Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 17.10.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Търговско отделение, VI – 17 състав, в
публично съдебно заседание на деветнадесети септември две хиляди и осемнадесета година в състав:
СЪДИЯ:
ДИЛЯНА
ГОСПОДИНОВА
при секретаря Антоанета Стефанова като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 1630 по описа на СГС за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е иск с правна квалификация чл. 60а, ал. 1, т. 2 от Закона за банковата
несъстоятелност /ЗБН/.
Ищците – синдиците на „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност, твърдят, че на 30.01.2008 г. е сключен договор за банков кредит между „К.т.б.“ АД и „Н.Б.А.“ ООД, в качеството му на кредитополучател, който е изменен и допълнен с подписани между същите страни 10 анекса. По силата на тази сделка на ответното дружество е предоставен кредит срещу поемане на насрещно задължение от кредитополучателя да върне получените парични средства. Към 17.06.2014 г. непогасеното задължение на ответника по този договор за заплащане на редовна главница възлиза на сума в размер от 1 000 000 лв., като страните по договора за кредит са подписали анекс № 10/ 17.06.2014 г., с който са постигнали съгласие, че кредитополучателят ще заплати на банката така дължимата сума на три вноски, както следва: сумата от 333 334 лв. е платима на 25.10.2014 г., сумата от 333 333 лв. е платима на 25.11.2014 г., а сумата от 333 333 лв. е платима на 25.12.2014 г. Ищците твърдят, че кредитополучателят не е погасил тези свои задължения нито на падежа, нито след това, поради което банката е предприела действия по предявяване на вземанията си по съдебен ред. Съществуването на вземане на банката към „Н.Б.А.“ ООД за получаване на сумата от 953 950 лв., представляваща неплатена главница по договора за банков кредит от 30.01.2008 г., е установено с влязло в сила решение – решение от 31.10.2016 г., постановено по т.д. № 6903/2015 г. по описа на СГС, VI -2 състав.
Ищците посочват, че към 29.01.2008 г. кредитополучателят „Н.Б.А.“ ООД е акционер в ответното дружество „С.П.“ АД, като притежава 100 броя акции с право на глас от неговия капитал. На 29.01.2008 г. общото събрание на акционерите на „С.П.“ АД е взело решение да бъде увеличен капитала на дружеството от 50 000 лв. на 3 000 000 лв. чрез издаване на нови 29 500 броя акции с номинал 100 лв., като всеки акционер има право да запише част от новите акции, които съответстват на дела му в капитала. „Н.Б.А.“ ООД е записало 5 900 броя обикновени поименни акции с номинал от 100 лв. Средствата за изплащане на номиналната стойност на така записаните акции са получени от това дружество по силата на описания договор за кредит от 30.01.2008 г. – на 30.01.2008 г. от „Н.Б.А.“ ООД е поискало от „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност да му предостави сума в размер от 595 000 лв. от отпуснатия кредит, която е предназначена за покупка на акции, като с преводно нареждане за кредитен превод бордеро № 92168/ 30.01.2018 г. част от тази сума в размер на 590 000 лв. е преведена по банкова сметка *** „С.П.“ АД с основание на плащането „увеличение на капитала“. С оглед на това ищците считат, че в полза на „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност е възникнало регламентираното в чл.60а, ал. 1, т. 2 ЗБН право да бъде върнато в масата на несъстоятелността на банката на това имущество, което третото лице „С.П.“ АД е получило и което е с произход банката по смисъла на това понятие, дадено в § 1, т. 7 от ДР на ЗБН, а именно на имущество, представляващо парична вноска в капитала на „С.П.“ АД в размер на 590 000 лв. Поради изложеното молят ответникът да бъде осъден да върне в масата на несъстоятелността на „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност /„КТБ” АД /н// на сума в размер на 590 000 лв., представляваща извършена от „Н.Б.А.“ ООД парична вноска в капитала на „С.П.“ АД. Претендират присъждане на направените в производството разноски.
Ответникът по иска - „С.П.“ АД, не заявява становище по неговата основателност.
Съдът, като прецени събраните по делото
доказателства и ги обсъди в тяхната съвкупност, както и във връзка със
становищата на страните и техните възражения, намира за установено
от фактическа и правна страна следното:
От изложените в исковата молба обстоятелства и формулирания петитум се установява, че предмет на делото е съществуването на специалното право, което е уредено в нормата на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН. В тази връзка, на първо място, настоящият съдебен състав ще се произнесе по въпроса какъв е характера на това право, предвидено в посочената законова норма, както и в полза на кой правен субект възниква то, като съобрази, че по този въпрос е формирана практика на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК - определение № 648 от 15.12.2017 г., постановено по ч. т. д. № 2209/ 2017 г. по описа на на ВКС, I т.о., определение № 358 от 30.07.2018 г., постановено по ч. т. д. № 983/ 2018 г. по описа на на ВКС, I т.о.
В чл. 60а, ал. 1 ЗБН е предвидено, че синдикът, временният синдик или фондът могат да предявяват искове пред съда по несъстоятелността за връщане на получено имущество с произход от банката срещу всяко трето лице в случаите, когато: 1. третото лице не е изпълнило насрещна престация или същата е на значително по-ниска стойност от полученото, или 2. полученото от третото лице е под формата на парична и/или непарична вноска в капитала му. Понятието „произход от банката”, използвано в чл. 60а, ал. 1 ЗБН, има легално определение, което е дадено в § 1, т. 7 от ДР на ЗБН, съгласно която норма произход от банката е всяко първоначално предоставяне от банката на парични средства и/или имуществени права на неин длъжник, включително и предоставените обезпечения, които в същия или в променен вид са станали част от патримониума на всяко трето лице, независимо от броя на междинните прехвърляния и правната им форма.
В цитираните определения на ВКС еднопосочно се приема, че регламентираното в чл. 60а, ал. 1 ЗБН право е облигационно, притезателно. То е право на вземане, което възниква на извъндоговорно основание срещу трето лице да върне в масата на несъстоятелността на банката, по отношение на която е открито производство по несъстоятелност, имущество, което чрез междинни прехвърляния, независимо от тяхната правна форма и вида му /същия или променен/, е преминало в патримониума на това трето лице, като първоначално това имущество е представлявало предоставени от банката парични средства или имуществени права, вкл. и предоставени обезпечения, на неин длъжник. С оглед на характера на това право, се налага изводът, че искът, с който то се упражнява пред съда е осъдителен.
Доколкото разпоредбата на чл. 60а ЗБН, в която е регламентирано съществуването на описаното притезателно право и е предвиден реда за предявяване на иска, с който то може да бъде упражнено, са в раздел III на закона, чието заглавие е „Попълване на масата на несъстоятелността”, а и предвид факта, че с предявяване на иска по чл. 60а ЗБН се цели да бъде върнато имущество, което е с произход средства, предоставени от банката, по отношение на която е открито производство по несъстоятелност, то съдът намира, че този иск е такъв за попълване на масата на несъстоятелността на банката. Всички искове за попълване на масата на несъстоятелността, както в общата търговска несъстоятелност по ТЗ, така и в специалната банкова несъстоятелност по ЗБН, имат за цел да бъде постигнато пълно и справедливо удовлетворяване на всички кредитори на несъстоятелността. С оглед на това и всички права, които е предвидено да възникват по силата на закона, за да бъде упражнена тази цел, са такива, които защитават интересите на кредиторите на несъстоятелния длъжник, а не на самия длъжник. Точно тези интереси се цели да бъдат защитени и с регламентираното в чл. 60а, ал. 1 ЗБН притезателно право, което се упражнява чрез осъдителен иск, предявен пред съда по несъстоятелността на банката. Това е основание да се приеме, че титуляр на посоченото облигационно право не е самата банка като отделен правен субект, участник в търговския оборот, която не е обвързана с каквито и да било правоотношения с лицето, което е предвидено, че е длъжник по това притезание, а и след откриване на производство по несъстоятелност по отношения на банката е невъзможно тя да бъде оздравена и да продължи да съществува като правен субект, тъй като това производство има за цел единствено да осигури във възможно най-кратък срок справедливо удовлетворяване на вложителите и другите кредитори на банката /чл. 2 ЗБН/. То възниква в полза на масата на несъстоятелността на банката и в резултат на упражняването му определено имущество, което е придобито на правно основание от трето лице, ще се счита спрямо кредторите на банката за част от масата на несъстоятелността и към него ще може да бъде насочено универсалното принудително изпълнение по ЗБН, за да бъдат удовлетворени кредиторите на несъстоятелността, с което да се изпълни целта на производството по ЗБН. В този смисъл е произнасянето на ВКС в определение № 358 от 30.07.2018 г., постановено по ч. т. д. № 983/ 2018 г. по описа на ВКС, I т.о.
В законодателната уредба на несъстоятелността, включително и специалната такава на банка, основното средство, което е предвидено в закона и чрез което се постига попълване на масата на несъстоятелността, е регламентиране на специални преобразуващи права, които възникват за кредиторите на несъстоятелността да искат от съда спрямо тях да бъдат обявени за относително недействителни определени действия и сделки, извършени от длъжника, по силата на които той се е разпоредил с притежавано от него имущество. Тези права се упражняват пред съда чрез предявяване на конститутивен иск, при уважаване на който се счита, че имуществото, което е било предмет на атакуваните разпоредителни действия и сделки, се счита за част от масата на несъстоятелността и може да бъде осребрено, за да могат от него да се удовлетворят всички кредитори на длъжника с приети вземания. За да бъде изпълнена тази цел в закона е предвидено, че като последица от уважаване на такъв иск възниква материалното право да се иска връщане в масата на несъстоятелността на даденото от длъжника по обявената за относително недействителна сделка или действие.
При тълкуване на разпоредбата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН се налага изводът, че въведеното с нея право не е подчинено на тези принципи. Това е така, тъй като с него се допуска да не бъдат зачетени последиците на сделки и действия за разпореждане с имущество, което има произход от банката, които не са сключени от несъстоятелния длъжник, в случая банката, а от длъжници на банката. Освен това в нормата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН не е предвидено, че описаните в две точки разпоредителни по своя характер сделки с имущество, което е с произход от банката, ще се считат за относително недействителни спрямо кредиторите на несъстоятелността, нито пък, че това трябва да бъде постановено от съд по предявен конститутивен иск, какъвто е принципа, и едва след неговото уважаване лицето, което притежава това имущество да бъде осъдено да го върне в масата на несъстоятелността, за да послужи за удовлетворяване на кредиторите. В чл. 60а, ал. 1 ЗБН е предвидена възможност директно да бъде предявен иск за връщане на имущество с произход банката в масата на несъстоятелността, като с това реално се постига непротивопоставимост спрямо кредиторите на несъстоятелността на извършени сделки на разпореждане от длъжник на банката с този вид имущество. С оглед на това и за да свърже разпоредбата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН с някакви съществуващи правни приниципи в законодателството на Република България ВКС приема в определение № 358 от 30.07.2018 г., постановено по ч. т. д. № 983/ 2018 г. по описа на на ВКС, I т.о., че предявяването на иска по чл. 60а, ал. 1 ЗБН е обусловено от прогласена от законодателя относителна недействителност спрямо кредиторите на несъстоятелността на банката на всички сделки, които са извършени преди откриване на производство на несъстоятелност по отношение на банката, които имат за предмет имущество с произход от банката, когато се установи, че са налице предпоставките, посочени като алтернативни в чл. 60а, ал. 1, т. 1 и т. 2 ЗБН, т.е. относителната недействителност на тези сделки не настъпва като последица от уважен конститутивен иск, а по силата на закона.
На следващо място, всички фактически състави на уредените в ТЗ и ЗБН отменителни искове, с които се упражняват определени предвидени в закона права да се иска от съда да обяви извършени от длъжника действия и сделки за относително недействителни, почиват на принципа, че тези действия и сделки са противоправни, тъй като с тях се увреждат кредиторите на несъстоятелността. Увреждане е налице, когато срещу даденото по тях длъжникът не е получил нищо, както е при безвъзмездните действия и сделки, или когато длъжникът е получил насреща имуществено право, което не е еквивалентно по стойност с това, което се е разпоредил, както и при други сделки, при които се намалява или затруднява възможността на кредиторите на несъстоятелния длъжник да се удовлетворят от неговото имущество. Следователно, винаги, когато в закона е предвидено, че за определени лица в производство по несъстоятелност на един търговец, включително и на банка, възниква правото да искат от съда да признае, че определени действия или сделки, извършени от длъжника, при които трети лица са придобили определени права, са относително недействителни се изисква да има определена недобросъвестност, която се изразява в това, че тези действия и сделки са направени, за да се увредят кредиторите на несъстоятелността. Наличието на недобросъвестност в поведението на страните по една сделка е елемент и от фактическите състави на относителната недействителност, уредени в общите правни норми- напр. чл. 135 ЗЗД. Основният принцип, който е залегнал в законодателството в Република България е че правният ред не допуска да не бъдат зачетени правните последици на една сделка, която е породила права за определени лица, тогава, когато при сключването й страните са действали правомерно, т.е. когато липсва противоправно поведение на който и да е от съдоговорителите, когато в резултат от нея не се увреждат правата и интересите на който и да е правен субект, както и когато нейното сключване не противоречи на правна норма /това се отнася освен за уредената в него относителна недействителност на определени действия и сделки, а и в хипотезите на нищожност и на унищожаемост на сключени сделки/.
В хипотезата на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН, обаче, се допуска да не бъдат зачетени последиците на извършена не от самата банка, по отношение на която е открито производство по несъстоятелност, а от неин длъжник, сделка по извършване на парична или непарична вноска в капитала на едно търговско дружество със средства, които са с произход от банката, без това да е поставено в зависимост от настъпването на каквото и да е обстоятелство и без да е поставено като условие да е налице недобросъвестно поведение от която и да е от страните по материалното правоотношение, което възниква по повод на осъществяването на тази сделка, нито пък се изисква да е налице установяване на факта на увреждане на кредиторите на несъстоятелността в резултат от нейното извършване.
По принцип се приема, че при сключване на безвъзмездни сделки винаги е налице увреждане на кредиторите на един правен субект, тъй като в резултат на тяхното извършване той намалява имуществото си, което служи за удовлетворяване на всички негови кредитори, поради което и когато в закона е уредено правото на определени лица да поискат обявяване на такива сделки за относително недействителни, фактическият състав, при който то възниква не включва други елементи освен установяване сключването на такава сделка. Извършването на парична и на непарична вноска в капитала на едно търговско дружество, обаче, не е безвъзмездна сделка. Тя има възмезден характер, тъй като в резултат на нейното осъществяване се получава разместване на блага в имуществената сфера на вносителя – той се разпорежда с притежаваното от него до този момент имуществено право върху пари, вещ или вземане, което преминава в патримониума на дружеството, като също така по силата на тази сделка вносителят получава друго имуществено право – неговото имущество се увеличава с придобитите срещу извършената вноска дялове или акции от капитала на дружеството. В тази насока е и практиката на ВКС, постановена по ред на чл. 290 ГПК, касаеща характера на сделката по извършване на непарична вноска в капитала на едно дружество - Решение № 122/ 21.07.2016 г., постановено по т.д. № 3484/2014 г. по описа на ВКС, ІІ т.о. Възмездния характер на действието по извършване на парична и непарична вноска в капитала на едно дружество означава, че само от неговото осъществяване не може да се направи извод, че то уврежда кредиторите на вносителя, а още по-малко пък че има увреждащ характер и за кредиторите на несъстоятелността на банката, на която вносителят е длъжник.
С оглед горното, трябва да се заключи, че с чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН в закона е предвидено в полза на масата на несъстоятелността на една банка, по отношение на която е открито производство по несъстоятелност, т.е. в полза на кредиторите на несъстоятелността, да възниква едно право, което води до незачитане на правните последици на възмездно осъществени не от самата банка, а от нейни длъжници сделки и то без да бъде въведена като предпоставка за това установяването на недобросъвестно поведение на някоя от страните по тези сделки или установяването на увреждане на кредиторите на несъстоятелността на банката. Тази норма очевидно създава привилегия без аналог в правната система на Република България, поради което и съдът трябва да се произнесе дали не противоречи на норма от по-висш порядък, сред които са разпоредбите на международните договори, ратифицирани по конституционен ред, обнародвани и влезли в сила за Република България, както и нормите на правото на Европейския съюз, които имат предимство пред тези норми на вътрешното законодателство, които им противоречат / чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България/.
В тази връзка съдът съобразява на първо място разпоредбата на чл. 1 от Протокол № 1 към Европейската конвенция за правата на човека /ЕКПЧ/, в която е предвидено, че всяко физическо или юридическо лице има право мирно да се ползва от своите притежания, както и че никой не може да бъде лишен от своите притежания освен в интерес на обществото и съгласно условията, предвидени в закона и в общите принципи на международното право. В нормата е посочено още, че предвиденото с нея не накърнява по никакъв начин правото на държавите да въвеждат такива закони, каквито сметнат за необходими за осъществяването на контрол върху ползването на притежанията в съответствие с общия интерес или за осигуряване на плащането на данъци или други постъпления или глоби.
С извършването на парична и на непарична вноска в капитала на едно търговско дружество вносителят се разпорежда със свое имуществено право, което от този момент става притежание на търговското дружество, в което вносителят придобива участие, т.е. последното придобива в свое притежание пари или правото на собственост върху някаква вещ или вземане. При прилагане на принципа, регламентиран в чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ, трябва да се приеме, че правният ред на Република България трябва да осигурява възможност на това търговско дружество, в чийто капитал е направена вноската, да се ползва свободно от придобитите от него права, като не трябва да допуска възможност то да бъде лишено от притежаването на придобитото от него имуществено право, освен ако това не е в интерес на обществото. С разпоредбата на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН, обаче, се постига именно такова лишаване на едно търговско дружество от придобитото от него по силата на валидно правно основание право върху определени парични средства, вещи или вземания, като това не е предвидено като санкция за определено негово недобросъвестно поведение, а напротив то се лишава от своето право дори и в случаите, когато е било напълно добросъвестно при неговото придобиване. Това лишаване от собственост върху пари, вещи, вземания на едно добросъвестно лице, не е предвидено в закона за осигуряване на определен обществен интерес, какъвто би могъл да бъде и този да не се допуска придобиване на права от недобросъвестни лица и в резултат на тяхно неправомерно поведение, каквато цел ен се преследва с разпоредбата на чл. 60а, ал. 1 ЗБН. То цели да обезпечи интереса на определени частни субекти, каквито са кредиторите на несъстоятелността на една банка, които чрез него ще постигнат по-пълно удовлетворяване на своите вземания в откритото производство по несъстоятелност. Това е частен интерес, който не е с обществена значимост.
В практиката на ЕСПЧ по прилагане на чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ е подробно разяснено, че лишаването от притежание е в интерес на обществото и е допустимо само тогава, когато предприетата мярка е правомерна и съразмерна на преследваната цел с обществено значение /решение от 22.09.1994 г. на ЕСПЧ по делото Hentrich v France/, като трябва да съществува пропорционалност между използваната мярка и целта, чието постигане се търси чрез прилагането й /решение от 21.02.1986 г. по делото James and Others v UK/. При прилагане на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН, която разпоредба по своя характер представлява предвидена в закон мярка, с която едно лице се лишава от придобито от него на годно правно основание имуществено право, не се постига съразмерност между предприетата мярка и постигнатата цел. Това е така, тъй като при нейното прилагане се стига до лишаване на едно лице, което може да е действало напълно добросъвестно, от право, като се цели да се осигури имущество за удовлетворяване на кредиторите на една банка, като се заобиколи редът, по който в законодателство на Република България е предвидено да става това, а именно банката да събере своите вземания от нейните длъжници, които в общия случай произтичат от сключени договори за кредит, или доброволно или по съдебен ред, включително и чрез провеждане на принудително изпълнение за това. Вместо този ред, обаче, в закона се предвижда друг, който е по пряк и не включва предприемане на действия срещу длъжника на банката, а срещу едни трети лица, с които банката никога не е влизала в никакви правоотношения – те са съконтрахенти на длъжниците на банката, и то като им се отнемат права, придобити на годно основание. Това е абсолютно недопустимо, не е съразмерно на преследвания интерес – да бъдат удовлетворени кредиторите на несъстоятелността, който по своя характер не е обществен интерес, а е частен такъв. Ето защо се налага правният извод, че чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН нарушава чл. 1 от Протокол № 1 към ЕКПЧ и не следва да се прилага от националния съд и той не може да приеме, че по силата на тази норма са се породили права за кредиторите на „КТБ” АД /н/, които се предявени пред съда с осъдителния иск, за разглеждане на който е образувано настоящото производство.
Освен горното, трябва да се посочи, че съдът счита, че чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН противоречи и на друга разпоредба, която е част на правото на Европейския съюз, а именно на чл. 63, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз.
Принципът за върховенство на разпоредбите на правото на Европейския съюз /ЕС/ над националните законодателства на държавите - членки е формулиран и развит в практиката на Съда на ЕС - решение по дело Van Gend en Loos, решение по дело С-64, Flaminio Costa c/ E.N.E.L. С решение от 9 март 1978 г. по дело С-106/77, Simmenthal S., съдът се произнася, че в рамките на своята компетентност националният съд, натоварен с прилагането на нормите на общностното право, е длъжен да гарантира пълното действие на тези норми, като при необходимост по собствена инициатива оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, дори последваща, която им противоречи, без да е необходимо да изисква или да изчаква отмяната на такава разпоредба по законодателен или друг конституционен ред. В същото решение е развит и принципът за директен ефект на нормите на правото на ЕС, които предоставят на частноправните лица в държавите - членки субективни права, защитими пред съда. В тази насока се е произнесъл ВКС по ред на чл. 290 ГПК с Решение № 147 от 27.01.2016 г., постановено по т. д. № 3013/2013 г. по описа на ВКС, II т.о.
В цитираното решение на ВКС е посочено още, че съгласно практиката на Съда на ЕС /решение от 14 декември 1995 г. по дело С-163, Sanz de Lera/, нормата на чл. 63, § 1 от Договора за функциониране на Европейския съюз /ДФЕС/ е норма на правото на ЕС, която има директен ефект и това позволява пред националния съд да се прави позоваване на нея, което може да доведе до неприложимост на национални норми, които й противоречат. Ето защо и настоящият съдебен състав е длъжен да извърши проверка дали нормата на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН не нарушава посочената разпоредба, която е част от правото на ЕС.
В чл. 63, § 1 ДФЕС е предвидено, че всички ограничения върху движението на капитали между държавите - членки и между държавите - членки и трети страни се забраняват, като съгласно чл. 65, § 1, б. „б” ДФЕС налагането на ограничения е допустимо само, когато се налага държавите - членки да вземат мерки, които са оправдани от съображения за обществен ред или обществена сигурност. В Решение № 147 от 27.01.2016 г., постановено по т. д. № 3013/2013 г. по описа на ВКС, II т.о. е анализирана практика на Съда на ЕС и е посочено, че в нея се приема, че понятието „движение на капитали” по смисъла на чл. 63, § 1 ДФЕС, което не е определено в ДФЕС, трябва да се дефинира като се използва номенклатурата на движенията на капитали, която се съдържа в приложение І към Директива 88/361/Е. на Съвета от 24 юни 1988 г. за прилагане на чл. 67 ДФЕС, и да се приеме, че движения на капитали по смисъла на посочената норма са т. нар. преки инвестиции, а именно всички видове инвестиции на физически или юридически лица, които служат за установяване или поддържане на трайни и преки връзки между лицето, което предоставя капитала, и предприятието, на което този капитал се предоставя за извършване на стопанска дейност, като в случаите на участието в нови или съществуващи предприятия установяването или поддържането на трайни икономически връзки предполага, че по силата на разпоредбите на националните законодателства относно акционерните дружества или на други разпоредби, притежаваните от акционера акции му позволяват да участва ефективно в управлението на дружеството или в контрола върху него. В решение от 4 юни 2002 г. по дело Комисия/Франция, С-483/99 г., R., решение от 4 юни 2002 г. по дело Комисия/П., С-367/98, R., решение от 13 май 2003 г. по дело Комисия/Обединено кралство, С-98/01, R., решение от 2 юни 2005 г. по дело Комисия/Италия, С-174/04, R., Съда на ЕС е уточнил, че що се отнася до инвестициите, за „ограничения” по смисъла на чл. 63, § 1 ДФЕС следва да се считат националните мерки, които могат да възпрепятстват или ограничат придобиването на акции или дялове от въпросните предприятия или да възпрат и разубедят инвеститорите от други държави - членки да инвестират в техния капитал.
Участието на едно лице в капитала на едно търговско дружество чрез придобиване от него на дялове или акции в зависимост от правноорганизационната му форма му дава правото да участва в управлението на това дружество, съразмерно на неговия дял в капитала. Участието в управлението, от своя страна, включва и възможността за едно лице чрез упражняване на правото на глас в общото събрание на съдружниците или акционерите в дружеството да въздейства върху решенията, свързани с управлението и с разпореждането с имуществото на дружеството, по начин, който да гарантира ефективността на стопанската дейност и реализирането на положителни резултати от нея. Ето защо трябва да се приеме, че участието в капитала на търговското дружество представлява форма на инвестиция, предназначена да осигури възможност на инвеститора да се ползва от положителните икономически резултати, постигнати при осъществяване на стопанската дейност на дружеството. В този смисъл също е налице произнасяне на ВКС в цитираното решение.
За да се отговори на въпроса дали разпоредбата на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН ограничава извършването на инвестиции под формата на придобиване на дялове или акции от капитала на едно търговско дружество, трябва да се разгледа какъв ефект би имала тя за всеки един от членовете в това дружество, които са освен лицето, извършило парична и непарична вноска в капитала и всяко друго лице, което е придобило дялове или акции от капитала. При упражняване на правото, предвидено в чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН, се стига до там, че за дружеството по силата на закона възниква задължение да предаде на масата на несъстоятелността на една банка част от своето имуществото, което е това, което е било предмет на направената вноска – парични средства, вещи и/или вземания. С изпълнението на това задължение се намалява неговото имущество, което служи за осъществяване на стопанска дейност, от която собствениците на капитала реализират печалба, което особено в случаите, в които размерът на тази вноска в капитала, която има произход парични средства, отпуснати от несъстоятелната банка, може да доведе до значителни затруднения в търговската дейност на дружеството, е много голям, до невъзможност то да изпълнява всички свои задължения като дори може да се стиге и до състояние на неплатежоспособност. По този начин се получава пълно незачитане на интересите на лицата, които са инвестирали в придобиване на участие в капитала на такова едно търговско дружество, като същевременно се дава защита на друг частноправен интерес, какъвто е този на кредиторите на несъстоятелната банка и то като се отнема имущество от едно юридическо лице, което няма и не се изисква да е имало никакви отношения с банката, която е длъжник по вземанията на кредиторите. Освен това, както беше посочено, възникването на задължението за юридическото лице да върне получено на правно основание от него имущество, не е поставено в зависимост от никакви условия, включително от наличие на недобросъвестно поведение на лицето, извършващо парична или непарична вноска в капитала или пък на дружеството, което приема имуществото, което е предмет на вноската. То възниква ако имуществото предмет на вноската е с произход от банката и от момента, в който по отношение на тази банка се открие производство по несъстоятелност. Ето защо и за един инвеститор е абсолютно непредвидимо дали и кога ще възникне такова задължение, защото то може да се случи винаги, когато по отношение на една банка в Република България се открие производство по несъстоятелност и се установи, че имуществото, което е било предмет да извършена в миналото вноска в капитала на едно търговско дружество, е с произход от тази банка. Тази несигурност е по естеството си такава, която да възпре или най-малкото да разколебае значително един инвеститор от държава-членка да инвестира в страната чрез придобиване на участие в едно търговско дружество.
С оглед на това трябва да се приеме, че разпоредбата на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН представлява предвидена в националното право мярка, която е създадена в защита не на не на обществен интерес, а на отделни частни интереси, като дава напълно безусловна привилегия на определени частноправни субекти, и която би възпрепятствала и разубедила инвеститорите от други държави - членки да инвестират като придобият дялове или акции от капитала на търговски дружества, в които е направена парична или непарична вноска с имущество, което има за произход банка, по отношение на която е открито производство по несъстоятелност. Следователно тази мярка ограничава свободното движение на капитали между държавите-членки и между държавите членки и трети страни и нейното предвиждане в правото на Република България с нормата на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН противоречи на чл. 63, § 1 ДФЕС, като не е налице и изключението, предвидено в чл. 65, § 1, б. „б” ДФЕС. Това означава, че за националния съд, какъвто е СГС, е недопустимо да прилага посочената разпоредба, предвидена в ЗБН.
След като нормата на чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН не може да се приложи от съда, то трябва да се заключи, че въз основа на нея в полза на масата на несъстоятелността на „КТБ” АД /н/ не може да възникне претендираното с предявения осъдителен иск право да получи от търговското дружество „С.П.“ АД сума в размер на 590 000 лв., представляваща извършена от „Н.Б.А.“ ООД парична вноска в неговия капитал.
По присъждане на направените по делото разноски:
От страна на ответника по молбата не е направено искане за присъждане на направените разноски, поради което съдът не дължи произнасяне по тях.
На основание чл. 60а, ал. 2, изр. 2 ЗБН дължимата за предявяване на иска държавна такса в размер на 23 600 лв. трябва да се събере от масата на несъстоятелността на „КТБ” АД /н/.
Така мотивиран Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от синдиците на „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност, с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:***, срещу „С.П.“ АД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, иск с правно основание чл. 60а, ал. 1, т. 2 ЗБН за осъждане на „С.П.“ АД да върне в масата на несъстоятелността на „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност сума в размер на 590 000 лв. /петстотин и деветдесет хиляди лева/, представляваща извършена от „Н.Б.А.“ ООД парична вноска в капитала на „С.П.“ АД.
ОСЪЖДА на основание чл. 60а, ал. 2, изр. 2 ЗБН „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност, с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати по сметка на Софийски градски съд сума в размер на 23 600 лв. /двадесет и три хиляди и шестстотин лева/, представляваща дължима държавна такса за разглеждане на предявения иск, от предварителното заплащане на която ищците са освободени, която сума трябва да се събере от масата на несъстоятелността на „К.т.б.“ АД - в несъстоятелност.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски апелативен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: