Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 262062 21.07.2021 година град
Пловдив
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД,
Гражданско отделение, XXI граждански състав, в публично съдебно заседание на
двадесет и първи април две хиляди двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: МИХАЕЛА БОЕВА
при участието на секретаря
Малина Петрова,
като разгледа докладваното от
съдията гражданско дело № 6639 по описа на съда за 2019 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Съдът е сезиран с искова молба от „Зи – метрикс“ АД, ЕИК *********
против Т.И.К., ЕГН **********, с която са предявени обективно съединени
установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал.1, вр. с чл. 415,
ал.1 ГПК, вр. с чл. 79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. с чл. 9, чл. 10, чл.11, чл.33 ЗПК и
чл. 6 и сл. ЗПФУР, чл. 92 и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 18.09.2017 г. между страните възникнало
облигационно правоотношение по договор за заем № …, сключен при ОУ и чрез
он-лайн приложение, с използване на ел. подпис и ел. изявления по реда на
ЗЕДЕП. Преведена била сумата от 350 лева
по банкова сметка ***. Подлежала на връщане, ведно с уговорената договорна
лихва /12 лева/ в срок до 18.10.2017
г., на една вноска. На основание чл. 11, ал. 4 от договора била начислена и
неустойка в размер на 67 лева,
поради неосигуряване на поръчител. Поради липса на плащане се дължало и
обезщетение за забава, както следва: в размер на 28,15 лева за периода 19.10.2017 г. – 03.08.2018 г. върху
главницата; 0,97 лева за периода
19.10.2017 г. – 03.08.2018 г. върху възн. лихва и 5,91 лева за периода 21.09.2017 г. – 03.08.2018 г. върху неустойката.
Поради липсата на погасяване, ищецът се снабдил със заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 8891/10.10.2018 г. по ч.гр.д.№
16074/2018 г. по описа на ПРС, VIII гр. състав, за посочените вземания, връчена
редовно по реда на чл. 47, ал. 5, вр. с ал. 1 ГПК, при което възникнал правен
интерес от предявяване на настоящите искове. Моли се за уважаването им /не се
претендира законна лихва от постъпване на заявлението до погасяването,
присъдена със заповедта/. Претендират се разноските в заповедното и настоящото
производство.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, чрез
назначения особен представител. Оспорва исковете по основание и размер, в т.ч.
– че соченият договор е подписан от ответника с ел. подпис и е породил действие,
при нарушение на изискванията на чл. 13, ал. 1 и ал. 3 ЗЕДЕП; липсвало валидно
подписване на договора, за което чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ изисквал добавяне на
квалифициран ел. подпис, а клаузата, която придавала на обикновения –
стойността на саморъчен, била недействителна – неиндивидуално уговорена и
неравноправна по см. на чл. 143 ЗЗП; твърденият код, посочен в договора, като
представляващ обикновен ел. подпис, не бил изпращан със СМС на тел. номер,
чийто титуляр е ответникът, при което липсвала валидно изразена воля за
сключване на договора; оспорва се същият да е създал, регистрирал и използвал
сочената в ИМ ел. поща, както и да е автор на ел. съобщения, изпращани от нея
на твърдените дати; той не бил титуляр и на банковата сметка, като не бил
получил сумата от 350 лева; клаузите за дължимост на възн. лихва и
компенсаторна неустойка били нищожни, като противоречащи на добрите нрави и
добросъвестността – тази за неустойка и като неравноправна съгл. чл. 143 ЗЗП и
противоречаща на закона, целяща заобикаляне забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Ищецът не изпълнил задълженията си да провери кредитоспособността на ответника
преди сключване на договора, като липсвала и достатъчна степен на предварителна
информираност на потребителя, в разрез с изискванията на Директива 2008/48/ЕО.
Не била извършена обективна и отговорна проверка на имущественото състояние на
ответника, за да се извърши реална преценка дали отпускането на кредит в
сочения размер няма да представлява прекомерна финансова тежест за него. Поради
неизпълнение на задължението по чл. 16 и сл. ЗПК и съгл. чл. 83, ал. 1 ЗЗД,
кредиторът също бил отговорен за настъпване на неизпълнението, при което не му
се дължали претендираните възн. и законна лихва, както и неустойка. Моли се за
отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства
по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
По
допустимостта:
Видно от
приложеното ч.гр.д., вземанията по настоящото производство съответстват изцяло на
посоченото в т.9 и т.10 в заявлението за издаване на заповед за изпълнение,
както и на отправеното искане /в последната е допусната неточност, която обаче
не се отразява на наст. производство, нито може да доведе до неблагоприятни
последици за ищеца/. Заповедта е връчена
редовно по чл. 47, ал.5, вр. с ал. 1 ГПК, а исковете, по които е образуван
настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са
допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По
същество:
Процесният
индивидуален договор за заем от 18.09.2017 г. е сключен по реда на ЗПФУР,
където е предвидена възможността за предоставяне на парични кредити от
разстояние, като отношенията между страните в тази връзка се уреждат
електронно. Сключването на договора става не чрез подписването му от
кредитополучателя, а посредством електронно изявление. За да установи
възникването на облигационното правоотношение, съгласно чл. 18, ал. 1, т.3
ЗПФУР, доставчикът е длъжен да докаже, че е получил съгласието на потребителя
за сключване на договора.
Съобразно ангажираните доказателства – договор, ОУ,
СЕФ, пл. нареждане, информация от обслужващата банковата сметка на ответника
банка „ПИБ“ АД и СТЕ, която се кредитира изцяло от съда – като компетентна и
ясна, съдът приема, че соченото облигационно правоотношение е възникнало.
Тъй като договорът
е сключен под формата на електронен документ, последният, ведно с ОУ, СЕФ, ел.
кореспонденция, искане за кредит и пр., са представени по делото на хартиен
носител, на основание чл. 184, ал. 1 ГПК. В договора са посочени личните данни
на заемополучателя – ответник. Уговорени са – предоставена сума от 350 лева,
срок за плащане, лихва, ГПР, дължимост на неустойка при неизпълнение на
задължение за предоставяне на поръчителство и др. Регламентирано е,
че договорът се сключва по искане на заемополучателя по реда на ЗЕДЕП, от
разстояние, чрез използване на обикновени ел. подписи, които в отношенията между
страните имат стойността на саморъчни.
Прието е заключение на СТЕ, според което – в базата
данни на „Нет инфо“ ЕАД /поддържаща имейл адреса на ответника/ е регистриран
абонат с потребителско име ….. /същият, чрез който е водена ел. кореспонденция, според представените
от ищеца документи/, с име на абоната – Т.К. и дата на раждане – *** . В базата
данни на ищеца се съдържа информация за изпратени ел. писма до този имейл, като
на 18.09.2017 г. /дата на скл. на договора/ било изпратено писмо, съдържащо
индивидуален код за потвърждение 3733 /изрично посочен в договора – чл. 2,
ал.3, т.1/.
По делото е прието и преводно нареждане от 18.09.2017
г. /л.22/ за сумата по договора – 350 лева, като за получател е посочен
ответникът с конкретна банкова сметка. ***служващата банка „ПИБ“ АД /л.153,
л.173/ титуляр на тази банкова сметка ***, като според представените писмени
документи – сумата по договора е преведена на сочената дата и постъпила по
б.см., а според извлечение за движение по същата – е била изтеглена на същата
дата на ATM устройство.
Предвид тези доказателства,
анализирани поотделно и в съвкупност, съдът приема за доказано по несъмнен начин
сключването на договора за заем и получаване на твърдяната сума от ответника.
Оспорванията в ОИМ, макар принципно
резонни и обосновани, изразяващи съответна защитна позиция, не се споделят.
Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗЕДЕП /сега ЗЕДЕУЗ/,
електронен документ е електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен
или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Законът
придава значение на подписан документ само на този електронен документ, към
който е добавен квалифициран електронен подпис /чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП/, но допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността
на саморъчен /чл. 13, ал. 5 ЗЕДЕП/. Съгласно чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕП електронен
подпис е всяка информация в електронна форма, добавена или логически свързана с
електронното изявление, за установяване на неговото авторство. Когато
посочените предпоставки са налице, създаден е подписан електронен документ.
Неговата доказателствена сила е такава, каквото законът признава на подписания
писмен документ.
Съдът намира, че процесният договор представлява
електронен документ, който не е подписан с квалифициран електронен подпис по
смисъла на ЗЕДЕП. Независимо, че електронното съобщение, несъдържащо
квалифициран електронен подпис, не се ползва с формална доказателствена сила,
последното не е тъждествено на пълна липса на волеизявление и не може да бъде
игнорирано, в който смисъл е практиката на ВКС - Решение
№ 70/19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г., ІV г.о. и Определение № 169/06.04.2017
г. по ч. т. д. № 672/2017 г., І т. о., според която - “принципно
представянето на документ, върху който липсва подпис на издателя му,
предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат
установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят
му”.
В случая възраженията в ОИМ съдът приема за
неоснователни, като на база писмените доказателства - договор, ОУ, пл.
нареждане, данни от обслужваща банка, и СТЕ, приема, че страните са сключили
договора за заем с посоченото съдържание. Разпоредбата на чл. 240, ал. 1 ЗЗД
установява, че договорът за заем има реален характер и се счита сключен в
момента на получаване на сумата от заемополучателя, поради което следва да се
приеме, че договорът е сключен, като за ответника е възникнало задължението за
връщане на предоставения за временно ползване финансов ресурс в размер на
сумата от общо 350 лв. при условията и за сроковете, установени в договора и
общите условия към него.
Относно действителността на
договора:
Всеки съд е
длъжен да констатира и отстрани всяко нарушение на императивни материалноправни
норми, които регулират правния спор. Правовата държава провежда принципа на
законността /чл. 4 КРБ/. За това чл. 5 ГПК задава като основен принцип на
гражданския процес и задължава съда при решаването на делата да осигури точното
прилагане на закона. Общественият интерес от осигуряване на точното прилагане
на императивните правни норми, които регулират правния спор, преодолява
диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/.
Съдът не само
може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от
страните основания в следните хипотези:
1/ при
нарушение на добрите нрави - т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС,
Решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС; Решение №
252 от 21.03.2018 г. по т .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 247 от
11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о; Решение № 125 от
10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.
2/ при
неравноправни клаузи във вреда на потребителя – Решение № 23 от 07.07.2016 г.
по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о.; Решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д.
№ 2613/2016 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. №
1739/2017 г. на ВКС, II т.о.
3/ при
нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на
установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на
нищожността не се изисква събиране на доказателства - Решение № 204 от
05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 198/
10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о; Решение № 384 от 2.11.2011
г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.
Затова,
следва да се извърши проверка налице ли е основание за нищожност на договора според
възраженията в ОИМ и в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по
предявения иск, следи служебно.
Ищецът е
финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което при сключване
на договора е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е.
страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал.
4 ЗПК.
Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат
изискванията на специалния закон - ЗПК в релевантната за периода редакция.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Липсата на
всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК -
изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му
сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл. 23 ЗПК,
а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи
връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В процесния договор никъде не са
посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи
/лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление,
дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата
сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по
ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, т.к. в
договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и ГПР.
Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира същият от 49,97
%/. Посочената годишна фиксирана
лихва от 41,14 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение
на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере
какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт.
Налице е и друго нарушение, т.к. посочените в договора ГПР от 49,97 % и общата
сума на плащанията от 362 лева, не
съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му
сключване, е предвидено уговорената в чл.11, ал.4 неустойка да се плати заедно
с погасителната вноска, като същата възлиза на 429 лева. Въведеното изискване
за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство, съдържа редица изначално
поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им
и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – до края на работния ден, следващ този на сключване
на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Освен че срокът е
твърде кратък, за потребителя се създава и допълнително затруднение, т.к. ФЛ –
поръчител следва да отговаря на конкретни, поставени от кредитора изисквания, в
т.ч. за минимален брутен осигурителен доход в значителен размер.
При това положение и изначалното
предвиждане на неустойката да се кумулира към
погасителната вноска, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване
на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на
вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника,
съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като
съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин
към вноската, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва
и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част
от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява
недействителен.
Отделно -
посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл.11,
т.10 ЗПК е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които
следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор
дали да го сключи.
Поради това в
договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия
размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето
на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и
да преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита,
невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11,
ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение
№ 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение
№ 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017
г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д.
№ 3025/2017 г. и др./.
Липсата на разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и
икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по -
нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите
разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща
търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО.
Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която
следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1
от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост
/Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.
За разлика от унищожаемостта, която се инициира от
съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране се
позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки
предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи
връщане само на чистата стойност по заема,
но не и лихви или други разходи.
Ето защо, съдът
приема за основателен и доказан иска за главница, която следва да се установи
за дължима, ведно със законната лихва от постъпване на заявлението до
погасяването, като последица. Останалите претенции, като неоснователни, съгл.
чл. 23 ЗПК, следва да бъдат отхвърлени.
За пълнота и
принципно – исковете за дог. лихва и неустойка са неоснователни и поради
нищожност на клаузите за дължимостта им /съответно и акцесорните за обезщетения за забава като обусловени/.
Относно неустойката - критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради
противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР
№ 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато
е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на
добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи служебно.
Освен
обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да
изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване
на заемополучателя да осигури обезпечение на кредитора в срок до края на работния
ден, следващ скл. на договора, като при неизпълнение дължи неустойка от 67
лева.
Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното
неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на неустойката
представлява 19,14 % от заетата сума
/(67/350)*100/. Предвидено е предварително, че ще се заплаща ведно с
погасителната вноска.
Такава клауза
противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй
като нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката.
Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В
случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване,
доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично
задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на
главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на
задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води
до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза
е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума с почти 20 %, вън
от възн. лихва, което е в контраст с добрите нрави и не се толерира от закона.
Тя нарушава принципа на справедливост и не държи
сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от
21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Тъй като
противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при сключване на
договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1, вр.
с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността
на клаузата е пречка за възникване на задължение по нея. И на това основание,
сумата е недължима, съответно като акцесорно и обезщетението за забава върху
нея.
Относно
договорната лихва - при формиране размера на лихвата по заема, обективен
критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се
приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че максималният размер,
до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е,
ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два
пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на
второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.;
Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение №
901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на
ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между
страните лихва - в размер на 41,14 %
годишно, както и годишен процент на разходите от 49,97 % /както се посочи -
различен от действителния/, надхвърлят законната, което представлява нарушение
на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/,
като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на
финансовия ресурс. Клаузата, установяваща размера на договорната лихва,
накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави
и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се
явява нищожна. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е
възникнало за ответника.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при
настоящото му разглеждане, разноски се дължат на двете страни по съразмерност,
на осн. чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Ищецът е отправил искане, представил списък
по чл. 80 ГПК /л.170/ и док. за плащане на: 175 лв. – ДТ; 300 лв. – възн.
особен представител; 180 лв. – СТЕ.
Следва
да се присъдят и разноските в заповедното производство /25 лв. – ДТ и 300 лв. –
платено адв. възнаграждение, според ДПЗС/, съобразно т. 12 на ТР № 4/2013 на ОСГТК на ВКС. Възражението
за прекомерност на адв. възнаграждение е своевременно, но неоснователно –
същото е в минимален размер, съгл. НМРАВ и не се претендира такова за наст.
производство.
По съразмерност се дължат –
494,04 лева за настоящото и 245,14 лева за зап. производство.
Ответникът не е направил
разноски.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните, че Т.И.К., ЕГН ********** ДЪЛЖИ на „Зи –
метрикс“ АД, ЕИК ********* следните суми: 350 лева - главница по договор за заем № …от
18.09.2017 г., ведно със законната лихва от постъпване на заявлението в съда –
09.10.2018 г. до погасяването, като ОТХВЪРЛЯ
исковете за установяване дължимост на: 12 лева - договорна лихва за периода
18.09.2017 г. - 18.10.2017 г.; 67 лева – неустойка; 28,15 лева - обезщетение за забава за периода 19.10.2017
г. – 03.08.2018 г. върху главницата; 0,97 лева - обезщетение за забава за
периода 19.10.2017 г. – 03.08.2018 г. върху договорна лихва и 5,91 лева -
обезщетение за забава за периода 21.09.2017 г. – 03.08.2018 г. върху неустойка,
за които суми е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 8891/10.10.2018
г. по ч.гр.д.№ 16074/2018 г. по описа на ПРС, VIII гр. състав.
ОСЪЖДА Т.И.К., ЕГН **********,
с адрес: *** да плати на „Зи – метрикс“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул. „Ангиста“ № 6, ет.4, офис 4, следните суми: 494,04 лева /четиристотин деветдесет и
четири лева и четири стотинки/ - разноски по съразмерност за настоящото
производство и общо 245,14 лева
/двеста четиридесет и пет лева и четиринадесет стотинки/ - разноски по
съразмерност за заповедното производство по ч.гр.д. № 16074/2018 г. по описа на
ПРС.
Решението
подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:п
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА!
МП