През това време св. К. влязъл във входа и забелязал кръв по
стъпалата. Тръгнал по стълбите нагоре и чул разговора между св. Х. и майка му -
св. Д. Х., в който той й обяснявал, че бил нападнат в гръб. Когато се качил до
втория етаж, където се намирало жилището на пострадалия, св. К. видял, че той
имал по лицето си кръв и следи от удари и разбрал, че е бил нападнат от мъжа, с
когото се е разминал пред входа на блока. Свидетелката Х. излязла навън, за да
догони нападателя, но той вече се бил отдалечил.
Видно от заключението на назначената и извършена по делото
съдебномедицинска експертиза, вследствие нанесените удари от подс. В., св. Т. Х.
получил лекостепенно сътресение на мозъка, разкъсно-контузни
рани по лицето и оток с кръвонасядане на челото, които му
причинили временно разстройство на здравето, неопасно за живота, т.е. лека
телесна повреда по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК, като установените
увреждания на пострадалия са в резултат от действието на твърд тъп предмет, а
раните – от твърд предмет (л. 53-55 от ДП).
Приетите за установени фактически положения, формулирани от настоящата
инстанция, се обосновават въз основа на анализа на събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, за обстоятелствата, включени в
предмета на доказване. Изградените фактически изводи, до по-голямата част от които
е достигнала и първата инстанция, се извеждат въз основа на преценката на
събраните в хода на наказателното производство гласни доказателствени средства
– показанията на свидетелите Т. Х., Д. Х., К. К. и Н. Н.; писмени
доказателствени средства - протоколи за разпознаване на лица; приложените по досъдебното производство и приобщени
към доказателствения материал на основание чл. 283 НПК писмени доказателства,
както и в експертното заключение на извършената съдебномедицинска
експертиза по писмени данни № 51/2018 г.
Анализът на
доказателствената съвкупност по делото установява несъмненост на изводите,
направени от районния съд относно авторството на извършеното деяние и механизма
на осъществяването му.
Показанията на
разпитаните по делото свидетели Т. Х., . К., Д. Х. и Н. Н., са безпротиворечиви и последователни в пресъздаването на конкретиката, сочеща
на времето, мястото и механизма на извършване на деянието от страна на
подсъдимия. Преценявайки показанията на посочените свидетелите в контекста на
собствената им логичност и последователност, както и с оглед констатираната
корелация както по между им, така и с другите доказателствени източници,
настоящата инстанция оцени посочените гласни доказателствени средства като
достоверни.
Депозираните от пострадалия Т. Х. показания са
надлежен доказателствен източник както за времето, мястото и механизма на извършеното инкриминирано деяние, така
и за неговото авторство. Същият заявява, че двамата с подсъдимия не се познават
и подробно описва конкретните действия и механизма на извършване на деянието от
подс. В.. За обстоятелството, че двамата не са се познавали, свидетелства и
разпитания пред настоящата инстанция св. М. В..
Действително свидетелят Х. е пострадал от престъплението, предмет на
обвинението, но само този факт не е достатъчен, за да се направи извод за
неговата заинтересованост от изхода на делото и поради това да се презюмира
недостоверността на показанията му. Като
пострадал от инкриминираното деяние, същият е и свидетел по делото по отношение
на възприетите от него факти и обстоятелства. Именно в последното си качество
той носи и наказателна отговорност за лъжесвидетелстване в случаите на даване
на неверни показания по делото. Показанията на пострадалия
са равностойно доказателствено средство и поначало не съществува пречка съдът
да основе на тях фактическите положения, които счита по делото за установени. В
този случай за съда съществува задължението да извърши обстоен анализ на
показанията на пострадалия, като изложи подробни съображения дали им дава вяра
или не и кои са причините за това. В случая първоинстанционният съд е подходил
задълбочено и отговорно към доказателствения анализ на показанията на
пострадалия Х.. Преценил ги е за последователни, вътрешно непротиворечиви и в
съответствие с другите доказателства по делото, поради което ги е счел за
достоверни. Този извод се споделя изцяло и от настоящия въззивен състав. Макар
и косвено, в подкрепа на фактите, твърдени от св. Х. са и показанията на св. Д.
Х. – майка на пострадалия. Същата не е присъствала на инцидента, но възпроизвежда
личните си възприятия за състоянието, в което се е намирал синът й
непосредствено след конфликта с подсъдимия.
Обосноваността на приетите от първоинстанционния съд фактически положения
не се разколебава и от показанията на свидетеля К. К., който е съсед на
пострадалия. Въпреки, че няма преки
впечатления от случилото се на инкриминираната дата, показанията на този
свидетел са достоверни и добросъвестно дадени, доколкото касаят момент,
непосредствено следващ извършване на настоящото деяние. Същият се е разминал
пред входа на блока с подсъдимия, който вървял забързано и успява да го
разпознае след това, видно от протоколите за разпознаване на лица (л.47-49 от
ДП). Разпитан пред първата инстанция, посоченият свидетел заявява, че е
възприел кървавите петна във входа, чул е пострадалият да обяснява на майка си,
че е бил нападнат и е възприел нараняванията на пострадалия.
Не е налице съмнение относно авторството на
извършеното престъпно деяние и доколкото самоличността на подсъдимия е била
установена и от полицейския служител Н., който е съставил АУАН по чл. 3 от
НООРТОБ във връзка с намерения у подс. В. метален бокс. Проведеното по реда на
чл. 171 от НПК разпознаване от пострадалия Х., действията по което са надлежно
обективирани в протокол, потвърждават по несъмнен начин изводите, направени от
първостепенния съд, че подс. В. е лицето, осъществило инкриминираното деяние.
Достоверността на визираните гласни доказателствени средства се потвърждава
и от обективните находки по лицето на пострадалия, констатирани при
първоначалния осъществен преглед от съдебния медик. Данните, съдържащи се в
представените по делото съдебномедицинско удостоверение № 154/2017 г., лист за
преглед на пациент и епикриза, дават заключение за вида и характера на
телесните увреждания на св. Х., довели до временно разстройство на здравето,
неопасно за живота.
Безспорно е установен и механизмът на получаване на нараняванията.
Обсъждайки характера на причинените телесни увреждания, вещото лице по
назначената и изготвена по делото съдебномедицинска експертиза еднозначно
посочва, че същите са в резултат от действието на твърд тъп предмет, а раните –
от твърд предмет. Изготвеното в хода на
разследването експертно заключение, като пълно, ясно, точно и обосновано,
извършено от компетентно вещо лице, правилно е възприето от първоинстанционния
съд.
Показанията на разпитания пред настоящата
инстанция свидетел М. В. – син на подсъдимия, също не разколебават изводите на
съда относно приетите за установени фактически положения по делото. Въззивният
съд ги оценява като пристрастни и необективни, тъй като счита, че този свидетел
избирателно свидетелства само за факти, които са изгодни за защитата. Две
години след датата на инкриминираното деяние, св. М. В. точно си спомня думите,
изречени от пострадалия и подробно описва случая до момента, в който
пострадалият е посегнал на баща му. В същото време не си спомня датата и часа,
когато е станал този инцидент, както и други значими факти от предмета на
доказване. Същевременно показанията на този свидетел са вътрешно противоречиви
относно обстоятелството имало ли е спречкване пред входа на блока между
подсъдимия и пострадалия, наблюдавал ли го е и от какво разстояние св. М. В.. В
началото на своите показания същият заявява, че двамата са тръгнали към входа,
където са се сдърпали, както и че той се е намирал на разстояние около 10-15
метра от тях. След това същият свидетел твърди, че двамата са тръгнали към
входа на блока, но тъй като заедно с останалите деца са се отдалечили, не е
могъл да види какво става. В края на показанията си св. М.В. отново заявява, че
баща му и пострадалият са се отправили към входа на блока, но той и другите
деца през това време са слизали от площадката на парното по стълби, т.е отново
не е могъл да види развитието на инцидента.
Проследените несъответствия в показанията на
посочения свидетел, както и безспорната заинтересованост от изхода на делото,
предвид обстоятелството, че св. М. В. е син на подсъдимия, дават основание на
съда да приеме, че същите не са обективни, а целят единствено да обслужат
защитната версия на подсъдимия, поради което настоящият въззивен състав не им
дава вяра при установяване на относимите към предмета на доказване фактически
обстоятелства.
Следва да се отбележи,
че авторството на деянието и начинът на извършването му не се оспорват от
подсъдимия. Без доказателствена подкрепа са обаче твърденията на същия, че пострадалият
го е провокирал и пръв е посегнал да го удари, както и обстоятелството, че не е
използвал твърд предмет – бокс. Правилно при изграждане на своите фактически
изводи, първоинстанционният съд не е възприел за достоверни обясненията на
подс. В. в тази част, отчитайки заявеното от него като проява на правото му на защита.
Дадените от същия обяснения са неубедителни и противоречат на събраните по
делото доказателства.
При правилно установените фактически положения, първоинстанционният съд е
направил законосъобразни и обосновани правни изводи относно престъпната деятелност
на подсъдимия В., като правилно е квалифицирал извършеното от него
посегателство против личността на пострадалия Т. Х., като осъществяващо от
обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12,
предл. първо, вр. чл. 130, ал. 1 от НК. Чрез нанасяне на удари с твърд предмет
по главата и тялото, подсъдимият е причинил на пострадалия увреждания с
характер на леки телесни повреди по смисъла на чл. 130, ал. 1 от НК, а именно
лекостепенно сътресение на мозъка, разкъсно-контузни рани по лицето и оток с
кръвонасядане на челото, всяко от които водещи до временно разстройство на
здравето, неопасно за живота. Тези увреждания са в пряка причинна връзка с
нанесените от подсъдимия удари.
В пълно съответствие със събраната доказателствена
съвкупност първата съдебна инстанция е приела наличие на хулигански подбуди при
причиняване на леката телесна повреда на пострадалия.
Неоснователно е възражението на защитата на подсъдимия за несъставомерност
на извършеното по т. 12 на чл. 131, ал. 1 от НК, като се твърди липсата на хулигански мотив при причиняване на леката
телесна повреда на пострадалия.
Като правило хулиганските подбуди предполагат отсъствие на лични отношения,
на вражда, завист и други между виновния и пострадалия. Следва да се отбележи
обаче, че „хулиганските подбуди“ по смисъла на чл. 131, ал. 1, т. 12 от НК не са несъвместими с личния мотив, тяхното съчетаване не само е възможно
от психологическа гледна точка, но е свързано и с евентуалния умисъл за
престъпното хулиганство, който е възможен, вкл. според даденото тълкуване с ППВС № 2/1974 г., т. 3 (в този
смисъл вж. и ППВС № 2/1957 г., т. 19, Решение № 65/2010 г. на ВКС, I н.о., Решение № 441/2011 г. на ВКС, I н.о. и Решение № 386 от 21.09.2011г. на ВКС, І н.о.).
В настоящия случай не се събраха доказателства подс. В. и пострадалият Х.
да са се познавали и да са имали каквито и да било отношения преди инцидента,
за да е формиран личен мотив у подсъдимия за нанасяне на побоя, изключващ
хулигански подбуди. Заявеното от св. М. В. досежно отправена забележка от
пострадалия към играещите деца, не е обстоятелство, което да сочи несъмнено на
наличие на личен мотив при извършване на деянието.
Поведението на подс. В. се характеризира с
демонстративно, арогантно и грубо отношение към св. Х., като с немотивираното
си непристойно поведение и отношение към личността и телесната неприкосновеност
на последния, подсъдимият е изразил явно неуважение към тези обществени
отношения, защитени от правния ред. В случая явното неуважение към обществото е
получило израз в открито високата степен на неуважение на личността на пострадалия
Х.. Хулиганският мотив като елемент от субективната страна на деянието на
подсъдимия се изразява в необяснима агресия, непредизвикана и непровокирана по
никакъв начин от пострадалия или от други лица. Явното пренебрежително и
демонстративно поведение на подс. В. над личността на пострадалия обосновава
наличието на хулиганските подбуди.
Предвид изложеното, изводите за наличието на хулигански подбуди у подс. В.,
наред със съзнаването и искането за причиняване на увреждане на пострадалия, са
правилни.
Неоснователни са и възраженията на защитата на подсъдимия, че е извършил
деянието си в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия с
неправомерни действия и насочени към преквалифициране на деянието му по чл.
132, ал. 1 от НК. Дори и към момента на извършване на деянието подсъдимият да е
бил в състояние на раздразнение, настоящият съдебен състав счита, че същото не
покрива психиатричното понятие физиологичен афект или правното понятие „силно
раздразнено състояние“. Проследени хронологично действията на подсъдимия
подкрепят този извод. Направената от страна на пострадалия забележка на децата
е подразнила подсъдимия, но не до такава степен, че същият да действа
единствено под влияние на емоциите си. При това състояние
(на обикновено раздразнение) деецът може спокойно да разсъждава, да ръководи
постъпките си и да взема правилни решения, докато при силното раздразнено
състояние (физиологичен афект), правилната психическа и волева дейност на дееца
е до голяма степен ограничена, поради което той, макар че запазва вменяемостта
си, т.е. разбира свойството и значението на извършеното и може да ръководи
постъпките си, не може да овладява чувствата и волята си напълно, и под тяхното
въздействие взема решението да извърши деянието си (в този смисъл са Решение №
58/1979 г. на ВКС, II н.о., Решение № 281/1970 г. на ВКС, II н.о, Решение № 858/1973
г. на ВКС, II н.о.). Това състояние се характеризира с внезапно
възникване, като същото е непрекъснато до извършване на самото престъпление.
Поводът за възникване на афекта у дееца е неправомерно поведение на
пострадалия, което може да се изрази в насилие, тежка обида или клевета или
друго тежко противозаконно действие, от което са настъпили или могат да
настъпят тежки последици за дееца или неговите близки. Същевременно поведението
на дееца следва да е пряк и непосредствен отговор на поведението на пострадалия.
Приетите за установени факти на извършеното от подсъдимия нападение спрямо св.
Х., категорично сочат на липса на предходно неправомерно поведение на
пострадалия във визираните в чл. 132, ал. 1 от НК хипотези, от естество да
предизвикат физиологичен афект.
Не се констатират и прояви на подсъдимия, индициращи на изискуемото се в
кумулативна даденост състояние на силно раздразнение (внезапно настъпващо и
бурно, стремително протичащо интензивно чувство, носещо характеристиките на
емоционално избухване, възникнало под въздействие на външни фактори и заемащо
господстващо положение в съзнанието на дееца), доказано по надлежен начин.
С оглед на тези съображения, БОС намери за напълно обоснована и
законосъобразна първоинстанционната присъда относно престъпната дейност на
подсъдимия, тъй като при нейното постановяване правилно е бил приложен
материалният наказателен закон спрямо осъщественото от него деяние.
Съобразно тази законова квалификация на деянието, извършено от подсъдимия,
въззивната инстанция намира, че наложеното наказание е съобразено с
изискванията на закона, определено е в пределите на правните норми за
престъплението, по което подс. В. е признат за виновен. Първостепенният съд е
изложил убедителни мотиви във връзка с индивидуализацията му, изследвайки
подбудите и мотивите, довели до извършване на деянието, които настоящата
инстанция напълно споделя. Взел е предвид наличните смекчаващи отговорността
обстоятелства и правилно е преценил, че в своята съвкупност те не се явяват
многобройни.
Обоснована е преценката на
първостепенния съд, че за постигане целите на наказанието и преди всичко за
поправянето на подсъдимия не е наложително същият да изтърпи ефективно
наложеното му наказание лишаване от свобода. Налице са
всички законови изисквания за приложението на чл. 66 от НК за отлагане
изпълнението на така наложеното наказание за изпитателен срок от три години. Този срок е достатъчен за постигане
целите на наказанието с оглед генералната и специална превенции.
Настоящата въззивна инстанция намира така наложеното
наказание за справедливо, съответно на обществената опасност на деянието и на
дееца, достатъчно за оказване на предупредително, превъзпитателно и възпиращо
въздействие както върху самия подсъдим, така и върху останалите членове на
обществото.
Неоснователно е възражението на защитника на
подсъдимия за незаконосъобразен отказ на съда да приложи чл. 78а от НК, тъй
като отрицателната предпоставка по чл. 78а, ал. 1, б. „б“, предл. второ
от НК, произтичаща от предходно
освобождаване на подсъдимия от наказателна отговорност не е отпаднала преди инкриминираната
дата.
Наличието на материалноправните предпоставки за
приложението на чл. 78а от НК се преценява към момента на извършване на деянието, а
не към момента на постановяване на съдебния акт. В конкретния случай деянието е
извършено на 24.05.2017 г., а видно от приложената към делото справка за
съдимост, към този момент подсъдимият В. е бил освободен от наказателна
отговорност по реда на чл. 78а от НК по НАХД № 2725/2014 г. по описа на БРС,
влязло в сила на 04.11.2014 г. По делото няма данни подсъдимият да е заплатил
наложената глоба или да е образувано изпълнително производство за събирането й.
Поради това необходима предпоставка за повторно освобождаване от наказателна
отговорност на основание чл. 78а от НК е последователното изтичане на
абсолютната давност за изпълнение на глобата и едногодишния срок по чл. 86, ал.
1, т. 3 от НК. В този смисъл правилно районният съд не е приложил разпоредбата
на чл. 78а от НК, тъй като към датата на инкриминираното деяние – 24.05.2017
г., не е налице основание да се приеме, че е изтекла
абсолютната давност за изпълнение на наказанието „глоба” и оттам да се направи
извод, че е настъпила реабилитация.
При извършената служебна проверка, въззивната инстанция не констатира допуснати
нарушения на материалния и процесуалния закон, които да налагат изменяване на
присъдата или нейното отменяване.
Законосъобразно, в съответствие с разпоредбата на чл.
53, ал. 1, б.„а” от НК, районният съд е отнел в полза на Държавата вещественото
доказателство по делото, принадлежащо на подсъдимия и послужило за извършване
на умишленото престъпление, което след влизане на присъдата в сила, следва да
бъде унищожено като вещ без стойност.
С оглед виновността на подсъдимия, правилно първоинстанционният съд е
ангажирал отговорността му за разноски, на основание чл. 189, ал. 3 от НПК.
Мотивиран от горното и на основание чл. 338, вр. чл. 334, т. 6 от НПК,
Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 47/07.03.2019 г., постановена по НОХД № 5874/2018 г. по описа на
Районен съд – Бургас.
Решението е окончателно и не подлежи на жалба или протест.
На основание чл. 340, ал. 2 от НПК да се изпрати писмено съобщение на
страните за изготвяне на въззивното решение.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.