№ 751**
гр. София, 2**.0**.202** г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
С*, 160 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети април през две
хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:СВЕТОСЛАВ Т. СПАСЕНОВ
при участието на секретаря КРАСИМИРА М. ИНКОВА
като разгледа докладваното от СВЕТОСЛАВ Т. СПАСЕНОВ Гражданско
дело № 20221110168771 по описа за 2022 година
Производството е образувано по искова молба /уточнена с молба вх. №
36918/09.02.2023 г. и молба вх. № 51***/23.02.2023 г./, подадена от В. Д. Ц.,
ЕГН ********** против **** „***“, БУЛСТАТ: **, с която са предявени
обективно кумулативно съединени искове, както следва: 1/ с правно
основание чл. 3****, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно на
прекратяването на трудовото правоотношение между страните, извършено
със Заповед № 0**65-0**65 от 2**.10.2022 г. на работодателя **** „***“ и
неговата отмяна; 2/ с правно основание чл. 3****, ал. 1, т. 2 КТ за
възстановяване на заеманата преди прекратяване на трудовото
правоотношение длъжност „****“ при работодателя **** „***“; 3/ с правно
основание чл. 3****, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на
сумата от 11502 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа
поради незаконното уволнение за периода от 2**.10.2022 г. – 2**.0**.2023 г.;
**/ с правно основание чл. 22**, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 7**88,00
лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
112 работни дни през 2020 г., 2021 г. и 2022 г.; 5/ с правно основание чл. **9,
вр. чл. **5 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3123
лв., представляваща вземане за обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в болки, страдания, световъртеж, унижение, срам и депресия,
вследствие от виновно и противоправно поведение на служители на
ответника в периода 25.08.2022 г. – 08.09.2022 г., които отказвали да допуснат
ищеца на работа, държали се враждебно и го тормозели психически; 6/ иск за
признаване за незаконно възстановяването на ищеца на работа, извършено със
Заповед № 21**1- 21**1/05.09.2022 г.; 7/ иск за осъждане на ответника да
впише в трудовата книжка на ищеца отмяната на уволнението му, извършена
с влязло в сила решение по гр. д. № 51999/2020 г. по описа на СРС; 8/ иск за
осъждане на ответника да признае времето от 26.08.2020 г. до 22.08.2022 г. за
придобит от ищеца трудов стаж; 9/ иск за осъждане на ответника да заплати
дължимите в полза на ищеца осигурителни вноски за периода 26.08.2020 г. –
22.08.2022 г.; 10/ иск за осъждане на ответника да снабди ищеца със
свидетелство за дарение за създадения във фоайето на **** „***“ стенопис;
11/ иск са осъждане на ответника да се въздържа от действия по промяна в
целостта на стенописа във фоайето на **** „***“ – гр. София; 12/ иск с
1
правно основание чл. 95, ал. 1 ЗАПСП за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 6860 лв., представляваща вземане за обезщетение за
причинени вреди, вследствие от унищожен от служители на ответника
стенопис в стил „Попарт“, нарисуван в кабинета по изобразително изкуство в
**** „***“ /преустроен като склад-библиотека/.
С Определение № 2669**/29.07.2023 г., постановено по настоящото
дело, съдът, като е взел предвид подадената искова молба и уточненията,
направени с молба вх. № 36918/09.02.2023 г. и молба вх. № 51***/23.02.2023
г., е намерил, че част от предявените от В. Д. Ц., ЕГН ********** против
**** „***“, БУЛСТАТ: **, искове са процесуално недопустими, поради което
е върнал частично исковата молба и е прекратил производството по следните
искове: 1/ иск за признаване за незаконно възстановяването на ищеца на
работа, извършено със Заповед № 21**1-21**1/05.09.2022 г.; 2/ иск за
осъждане на ответника да впише в трудовата книжка на ищеца отмяната на
уволнението му, извършена с влязло в сила решение по гр. д. № 51999/2020 г.
по описа на СРС; 3/ иск за осъждане на ответника да признае времето от
26.08.2020 г. до 22.08.2022 г. за придобит от ищеца трудов стаж; **/ иск за
осъждане на ответника да заплати дължимите в полза на ищеца осигурителни
вноски за периода 26.08.2020 г. – 22.08.2022 г.; 5/ иск за осъждане на
ответника да снабди ищеца със свидетелство за дарение за създадения във
фоайето на **** „***“ стенопис; 6/ иск са осъждане на ответника да се
въздържа от действия по промяна в целостта на стенописа във фоайето на
**** „***“ – гр. София; 7/ иск с правно основание чл. 95, ал. 1 ЗАПСП за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 6860 лв.,
представляваща вземане за обезщетение за причинени вреди, вследствие от
унищожен от служители на ответника стенопис в стил „Попарт“, нарисуван
от ищеца в кабинета по изобразително изкуство на **** „***“ /преустроен
като склад-библиотека/.
Определението в горепосочените части е влязло в сила, като в
настоящото производство са останали за разглеждане следните искове: 1/ с
правно основание чл. 3****, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно на
прекратяването на трудовото правоотношение между страните, извършено
със Заповед № 0**65-0**65 от 2**.10.2022 г. на работодателя **** „***“ и
неговата отмяна; 2/ с правно основание чл. 3****, ал. 1, т. 2 КТ за
възстановяване на заеманата преди прекратяване на трудовото
правоотношение длъжност „****“ при работодателя **** „***“; 3/ с правно
основание чл. 3****, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на
сумата от 11502 лева, представляваща обезщетение за оставане без работа
поради незаконното уволнение за периода от 2**.10.2022 г. – 2**.0**.2023 г.;
**/ с правно основание чл. 22**, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 7**88,00
лева, представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
112 работни дни през 2020 г., 2021 г. и 2022 г.; 5/ с правно основание чл. **9,
вр. чл. **5 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3123
лева, представляваща вземане за обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в болки, страдания, световъртеж, унижение, срам и депресия,
вследствие от виновно и противоправно поведение на служители на
ответника в периода 25.08.2022 г. – 08.09.2022 г., които отказвали да допуснат
ищеца на работа, държали се враждебно и го тормозели психически.
В исковата си молба, уточнена с молба вх. № 36918/09.02.2023 г. и
молба вх. № 51***/23.02.2023 г., ищецът твърди, че се намирал в трудово
правоотношение с ответника, по силата на което заемал длъжността „****“.
Твърди, че на 26.08.2020 г. бил уволнен, като това уволнение било отменено с
влязло в сила решение по гр. д. № 51999/2020 г. по описа на СРС. Сочи, че на
05.09.2022 г. се явил при работодателя и подал заявление да бъде допуснат до
работа. Поддържа, че на 07.09.2022 г. му била връчена Заповед № 21**1-
21**1/05.09.2022 г. за възстановяване на работа, но в нея липсвали
2
съществени реквизити и не било разпоредено да бъде вписано в трудовата
книжка на ищеца отмяната на уволнението му, както и да бъдат внесени
дължимите осигурителни вноски и да му бъде изплатено обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за времето на уволнението. Твърди, че на
същата дата не бил допуснат фактически на работа – не му били връчени
ключовете от кабинета и хранилището, служебният лаптоп и допълнително
споразумение, поради което не можел да изпълнява трудовите си задължения.
Изяснява, че от 25.08.2022 г. му се налагало да чака пред входа на училището
за оформяне на документи, а впоследствие и за допускане на работа, като бил
забелязван от множество родители и ученици. На 07.09.2022 г. и 08.09.2022 г.
бил подложен на враждебно отношение и психически тормоз от
ръководството на училището. Посочва, че бил унищожен и стенопис в стил
„Попарт“, нарисуван от него в кабинета по изобразително изкуство
/преустроен като склад-библиотека/. Излага доводи, че описаните
обстоятелства са му причинили неимуществени вреди, изразяващи се в болки,
страдания, нервно разстройство, стрес, унижение, срам, световъртеж,
главоболие и депресия. Посочва, че бил автор и на стенопис във фоайето на
училището, поради което ответникът следвало да го снабди със свидетелство
за дарение по реда на НРПУДСО. Ищецът твърди, че на 2**.10.2022 г. му
била връчена Заповед № 0**65-0**65/2**.10.2022 г., съгласно която на
основание чл. 328 ал. 1, т. 10 КТ и чл. 68, ал. 3 от КСО, трудовото му
правоотношение на длъжност „****“ се прекратява. Счита, че тази заповед е
незаконосъобразна, тъй като му била връчена, докато ползвал отпуск за
временна неработоспособност, липсвало разпореждане за изплащане на
платен годишен отпуск в размер на още 68 дни и отново не било разпоредено
да бъде вписано в трудовата книжка на ищеца отмяната на предишното му
уволнение, както и да бъдат внесени дължимите осигурителни вноски и да му
бъде изплатено обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
времето на предходното уволнение. Излага доводи, че следва да работи при
ответника до пълно придобиване на право на пенсия за учителски
осигурителен стаж и възраст, тъй като има необходимото образование,
квалификация и опит.
Моли се за уважаване на предявените искове.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК е депозиран отговор на
исковата молба от името на ответника в производството, който оспорва
исковете при твърдения, че след предходното уволнение и въз основа на
влязло в сила съдебно решение, ищецът е бил възстановен на работа, считано
от 05.09.2022 г., но често след тази дата бил в отпуск поради временна
неработоспособност. Ответникът твърди, че ищецът не е бил възпрепятстван
да работи на работното си място и не е имало враждебно отношение и тормоз
към него от служители на училището. Намира уволнението за
законосъобразно, поради което моли исковете да бъдат отхвърлени.
Претендират се разноски.
Съдът, като съобрази правните доводи на страните и събраните
писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа страна:
По силата на трудов договор № 5676-10**6 от 0**.09.2007 г. ищецът В.
Д. Ц. е заел при ответника **** „***“ длъжността „Учител по изобразително
изкуство“, като към 03.09.2007 г. е имал общ трудов стаж в размер на 12 г. 08
м. и 13 дни и трудов стаж по специалността 08 г. 11 м. и 08 дни. Договорено е
работникът да има право на основен платен годишен отпуск в размер на **8
дни.
С влязло в сила на 22.08.2022 г. решение № 20075218 по гр. д. №
51999/2020 г. по описа на СРС, 72 състав е признато за незаконно и отменено
уволнение на ищеца В. Д. Ц. със Заповед № 6020-1375/17.07.2020 г. на
3
директора на **** „***“ и същият е възстановен на заеманата до уволнението
длъжност „****“.
С уведомително писмо по чл. 3**5, ал. 1 КТ на С*, връчено на ищеца
на 02.09.2022 г., същият е уведомен, че от тази дата може да се яви и да заеме
длъжността, на която е възстановен с влязлото в сила решение по гр. д. №
51999/2020 г.
Със Заповед № 21**1-21**1/05.09.2022 г. работодателят **** „***“ е
възстановил В. Д. Ц. на длъжността „****“, считано от 07.09.2022 г.
Със Заповед № 0**65-0**65/2**.10.2022 г. трудовото правоотношение
на В. Д. Ц. е прекратено, считано от 2**.10.2022 г., на основание чл. 328, ал. 1,
т. 10 КТ, вр. с чл. 68, ал. 3 КСО – поради навършени 68 години и
осигурителен стаж в размер над 25 години. Наредено е да му се изплати
обезщетение по чл. 22**, ал. 1 КТ за неизползван платен годишен отпуск в
размер на **** работни дни. Заповедта е връчена на ищеца на 2**.10.2022 г. в
присъствието на лицата ** и **.
Представени са болнични листове №№ **, ** и **, от които се
установява, че за периода 17.09.2022 г. – 05.11.2022 г. на ищеца е бил
разрешен отпуск за временна неработоспособност.
От представен амбулаторен лист от 03.10.2022 г. се установява, че след
първичен преглед на ищеца е поставена диагноза „умерено тежък депресивен
епизод“.
Представен е амбулаторен лист от 12.10.2022 г., според който на ищеца
е извършен първичен преглед и му е поставена диагноза „нарушение на
вестибуларната функция, неуточнено“.
Представен е амбулаторен лист от 2**.10.2022 г., от който се доказва,
че на ищеца е поставена диагноза „главоболие от тензионен тип“.
Представено е удостоверение от 10.10.2022 г. на председателя на
Синдикалната организация на СБУ в *** „***“, съгласно което В. Д. Ц. е бил
член на Синдиката на българските учители през периода 01.09.2020 г. –
31.10.2022 г., като в това си качество за този период е имал право на
допълнителен платен годишен отпуск в общ размер от 16 дни.
От представено от ищеца копие на трудовата му книжка се установява,
че за последно е вписано прекратяване на трудовото му правоотношение със
*** „***“ на 26.08.2020 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ, като е отразено
прослужено време при този работодател за периода 03.09.2007 г. – 26.08.2020
г.
По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза,
от което се установява, че брутното трудово възнаграждение на ищеца към
момента на прекратяване на трудовото му правоотношение /м.10.2022 г./ е в
размер на 2095,50 лв. Изчислено е обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ за
периода 2**.10.2022 г. – 2**.0**.2023 г. в размер на 12573,00 лв. Съгласно
експертизата, за 2020 г., 2021 . и 2022 г. на ищеца са се полагали общо 56 дни
годишен отпуск – **8 дни основен платен годишен отпуск по силата на
трудовия му договор и 8 дни допълнителен платен годишен отпуск по силата
на членството му в синдикална организация. Според вещото лице, за 2020 г.
ищецът е разполагал с 22 дни неизползван и незаплатен годишен отпуск, за
2021 г. – 56 дни, за периода 01.01.2022 г. – 07.09.2022 г. - 39 дни неизползван
и незаплатен годишен отпуск, а за периода 01.01.2022 г. – 2**.10.2022 г. – **5
дни неизползван и незаплатен годишен отпуск. Дължимото обезщетение по
чл. 22**, ал. 1 КТ за 117 дни неизползван платен годишен отпуск през
периода 26.08.2020 г. – 07.09.2022 г. е в размер на 12258,67 лв., а за 123 дни
неизползван платен годишен отпуск през периода 26.08.2020 г. – 2**.10.2022
г. е в размер на 12887,32 лв.
Съдът кредитира експертното заключение, като обективно,
4
безпристрастно и компетентно дадено. Вещото лице е проверило материалите
по делото и е извършило справка при ответника, като заключението му
кореспондира на представените писмени доказателства и в частност на:
трудов договор № 5676-10**6 от 0**.09.2007 г. и допълнителни споразумения
към него, удостоверение от 10.10.2022 г. на председателя на Синдикалната
организация на СБУ в *** „***“ и фишове за работна заплата за м.09.2022 г и
м.10.2022 г. Страните не са оспорили съдебно-счетоводната експертиза, а и
съдът не намира основание да се съмнява в нейната достоверност, поради
което я възприема изцяло.
По делото са събрани гласни доказателства, чрез разпита на
свидетелите ** – * и ** Ц.а ***.
Свидетелят ** – * заявява, че е работила при ответника от 2002 г. до
2018 г., когато се е пенсионирала. Твърди, че е имала възможност да общува с
ищеца, като и след пенсионирането си поддържала връзка с него най–вече по
телефона. Посочва, че ищецът й е споделил за освобождаването му от работа
и за последващите събития след възстановяването му. Разказал й е, че преди
учебната 2022 година /преди 15.09.2022 г./ е ходил в продължение на около 10
дни до работата, за да чака директорката, която следвало да го възстанови на
заеманата длъжност, но имало заповед да не го допускат в училище, като
бодигарда не го бил допускал въобще да влезе. Споделил на свидетелката, че
един ден бил допуснат в училище, но не му били върнали личния компютър, в
който имал разпределения за учебната година, и не го допуснали до кабинета
му, поради което се наложило да пише същите на ръка и да използва чужд
кабинет, като имал срок за това до края на съответния работен ден. Посочил,
че се почувствал зле. Свидетелката твърди, че ищецът й казал, че при
започване на учебната година бил в болничен, като организмът му отказвал да
работи, получавал световъртеж и не можел сам да се грижи за себе си, но
въпреки това му били връчили заповед за уволнение, която отказал да
подпише. Свидетелката заявява, че след първия болничен лист е отишла да
види ищеца, като тогава за него се грижила жена. Посочва, че той е
чувствителен, дълбоко обиден и наранен човек и според нея не са отшумели
негативните му емоции.
Свидетелят ** Ц.а *** посочва, че в момента на възстановяването на
ищеца на работа е била заместник – директор на училището, като поради
липса на часове било невъзможно да му се осигури работа, поради което била
изготвена заповед за прекратяване на трудовия договор. Твърди, че първият
път, в който го видяла, бил при връчването на заповедта, когато била
поканена като свидетел, защото се очаквало, че г-н Ц. ще откаже да я
подпише, а след това излязъл в болничен. Свидетелката посочва, че след
известно време ищецът се явил в училището и получил втора заповед. Имал
подадено заявление за преизчисляване на дължими суми от неизползвани
отпуски и обезщетения и когато се явил отново му била връчена заповед за
прекратяване на трудовия договор. Свидетелят заявява, че тогава ищецът
прочел заповедта, запознал се, подписал я, казал че не е в болничен, но след
десет дни изпратил по куриер болничен лист за същия период. Свидетелят
*** посочва, че при връчването на заповедта присъствали и лицата ** –
заместник директор, и училищният психолог ***.
Съдът не кредитира показанията на свидетеля ** – *, тъй като същите
не отразяват нейни преки и лични впечатления, а представляват преразказ на
думи на ищеца. Свидетелката не е възприела относими за процеса факти,
доколкото от 2018 г. е била пенсионирана и не е работила при ответника, а
изнесената информация пред съда е получила предимно от телефонни
разговори с ищеца. Именно твърденията на ищеца обаче подлежат на
доказване в процеса, като посочените от него обстоятелства не могат да се
5
приемат за установени, ако просто се преразказват от трето лице, което не е
възприело лично конкретни факти и обстоятелства, свързани с процесните
събития.
При така установената фактическа обстановка се налагат
следните правни изводи:
Предявени са обективно кумулативно съединени искове, както
следва: 1/ с правно основание чл. 3****, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за
незаконно на прекратяването на трудовото правоотношение между
страните, извършено със Заповед № 0**65-0**65 от 2**.10.2022 г. на
работодателя **** „***“ и неговата отмяна; 2/ с правно основание чл.
3****, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заемната преди прекратяване
на трудовото правоотношение длъжност „****“ при работодателя ****
„***“; 3/ с правно основание чл. 3****, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1
КТ за заплащане на сумата от 11502 лв., представляваща обезщетение за
оставане без работа поради незаконното уволнение за периода от
2**.10.2022 г. – 2**.0**.2023 г.; **/ с правно основание чл. 22**, ал. 1 КТ за
заплащане на сумата от 7**88,00 лева, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 112 работни дни през 2020 г., 2021
г. и 2022 г.; 5/ с правно основание чл. **9, вр. чл. **5 ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищеца сумата от 3123 лв., представляваща
вземане за обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в болки,
страдания, световъртеж, унижение, срам и депресия, вследствие от
виновно и противоправно поведение на служители на ответника в
периода 25.08.2022 г. – 08.09.2022 г., които отказвали да допуснат ищеца
на работа, държали се враждебно и го тормозели
психически.
За да са допустими исковете по чл. 3****, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 3****, ал.
1, т. 2 КТ и чл. 3****, ал. 1, т. 3 КТ, заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение следва да е връчена на работника или служителя, откъдето
възниква и правният му интерес да иска отмяна на уволнението и
възстановяване на заеманата длъжност. Съгласно чл. 335 КТ трудовото
правоотношение се прекратява с едностранно писмено волеизявление, което е
с адресат, т. е. от момента на получаване. По аргумент за противното, в
останалите случаи трудовото правоотношение не е прекратено и работникът
или служителя може да иска обезщетение за недопускане до работа, а не да
предяви искове по чл. 3****, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ. Не съществува и спор в
практиката на ВКС, че работникът или служителят следва да въведе
твърдения в исковата молба за връчване на заповедта за уволнение,
включително и при условията на отказ за получаване, тъй като това е
правопораждащ факт за упражняване на права по чл. 3****, ал. 1, т. 1, 2 и 3
КТ, доколкото ищецът е длъжен да въведе твърдения за осъществилите се
правопораждащи факти (чл. 127, ал. 1, т. ** ГПК) /в този смисъл: Решение №
**6 от 13.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 376**/2022 г., III г. о., ГК./. В случая
още в исковата си молба ищецът признава, че заповедта за уволнение му е
била връчена. Същевременно, същият я е подписал при получаването й, като
това обстоятелство е удостоверено от още две лица. Свидетелят *** също
потвърждава, че заповедта за уволнение е била връчена на ищеца в
присъствието на лицата ** и **. Релевираното с молба от 20.11.2023 г.
оспорване на истинността на представената по делото Заповед № 0**65-
0**65/2**.10.2022 г. /а именно, че същата не е подписвана и получавана от
ищеца/ е преклудирано. Същото е следвало да бъде направено още с исковата
молба, като не само не е направено, но и от страна на ищеца са изложени
твърдения, че заповедта му е връчена именно на 2**.10.2022 г., от
представители на ответника и същият я е получил.
Предвид всичко гореизложено се налага извод, че предявените искове
по чл. 3****, ал. 1, т. 1, 2 и 3 КТ са процесуално допустими и подлежат на
6
разглеждане по същество.
По отношение на предявения иск с правно основание чл. 3****, ал.
1, т. 1 КТ за признаване за незаконно на прекратяването на трудовото
правоотношение между страните, извършено със Заповед № 0**65-0**65
от 2**.10.2022 г. на работодателя **** „***“ и неговата отмяна, съдът
намира следното:
По иска с правно основание чл. 3****, ал. 1, т. 1 КТ в тежест на ищеца
е да докаже съществувало между страните трудово правоотношение, което е
прекратено.
В тежест на ответника е да докаже, че е било налице твърдяното
основание за прекратяване на трудовото правоотношение, съответно, че
правото на прекратяване на правоотношението е надлежно упражнено.
По делото се установи, че между страните е възникнало трудово
правоотношение въз основа на трудов договор № 5676-10**6 от 0**.09.2007
г., като същото е прекратено със Заповед № 0**65-0**65/2**.10.2022 г.,
считано от 2**.10.2022 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, вр. с чл. 68, ал.
3 КСО. Съгласно чл. 335, ал. 2, т. 3 КТ при липса на предизвестие, трудовият
договор се прекратява от момента на получаването на писменото изявление за
прекратяването на договора /заповедта за уволнение/. По делото се установи,
че заповедта е връчена на ищеца на 2**.10.2022 г., което обстоятелство не е
оспорено в производството /дори се съдържа признание на този факт,
извършен от ищеца още с исковата молба, а и впоследствие с депозирана
лично от ищеца молба от 07.12.2023 г./. Доколкото заповедта се счита за
предизвестие /съгласно обективираното в същата изявление, извършено от
името на работодателя/, то с изтичането на един месец от връчването й на
ищеца /2**.10.2022 г./, съществувалото между страните правоотношение,
следва да се счита прекратено.
На следващо място, съдът приема, че трудовото правоотношение на
ищеца е прекратено законосъобразно на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, вр.
с чл. 68, ал. 3 КСО. Във всички случаи на прекратяване на трудово
правоотношение с предизвестие от работодателя по чл. 328 КТ, от значение
за законността на уволнението е дали основанието, на което е извършено, е
осъществено към датата на прекратяване на правоотношението, а не към
датата на отправяне на предизвестието. Казаното се отнася и за уволнение в
хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ. Работодателят може едностранно да
прекрати трудовото правоотношение по чл. 328 КТ, вкл. и поради
придобиване от работника/служителя на правото на пенсия за осигурителен
стаж и възраст, и без да отправя предизвестие, както и макар и да отправя, да
не спази месечния срок, предвиден по закон. Последица от това е
задължението да плати обезщетение на уволнения работник/служител по чл.
220, ал. 1 КТ, а не незаконност на уволнението. За последното е от значение
дали посоченото в заповедта основание съществува към датата на
прекратяване на трудовото правоотношение. Целта на предизвестието е да
уведоми предварително работника/служителя, за да може той да организира
работите си, с оглед на това, че ще бъде лишен от доход по месечното си
трудово възнаграждение, съответно да потърси друг източник на доходи, нова
работа и пр. Без значение за постигане на поставената от законодателя цел е
дали към датата на предизвестието вече е налице и основанието, на което
работодателят възнамерява да прекрати трудовото правоотношение /в този
смисъл: Решение № 320 от 5.02.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1630/2017 г., IV
г. о., ГК /. В случая, към момента на прекратяване на трудовото
правоотношение на ищеца на 2**.10.2022 г. същият е бил навършил 68
години, а видно от трудовия му договор и трудовата книжка е имал повече от
15 години действителен осигурителен стаж, макар и не изискуемият пълен
такъв за пенсиониране по реда на чл. 68, ал. 1 и ал. 2 от КСО. В
осигурителния стаж е включено и времето, през което ищецът е бил
7
незаконно уволнен, както няма значение, дали действително са внасяни
осигурителни вноски – чл. 9 от КСО. Следователно, налице са били
предпоставките за придобиване право на пенсия по реда на чл. 68, ал. 3 КСО,
според който в случай че лицата нямат право на пенсия по ал. 1 и 2 на чл. 68,
до 31 декември 2016 г. те придобиват право на пенсия при навършване на
възраст 65 години и 10 месеца за жените и мъжете и най-малко 15 години
действителен осигурителен стаж. От 31 декември 2016 г. възрастта се
увеличава от първия ден на всяка следваща календарна година с по 2 месеца
до достигане на 67-годишна възраст. Без значение в случая е, че ищецът не е
бил придобил право на пенсия в качеството си на учител по реда на чл. 69в от
КСО, тъй като в чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ изрично е предвидено, че трудовото
правоотношение може да бъде прекратено при придобиване право на пенсия
за осигурителен стаж и възраст, освен в случаите на чл. 69в от Кодекса за
социално осигуряване – т.е., ако ищецът Ц. беше придобил право на „ранно
пенсиониране“ като учител, но не и на общо такова за осигурителен стаж и
възраст, трудовото му правоотношение нямаше да може да бъде прекратено
на основание чл. 69в от КСО. В случая обаче към 2**.10.2022 г. ищецът е
придобил право на пенсия по реда на чл. 68, ал. 3 КСО, а не по чл. 69в от
КСО, поради което работодателят законосъобразно го е уволнил на основание
чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, вр. с чл. 68, ал. 3 КСО. Уволнението по чл. 328, ал. 1
КТ, включително и по т. 10, се извършва по преценка на работодателя, което
означава, че това е предоставена му правна възможност, а не задължение.
Следователно, в хипотезата на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ - при придобито право
на пенсия за осигурителен стаж и възраст от страна на учител, право на
работодателя е да прецени с коя норма да се съобрази - с общата по чл. 68
КСО или със специалната по чл. 69в КСО /в този смисъл: Решение № ** от
20.0**.2010 г. на ВКС по гр. д. № */2008 г., III г. о., ГК /. За периода след
законодателните промени /в сила от 01.01.2016 г./ придобиването на право на
пенсия в намален размер не се включва в основанието на чл. 328, ал. 1, т. 10
КТ, предвид въведената нова специална разпоредба на чл. 328, ал. 1, т. 10а КТ
- предпоставяща отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст в намален
размер. В същия смисъл е и междувременно приетото през 2020 г. изменение
на чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, изключващо изрично от обхвата на основанието по
чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ случаите на чл. 69в КСО /в този смисъл: ***. на ВКС
по гр. д. № */2020 г., III г. о., ГК /. След 01.01.2016 г. работодателят може да
прекрати трудовото правоотношение по реда на чл. 328, ал. 1, т. 10, пр. 1 от
КТ само при придобиване право на „пълна“ пенсия в общата хипотеза на чл.
68 от КСО, но не и във всички останали хипотези на придобиване право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст, т. е. - и в хипотезите на т. нар. „ранно
пенсиониране“, една от които е тази по чл. 69в от КСО. Разпоредбата на чл.
328, ал. 1, т. 10а от КТ дава право на работодателят да прекрати трудово
правоотношение при вече отпусната пенсия по реда на чл. 68а от КСО и по
чл. 69в КСО, т. е. - при упражнено право на пенсия, но такава хипотеза в
конкретния случай не е налице /в този смисъл: Решение № * от 22.07.2019 г.
на ВКС по гр. д. № **/2018 г., III г. о., ГК /. Предвид всичко гореизложено
съдът приема, че след като към 2**.10.2022 г. ищецът е придобил право на
пенсия за осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 68, ал. 3 КСО,
ответникът не е бил длъжен да го изчаква да придобие и право на учителска
пенсия по реда на чл. 69в КСО.
Фактическият състав на предвиденото в чл. 328, ал. 1, т. 10 пр. 1 КТ
субективно право на работодателя за едностранно прекратяване с
предизвестие на трудов договор включва придобиване право на пенсия за
осигурителен стаж и възраст. Упражняване по предвидения в КСО ред на
правото на пенсия не е предвиден в нормата елемент от състава. Не е такъв
елемент и конкретното основание, на което правото на пенсия за
осигурителен стаж и възраст е придобито. Основанието за уволнение по чл.
328, ал. 1, т. 10 КТ - при придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и
8
възраст, представлява определен юридически факт, който трябва да е
възникнал след сключване на трудовия договор и при наличието на който
уволнението би могло да се извърши законосъобразно. Законът има предвид
факт, настъпил след, а не преди сключването на трудовия договор между
страните /в посочения смисъл са: Решение № ** от 9.07.2018 г. на ВКС по
гр. д. № **/2017 г., IV г. о., ГК и Решение № ** от 10.01.2012 г. на ВКС по
гр. д. № 300/2011 г., III г. о., ГК/ . В случая ищецът е работил при ответника
от 03.09.2007 г. и именно при него е придобил правото си на пенсия за
осигурителен стаж и възраст по реда на чл. 68, ал. 3 КСО, като е без значение
дали такава му е отпусната, тъй като от неговата воля зависи дали ще
упражни това свое право.
Без значение за законосъобразността на уволнението са
обстоятелствата, настъпили при опитите на ищеца да се завърне на работа
при възстановяването му след предходното уволнение, като следва да се
посочи, че от фишовете за заплата за м.09.2022 г. и м.10.2022 г. се установява,
че такава му е изплатена. При неоснователно недопускане до работа
работникът може да претендира обезщетение в размер на брутното си трудово
възнаграждение от деня на явяването си до действителното му допускане на
работа по реда на чл. 225, ал. 3 КТ. Евентуалните допуснати от ответника
нарушения в хода на фактическото възстановяване на ищеца могат да са
основание за ангажиране на административнонаказателната отговорност на
ответната страна по реда на Глава 19 от КТ, но не обосновават
незаконосъобразност на уволнението от 2**.10.2022 г. Без значение е и
фактът, че в трудовата книжка на ищеца не е вписано, че предходното му
уволнение е незаконно, тъй като при евентуален отказ на работодателя да
извърши такова вписване, същото се извършва от инспекцията по труда – чл.
3**6, ал. 2 КТ.
Без значение за законосъобразността на уволнението е дали
работодателят е имал и други мотиви да уволни ищеца, респективно начинът,
по който се е държал с него след възстановяването му на работа.
Правнорелевантно е единствено дали към датата прекратяване на трудовото
правоотношение за работодателя е съществувало такова потестативното
право и дали същото е надлежно упражнено. Прекратяването на трудовия
договор поради придобито право на пенсия е обективно и безвиновно, което
предпоставя необходимост работодателят да докаже единствено, че
работникът е придобил правото на пенсия за осигурителен стаж и възраст
след сключването му. В правомощие на работодателя е да избере в кой точно
момент да прекрати правоотношението по чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ - дали
веднага след придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и
възраст, или в един последващ момент, и това не представлява злоупотреба с
право.
Ирелевантно за настоящото дело е и обстоятелството, че към момента
на прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т.
10 КТ ищецът е ползвал отпуск поради временна неработоспособност.
Закрилата при уволнение по чл. 333, ал. 1 от КТ се прилага само в случай, че
трудовото правоотношение се прекратява на основание чл. 328, ал. 1, точки 2,
3, 5 и 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ. Посочената закрила обхваща изчерпателно
изброени в разпоредбата основания за прекратяване на трудовото
правоотношение, сред които не е процесното. Следователно, ответникът
работодател не е бил длъжен да прилага разпоредбите на 333 КТ и
законосъобразно е прекратил трудовото правоотношение на ищеца на
основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, без разрешение на Инспекцията по труда.
Възражението, че процесната заповед е нищожна, доколкото за
работодател е подписана от лице, което не притежава работодателска власт е
релевирано за първи път в производството едва с писмените бележки,
подадени от името на ищеца. Същевременно не се установява твърдения от
9
ищеца порок на процесната заповед. Не е спорно по делото /видно и от
изложеното в писмените бележки, подадени от името на ищеца/, че заповедта
е подписана от заместник директор на училището – ответник, поради
отсъствие /в конкретния ден/ на директора на училището. Предвид горното, се
налага извод, че заповедта е подписана, от името на ответника, от лице
разполагащо с работодателска власт.
Предвид всичко изложено по-горе, настоящият съдебен състав приема
извод, че извършеното с процесната Заповед № 0**65-0**65 от 2**.10.2022 г.
прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца В. Д. Ц. е
законосъобразно, поради което предявеният иск с правно основание чл.
3****, ал. 1, т. 1 КТ следва да бъде отхвърлен.
По отношение на иска с правно основание чл. 3****, ал. 1, т. 2 КТ
за възстановяване на заеманата преди прекратяване на трудовото
правоотношение длъжност „****“ при на работодателя **** „***“, съдът
намира следното:
По иска с правно основание чл. 3****, ал. 1, т. 2 КТ в тежест на ищеца
е да докаже, че при наличие на предпоставки за уважаване на иска по чл.
3****, ал. 1, т. 1 КТ трудовото правоотношение между страните няма срочен
характер.
В случая искът чл. 3****, ал. 1, т. 1 КТ се отхърля, поради което следва
да бъде отхвърлен и обусловеният иск по чл. 3****, ал. 1, т. 2 КТ.
По отношение на иска с правно основание чл. 3****, ал. 1, т. 3 КТ,
вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 11502 лв.,
представляваща обезщетение за оставане без работа поради незаконното
уволнение за периода от 2**.10.2022 г. – 2**.0**.2023 г., съдът намира
следното:
В тежест на ищеца по този иск е да докаже размера на последното си
брутно трудово възнаграждение преди уволнението, както и оставането си без
работа през процесния период в причинна връзка с уволнението.
Тъй като по делото се установи, че уволнението на ищеца със Заповед
№ 0**65-0**65/2**.10.2022 г., на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 КТ, вр. чл. 68,
ал. 3 КСО, е законосъобразно, то ответникът не му дължи обезщетение по
реда на чл. чл. 3****, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което искът
за присъждане на сумата от 11502 лв., представляваща обезщетение за
оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 2**.10.2022 г.
– 2**.0**.2023 г., следва да бъде отхвърлен.
По отношение на иска с правно основание чл. 22**, ал. 1 КТ за
заплащане на сумата от 7**88,00 лева, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 112 работни дни през 2020 г., 2021
г. и 2022 г., съдът намира следното:
За уважаване на предявения иск в тежест на ищеца е да установи, че е
работил по трудово правоотношение с ответника за посочения в исковата
молба период, размера на неизползвания платен годишен отпуск, на
дължимото обезщетение за неползван платен годишен отпуск, респ. на
последното брутно трудово възнаграждение – база за изчисляване на
обезщетението по чл. 22**, ал. 1 КТ.
В тежест на ответника, при доказване на горните обстоятелства, е да
проведе пълно и главно доказване на обстоятелството, че е заплатил
претендирания от ищеца неизползван платен годишен отпуск. В тежест на
ответника е да установи правопогасяващи претендираното от ищеца вземане
факти.
Следва да се посочи, че съгласно постоянната практика на Съда на
Европейския съюз, правото на годишен отпуск, предвидено в член 7 от
Директива 2003/88, има двойна цел, а именно да позволи на работника да си
10
почине от изпълнението на задачите, възложени му с неговия трудов договор,
от една страна, и да разполага с период на отдих и свободно време, от друга
(в този смисъл решение от 20 юли 2016 г., Maschek, C-3**1/15,
EU:C:2016:576, т. 3**). Тази цел, която отличава правото на платен годишен
отпуск от другите видове отпуск, преследващи различни цели, се основава на
предпоставката, че работникът действително е полагал труд през
референтния период. Всъщност целта да се позволи на работника да си
почине, предполага този работник да е извършвал дейност, която да
оправдава ползването на период на почивка, отмора и развлечения, за да се
гарантира закрилата на безопасността и здравето му, визирана от Директива
2003/88. Поради това правото на платен годишен отпуск по принцип трябва
да се определя в зависимост от периодите на действително полагане на труд
по силата на трудовия договор (решение от ** октомври 2018 г., Dicu, C-
12/17, EU:C:2018:799, т. 28). Независимо от това, при определени особени
положения, когато работникът не е в състояние да изпълнява задълженията
си, правото на платен годишен отпуск не може да бъде обвързано от
държавата членка със задължението за действително полагане на труд (в този
смисъл решение от 2** януари 2012 г., Dominguez, C-282/10, EU:C:2012:33, т.
20). Това се отнася по-специално за работниците, които отсъстват от работа
поради отпуск по болест през референтния период. Всъщност, както следва от
практиката на Съда на Европейския съюз, от гледна точка на правото на
платен годишен отпуск тези работници се приравняват на работниците, които
действително са полагали труд през посочения период (в този смисъл
решение от ** октомври 2018 г., Dicu, C-12/17, EU:C:2018:799, т. 29). В този
смисъл съгласно член 7 от Директива 2003/88 правото на всеки работник на
платен годишен отпуск от най-малко четири седмици не бива да се накърнява
по отношение на работника, който е бил в отпуск по болест през референтния
период (в този смисъл решение от 2** януари 2012 г., Dominguez, C-282/10,
EU:C:2012:33, т. 30). В този контекст Съдът на Европейския съюз е
постановил, че член 7, параграф 1 от Директива 2003/88 трябва да се тълкува
в смисъл, че не допуска национални разпоредби или практики, които
предвиждат, че правото на платен годишен отпуск се погасява с изтичането
на референтния период и/или на период на прехвърляне, определен в
националното право, когато работникът е бил в отпуск по болест през целия
или част от референтния период и поради това не е имал действително
възможност да упражни посоченото право (в този смисъл решение от 30 юни
2016 г., Sobczyszyn, C-178/15, EU:C:2016:502, т. 2**). Ето защо не е възможно
правото на даден работник на минимален платен годишен отпуск,
гарантирано от правото на ЕС, да бъде намалено, ако поради заболяване
работникът не е можел да изпълнява задълженията си през референтния
период (в този смисъл решение от 19 септември 2013 г., Преразглеждане
Комисия/Strack, C-579/12 RX–II, EU:C:2013:570, т. 3**). Следователно
Директива 2003/88 не допуска държавите членки, нито да изключат
възникването на правото на платен годишен отпуск, нито да предвидят, че
правото на платен годишен отпуск на работник, който не е бил в състояние да
упражни това право, се погасява с изтичането на референтния период и/или
на периода на прехвърляне, определен в националното право (в този смисъл
решение от 29 ноември 2017 г., King, C-21**/16, EU:C:2017:91**, т. 51).
Когато по отношение на работниците, които отсъстват от работа
поради отпуск по болест, допуска дерогация на принципа, че правото на
годишен отпуск трябва да се определя в зависимост от периодите на
действително полагане на труд, Съдът на Европейския съюз се мотивира с
това, че настъпването на нетрудоспособност поради болест по принцип е
непредвидимо и не зависи от волята на работника (в този смисъл вж. по-
специално решение от ** октомври 2018 г., Dicu, C-12/17, EU:C:2018:799, т.
32). Следва обаче да се констатира, че също както настъпването на
нетрудоспособност поради болест, лишаването на работника от възможност
11
да работи заради уволнение, обявено впоследствие за незаконно, по принцип
е непредвидимо и не зависи от волята на този работник (в този смисъл
решение от 25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и присъединеното към него дело
C-37/2019 на Съда на Европейския съюз). В цитираното по-горе решение от
25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и присъединеното към него дело C-37/2019
на Съда на Европейския съюз се приема, че обстоятелството, че в периода от
датата на незаконното му уволнение до датата на възстановяването му на
работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на това
уволнение със съдебно решение съответният работник не е полагал
действително труд за работодателя си, се дължи на действията на последния,
довели до незаконното уволнение, без които работникът щеше да може да
работи през посочения период и да упражни правото си на годишен отпуск.
Ето защо в хипотеза като разглежданата в настоящото производство,
периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването
на работника на работа в съответствие с националното право вследствие на
отмяната на уволнението със съдебно решение трябва да се приравни на
период на действително полагане на труд за целите на определянето на
правото на платен годишен отпуск.
Следователно практиката на Съда на Европейския съюз относно
правото на платен годишен отпуск на работник, който поради болест не е бил
в състояние да упражни правото си на посочения отпуск през референтния
период и/или периода на прехвърляне, определен в националното право, е
съответно приложима към хипотеза, при която работник, който е уволнен
незаконно, а по-късно е възстановен на работа в съответствие с националното
право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно решение, не е
полагал действително труд за работодателя си през периода от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяването му на работа (в този
смисъл решение от 25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и присъединеното към
него дело C-37/2019 на Съда на Европейския съюз).
Всяка дерогация от уредбата на Съюза в областта на организацията на
работното време, предвидена в Директива 2003/88, трябва да се тълкува така,
че приложното й поле следва да бъде сведено до стриктно необходимото за
опазване на интересите, за чиято защита е предназначена тази дерогация
(решение от 29 ноември 2017 г., King, C-21**/16, EU:C:2017:91**, т. 58).
При обстоятелства като разглежданите в настоящото производство,
обаче, защитата на интересите на работодателя не изглежда стриктно
необходима и поради това поначало не би могла да обоснове дерогация на
правото на работника на платен годишен отпуск (в този смисъл решение от
25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и присъединеното към него дело C-37/2019
на Съда на Европейския съюз, т. 75).
В конкретния случай следва да бъдат съобразени и действията на
самия работодател (доколкото той е уволнил незаконно съответния
работник), които в случая представляват причината, поради която в периода
от датата на уволнението до датата на възстановяването му на работа
работникът не е бил в състояние нито да работи, нито съответно да упражни
правото си на годишен отпуск (в този смисъл решение от 25.06.2020 г. по дело
C-762/2018 и присъединеното към него дело C-37/2019 на Съда на
Европейския съюз, т. 76).
Задължение на работодателя е да осигури възможност на работника да
упражни правото си на годишен отпуск (в този смисъл решение от 6 ноември
2018 г., Kreuziger, C-619/16, EU:C:2018:872, т. 51). В това отношение, за
разлика от положението на натрупване на платен годишен отпуск от
работник, който не е в състояние да го ползва поради болест, работодателят,
който не дава възможност на работника да упражни своето право на платен
годишен отпуск, трябва да понесе свързаните с това последици (в този смисъл
решение от 29 ноември 2017 г., King, C-21**/16, EU:C:2017:91**, т. 63).
12
Следователно работник, който е уволнен незаконно, а по-късно е
възстановен на работа в съответствие с националното право вследствие на
отмяната на уволнението му със съдебно решение, има право да иска платен
годишен отпуск в целия полагаем размер за периода от датата на незаконното
уволнение до датата на възстановяването му на работа вследствие на тази
отмяна (в този смисъл решение от 25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и
присъединеното към него дело C-37/2019 на Съда на Европейския съюз, т.
78). Същевременно ако е работил на друга работа през периода от датата на
незаконното уволнение до датата на възстановяването му на първата работа,
съответният работник не може да претендира по отношение на първия си
работодател право на годишен отпуск за периода, през който е работил на
друго място. В този случай съответният работник трябва да предяви правото
си на платен годишен отпуск за последно посочения период именно пред
новия си работодател.
В заключение следва да се посочи, че в решение от 25.06.2020 г. по
дело C-762/2018 и присъединеното към него дело C-37/2019 на Съда на
Европейския съюз изрично е възприето разрешението, че не следва да се
допуска национална съдебна практика, по силата на която при последващо
прекратяване на трудовото правоотношение — след като работникът е бил
уволнен незаконно, а по-късно възстановен на работа в съответствие с
националното право вследствие на отмяната на уволнението му със съдебно
решение, този работник няма право на парично обезщетение за неизползвания
платен годишен отпуск за периода от датата на незаконното уволнение до
датата на възстановяването му на работа. В тази връзка е посочено, че правото
на годишен отпуск е само една от двете части на правото на платен годишен
отпуск, което като съществен принцип на социалното право на Съюза е
отразено в член 7 от Директива 93/10**/ЕО на Съвета от 23 ноември 1993
година относно някои аспекти на организацията на работното време (ОВ L
307, 1993 г., стр. 18) и в член 7 от Директива 2003/88, а междувременно е и
изрично закрепено като основно право в член 31, параграф 2 от Хартата.
Посоченото основно право включва и правото на заплащане, а също и — като
право, неотделимо от правото на „платен“ годишен отпуск — правото на
финансово обезщетение за неизползвания годишен отпуск при прекратяване
на трудовото правоотношение (решение от 6 ноември 2018 г., Bauer и
Willmeroth, C-569/16 и C-570/16, EU:C:2018:871, т. 58). Член 7, параграф 2 от
Директива 2003/88 не предвижда други условия за възникването на правото
на финансово обезщетение, освен да е прекратено трудовото правоотношение,
от една страна, и от друга, работникът да не е ползвал всичките дни годишен
отпуск, на които е имал право към датата на прекратяването на това
правоотношение (решение от 6 ноември 2018 г., Kreuziger, C-619/16,
EU:C:2018:872, т. 31).
Работникът, който е уволнен незаконно, а по-късно е възстановен на
работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на
уволнението му със съдебно решение, може да иска платен годишен отпуск в
целия полагаем размер за периода от датата на незаконното уволнение до
датата на възстановяването му на работа вследствие на тази отмяна (в този
смисъл решение от 25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и присъединеното към
него дело C-37/2019 на Съда на Европейския съюз, т. 86). Следователно,
когато съответният работник, отново е уволнен, след като е бил възстановен
на работа вследствие на отмяната на незаконното му уволнение, той може да
иска на основание член 7, параграф 2 от Директива 2003/88 обезщетение за
неизползван годишен отпуск при новото уволнение, включително за периода
от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването му на
работа.
Във връзка с този иск следва да се посочи, че подобно на настъпването
на нетрудоспособност поради болест, лишаването на работника от
13
възможност да работи заради уволнение, обявено впоследствие за незаконно,
по принцип е непредвидимо и не зависи от волята на този работник (в този
смисъл решение от 25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и присъединеното към
него дело C-37/2019 на Съда на Европейския съюз). В цитираното решение от
25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и присъединеното към него дело C-37/2019
на Съда на Европейския съюз се приема, че обстоятелството, че в периода от
датата на незаконното му уволнение до датата на възстановяването му на
работа в съответствие с националното право вследствие на отмяната на това
уволнение със съдебно решение съответният работник не е полагал
действително труд за работодателя си, се дължи на действията на последния,
довели до незаконното уволнение, без които работникът щеше да може да
работи през посочения период и да упражни правото си на годишен отпуск.
Ето защо в хипотеза като разглежданата в настоящото производство,
периодът от датата на незаконното уволнение до датата на възстановяването
на работника на работа в съответствие с националното право, вследствие на
отмяната на уволнението със съдебно решение, трябва да се приравни на
период на действително полагане на труд за целите на определянето на
правото на платен годишен отпуск.
Задължение на работодателя е да осигури възможност на работника да
упражни правото си на годишен отпуск (в този смисъл решение от 6 ноември
2018 г., K., C-619/16, EU:C:2018:872, т. 51). В това отношение, за разлика от
положението на натрупване на платен годишен отпуск от работник, който не
е в състояние да го ползва поради болест, работодателят, който не дава
възможност на работника да упражни своето право на платен годишен
отпуск, трябва да понесе свързаните с това последици (в този смисъл решение
от 29 ноември 2017 г., K., C-21**/16, EU:C:2017:91**, т. 63).
По делото се установи, че: между страните е съществувало трудово
правоотношение въз основа на трудов договор № 5676-10**6 от 0**.09.2007
г., по силата на който ищецът е имал право на **8 дни платен годишен
отпуск; че е бил член на Синдиката на българските учители през периода
01.09.2020 г. – 31.10.2022 г., като в това си качество за този период е имал
право на допълнителен платен годишен отпуск в общ размер от 16 дни; че
първоначално трудовото му правоотношение е прекратено на 26.08.2020 г. със
Заповед № 6020-1375/17.07.2020 г. на директора на **** „***“ на основание
чл. 328, ал. 1, т. 2 КТ; че това уволнение е признато за незаконно и отменено с
влязло в сила на 22.08.2022 г. решение № 20075218 по гр. д. № 51999/2020 г.
по описа на СРС, 72 състав; че със Заповед № 21**1-21**1/05.09.2022 г.
работодателят **** „***“ е възстановил В. Д. Ц. на длъжността „****“,
считано от 07.09.2022 г.; че със Заповед № 0**65-0**65/2**.10.2022 г.
трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл. 328, ал. 1,
т. 10 КТ, вр. чл. 68, ал. 3 КСО, считано от 2**.10.2022 г., че за 2020 г. ищецът
е разполагал с 22 дни неизползван и незаплатен годишен отпуск, за 2021 г. –
56 дни, за периода 01.01.2022 г. – 07.09.2022 г. - 39 дни неизползван и
незаплатен годишен отпуск, а за периода 01.01.2022 г. – 2**.10.2022 г. – **5
дни неизползван и незаплатен годишен отпуск, както и че брутното трудово
възнаграждение на ищеца за м.10.2022 г. е 2095,50 лв.
С оглед гореизложеното и предвид възприетите правни съображения
от съдебната практика на Съда на Европейския съюз се налага извод, че
ищецът има право на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за
123 дни в периода 26.08.2020 г. – 2**.10.2022 г. В тази връзка следва да се
посочи, че по делото не се установи през периода на незаконното уволнение
ищецът да е работил при друг работодател, поради което съдът приема, че
дължимото му обезщетение не следва да се намалява.
Настоящият съдебен състав намира, че като основа за определяне на
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск, следва да бъде взет
предвид размерът на брутното трудово възнаграждение на ищцата към м.
14
10.2022 г. Това е така, защото правото на обезщетение по чл. 22**, ал. 1 КТ
възниква към момента на прекратяване на трудовото правоотношение. Следва
да се посочи, че такова право ищецът не е имал към момента на
възстановяването му с влязлото в сила на 22.08.2022 г. съдебно решение, тъй
като от тогава той е имал възможност да използва платения си отпуск, но не е
и да получи обезщетение за него. В тази връзка е и разпоредбата на чл. 178
КТ, съгласно която се забранява компенсиране на платения годишен отпуск с
парични обезщетения освен при прекратяване на трудовото правоотношение.
В подобен смисъл е и член 7, параграф 2 от Директива 2003/88/ЕО. Във
връзка с изложеното следва да се съобрази и практиката на Съда на
Европейския съюз по чл. 7 от цитираната Директива, обективирана в
Решение от 25.06.2020 г. по дело C-762/2018 и присъединеното към него дело
C-37/2019 на Съда на Европейския съюз.
Следва да се посочи и обстоятелството, че дори в процесната заповед
се съдържа изявление от работодателя, че в полза на ищеца се дължи
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск. Действително се сочи,
че последният има право на **** дни платен годишен отпуск, който
работодателят е следвало да изплати, но само по себе си това обстоятелство е
ирелевантно за производството. Същевременно, следва да се приеме извод, че
изявлението, направено от името на ответника – работодател с процесната
заповед, а именно, че в полза на ищеца действително се дължи обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск, представлява извънсъдебно
признание на неизгоден за работодателя факт, а именно дължимост в полза на
ищеца на обезщетение по чл. 22**, ал. 1 КТ за 123 за неизползван платен
годишен отпуск.
По делото се доказа, че дължимото обезщетение по чл. 22**, ал. 1 КТ
за 123 дни неизползван платен годишен отпуск през периода 26.08.2020 г. –
2**.10.2022 г. е в размер на 12887,32 лв., като ответникът не е заплатил
същата. Ищецът обаче претендира заплащане на сумата от 7**88,00 лева,
представляваща обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 112
работни дни през 2020 г., 2021 г. и 2022 г., поради което и предвид
установения в чл. 6 от ГПК принцип на диспозитивното начало съдът не може
да му присъди нещо повече от това, което иска да му бъде присъдено.
Следователно, предявеният иск с правно основание чл. 22**, ал. 1 КТ за
заплащане на сумата от 7**88,00 лева, представляваща обезщетение за
неизползван платен годишен отпуск за 112 работни дни през 2020 г., 2021 г. и
2022 г., се явява изцяло основателен и следва да бъде уважен.
По отношение на иска с правно основание чл. **9, вр. чл. **5 ЗЗД
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3123 лв.,
представляваща вземане за обезщетение за неимуществени вреди,
изразяващи се в болки, страдания, световъртеж, унижение, срам и
депресия, вследствие от виновно и противоправно поведение на
служители на ответника в периода 25.08.2022 г. – 08.09.2022 г., които
отказвали да допуснат ищеца на работа, държали се враждебно и го
тормозели психически, съдът намира следното:
За уважаване на този иск в тежест на ищеца е да докаже виновно и
противоправно поведение на служители на ответника, в причинна връзка с
което е претърпял посочените неимуществени вреди, а именно, че в периода
25.08.2022 г. – 08.09.2022 г., служители на ответника са отказвали да
допуснат ищеца на работа, държали са се враждебно и са го тормозели
психически, в резултат на което е претърпял болки, страдания, световъртеж,
унижение, срам и депресия.
В тежест на ответника е да обори законоустановената презумпция за
вина на служителите си.
Съдът приема, че ищецът не е доказал по делото пълно и главно
горепосочените предпоставки. Както се посочи по-горе, показанията на
15
свидетелката ** – * преразказват информация, която ищецът е споделял с нея,
поради което не могат да бъдат ценени от съда като достоверен и обективен
източник, от който да се направят изводи за действително осъществилите се
факти. Същевременно, по делото не са ангажирани каквито и да било други
доказателства, от които да се приеме, че в периода 25.08.2022 г. – 08.09.2022
г. служители на ответника са действали противоправно, като са се държали
грубо и враждебно с ищеца, в резултат на което са му причинили посочените
неимуществени вреди. Представените амбулаторни листове, с отразените в
тях констатации и поставените диагнози, макар и съставени в периода между
възстановяването на ищеца на работа и настоящото му уволнение, не могат да
обосноват извод, че се касае за противоправно увреждане на психиката и
здравето на ищеца от служители на **** „***“. Следва да се посочи, че
евентуалната по-голяма чувствителност и емоционалност на ищеца, начинът
му на възприемане на поведението на околните, ангажираността му с
учебната дейност и недоволството му от организацията и ръководството на
училището сами по себе си не могат да обосноват възникването на
отговорност за ответника по реда на чл. **9, вр. с чл. **5 ЗЗД. По делото
следваше да се докаже конкретно виновно и противоправно поведение на
определени служители на **** „***“, което поведение да е станало адекватна,
нормална и типична причина за претърпените от ищеца болки, страдания,
световъртеж, унижение, срам и депресия. По делото подобни факти не се
доказаха, поради което съдът приема, че искът с правно основание чл. **9, вр.
чл. **5 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3123 лв.,
представляваща вземане за обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи
се в болки, страдания, световъртеж, унижение, срам и депресия, вследствие
от виновно и противоправно поведение на служители на ответника в периода
25.08.2022 г. – 08.09.2022 г., които отказвали да допуснат ищеца на работа,
държали се враждебно и го тормозели психически, е неоснователен и следва
да бъде отхвърлен изцяло.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК право
на разноски в настоящото производство имат и двете страни, съразмерно на
уважената, респективно, отхвърлената част от предявените искове, като на
основание чл. 78, ал. ** ГПК ответникът има право на разноски и съразмерно
на частта от исковете, по които производството е прекратено. В
производството са предявени 12 първоначално обективно кумулативно
съединени искове, като един от тях е уважен изцяло, втори е изпратен по
подсъдност на СГС, четири са отхвърлени изцяло, а по шест производството е
прекратено. Следователно, ищецът има право на 1/11 част от сторените
разноски, а ответникът на 10/11 части.
Ищецът е представил доказателства за заплатен адвокатски хонорар в
размер на 600 лв., като съразмерно на уважената част от исковете му
ответникът следва да бъде осъден да му заплати сумата от 5**,5** лв.
Ответникът представя доказателства за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 1980,00 лв. с ДДС, като от представената фактура
от 20.02.2023 г. се установява, че процесуалният му представител – адвокат Я.
Я., е регистриран по ЗДДС. В проведеното на 15.0**.202** г. открито съдебно
заседание ищецът направи възражение с правно основание чл. 78, ал. 5 ГПК
за прекомерност на адвокатския хонорар. Това възражение съдът намира за
основателно. Съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1 от 09.07.200** г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела за отмяна на уволнение и
възстановяване на работа, възнаграждението е не по-малко от размера на
минималната месечна работна заплата за страната към момента на сключване
на договора за правна помощ или към момента на определяне на
възнаграждението по реда на чл. 2. Според § 2а от ДР на Наредбата за
16
регистрираните по ЗДДС адвокати дължимият данък върху добавената
стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и се счита за
неразделна част от дължимото от клиента адвокатско възнаграждение, като се
дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка върху добавената
стойност. Съгласно т. 16 от Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на
ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК Според Постановление на Министерски
съвет № 193 от 12 октомври 2023 г. за определяне размера на минималната
работна заплата за страната, считано от 1 януари 202** г. размерът на
минималната месечна работна заплата за страната е 933 лв., като при
начисляване на ДДС от 20% върху тази сума се получава сума в общ размер
от 1119,60 лв. При преценка извършената от процесуалния представител на
ответника работа, фактическата и правна сложност на делото и цената на
парично оценяемите искове, настоящият съдебен състав намира, че
адвокатското възнаграждение следва да бъде намалено до сума от 1**00 лв. В
тази насока съдебният състав съобрази приетите от СЕС разрешения в
Решение на СЕС, Втори състав от 25.01.202** г. по дело С*8/22. От тази сума,
съобразно отхвърлената част от исковете, респективно частта от исковете, по
които производството е прекратено, ответникът има право на разноски в
размер на 1273,86 лв., която сума ищецът следва да бъде осъден да му
заплати.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати в полза на бюджета и по сметка на С* сумата от 299,52 лв. по иска с
правно основание чл. 22**, ал. 1 КТ – ** % от уважената част от иска, както и
разноски за вещо лице по приетата в производството съдебно-счетоводна
експертиза в размер на 150,00 лв.
Така мотивиран, С*, II ГО, 160 състав
РЕШИ:
ОСЪЖДА, на основание чл. 22**, ал. 1 КТ, **** „***“, БУЛСТАТ: **,
с адрес: гр. **, ул. „***“ № 21 ДА ЗАПЛАТИ на В. Д. Ц., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, **** сумата от 7**88,00 лева, представляваща обезщетение
за неизползван платен годишен отпуск за 112 работни дни през 2020 г., 2021
г. и 2022 г., ведно със законна лихва върху горепосочената сума, считано от
19.12.2022 г. до окончателното изплащане на вземането.
ОТХВЪРЛЯ предявените от В. Д. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр.
София, **** против **** „***“, БУЛСТАТ: **, с адрес: гр. **, ул. „***“ №
21, обективно кумулативно съединени искове: 1/ с правно основание чл.
3****, ал. 1, т. 1 КТ за признаване за незаконно на прекратяването на
трудовото правоотношение между страните, извършено със Заповед № 0**65-
0**65 от 2**.10.2022 г. на работодателя **** „***“ и неговата отмяна; 2/ с
правно основание чл. 3****, ал. 1, т. 2 КТ за възстановяване на заеманата
преди прекратяване на трудовото правоотношение длъжност „****“ при
работодателя **** „***“; 3/ с правно основание чл. 3****, ал. 1, т. 3 КТ, вр. с
чл. 225, ал. 1 КТ за заплащане на сумата от 11502 лв., представляваща
обезщетение за оставане без работа поради незаконното уволнение за
периода от 2**.10.2022 г. – 2**.0**.2023 г.; **/ с правно основание чл. **9, вр.
чл. **5 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 3123 лв.,
представляваща вземане за обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи
се в болки, страдания, световъртеж, унижение, срам и депресия, вследствие
от виновно и противоправно поведение на служители на ответника в периода
25.08.2022 г. – 08.09.2022 г., които отказвали да допуснат ищеца на работа,
държали се враждебно и го тормозели психически.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, **** „***“, БУЛСТАТ: **,
с адрес: гр. **, ул. „***“ № 21 ДА ЗАПЛАТИ на В. Д. Ц., ЕГН **********, с
17
адрес: гр. София, **** сумата от 5**,5** лева, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред СРС, съразмерно на
уважената чат от исковете.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. ** ГПК, В. Д. Ц., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, **** ДА ЗАПЛАТИ на **** „***“,
БУЛСТАТ: **, с адрес: гр. **, ул. „***“ № 21 сумата от 1273,86 лева,
представляваща разноски за адвокатско възнаграждение в производството
пред СРС.
ОСЪЖДА **** „***“, БУЛСТАТ: **, с адрес: гр. **, ул. „***“ № 21
ДА ЗАПЛАТИ в полза на бюджета и по сметка на С*, на основание чл. 78,
ал. 6 ГПК, сумата от ****9,52 лева, представляваща разноски за държавна
такси и за вещо лице по съдебно-счетоводна експертиза в производството по
гр.д. № 68771/2022 г. по описа на СРС, II ГО, 160 състав, съразмерно на
уважената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
Препис от решението да се връчи на страните!
Съдия при С*: _______________________
18