№ 3480
гр. София, 05.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети април през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Калина Анастасова
Членове:Темислав М. Димитров
Ина Бр. Маринова
при участието на секретаря М. Б. Тошева
като разгледа докладваното от Ина Бр. Маринова Въззивно гражданско дело
№ 20251100501456 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С решение № 19505 от 29.10.2024 г., постановено по гр. д. № 31545/2023 г. по описа на
СРС, 119- ти състав, са отменени следните заповеди на Изпълнителния директор на
„АВТОМАГИСТРАЛИ“ ЕАД: заповед №РД-11-286, издадена на 05.V.2023 година; заповед
№РД-11-287, издадена на 05.V.2023 година; заповед №РД-11-304, издадена на 12.V.2023
година, с които на А. П. Г. са наложени дисциплинарни наказания „предупреждение за
уволнение“ като незаконосъобразни, както и „Автомагистрали“ ЕАД е осъдено да плати на
А. П. Г. следните суми: 1 500.00 лева допълнително възнаграждение за Деня на строителя –
26.Х.2022 година; 103.16 лева обезщетение за забава върху посочената сума за времето от
27.Х.2022 година до 07.VI.2023 година включително; 1 475.63 лева допълнително
възнаграждение за коледните празници през 2022 година; 74.43 лева обезщетение за забава
върху посочената сума за времето от 01.I.2023 година до 07.VI.2023 година включително;
650.00 лева допълнително възнаграждение за Великденските празници през 2023 година;
14.43 лева обезщетение за забава върху посочената сума за времето от 01.V.2023 година до
07.VI.2023 година включително; законната лихва върху главниците за времето от
предявяването на иска на 08.VI.2023 година до окончателното изплащане.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника
„Автомагистрали“ ЕАД с излагане на съображения за неправилност на
1
първоинстанционното решение. Твърди се, че процедурата по ангажиране на
дисциплинарната отговорност на ищеца, респ. по налагане на дисциплинарно наказание,
регламентирана в КТ, е спазена, като по делото безспорно се установява, че ищецът е
извършил нарушения на трудовата дисциплина. Посочва се, че в заповед, издадена от
изпълнителния директор на ответното дружество, са изброени работниците и служителите,
на които не следва да се изплати еднократен социален бонус за „Ден на строителя“, сред
които попада и ищецът. Навежда се, че определянето и заплащането на допълнително
материално стимулиране е по преценка на работодателя по целесъобразност, а не
законосъобразност, като такива възнаграждения не са с постоянен характер. Моли се съдът
да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявените искове.
В срока по чл. 263 ГПК е подаден писмен отговор на въззивната жалба от ищеца А. П.
Г., в който е изразено становище за нейната неоснователност. Моли се съдът да отхвърли
въззивната жалба. Претендират се разноски.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и
събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
Жалбата е подадена в срок от легитимирана страна, поради което същата е
допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да
приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса
на някоя от страните – т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
След извършена служебна проверка въззивният съд установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
По правилността на решението въззивният съд намира следното:
1. По предявените искове с правно основание чл. 357, ал. 1 вр. чл. 188, т. 2 КТ:
При предявени искове с правна квалификация по чл. 357, ал. 1 вр. чл. 188, т. 2 КТ в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване възникнало с
ответника валидно трудово правоотношение, заеманата от него длъжност и налагането на
оспорените дисциплинарни наказания „предупреждение за уволнение“. В тежест на
ответника е да установи законосъобразното упражняване на потестативното право да
санкционира виновно нарушилия трудовата дисциплина работник или служител.
Не е спорно във въззивното производство, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че страните са били обвързани от трудово правоотношение,
както и че със заповед № РД-11-286/05.05.2023 г., заповед № РД-11-287/05.05.2025 г. и
заповед № РД-11-304/12.05.2023 г. съответно на 09.05.2023 г. и на 12.05.2023 г. на ищеца в
качеството му на служител на „Автомагистрали“ ЕАД, заемащ към този момент длъжността
„експерт, доставки“, са наложени дисциплинарни наказания „предупреждение за
уволнение“.
2
Съгласно чл. 195, ал. 1 КТ дисциплинарното наказание се налага с мотивирана
писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено,
наказанието и законният текст, въз основа на който се налага. В практиката на ВКС,
обективирана в решение № 432 от 07.11.2011 г., постановено по гр. д. № 65/2011 г. на IV г. о.,
решение № 278 от 19.05.2011 г., постановено по гр. д. № 1276/2010 г. на IV г. о., решение №
1069 от 24.06.2010 г., постановено по гр. д. № 410/2009 г. на IV г. о., решение № 642 от
12.10.2010 г., постановено по гр. д. № 1208/2009 г. на IV г. о., решение № 339 от 19.11.2012 г.,
постановено по гр. д. № 1688/2011 г. на III г. о., която настоящият съдебен състав изцяло
споделя, е изяснено, че изискването за мотивиране на заповедта за налагане на
дисциплинарно наказание е въведено с цел преценка на изискването за еднократност на
наказанието, за съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и за осигуряване възможност на
работника или служителя да се защити ефективно, като нарушението се индивидуализира по
начин, който не буди съмнение относно съществените му белези от обективна и субективна
страна. Тази индивидуализация е от съществено значение и за съда, който може да изследва
подлежащите на доказване факти и да вземе решение за законосъобразността на наложеното
наказание само в рамките на посоченото в заповедта дисциплинарно нарушение.
Задължителните реквизити, регламентирани в разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ, може да се
съдържат в един акт – обикновено това е заповедта, с която се налага наказанието, но тя
може да препраща и към друг акт, стига той да е станал достояние на работника или
служителя по време на дисциплинарната процедура и преди връчването на самата заповед
/така решение № 266 от 26.09.2011 г., постановено по гр. д. № 311/2011 г. на ВКС, III г. о., и
решение № 339 от 19.11.2012 г., постановено по гр. д. № 1688/2011 г. на ВКС, III г. о./.
Във връзка с горното следва да се възприеме изводът, че от една страна, липсата на
който и да е от реквизитите, изброени в разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ, нарушава правото
на защита срещу наложеното наказание на работника или служителя, а от друга страна,
прави невъзможна проверката на законосъобразността на заповедта за наказание, която
следва да извърши съдът. Съдът не би могъл да разгледа спора по същество, ако не е ясен и
точно определен предметът на съдебния контрол, поради което следва служебно да следи за
наличието на задължителната форма по чл. 195, ал. 1 КТ. Особено съществено изискване
към мотивирането на заповедта е ясното индивидуализиране на извършеното нарушение с
всичките му обективни и субективни признаци, посочването на обстоятелствата, при които е
извършено, както и времето на извършването му.
В разглеждания случай въззивната инстанция счита, че в заповед № РД-11-
286/05.05.2023 г. и заповед № РД-11-287/05.05.2025 г. не се съдържат достатъчно
индивидуализиращи белези относно конкретните деяния, извършени от ищеца.
Съображенията за това са следните:
В заповед № РД-11-286/05.05.2023 г. е посочено, че на електронната поща на
дружеството работодател е постъпила жалба от ищеца с дата 20.04.2023 г., адресирана до
министъра на регионалното развитие и благоустройството, европейския омбудсман,
президента на Република България, председателя на Народното събрание на Република
3
България, изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда“, изпълнителния директор на
Агенция за хората с увреждания, Комисия за защита от дискриминация и председателя на
КНСБ, както и че в жалбата служителят ищец е уведомил адресатите за неспазване на
Кодекса на труда, етичния и морален кодекс, както и Общия регламент за защита на данните
/ОРЗД/ и Закона за защита на личните данни, от страна на работодателя и е приложил към
нея писмени документи. По- нататък в заповедта са цитирани разпоредбите на чл. 126, т. 7,
9, 10 и 13 КТ, като е посочено по най- общ начин, че изнасянето на информация, в т. ч. и
предоставянето на трети, външни за дружеството лица писмени документи, цитирани в т. 1 –
6 вкл. от жалбата, са извършени в нарушение на Декларация за конфиденциалност,
подписана от служителя на 03.12.2019 г. Така посочените в заповедта фактически действия,
извършени от ищеца, не са напълно индивидуализирани – липсва описание на това коя част
от информацията, изнесена с посочената жалба, респ. съдържаща се в изброените
документи, съставлява разпространяване на конфиденциална информация.
По идентичен начин работодателят в заповед № РД-11-287/05.05.2025 г. най- общо е
посочил, че с писмо с вх. № РД-18-863/19.04.2023 г. служителят ищец е поставил на
работодателя си ултимативен срок за изплащане на претендираните от него бонуси и за
представянето на посочените в писмото документи, като по- нататък в заповедта са
цитирани разпоредбите на чл. 126, т. 7, 9 и 10 и чл. 187, ал. 1, т. 7, 8 и 10 КТ, без да се
съдържа посочване на конкретни законни нареждания на работодателя и/или конкретни
трудови задължения на служителя, които са нарушени с изпращането на процесното писмо
до работодателя.
Предвид изложеното, индивидуализацията на нарушенията в двете заповеди не
отговаря на изискванията на чл. 195, ал. 1 КТ за тяхното ясно и точно описание така, че
както наказаният служител /ищецът/ да разбере за какво му е наложено дисциплинарното
наказание и да организира защитата си, така и съдът в производството по иска по чл. 344,
ал. 1, т. 1 от КТ да прецени дали действително е налице дисциплинарно нарушение и
неговата тежест. Липсата на конкретизация не позволява извършване на преценка дали в
действителност поведението на служителя е недобросъвестно и представлява виновно
неизпълнение на задълженията му по трудовото правоотношение с ответника, съответно
дали описаните в обжалваните заповеди действия на ищеца представляват
неизпълнение/нарушение на трудови задължения, предвидени в цитираните разпоредби на
Кодекса на труда. Ето защо, дисциплинарните наказания „предупреждение за уволнение“,
наложени на ищеца със заповед № РД-11-286/05.05.2023 г. и заповед № РД-11-287/05.05.2025
г., следва да бъдат отменени поради установеното по делото нарушение от страна на
работодателя на материалноправната разпоредба на чл. 195, ал. 1 КТ, както е приел и
първоинстанционният съд.
От друга страна, настоящият съдебен състав намира, че заповед № РД-11-
304/12.05.2023 г., с която е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за
уволнение“, отговаря на изискванията за мотивиране по чл. 195, ал. 1 КТ. Видно от
съдържанието на заповедта, отразеното в нея нарушение е индивидуализирано достатъчно
4
ясно и подробно – описани са неговите фактически признаци, от кого е извършено, както и
моментът на извършването му с посочването на ден и час, като работодателят е посочил и
законовите текстове, под които счита, че се подвежда описаното нарушение.
На следващо място, видно е от разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ, че законът поставя
акцент на задължението на субекта на дисциплинарна власт за реално предварително
изслушване или приемане на писмени обяснения от работника или служителя. Целта на
предварителното изслушване или приемане на писмени обяснения е работникът или
служителят да има възможност да изложи пред субекта на дисциплинарна власт своята
защитна позиция по твърдяното дисциплинарно нарушение и ако това реално е станало, то
правото му на защита е било надлежно упражнено. За да изпълни това свое задължение,
работодателят следва да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му
обяснения за конкретно посочено нарушение /двете форми на изслушване на равностойни
по правното си значение, като от преценката на работодателя зависи коя от тях да избере/,
като поканата следва да достигне до знанието на адресата, за да породи последиците на чл.
193, ал. 1 КТ. Достатъчно за изпълнение на изискванията на чл. 193 КТ е преди налагане на
наказанието работодателят да поиска обяснения от работника или служителя за действия
или бездействия, които счита за нарушения на трудовите задължения /като тези обяснения,
респ. отказът такива да бъдат дадени, трябва да са достигнали до субекта на
дисциплинарната власт преди налагане на дисциплинарното наказание/.
В разглеждания случай несъмнено по делото се установява, че преди издаване на
процесната заповед от ищеца са били поискани обяснения именно във връзка с извършеното
дисциплинарно нарушение, като ищецът е депозирал писмени такива, което означава, че е
разбрал какво точно нарушение му се вменява. Следователно изискването на чл. 193 КТ е
удовлетворено и на ищеца е била предоставена реална възможност да упражни правото си
на защита.
Нарушенията, посочени в разпоредбата на чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ, се отнасят до
правния режим на работното време. Те се свеждат до пълно неизпълнение /неявяване на
работа/ или частично неизпълнение /закъснение за работа, преждевременното й напускане,
неуплътняване на работното време/ на основното задължение на работника или служителя
да се поставя на разположение на работодателя през определеното работно време за
изпълнение на съответната работа /чл. 126, т. 1 и 3 КТ/.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от събраните по делото
доказателства, както и от твърденията на ищеца, изложени в депозираната от него искова
молба, се установява, че в действителност на посочената в заповед № РД-11-304/12.05.2023 г.
дата – 03.05.2023 г., ищецът е закъснял за работа с 1 час и 10 минути. Следователно по
делото се установява извършено нарушение на трудовите задължения на ищеца по смисъла
на чл. 187, ал. 1, пр. 1 КТ, за което му е наложено и процесното дисциплинарно наказание
„предупреждение за уволнение“.
В практиката на ВКС, обективирана в решение № 461 от 17.06.2010 г., постановено
по гр. д. № 626/2009 г. на III г. о., решение № 372 от 01.07.2010 г., постановено по гр. д. №
5
1040/2009 г. на IV г. о. и решение № 476 от 09.07.2010 г., постановено по гр. д. № 269/2009 г.
на IV г. о., която настоящата инстанция изцяло споделя, се приема, че при спор за
законността на наложеното дисциплинарно наказание съдът е длъжен да извърши съдебен
контрол за съответствието между наложеното дисциплинарно наказание и извършеното
нарушение, респ. относно това дали работодателят преди налагане на дисциплинарното
наказание е извършил преценка по чл. 189, ал. 1 КТ, като е взел предвид критериите –
тежест на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, както и поведението на
работника или служителя.
Преценката за тежестта на нарушението се прави за всеки отделен случай съобразно
конкретно установените по делото обстоятелства, имащи отношение към действията на
служителя – характера на извършваната дейност, значимостта на неизпълненото
задължение, преценено с оглед трудовата функция на работника/служителя, обемът на
неизпълнение и обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението; съобразяват се и
последиците от допуснатото нарушение и доколко тези последици са повлияли или могат да
повлияят върху дейността на работодателя, доколко от неизпълнението им за работодателя
са настъпили или биха могли да настъпят неблагоприятни последици, съобразяват се
конкретните условия и обстановка в предприятието, възприети практики и норми на
очаквано поведение; отражението върху останалите работници и служители, а при оценката
на поведението на работника или служителя се вземат предвид формата на вината, мотивите
за извършване на деянието, осъзнава ли работникът или служителят неправомерността на
същото и неговите последици, дали в нарушението се проявява устойчивост на
неправомерното поведение и дали със същото не се нарушават в значителна степен
отношенията на доверие между служител и работодател /в този смисъл решение № 188 от
15.07.2015 г., постановено по гр. д. № 5173/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 112 от
07.04.2015 г., постановено по гр. д. № 4587/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 132 от
02.11.2018 г., постановено по гр. д. № 46/2018 г. на ВКС, III г. о., решение № 36 от 03.04.2018
г., постановено по гр. д. № 2546/2017 г. на ВКС, III г. о., решения № 109 от 13.08.2018 г.,
постановено по гр. д. № 3323/2017 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 227 от 29.06.2012 г.,
постановено по гр. д. № 1417/2011 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 156 от 03.07.2018 г.,
постановено по гр. д. № 4920/2017 г. на ВКС, ІV г. о., решение № 152 от 07.03.2024 г.,
постановено по гр. д. № 1932/2023 г. на ВКС III г. о./.
Във връзка с горното в разглеждания случай настоящият съдебен състав намира, че
макар и по делото да се установява, че ищецът е осъществил нарушение на трудовата
дисциплина, наложеното дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ не
съответства на вменената му дисциплинарна постъпка. Следователно при издаване на
оспорената заповед работодателят не се е съобразил с нормата на чл. 189, ал. 1 КТ. Това е
така, защото по делото безспорно е доказано еднократно нарушение на трудовата
дисциплина от страна на ищеца, изразяващо се в неспазване на установеното работно време.
Отделно от това в оспорената заповед не е посочено, а и по делото не се установява, че в
резултат от конкретното поведение на ищеца за периода на отсъствието му са настъпили
6
неблагоприятни последици във връзка с изпълнение на трудовите му задължения, липсват
данни да е препятствана по някакъв начин дейността на работодателя и/или това е
попречило на останалите негови служители да изпълняват трудовите си задължения.
Следователно се налага извода, че макар и поведението на ищеца да съставлява нарушение
на трудовата дисциплина, то същото не е достатъчно тежко и не е съразмерно на
наложеното дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“. Ето защо, следва да
се възприеме изводът, че работодателят преди налагане на дисциплинарното наказание не е
извършил обективна преценка на критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, което, от своя страна, е
основание за незаконосъобразност на наложеното дисциплинарно наказание, както е приел и
първоинстанционният съд.
2. По предявените искове с правно основание чл. 128, т. 2 КТ вр. чл. 13, ал. 1, т. 4
НСОРЗ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД:
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от представената по
делото заповед № РД-11-368/06.10.2022 г. се установява, че ответникът работодател е
наредил да се изплати по случай Деня на строителя – 26.10.2022 г., еднократен социален
бонус в размер на 1 500 лева на всички работници и служители на дружеството, с
изключение на наказаните, подалите молби за напускане, имащите висящи дисциплинарни
производства по КТ, както и на тези, които са ползвали неплатен отпуск и отпуск по болест
повече от 30 дни през третото тримесечие на 2022 г. Цитираната заповед е била изменена със
заповед № РД-11-368-1/24.10.2022 г., като ответникът работодател е наредил бонусът да бъде
изплатен на всички служители, с изключение на дисциплинарно наказаните, служители в
дисциплинарно производство, подали молби за напускане, както и тези, които са ползвали
неплатен отпуск по болест повече от 30 дни през третото тримесечие на 2022 г.
Между страните във въззивното производство не се спори, а и от представените по
делото заповеди № РД-11-572/08.12.2022 г. и заповед № РД-11-227/11.04.2023 г. се
установява, че ответникът работодател е наредил да се изплати коледен бонус на
служителите на „Автомагистрали“ ЕАД в размер на една основна работна заплата, изчислен
на база отработените дни през последните 11 месеца, като не се взимат предвид болнични до
30 календарни дни, като изрично е предвидено, че дисциплинарно наказаните и служителите
в дисциплинарно производство не следва да получат коледен бонус, както и да се изплати
бонус за Възкресение Христово в размер на 500 лева нетна сума на всички служители на
„Автомагистрали“ ЕАД, с изключение на служители, на които е наложено дисциплинарно
наказание и които са в дисциплинарно производство.
Видно от приетото пред първата инстанция заключение на допуснатата по делото
съдебно- счетоводна експертиза /ССчЕ/, което въззивният съд кредитира на основание чл.
202 ГПК като обосновано, пълно и компетентно изготвено, експертът при извършена
проверка в счетоводството на ответното дружество е установил, че във фишовете за заплати
на ищеца няма начислени допълнителни възнаграждения за Деня на строителя, както и
коледен бонус и бонус за Възкресение Христово. От заключението на ССчЕ се установява
още, че допълнителното възнаграждение на ищеца за Деня на строителя възлиза на 1 500
7
лева бруто и 1 200 лева нето, допълнителното възнаграждение на ищеца „коледен бонус“ –
на 1 475,63 лева бруто и 1 328,07 лева нето, а допълнителното възнаграждение на ищеца
„бонус за Възкресение Христово“ – 650 лева бруто и 500 лева нето, както и че мораторната
лихва върху допълнителното възнаграждение за Деня на строителя за периода от 27.10.2022
г. до 08.06.2023 г. възлиза на 103,16 лева /при изчисляване върху брутния размер на
възнаграждението/ и 82,53 лева /при изчисляване върху нетния размер на
възнаграждението/, върху допълнителното възнаграждение „коледен бонус“ за периода от
01.01.2023 г. до 08.06.2023 г. – на 74,43 лева /при изчисляване върху брутния размер на
възнаграждението/ и 66,99 лева /при изчисляване върху нетния размер на
възнаграждението/, а върху допълнителното възнаграждение „бонус за Възкресение
Христово/ за периода от 01.05.2023 г. до 08.06.2023 г. – 14,43 лева /при изчисляване върху
брутния размер на възнаграждението/ и 1,94 лева /при изчисляване върху нетния размер на
възнаграждението/.
Допълнителните трудови възнаграждения, за разлика от основната заплата, се
изплащат за специфични страни на полагания труд, установени от КТ или от НСОРЗ. Те са
различни видове и всяко от тях се дължи, доколкото е налице съответното основание, на
което съответното допълнително възнаграждение се дължи от работодателя. Една част от
тези основания са изрично предвидени в КТ и НСОРЗ, като съгласно чл. 13 НСОРЗ с
колективен трудов договор, вътрешните правила за работната заплата в предприятието или с
индивидуалния трудов договор могат да се определят и други допълнителни трудови
възнаграждения.
В разглеждания случай е установено по делото, че със заповед № РД-11-368/06.10.2022
г., заповед № РД-11-368-1/24.10.2022 г., заповед № 11-572/07.12.2022 г. и заповед № РД-11-
227/11.04.2023 г. е наредено изплащането на служителите на „Автомагистрали“ ЕАД на
еднократен социален бонус по случай Деня на строителя, коледен бонус и бонус за
Възкресение Христово. Така посочените бонуси следва да бъдат квалифицирани като
допълнителни трудови възнаграждения по смисъла на чл. 13, ал. 1, т. 4 НСРОЗ. Тези
възнаграждения се изплащат еднократно, като същите поради своето правно естество и
поради предназначението си да послужат като допълнение по случай професионален или
официален празник към изплащаната на служителите брутна работна заплата не спадат към
допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер. Следователно заплащането
им не е поставено в зависимост единствено от отработеното време от служителя /чл. 15, ал.
2 НСОРЗ/, т. е. ти не се изплащат безусловно на основание положения труд, а при
определени условия и ред, които, от своя страна, се определят от работодателя като част от
автономната му преценка и попадат в кръга на работодателската целесъобразност като част
от управленската функция на трудовия процес.
Във връзка с горното, а и както вече беше посочено по- рано, от цитираните по- горе
заповеди се установява, че работодателят е изключил определени служители от кръга на
лицата, на които следва да бъдат изплатени процесните допълнителни трудови
възнаграждения. Настоящата инстанция намира, че ищецът не попада в изброените
8
изключения по нито една от посочените заповеди. Съображенията за това са следните:
В действителност първоначално със заповед № РД-11-368/06.12.2022 г. е било
предвидено, че на служителите, ползвали отпуск по болест повече от 30 дни през третото
тримесечие на 2022 г., не следва да бъде изплащан бонус за Деня на строителя, но
впоследствие със заповед № РД-11-368-1/24.10.2022 г. първоначалният текст на заповедта е
бил изменен, като в изключението са включени единствено служителите, ползвали неплатен
отпуск по болест повече от 30 дни през третото тримесечие на 2022 г. По делото не е спорно,
че ищецът в периода 01.10 – 30.10.2022 г. е бил в отпуск поради временна
неработоспособност, но не се установява ползваният отпуск да е бил неплатен – такива
твърдения не са наведени от ответника в отговора на исковата молба, съответно не са
представени и доказателства в тази посока. Ето защо, изложените във въззивната жалба
доводи, че ищецът попада в изключенията, предвидени във връзка с изплащането на бонуса
по случай Деня на строителя, тъй като същият е бил в отпуск поради временна
неработоспособност, без по делото да е установено несъмнено, че ползваният от него отпуск
е бил неплатен, се явяват неоснователни. Следователно крайният извод на
първоинстанционния съд за дължимост на претендираното от ищеца допълнително трудово
възнаграждение за Деня на строителя е правилен.
Ищецът не попада и в изключенията, изброени в заповедите, касаещи изплащането на
допълнителни трудови възнаграждения „коледен бонус“ и „бонус за Възкресение Христово“.
Това е така, защото по делото не се установява към момента на издаване на процесните
заповеди и към момента на изплащане на посочените допълнителни възнаграждения ищецът
да е бил дисциплинарно наказан, респ. ищецът да се е намирал в дисциплинарно
производство. Напротив, образуването на трите дисциплинарни производства срещу ищеца,
респ. налагането на трите дисциплинарни наказания на ищеца, законосъобраността на които
е предмет на настоящото съдебно производство, са последващи както по отношение на
датите на издаване на процесните заповеди, така и по отношение на момента на изплащане
на посочените в тях допълнителни възнаграждения.
Предвид всичко изложено, следва да се приеме, че ищецът не е попадал в кръга от
служителите, на които работодателят с процесните заповеди изрично е предвидил да не се
изплащат допълнително възнаграждение за Деня на строителя, както и допълнителни
възнаграждения „коледен бонус“ и „бонус за Възкресение Христово“, поради което
последните са му дължими, както е приел и първоинстанционният съд.
Между страните във въззивното производство не е формиран спор относно размера
на дължимите допълнителни трудови възнаграждения, както и относно размера и периода на
присъдените обезщетения за забава в размер на законната лихва върху вземанията за
допълнителни трудови възнаграждения, поради което и при съобразяване с разпоредбата на
чл. 269, изр. II ГПК, въззивният съд не разполага с правомощия да ги измени без изрично
наведени доводи в този смисъл.
Във въззивната жалба не са изложени други конкретни оплаквания във връзка с
предявената искова претенция, поради което и като съобрази ограниченията по чл. 269 ГПК,
9
съдът приема, че решението на СРС следва да се потвърди.
По разноските:
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има
въззиваемата страна, която претендира разноски за адвокатско възнаграждение в размер на
1 100 лева. Съдът намира своевременно направеното от страна на въззивника възражение за
прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение за неоснователно с оглед на
обстоятелството, че размерът на последното кореспондира с фактическата и правна
сложност на делото, както и с реално извършената от адвоката работа. Ето защо,
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия сумата в размер на 1 100 лева,
представляваща разноски за въззивната инстанция.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 19505 от 29.10.2024 г., постановено по гр. д. №
31545/2023 г. по описа на СРС, 119- ти състав.
ОСЪЖДА „Автомагистрали“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул. „Цар Борис III“ № 215, ет. 4 да заплати на А. П. Г., ЕГН:
**********, със адрес: гр. София, ул. **** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата в размер на
1100 лева, представляваща разноски за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10