Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 26.07.2019
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно
заседание на седми юни две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ПЕТЪР САНТИРОВ
мл. с. БИЛЯНА КОЕВА
при участието на секретаря Елеонора Г., като
разгледа докладваното от съдия Иванка Иванова гр. д. № 16312 по описа за 2018 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 267 ГПК
С решение № 430931/15.06.2018 година, постановено по
гр. д. № 50776/2016 по описа на СГС, III ГО, 81 състав, „Р.Б.“ ЕООД е
осъден да заплати на „Т.Г.“ ООД, на основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. с чл.232, ал.2 ЗЗД, сумите както следва: сума в размер
на 17 280 лв., представляваща
неплатени наемни вноски по договор за наем от 01.09.2015 г. за периода от
01.11.2015 г. до 29.08.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на предявяване на исковата молба – 08.09.2016 г. до
окончателното плащане на сумите, както и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сума в размер на 698, 94 лв., представляваща
лихва за забава на всяка една от вноските от момента на забавата (16-то число на всеки месец) до датата на предявяване на исковата молба. Ответникът е осъден да
заплати сумата от 1 291, 20 лева, представляваща направени разноски по делото,
на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Срещу постановеното съдебно решение е
депозирана въззивна жалба от ответника „Р.Б.“ ЕООД, с
която го обжалва изцяло. Излага съображения, че обжалваното решение е необосновано
и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Счита,
че първоинстанционният съд не е обсъдил ангажираните
по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, както и не е обсъдил
доводите му, релевирани в становище от 28.02.2017 г.
Съдът неправилно е приел, че ищецът е доказал наличието на валидно наемно
правоотношение за процесния период, тъй като договорът
за наем е прекратен още към м.03.2016 г. Позовава се на неизпълнение на
основното задължение на наемодателя по договора за наем да предаде вещта в
състояние отговарящо на уговореното ползване и да обезпечи нейното спокойно
ползване. От предоставените доказателства по делото се установява, че на
управителя на дружеството – жалбоподател, е отказан достъп до помещенията на
наетия обект, като по този начин наемодателят самоволно си е върнал наетата
вещ. В тази насока са показанията на М.Д.– охранител на наетия обект, които са
дадени в хода на досъдебното производство. Макар последният да не е разпитан по
делото, показанията му следва да се ценят, тъй като са дадени пред орган на
полицията, поради което счита, че същите следва да се приемат като достоверни и
да се кредитират от съда. Вместо това с обжалваното решение материалите от
прокурорската преписка са изцяло игнорирани и не са обсъдени в мотивите на
обжалваното съдебно решение. Същевременно прокурорската преписка е била приета
като доказателство по делото. Твърди, че ищецът е отдал процесното
помещение под наем за ползване от трето лице, поради което не дължи плащане на претендирания наем. Това обстоятелство е установено от
материалите, съдържащи се в прокурорската преписка, както и от представените с
молби от 22.06.2017 г. и от 27.06.2017 г. писмени доказателства. Неизпълнението
на задължението на наемодателя по чл.228 ЗЗД води до недължимост
на уговорения наем. Излага съображения, че неправилно решаващият съд не е разгледал
релевираните от него възражения за прихващане на дължимия наем и внесения
депозит. По делото са ангажирани доказателства в тази насока, както и срокът по
чл.131 ГПК не преклудира правото на ответника да
оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както и да изрази
становище по представените от ищеца доказателства. Счита, че размерът на
лихвата за забава е следвало да се определи по вариант 2 от заключението на
вещото лице по изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза. Същевременно
СРС не е изложил съображения в тази насока. Моли съда да отмени обжалваното
решение, като отхвърли изцяло предявени иск и му присъди сторените по делото
разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „Т.Г.“ ООД, с който я оспорва.
Излага съображения че обжалваното решение е правилно и законосъобразно.
Решаващият съд е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на
страните. Също така е събрал поисканите от страните доказателства. Посоченото
от жалбоподателя досъдебно производство не е приключило към момента. Свидетелят
Б.Д.е бил разпитан от СРС и е дало показания, че не е възпрепятстван достъпът
на ответника до имота. Показанията на М.Д.счита, че не следва да се кредитират
като достоверни и относими съм спорния казус.
Възраженията на ответника, че наетият имот е отдаден на трето лица, се останали
недоказани по делото. Счита, че изводите на СРС относно направеното от
ответника възражение за прихващане, че са правилни и законосъобразни. Моли съда
да потвърди обжалваното решение и да му присъди сторените по делото разноски.
Съдът, след като прецени представените по делото
доказателства и обсади доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
СРС е сезиран с иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Ищецът твърди, че на 01.09.2015 г. е сключил с ответника
договор за наем на помещение с отделен вход, находящо
се в гр. Нови Пазар, ул. „Цар Освободител“, което да бъде ползвано за целите на
основната дейност на наемателя – производство и търговия на изделия от
порцелан, предназначени за домакинска употреба, декорация върху тях, стъклени
такива, както и всякакви други дейности, свързани и съпътстващи производствения
и търговските процеси. Дължимият месечен наем за първите 3 месеца възлиза на
900 лв. без ДДС, след което – 1 500 лв. без ДДС. Наетият обект е предоставен
на ответника, за което е съставения на 01.09.2015 г. приемо
– предавателен протокол. По силата на чл.3.1 от договора ответникът се е
задължил да заплаща месечна наемна цена в срок до 15 – то число на текущия
месец. Твърди, че ответникът е платил месечна наемна цена само за първите два
месеца – м.09.2015 г. и м.10.2015 г. Моли съда да постанови решение, с което да
осъди ответника да му заплати сумата от 17
280 лв. – наем за периода 01.11.2015 г. – 29.08.2016 г., ведно със
законната лихва, считано от момента на завеждане на делото до окончателното
изплащане, сумата от 698, 94 лв. – лихва за забава от 16-то число на текущия
месец на всяка една от вноските до завеждане на делото. В обстоятелствената
част на исковата молба ищецът е уточнил претендираната лихва върху всеки един
месечен наем за съответния период на забавата.
В срока по чл.131 ГПК не е постъпил по делото писмен
отговорна исковата молба от ответника. Преди провеждане на първото редовно
открито съдебно заседание – на 28.02.2017 г., ответникът е депозирал молба –
становище, с която оспорва предявения иск. Твърди, че претендираният
от ищеца наем за м.11.2015 г. – м .01.2016 г. е заплатен от ответното
дружество. За остатъка от исковия период м.02.2016 г. – м.08.2016 г. счита, че
не дължи наем, тъй като ищецът не е изпълнявал основното си задължение да
предаде вещта в състояние, отговарящо на уговореното ползване и да обезпечи
нейното спокойно ползване. Също така помещението е отдадено под наем на трето
лице. От момента на сключване на договора за наем ответникът никога не е
ползвал наетия имот. Ищецът е отказал да му съдейства да извърши необходимите
ремонтни дейности в наетото помещение с цел същото да бъде използвано за
уговореното предназначение. В средата на м.03.2016 г. ищецът без предварително
уведомление самоволно е върнал наетата вещ. Пред входа на наетото помещение е
била поставена охрана, като достъпът на управителя на ищцовото
дружество и неговите служители бил строго забранен. След като ищецът не е изпълнил
основното си задължение по договора за наем, счита, че не му дължи уговорената
наемна цена. В условията на евентуалност е направил възражение за прихващане
със сумата от 3 000 лв. – внесен
депозит. Моли съда да отхвърли предявения иск, като му присъди сторените по
делото разноски.
На 01.09.2015 г. между страните в производството е
сключен договор за наем, по силата на който „Т.Г.“ ЕООД – наемодател е
предоставил за временно и възмездно ползване на „Р.Б.“ ЕООД – наемател,
помещение с отделен вход с обща площ от 400 кв. м., находящо
се с административен адрес гр. Нови Пазар, ул. „******. Страните са се
съгласили, че наетият недвижим имот ще се ползва за целите на основната дейност
на наемателя: производство и търговия на изделия от порцелан, предназначен за домакинска
употреба, декорация върху тях, а така също и върху стъклени такива, както и всякакви
други дейности, свързани и съпътстващи производствения и търговски процеси. В
клаузата на чл.2 от договора страните са уговорили, че наемателят ще заплаща на
наемодателя наем в размер на 900 лв. месечно без ДДС за първите три месеца от
действието на договора, а след изтичането им – по 1 500 лв. без ДДС.
Уговореният наем се заплаща в срок до 15-то число на текущия месец. Наемателят
с е задължил да заплати два депозита в размер на месечния наем – 3 000
лв., в срок до 10.09.2015 г. Депозитът за консумативи – ел. енергия и вода, в
размер на средномесечното потребление на наемателя ще
бъде преведен след 3 – месечно потребление или в срок до 15.12.2015 г. Сумите
за месечния наем и консумативи се превеждат по банков път по посочена в
договора банкова сметка. ***ини и влиза в сила от
деня на подписването му от двете страни. В клаузата на чл.11 от договора
страните са постигнали съгласие, че при условие, че наемателят не издължава
дължимите суми за наем и консумативи за ползвания от него недвижим имот за
повече от 2 месеца, договорът се прекратява и се пристъпва към изваждане от
имота.
На 01.09.2015 г. страните по договора са подписали приемо – предавателен протокол, в който е описано
състоянието на наетото помещение, както и необходимите ремонтни дейности, които
наемателят следва да извърши във връзка с ел. инсталацията в помещението, В и
К, противопожарната инсталация и газифициране на помещението.
На 17.09.2015 г. ответникът е наредил плащане в полза
на ищеца на сумата от 3 000 лв. – депозит по договор за наем.
На 20.05.2016 г. ответникът е депозирал в РП – гр.
Нови Пазар жалба срещу ищеца, в която твърди, че до момента ищецът не му е
съдействал за снабдяване с необходимите документи за извършване на уговорените
в приложение № 1 към договора СМР. До момента не е ползвал наетото помещение и
не е извършвал дейност в него. В следата на м.03.2016 г. достъпът до наетото
помещение е ограничен, поради което няма достъп и до монтираното в него
оборудване.
Във връзка с постъпилата жалба е образувана пр. пр. №
508/2016 г. по описа на НПРП срещу неизвестен извършител за престъпление по
чл.206, ал.1 НПК.
Представена е кореспонденция от ответника до ищеца
относно състоянието на отдаденото под наем помещение, както и неосигурения
достъп до него.
Ответникът е отправил до ищеца възражение – покана,
получена на 21.03.2017 г., с което го уведомява, че не дължи заплащане на
кумата то фактура № 103/13.03.2017 г., издадена от ищеца, тъй като договорът за
наем от 01.09.2015 г. е отдавна прекратен. Без наличие на основателни причини
ищецът е преустановил изпълнението на задължението си по чл.1 от договора,
което прави използването на имота напълно невъзможно, както и от помещението са
изнесени строителни материали, наето производствено оборудване и други вещи, за
което са сезирани компетентните органи.
С отговор – възражение, връчено по пощата на
25.05.2017 г., ответникът е оспорил задължението си по фактура № 105/12.04.2017
г. по същите съображения
С отговор – възражение, връчено на 21.06.2017 г. ответникът
е оспорил задължението си по фактура № 109/12.06.2017 г. поради разваляне на
договора от средата на м.03.2016 г.
От заключението на вещото лице по изслушаната пред СРС
съдебно –счетоводна експертиза се установява, че в ответното дружество са
осчетоводени неплатени фактури № 62/02.11.2015 г.; № 68/04.12.2015 г. и №
71/06.01.2016 г. Не са осчетоводени претендираните
фактури за периода м.02.2016 г. – м.08.2016 г. На 03.09.2016 г. е платена
сумата от 1 080 лв. по фактура № 55/01.09.2015 г., а на 02.11.2015 г. е
платена сумата от 1 0 80 лв. по фактура № 58/02.10.2015 г. На 17.09.2015 г. е
платен депозит в размер на 3 000 лв. Вещото лице не е установило данни за
други плащания по претендираните фактури. Издадените
фактури са включени в дневниците за продажби и начисления ДДС. На вещото лице
не са предоставени хронология на плащанията на ДДС. Въз основа на оборотната
ведомост за периода 01.01.2016 г. – 31.12.2016 г. вещото лице е установило, че
начисленият ДДС за внасяне е платен и в края на годината се дължи само 906, 82
лв. – ДДС за м.12.2016 г. Вещото лице предложило два варианта на лихвата за
забава. Върху стойностите на издадените през исковия период фактури лихвата за
забава възлиза на 743, 10 лв. Върху сумите за исковия период, след приспадане
на внесения депозит от 3 000 лв., лихвата за забава възлиза на 512, 16 лв.
При извършена проверка в системата на НАП вещото лице е установило, че
ответникът е дерегистриран на 31.01.2017 г. В ищцовото дружество няма осчетоводени плащания по фактурите
за периода м.11.2015 г. до м.03.2016 Ако
се приеме, че от задължението следва да се приспадне сумата от 3 000 лв.,
то следва да се погасят вземанията по фактури № 62/02.11.2015 г., №
68/04.12.2015 г. и частично по фактура № 71/06.01.2016 г.
От показанията на разпитания по делото свидетел Б.А.Д.се
установява, че неговата съпруга е управител на ищцовото
дружество. Договорът с ответника е бил сключен преди 4, 5 – 5 години.
Управителката на ответника е посетила офиса на свидетеля и поискала да държи в
предприятието стока под наем. В продължение на 2 – 3 седмици ходили заедно на
посещение в предприятието и тя харесала площ там. Предприятието имала голяма
разгърната площ, която можело да се ползва за съхранение. В момента
предприятието на работело по предназначение. Поначало бил стъкларски завод.
Управителката на ответното дружество имала интерес към конкретна площ от 500 -
600 кв. м. Подписали договор и така започнало тяхното сътрудничество.
Ответникът платил депозит от 3 000 лв. – 4 000 лв., след което нямало
други плащания по договора. Правили опити да търсят управителката на ответното
дружество по телефона. Тя обещавала, че ще плати. Имотът се ползвал и към
момента, в него имало налично имущество. През 2017 г. отишъл в гр. Нови Пазар,
където се намирало и наетото от ответника помещение. Спрели го полицаи във
връзка с постъпило оплакване, че не допускат наемател в имота. Извикали
управителката на ответника пред завода. Тя дошла, видяла стоката си. Нейни
представители непрекъснато идвали да гледат стоката. Свидетелят не знаел на
какви длъжности били служителите, не живеел там, но плащал на охраната на
обекта. Те му докладвали понякога. Не е имало никакви пречки от негова страна.
Имало някаква стока, която е на голяма площ. Свидетелят не знае дали е изнасяна
стока. По никакъв начин не е бил ограничаван достъпа до имота, управителката на
ответника не е била спирана. За времето на договора е плащал начисленото ДДС. Процесният договор е подписан от свидетеля. Управителката
на ответното дружество му се обаждала, за да го пита за светлинни схеми за ВиК, за пожарна безопасност. В предприятието имало вода,
ток, газ. Свидетелят не е запознат дали са постъпвали искания за прекратяване
на договора. М.Д.работел като портиер в предприятието. Свидетелят не му е давал
устно или писмено указание да не допуска управителката на ответника или нейни
служители до помещенията. Знае за образуваната проверка във връзка с жалбата на
управителката на ответника, във връзка с което е давал обяснения.
При така
установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, изхожда от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.
Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК съдът се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси съдът е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният
съд установи, че обжалваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.
В случая страните са били обвързани от договор за
наем, сключен на 01.09.2015 г. В изпълнение на поетите договорни задължения
ищецът – наемодател, е предоставил на ответника – наемател, за временно и
възмездно ползване наетия имот в деня на подписване на договора за наем, за
което е съставен приемо – предавателен протокол. Ответникът
от своя страна е платил уговорения наем за м.09.2015 г., м.10.2015 г. в размер
на 2 160 лв. (по 1 080 лв. месечно), както и уговорения в чл.2, ал.2
от договора депозит за консумативи в размер на 3 000 лв.
Жалбоподателят релевира
доводи за необоснованост на обжалвания съдебен акт, тъй като не са обсъдени
заявените от него доводи, както и събраните в досъдебното производство
доказателства.
По въпроса за възможността
да се ползват и ценят в гражданското производство събрани в наказателното
производство доказателства е формирана трайна съдебна практика - решение № 66
от 12.03.2015 г. по гр. д. № 5839/2014 г., на ВКС, ГК, ІV ГО; решение № 36 от
21.04.2012 г. по т. д. № 319/2011 г., на ВКС, ТК, ІІ ТО;решение № 56 от
26.05.2017 г. по т. д. № 60160/2016 г., на КС, ГК, І ГО; ТР № 142 от 01.12.1966
г. по гр. д. № 112/1966 г., на ВКС, ОСГК и др. С нея е разяснено, че за гражданския
съд е задължителна за съобразяване само присъдата на наказателния съд по
въпросите, изрично посочени в чл.300 ГПК - извършено ли е деянието, неговата противоправност и виновността на дееца. В тези случаи
законодателят е ограничил приложението на регламентирания в нормата на чл.11 ГПК принципи на непосредственост, както и залегналият в чл.12 ГПК принцип на
свободно формиране на вътрешното съдийско убеждение. Всички останали факти,
които имат отношение към гражданските последици от деянието следва да бъдат
установени с допустимите доказателствени средства в рамките на производството
по разглеждане на гражданското дело. С оглед принципа за непосредственост и
равенство на страните в процеса, тези факти подлежат на доказване пред
гражданския съд, независимо дали по отношение на същите са събрани
доказателства в хода на досъдебното, респ. наказателното производство. Процесуално
недопустимо е изводите на съда за релевантни за спорното право факти да се
градят на доказателства, събрани в хода на досъдебното производство,
включително и на проведен разпит на свидетел в него. Ответникът е разполагал с
възможност своевременно да поиска разпит на свидетеля Милчо Дяков, от която не
се е възползвал. Този пропуск на страната не може да се попълни чрез ангажиране
на доказателства, събрани в друго производство. Ето защо като не е съобразил
показанията на Милчо Дяков, дадени в досъдебното производство, решаващият съд
не е допуснал соченото от жалбоподателя процесуално нарушение.
Ответникът не е депозирал в
срока по чл.131 ГПК писмен отговор на исковата молба. Съгласно задължителните разяснения, дадени с ТР № 1
от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на
ВКС, т.3, по силата на изричната разпоредба на чл.133 ГПК във връзка с чл.131, ал.2, т.5 ГПК, с изтичането на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя
възражения, основани на съществуващи и известни нему към този момент факти. Ответникът
е изразил становище по предявения иск извън установения срок за депозиране на
писмен отговор по делото. Това не препятства всички възможности за защита на
ответника срещу предявения иск, като същият може да релевира
възражения, свързани със служебното приложение на материалния и процесуалния
закон, но преклудира възможността му да включи в
спорния предмет възраженията, които се основават на известните му до този
момент факт, които в случая са свързани с неточно изпълнение на договорните
задължения на ищеца.
Предвид обстоятелството, че
установяването на валидна облигационна връзка между страните през исковия
период е в доказателствена тежест на ищеца и доколкото неподаването на писмен
отговор на исковата молба от ответника не освобождава ищеца от
доказателствената му тежест по чл.154, ал.1 ГПК да установи фактите, на които
основава своите искания, следва да се разгледат доводите на жалбоподателя в
тази насока.
Договорът за наем е сключен
за срок от 3 години, считано от 01.09.2015 г., т. е. до 01.09.2018 г. Страните
не твърдят, а и не установява предсрочно прекратяване или разваляне на договора
за наем. За пълнота следва да се отбележи, че страните са постигнали съгласие
за прекратяване на договора преди изтичане на неговия срок при условие, че
наемателят не издължава дължимите суми за наем и консумативи за ползвания от
него недвижим имот за повече от 2 месеца. При тълкуване волята на страните
съобразно, изискванията на чл.20 ЗЗД – за установяване действителната обща воля
на страните, като отделните уговорки се тълкуват във връзка едни с други и
всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед
целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността, въззивният съд счита, че постигнатата в чл.11 от договора
уговорка регламентира правото на кредитора – наемодател, едностранно да
прекрати договора за наем при посочената форма на неизпълнение, без да е необходимо
да дава подходящ срок за изпълнение на длъжника. Тази уговорка е постигната между
страните съобразно диспозитивния характер на чл.87,
ал.1 ЗЗД. В случая не се твърди и не се установява ищецът да се е възползвал от
тази възможност и едностранно да е прекратил облигационната връзка между
страните преди изтичане на уговорения срок.
Нужно е да се отбележи също
така, че дори да се приеме, че възражението на ответника за неизпълнение на
договорните задължения от страна на ответника е своевременно заявено, то същото
не е подкрепено с доказателства. Ищецът е доказал по делото предаване на
фактическата власт върху наетия имот в деня на подписване на договора – на
01.09.2015 г., за което е съставен приемо –
предавателен протокол, който не е оспорен от ответника. Същевременно последният
не е ангажирал доказателства по надлежния процесуален ред за отнемане на
фактическата власт върху имота и недопускането му в него. Разпитаният по делото
свидетел Б.Д.дава показания, че наетият имот е ползван от ответника през
исковия период. Макар впечатленията му относно спорното правоотношение да са
фрагментарни, показанията му не се разколебават, респ. опровергават от
останалите ангажирани по делото доказателства. С оглед на това следва да се
приеме, че ответникът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи
съобразно изискването на чл.154, ал.1 ГПК възражението си за неизпълнение на
договорните задължения на ищеца през исковия период. Ето защо обоснован е
изводът на решаващия съд, че наетият имот е ползван от ответника през исковия
период, поради което възражението на жалбоподателя се явява неоснователно.
Нормата на чл.232, ал.2 ЗЗД регламентира, че
наемателят е длъжен да плаща наемната цена и разходите, свързани с ползването
на вещта. В случая от изслушаната по делото съдебно - счетоводна експертиза се
установи, че ответникът не е изпълнила това свое задължение за исковия период.
Техният размер възлиза на 17 280 лв.
Жалбоподателят релевира
довод, че от тази сума следва да се приспадне платеният депозит за консумативи
по чл.2, ал.2 от договора за наем в размер на 3 000 лв., в каквато насока
е направил възражение за прихващане.
Ответникът е направил
възражение за прихващане с молба – становище, която е депозирана извън
установения в нормата на чл.131 ГПК преклузивен срок.
Доколкото ответникът не се позовава на отправено до насрещната страна изявление
за прихващане и с оглед формулираното искане към съда, следва да се приеме, че
е направено процесуално възражение за прихващане със спорно, неликвидно вземане
на ответника, за което съдът следва да се произнася със сила на пресъдено нещо, предвид нормата на чл.298, ал.4 ГПК. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с посоченото по – горе тълкувателно решение,
на общо основание - чл.131, ал.2, т.5 и чл.133 ГПК, процесуалното възражение за
прихващане може да бъде направено най - късно с отговора на исковата молба и
заявяването му по - късно е недопустимо. Ето защо като е приел, че възражението
за прихващане, направено от ответника звън установения в чл.131 ГПК срок, е преклудирано и не е разгледал същото, решаващият съд не е
допуснал процесуално нарушение. С оглед на това същото не следва да се
разглежда по същество от въззивния съд. Жалбоподателят
не е изложил оплаквания за наличието на допуснати процесуални нарушения при
размяната на съдебните книжа, поради което тези въпроси са извън пределите на въззивния контрол, съгласно нормата на чл.269 ГПК и
съображения в тази насока не следва да се излагат.
По изложените съображения въззивният съд счита, че предявеният иск относно
претендираната главница е основателен.
Задължението на ответника е
парично и за периода на своята забава същият дължи заплащането на обезщетение в
размер на законната лихва, на основание чл.86, ал.1 ЗЗД. Жалбоподателят не е релевирал доводи относно периода на забавата, който е
съобразен с постигнатите между страните уговорки относно срока за заплащане на
месечната наемна цена. Счита, че неправилно е определен размера на дължимата
лихва, като същият следва да се определи съобразно вариант 2 от заключението на
вещото лице по изслушаната пред СРС съдебно – счетоводна експертиза.
Предвид обстоятелството, че
задължението на ответника за исковия период възлиза на 17 280 лв., лихвата
за забава следва да се определи върху тази главница, а не върху сумата от
14 280 лв. Предложеният от вещото лице втори вариант е в случай, че от
главния дълг се приспадне сумата от 3 000 лв., което не е сторено, предвид
изложените по – горе съображения. Ето защо правилно размерът на лихвата за
забава е определен върху пълния дължим размер на главницата – върху сумата от
17 280 лв., като същият възлиза на 743, 10 лв. Ето защо предявеният иск
относно претендираната лихва за забава се явява изцяло основателен, като същият
законосъобразно е уважен в претендирания от ищеца
размер, с оглед установения принцип на диспозитивното
начало в гражданския процес.
По разноските по производството:
При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да се възложат сторените от ответника по
жалбата разноски в настоящото производство. Техният размер възлиза на 300 лв. –
заплатено възнаграждение за един адвокат.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 430931/15.06.2018 година, постановено по
гр. д. № 50776/2016 по описа на СГС,
III ГО, 81
състав.
ОСЪЖДА „Р.Б.“ ЕООД, ЕИК ******, със съдебен адрес ***, пл. „******–
адв. Е.Г., да заплати на „Т.Г.“ ООД, ЕИК ******, к
адрес гр. София, ул. „******ап.И и съдебен адрес ***, пл. „******, офис 1 – адв. Х. Г., сумата от 300
(триста) лв., на основание чл.78, ал.3 ГПК, представляваща заплатено
възнаграждение за един адвокат за осъществяване на процесуално представителство
на страната във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.