Р Е Ш Е Н И Е
№ 50
гр. Перник, 27.02.2019 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, първи
въззивен състав, в открито съдебно заседание на тридесет и първи януари през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
РЕНИ КОВАЧКА
ЧЛЕНОВЕ: 1. КРИСТИАН
ПЕТРОВ
2. мл.с.
КРИСТИНА КОСТАДИНОВА
при
участието на секретаря Емилия Павлова, като разгледа докладваното от мл.съдия
К. Костадинова в.гр.д. № 695 по
описа на съда за 2018 година и за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение №
1079/24.10.2018 г., постановено по гр.д. № 4733 по описа на РС-гр. П. за 2018
г., първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователен предявения от И.Е.Н.,
с ЕГН: ********** против „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, с ЕИК: *********,
иск с правно основание по чл. 439 от ГПК – за признаване за установено спрямо
ответника, че ищецът не му дължи сумата от общо 1527.42 лева, от които по 1)
изпълнителен лист от *** г. по ч.гр.д. № 7950/2011 г. по описа на ПРС – 638.80
лева главница, 54.57 лева – лихва за забава, 120.39 лева – мораторна лихва и
182.78 лева – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение и по 2)
изпълнителен лист от *** г. по ч.гр.д. № 7951/2011 г. по описа на ПРС – 310,39
лева главница, 12.10 лева – лихва за забава, 83.39 лева – мораторна лихва и 125
лева – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение. Със същото решение и
предвид изхода на делото ищецът е осъден да заплати на ответника сумата от 300
лева – разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Срещу
постановеното решение е постъпила въззивна жалба с вх. № 30336/13.11.2018 г. от
И.Е.Н., в която същото се обжалва изцяло. Навеждат се доводи, че последното е
неправилно и постановено в противоречие с материалния закон. Твърди се, че
процесните вземания са погасени по давност, като се посочва, че от страна на
ответника не са ангажирани доказателства, от които да се установява
предприемане на действия по принудителното изпълнение в период по-дълъг от пет
години. Излагат се аргументи, че при произнасянето си
първостепенният съд не се е съобразил със задължителната съдебна практика,
обективирана в Тълкувателно решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с чл.
116, б. „в“ от ЗЗД. Акцентира се върху обстоятелството, че с цитираното
тълкувателно решение е обявено за загубило сила Постановление на пленума на ВС
№ 3/1980 г. На следващо място се твърди, че доколкото процесните вземания са
установени със заповеди за изпълнение, то спрямо тях следва да намери
приложение кратката три годишна погасителна давност. На последно място се
излагат доводи, че подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение
не е действие, което е от естество да прекъсне давността относно претендираното
вземане. Иска се първоинстанционното решение да бъде отменено изцяло като
вместо него бъде постановено друго, с което претенцията на жалбоподателя да
бъде уважена. Претендират се разноски в производството пред окръжния съд. Във
въззивната жалба не се въвеждат нови доказателствени искания.
В
законоустановения срок от насрещната страна „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД
чрез процесуалния й представител – юрк. К. Т., е постъпил писмен отговор с вх.
№ 34118/17.02.2018 г., с който въззивната жалба се оспорва изцяло като
неоснователна. Излагат се подробни съображения за правилност и обоснованост на
атакуваното съдебно решение. Твърди се, че относно процесните вземания не е
изтекъл законоустановеният петгодишен давностен срок. Акцентира се върху
обстоятелството, че когато молбата за образуване на изпълнително производство
съдържа възлагане по чл. 18 от Закона за частните съдебни изпълнители,
подаването на същата представлява действие, което води до прекъсване на погасителната
давност относно претендираното вземане. На следващо място се посочва, че в
настоящия случай приложение следва да намери Постановление на пленума на ВС №
3/1980 г. Иска се първоинстанционното решение да бъде потвърдено изцяло. Не се
представят и не се сочи необходимост от събирането на нови доказателства. Претендират
се разноски.
В съдебно
заседание пред въззивната инстанция жалбоподателят И.Н. редовно призован, не се
явява и не изпраща представител.
За
въззиваемата страна „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, редовно призована, се
явява юрк. К.. Последната оспорва жалбата, поддържа подадения отговор. Не сочи
нови доказателства и не прави доказателствени искания. Излага съображения за
правилност на първоинстанционното решение. Акцентира върху обстоятелството, че
спрямо процесните вземания се прилага петгодишната погасителна давност. Счита,
че до постановяване на Тълкувателно решение № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС приложение следва да намира тълкуването, дадено с
Постановление на пленума на ВС № 3/1980 г., доколкото в настоящия случай се
касае за изпълнително производство, приключило преди тълкувателното решение. В
тази връзка твърди, че по време на висящността на изпълнително дело № 1273/2012
г. по описа на ЧСИ А. В. давността не е текла. Иска първоинстанционното решение
да бъде потвърдено изцяло. Претендира разноски.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт от активно легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване, поради което
същата е допустима и редовна и следва да бъде разгледана по същество.
Пернишкият
окръжен съд, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, намира за установено следното:
Производството
пред първата инстанция е образувано по повод на искова молба до Районен съд – гр.
П. от 06.07.2018 г., подадена от И.Е.Н..
Със
същата е предявен установителен иск като се иска съдът да
признае за установено, че И.Н. не дължи на „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД сумата от общо 1527.42
лева, от които по 1) изпълнителен лист от *** г. по ч.гр.д. № 7950/2011 г. по
описа на ПРС – 638.80 лева главница, 54.57 лева – лихва за забава, 120.39 лева
– мораторна лихва и 182.78 лева – държавна такса и юрисконсултско
възнаграждение и по 2) изпълнителен лист от *** г. по ч.гр.д. № 7951/2011 г. по
описа на ПРС – 310,39 лева главница, 12.10 лева – лихва за забава, 83.39 лева –
мораторна лихва и 125 лева – държавна такса и юрисконсултско възнаграждение.
Искът
е с правно основание чл. 439 вр. с чл. 124, ал. 1 от ГПК
– за установяване, че вземанията на ответника към ищеца по 1)
Договор за кредит за покупка на стоки или услуги № CREX 02067347/*** г. – в размер на общо 996.54
лева, за която сума има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК № 7333/*** г. по ч.гр.д. № 7950/2011 г. по описа на ПРС
съответно ИЛ от *** г. и по 2) Договор за потребителски паричен кредит с номер PLUS 01200974/*** г. – в размер на общо 530.88 лева, за която сума има издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 7334/*** г. по
ч.гр.д. № 7951/2011 г. по описа на ПРС съответно ИЛ от *** г., не съществуват.
В исковата молба се твърди, че в края на 2017 г. ищецът е бил уведомен от
частен съдебен изпълнител (ЧСИ) А. В., че срещу него е образувано и.д. №
1429/2017 г. по описа на ЧСИ В.. Посочва се, че след направена справка И.Н. е
установил, че изпълнителното дело е образувано по молба с дата 03.05.2017 г.,
подадена от „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД въз основа на два изпълнителни
листа от *** г. – по ч.гр.д. № 7950/2011 г. и по
ч.гр.д. № 7951/2011 г. по описа на ПРС. Излагат се подробни съображения, че
ищцовата страна няма договорни отношения с ответното дружество, а с дружеството
„БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД като се уточнява, че не са получавани
уведомления за цесия на процесните вземания. Твърди се освен това, че
последните са погасени по давност, като се излагат подробни аргументи в тази
насока. Изрично се посочва, че вземанията, предмет на и.д. № 1429/2017 г. се
погасяват с изтичането на 5-годишен давностен срок, през който ответникът е
бездействал. Уточнява се, че относно процесните вземания е било образувано и
предходно изпълнително дело, но по него не са били предприети изпълнителни
действия, годни да прекъснат давността. В тази връзка се цитира задължителната
съдебна практика, обективирана в т. 10 от Тълкувателно
решение № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. По тези съображения се посочва, че
независимо от началния момент на теченето на давността – датата на сключване на
договорите или датата на издаване на двата изпълнителни листа, то при всички
положения до 03.05.2017 г., когато е образувано новото и.д. № 1429/2017 г. процесните вземания все следва да се
приемат за погасени по давност.
В постъпилия в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор
ответникът е оспорил предявения иск като неоснователен. Посочил е че е
правоприемник на дружеството „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД по силата на договор за цесия. Акцентирал е върху
обстоятелството, че давността за процесните вземания е 5-годшна и не е изтекла
към момента на производството по гр.д. № 4733/2018 г. по описа на ПРС,
доколкото са били предприемани надлежни действия по принудителното им събиране.
Оспорва се приложението на цитираното от ищеца тълкувателно решение.
Като
доказателства в първоинстанционното производство са приети заверен препис от и.д. № 20178130401429/2017 г. по описа на ЧСИ А. В., договор
за продажба и прехвърляне на вземания между „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД и
„Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД и извлечение от приложение № 1 към
него, потвърждение за извършена цесия на вземания на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, пълномощно от „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД,
с което „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД е упълномощено да уведоми
длъжниците за извършената цесия, известие за доставяне, уведомление за извършено
прехвърляне на вземания, Договор за кредит за покупка
на стоки или услуги № CREX 02067347/*** г., Договор за потребителски паричен кредит с номер PLUS 01200974/*** г., молба с дата 23.05.2012 г. от „БНП Париба Пърсънъл
Файненс“ ЕАД до ЧСИ А. В. за образуване на изпълнително дело, уведомление от
16.07.2012 г. до И.Е.Н. и известие за доставяне от 25.07.2012 г.
Въз основа
на събраните доказателства и твърденията на страните първоинстанционният съд е
приел за установено, че процесните вземания са обективирани в два изпълнителни
листа от *** г. – по ч.гр.д. № 7950/2011 г. относно
вземанията по Договор за кредит за покупка на стоки или услуги № CREX 02067347/*** г. – в размер на общо 996.54
лева и по ч.гр.д. № 7951/2011 г. относно вземанията по Договор за потребителски паричен кредит с номер PLUS 01200974/*** г. – в размер на общо 530.88 лева. Приел е също, че посочените
вземания са прехвърлени на ответника чрез договор за цесия от *** г. между него
и първоначалния кредитор „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД, като ищецът е бил надлежно уведомен за това
обстоятелство, чрез своята *** Й. И.. Освен това е прието и че и.д. № 1429/2017
г. по описа на ЧСИ В. е образувано по молба на цесионера „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД на 03.05.2017 г. На
следващо място районният съд е посочил, че доколкото по аргумент от чл.
439, ал. 2 от ГПК предявеният иск може да се основа само на факти, настъпили
след приключване на заповедното производство, то за ищеца е налице правен
интерес от настоящото производство. По повод изложените в исковата молба
твърдения, обаче първоинстанционният съд е навел подробни доводи, че давността
относно процесните вземания е 5-годишна като е развил съображения, че същата не
е изтекла към момента образуване на гр.д. № 4733/2018 г. – 06.07.2018 г. По
тези съображения първостепенният съд е отхвърлил иска като неоснователен.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваните части, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е постановено от съдия от РС-гр. П. в предвидената от
закона форма и в кръга на неговата компетентност, поради което същото е
валидно. По отношение на допустимост настоящият състав на въззивния съд намира
постановения първоинстанционен акт за допустим.
По въпросите
за неправилността на обжалваното решение въззивният съд е обвързан от доводите,
посочени във въззивната жалба.
От фактическа страна между страните не се спори, а и от доказателствата по
делото се установява, че между И.Е.Н. като кредитополучател
и „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД като кредитор са сключени два договора –
Договор за кредит за покупка на стоки или услуги № CREX 02067347/*** г. и Договор за
потребителски паричен кредит с номер PLUS 01200974/*** г. На
следващо място не се спори и че въз основа на така сключените договори
кредиторът е образувал в ПРС ч.гр.д. № 7950/2011 г., по което е издадена заповед за изпълнение № 7333/*** г. и
изпълнителен лист от *** г. – за сумата от общо 996.54 лева, съответно ч.гр.д.
№ 7951/2011 г., по което е издадена
заповед за изпълнение № 7334/*** г. и изпълнителен лист от *** г. – за
сумата от общо 530.88 лева (заповедни производства). На следващо място от
приложена по делото молба с вх. № 5827/23.05.2012 г. се установява, че по
искане на кредитора „БНП Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД въз основа на посочените
два изпълнителни листа на 23.05.2012 г. е образувано и.д. № 1273/2012 г. по
описа на ЧСИ А. В.. От отбелязване на гърба на всеки от изпълнителните листове
е видно, че производството по цитираното изпълнително дело е прекратено на
основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК като е посочена и датата на последното
валидно изпълнително действие – 23.05.2012 г.
На следващо място по делото се установява, че процесните вземания по
горепосочените договори, за които са издадени двата изпълнителни листа, са
прехвърлени от БНП „Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на „Кредит
инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД чрез Договор за продажба и прехвърляне на вземания
от *** г. като цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжниците за
извършената цесия. В тази връзка на 06.07.2015 г. на ищеца длъжник е изпратено
уведомление за извършеното прехвърляне на вземания като в него изрично са
цитирани, посочените по-горе договори за кредит. Същото е получено от Й. И. – ***
на ищеца, на 09.07.2015 г.
От книжата
по и.д. № 1429/2017 г. се установява, че същото е
образувано на 03.05.2017 г. по молба на „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“
ЕАД въз основа цитираните два изпълнителни листа от *** г. Установява се и че с молба от 15.06.2018 г.
взискателят е поискал от съдебния изпълнител налагане на запор върху банкови
сметки на длъжника като на 20.09.2018 г. е изпратено запорно съобщение до ОББ
АД.
Така
установената фактическа обстановка налага следните изводи от правна страна:
Съгласно чл.
110 ЗЗД с изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които
законът не предвижда друг срок. Такъв друг срок, а именно – три години, е
предвиден в чл. 111 от ЗЗД относно изброените в разпоредбата вземания. Доколкото
в настоящия случай се касае за вземания по договор за кредит въззивният съд
счита, че спрямо тях приложение следва да намери общата петгодишна погасителна
давност, доколкото при кредита се касае за едно единно плащане, разсрочено по
волята на страните, а не за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“.
В този смисъл е и трайната съдебна практика – напр. Решение № 261 от 12.07.2011
г. на ВКС по гр. д. № 795/2010 г., IV г. о., ГК, Решение № 103 от
16.09.2013 г. на ВКС по т. д. № 1200/2011 г., II т. о., ТК, Решение № 28 от
5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК, Определение № 214
от 13.03.2018 г. на ВКС по гр. д. № 2853/2017 г., IV г. о., ГК и др.
По аргумент
от чл. 439, ал. 2 от ГПК искът, предмет на настоящото дело, може да се основава
само на факти, настъпили след приключване на производството, по което е
издадено изпълнителното основание. В настоящия случай съгласно чл. 404, т. 1,
предл. 4 от ГПК изпълнителното основание са двете заповеди за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 от ГПК – заповед за
изпълнение № 7333/*** г. по ч.гр.д. № 7950/2011 г. и заповед за изпълнение №
7334/*** г. по ч.гр.д. № 7951/2011 г. по описа на ПРС. В тази насока
следва да се отбележи, че заповедта за изпълнение се издава по реда на
специално производство, уредено в глава 37 от ГПК, което се развива без
провеждане на открито съдебно заседание с участието на заявителя и длъжника
съответно без провеждане на съдебно дирене. В тази връзка специален е и редът
за защита на длъжника, на когото е дадена възможност да подаде възражение срещу
заповедта в двуседмичен срок от връчването й. При липса на подадено възражение
в този срок заповедта за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК
влиза в сила и длъжникът губи възможността, в това число чрез предявяване на
иск, да оспорва вземането, предмет на същата, на основание обстоятелства или
доказателства, които е могъл да посочи в срока по чл. 414 от ГПК (по аргумент
от чл. 424, ал. 1 от ГПК). В тази връзка в настоящото производство подлежат на
преценка единствено факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за
изпълнение.
По тези съображения
доводът на ищеца, че като начален момент на течене на давностния срок следва се
приеме съответната дата на сключване на всеки от договорите е неоснователен. Договор за кредит № CREX 02067347 е сключен на *** г. – с първа
падежна дата 13.03.2009 г., а издадената с оглед несъбраните вземания по него
заповед за изпълнение № 7333 по ч.гр.д. № 7950/2011 г. е постановена на *** г.
В тази връзка независимо дали като начален момент на давността ще се счете
датата на сключване на договора – *** г. (която се посочва от ищеца като
начален момент на забавата) или датата на първата вноска по кредита –
13.03.2009 г. (която ответникът посочва като начален момент на забавата) към ***
г., когато е издадена заповед № 7333 по ч.гр.д. № 7950/2011 г., не е изтекъл
петгодишният давностен срок, приложим спрямо обективираното в заповедта
вземане. Дори този срок да беше изтекъл обаче, тъй като липсват данни ищецът да
е подал възражение срещу издадената заповед, то по аргумент от чл. 439, ал.
2 от ГПК, това обстоятелство не би могло да се вземе предвид в настоящото
производство.
Същите
аргументи са приложими и по отношение на вземанията по Договор
за кредит с номер PLUS 01200974, доколкото,
между датата на сключването му – *** г., съответно датата на първата падежна
вноска – 20.06.2008 г. и датата на издаване на заповед № 7334 по ч.гр.д. №
7951/2011 г. – *** г. отново не е изтекъл законоустановеният петгодишен
давностен срок, а липсват и данни за подадено от страна на длъжника възражение.
С оглед гореизложеното от *** г., когато са издадени и двете посочени
по-горе заповеди за изпълнение, за процесните вземания е започнала да тече нова
давност. Доколкото спрямо същите, както вече бе подробно изяснено, е приложима
общата пет годишна давност, то липсва каквото и да е законово основание да се
приеме, че установяването им със заповед за изпълнение следва да води до
съкращаване на давността от пет на три години, каквито аргументи е изложил
жалбоподателят. В тази насока следва да се отбележи, че в съдебната практика
действително е налице спор относно давността за вземания, установени със
заповед за изпълнение, но този спор се отнася само до случаите, когато се касае
за вземания, попадащи в разпоредбата на чл. 111 от ЗЗД и в частност относно т.нар.
периодични плащания, погасявани и съгласно Тълкувателно решение № 3 от 18 май
2012 г. по тълк. дело № 3/2011г. на ОСГТК на ВКС с кратката тригодишна давност.
Настоящият случай обаче не е такъв, тъй като за вземанията по договори за
кредит, както вече бе изяснено, е приложима общата петгодишна погасителна
давност. По тези съображения изложените в този смисъл доводи от районния съд,
съответно възражения във въззивната жалба, настоящият съдебен състав намира за
изцяло неотносими към процесния случай.
На следващо място по делото се установява, че с оглед влезлите в сила
заповеди за изпълнение са издадени два изпълнителни листа от *** г. като въз
основа на тях по молба на дружеството БНП „Париба Пърсънъл Файненс“ ЕАД на
23.05.2012 г. при ЧСИ А. В. е образувано и.д. № 1273/2012 г. В тази връзка
следва да се посочи, че между датата на издаването на двете заповеди – *** г.,
респ. на двата изпълнителни листа (както посочва ищецът) – *** г. и датата на
образуване на и.д. № 1273/2012 г. – 23.05.2012 г. също не е изминал петодишен
период. С оглед възраженията, изложени във въззивната жалба и отговора,
основният спорен пред настоящата инстанция въпрос е дали образуването на и.д. №
1273/2012 г. е прекъснало давностния срок и дали по време на висящността на
последното е текла погасителна давност. При отговора на тези въпроси въззивният
съд приема, че приложение следва да намери Постановление
№ 3 от 18.XI.1980 г. на Пленума на ВС. Съгласно последното по арг. от чл. 116, б.
„б" ЗЗД подаването на молба за образуване, съответно образуването на
изпълнително производство представлява действие, което прекъсва давността
относно вземането, предмет на изпълнението, като погасителната давност не тече,
докато трае изпълнителният процес. Именно по тези съображения въззивният съд
приема, че давността за процесните вземания е била прекъсната отново на
23.05.2012 г. – с образуването на и.д. № 1273/2012 г.
Доколкото от доказателствата по делото се установява, че последното е
прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК, а като дата на последното
изпълнително действие е посочена датата 23.05.2012 г., то настоящият съдебен
състав приема, че изпълнителното производство е било висящо в периода от
23.05.2012 г. до 23.05.2014 г., когато ex lege (по закон) е настъпило прекратяване на същото. В този период по аргумент от
цитираното постановление за процесните вземания не е текла давност. По
отношение на изложените от жалбоподателя аргументи, свързани с новите
разрешения, дадени в т. 10 от Тълкувателно решение № 2 от 26.06.2015 г. по
тълкувателно дело № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд намира същите за
принципно правилни, но неприложими спрямо производството по и.д. № 1273/2012 г. Посоченият извод следва от обстоятелството,
че и.д. № 1273/2012 г. е образувано, било е висящо и е приключило преди
26.06.2015 г., когато е постановено цитираното в жалбата тълкувателно решение,
с което именно Постановление № 3
от 18.XI.1980 г. на Пленума на ВС е обявено за изгубило своето действие. До
постановяването на ТР № 2 по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС приложима
задължителна съдебна практика, с която
правните субекти е следвало да се съобразяват, представлява Постановление № 3 от 18.XI.1980 г. Именно
такава е хипотезата на и.д. № 1273/2012 г.,
както правилно посочва и въззиваемата страна. Тълкувателните актове на
върховната съдебна инстанция по новия ГПК принципно имат обратно действие – от
момента на приемане на тълкуваната разпоредба, но не и в случаите, когато
спрямо последната вече е било постановено задължително тълкуване, а същото
впоследствие се изменя с ново тълкувателно решение. Този извод следва именно от
задължителния характер на тълкувателната практика, който изисква от правните
субекти да се съобразяват с действащото към момента на извършване на съответните
процесуални действия тълкуване. В тази връзка именно тълкуването, дадено с Постановление № 3 от 18.XI.1980 г., е
относимо към и.д. № 1273/2012 г., доколкото
посоченото постановление е било единствена задължителна практика в периода
23.05.2012 г. – 23.05.2014 г. В този смисъл е и трайната практика на ВКС –
напр. Решение № 170/17.09.2018 г. по гр.д. № 2382/2017 г. на 4-то г.о. на ВКС,
която се споделя изцяло от настоящия състав. За пълнота следва да се отбележи,
че сходно разбиране, макар и по друг правен въпрос, е застъпено и в практиката
на Европейския съд по правата на човека – решение от 10.01.2019 г. по дело №
48149/09 – Valkova v. Bulgaria.
С оглед гореизложеното въззивният съд приема, че нова давност за процесните
вземания е започнала да тече, считано от 23.05.2014 г. Доколкото второто
изпълнително производство – по и.д. 1429/2017 г. по описа на ЧСИ В. е
образувано на 03.05.2017 г. т.е. след 26.06.2015 г., то вече спрямо него
приложение намира т. 10 на ТР № 2 по т. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В
контекста на даденото в същата тълкуване, тъй като от съдържанието на молбата
за образуване на изпълнително дело, не се установява да е поискано извършване
на конкретно изпълнително действие, то въззивният съд счита, че самото подаване
на последната не е от естество да прекъсне давността. В тази връзка настоящият
състав не споделя довода на въззиваемото дружеството, че възлагането на
правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ следва да се приравни на посочване на
изпълнителен способ. Подобно тълкуване не намира опора нито в процесуалния
закон, нито може да се изведе от разясненията, дадени в т. 10 от цитираното ТР.
В този смисъл в същото изрично се посочва кои действия са изпълнителни такива и
съответно прекъсват давността, като образуването на изпълнително дело изрично е
изключено от тази група действия. С оглед така наведените аргументи следващото
прекъсване на давността относно процесните вземания е настъпило едва на
15.06.2018 г., когато ищецът взискател е поискал от съдебния изпълнител
налагане на запор върху банкови сметки на длъжника. В тази връзка обаче въззивният
съд намира и че между датата 23.05.2014 г. (когато настъпва прекратяването на
и.д. № 1273/2012 г.) и датата 15.06.2018 г. не е изтекъл необходимият
петгодишен период.
По тези
съображения, доколкото исковата молба е подадена на 06.07.2018 г., то крайният
извод на районния съд, че към тази дата процесните вземания не са погасени по
давност е правилен.
С оглед гореизложеното въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Доколкото първоинстанционното решение като краен резултат е правилно, макар и
не по мотивите, изложени в него, същото следва да бъде потвърдено.
По исканията
за разноски на страните:
По отношение на разноските в
настоящото производство, въззивният съд счита, че такива се дължат само на
въззиваемата страна „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД. Дружеството
претендира юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева. Действително
посочената сума е в рамките, предвидени в чл. 25 от Наредбата за заплащането на правна помощ, но
последната се явява завишена с оглед фактическата и правна сложност на делото.
В тази връзка следва да се отбележи, че пред въззивния съд е проведено едно
единствено съдебно заседание, на което не са събирани доказателства и не са
извършвани други процесуални действия. По тези съображения и предвид
правомощието си по на чл. 78, ал. 8 от ГПК, която разпоредба възлага на
съда да определи възнаграждението, присъждано в полза на юридическо лице,
каквото е „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, когато същото е било защитавано
от юрисконсулт, настоящият състав определя на процесуалния представител на
дружеството юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева.
Предвид
изхода на делото пред въззивния съд искането за разноски на жалбоподателя И.Е.Н.
следва да бъде оставено без уважение като за пълнота следва да се отбележи и че
макар да претендира разноски, същият не е доказал извършването на такива.
Водим от
горното, Пернишкият окръжен съд:
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 1079/24.10.2018 г., постановено по гр.д. № 4733 по описа на
РС-гр. П. за 2018 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,
ал. 3 вр. с чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. с чл. 37 от Закона за правната помощ вр. с чл. 25,
ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ И.Е.Н., с ЕГН: **********, със съдебен адрес: *** ДА ЗАПЛАТИ на „Кредит инкасо инвестмънтс БГ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление – ***, сумата от 100 лева,
представляваща разноски – юрисконсултско възнаграждение във въззивното
производство.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.