Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София,
04 .01.2022 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В
въззивен състав
в публично съдебно заседание
на първи декември
през две хиляди двадесет и
първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря Цветелина
Добрева
и прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 427 по описа за 2021 г. , за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК
/въззивно обжалване/.
Подадена е въззивна жалба от С.О., ответник пред Софийски
районен съд.
Със същата се обжалва решение №
20240994 от 02.11.2020 г. по гр.д. № 49324 по описа за 2019 г., с което решение
е уважен предявения срещу ответника-въззивник иск при правна квалификация по
чл.411, ал.1 от КЗ във вр. с чл.49 от ЗЗД и във негова тежест са възложени
разноските по делото.
Излагат се доводи за неправилност на обжалваното
решение и постановяването му при несъобразяване със съдебната практика и събраните
по делото доказателства. Неправилно СРС бил приел, че процесната
шахта не е включена в активите на “С.в.” АД. Последното като трето лице помагач
с отговора по исковата молба признавал този факт. Шахтата била дъждоприемна и
представлявала част от водоснабдителната мрежа, експлоатирана от “С.в.” АД. ***
сключила договор за концесия от 23.12.1999 г. със “С.в.” АД. Неправилен бил
извода на СРС, че задължението за поддръжка е на С.О.. В уводомлението за щета
като причина за ПТП било посочено “канавка”, което не кореспондирало с
твърдението в исковата молба и приетото от СРС. Посочени били като увреди на
МПС “счупен картер”, което не съответствало на посоченото във фактурата от
20.02.2020 г. Не била налице причинно-следствена връзка, тъй като плащането на
обезщетението било извършено 2 години след настъпване на застраховатерното
събитие. Тъй като липсвал оглед, не можело да се установи дали автомобилът е
бил технически изправен към датата на ПТП.
Иска се от
настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови
друго, с което претенциие на ищеца да бъдат отхвърлени. Претендират се
разноски.
По въззивната жалба е постъпил отговор от ищеца пред Софийски районен съд
– „ЗАД Б.В.И.Г.“ АД, в който се излага становище за неоснователност на
въззивната жалба, правилност на така постановеното решение. Сочи,
че цитирания от въззивника договор за цесия от 23.12.1999 г. не е бил приложен
с отговора по исковата молба. Действително, с отговора по исковата молба
третото лице помагач “С.в.” АД признавала наличието на такъв договор, но тъй
като такъв не бил представен, то не можело да се установи какво е неговото
съдържание. Освен това третото лице помагач оспорвало вида на процесната шахта.
Липсвали доказателства, че процесната шахта е част от съоръженията, включени в
активите на третото лице помагач. Счита, че след като С.О. е стопанин на пътя,
то тя носи отговорността за подръжката шахтите на пътя. В случая необезопасената
шахта представлявала препятствие на пътя като се аргументира с чл.31 ЗП.
Безспорно установено по делото било, че шахтата и надигнатия й капак била
станали причина за реализиране на ПТП. Счита, че доводите във връзка с
причинно-следствената връзка били неясни.Самата причинно-следствената връзка
намира за доказана с протокола за ПТП и заключението на САТЕ. В
застрахователната полица нямало отбелязване на предходни щети преди
настъпването на процесното застрахователно събитие. Следвало да се има предвид,
че увреденото МПС е било на по-малко от три години от датата на производството.
Затова доводът на въззивника, че МПС не е било технически изправно към датата
на събитето бил неоснователен. Претендира разноски.
Третото лице помагач на
страната на ответника – “С.в.” АД не
взема становище по въззивната жалба.
Въззивната жалба е допустима:
Решението
е връчено на въззивника на 12.11.2020
г и е обжалвано в срока по чл.259, ал.1 ГПК- на 25.11.2020 г.
Налице
е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо:
Първоинстанционният
съд е приел, че е сезиран с иск по чл.411, ал.1 КЗ вр. с чл.49 ЗЗД, вр. с чл.45 ЗЗД.
Общите случаи на встъпване в правата на застрахования (Суброгация) са уредени
в чл. 410. (1) КЗ, съгласно който : с плащането на застрахователното
обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера на
платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу:
1. причинителя на
вредата, в това число в случаите вреди, произтичащи от неизпълнение на
договорно задължение, или
2. възложителя за възложената от него на
трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл. 49
от Закона за задълженията и договорите, или
3. собственика на
вещта и лицето, което е било длъжно да упражнява надзор върху вещта, причинила
вреди на застрахования по чл. 50 от Закона за задълженията и договорите.
С оглед горните си констатации
настоящата инстанция приема, че предявения иск е с правна квалификация чл. 410, ал. 1 т. 2 от КЗ във вр. с
чл. 49 от ЗЗД.
Като се имат
предвид указанията, дадени в т. 2 на ТР № 1
от 9.12.2013 г. и постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения на ВКС № №
19 от 14.07.2016 г. по гр. д. № 3604/2015 г. ІV гр. о., 94 от 13.09.2016 г. по
т. д. № 3768/2014 г. ІІ т. о. /и сочената в тях практика/, в които е прието, че
когато съдът се е произнесъл по заявените искания, но е дал неправилна правна
квалификация на иска се касае до нарушение на материалния закон, а не до недопустимост
на решението. С оглед същността на въззивното производство, ако въззивният съд
приеме различна от дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, при
непроменени фактически твърдения и петитум, той следва да разреши спора по
същество в съответствие с действителното правно основание, като обезпечи
служебно правилното приложение на материалния закон.
Доколкото
първоинстанционният съд правилно е разпределил доказателствената тежест с
доклада по чл.140 ГПК, обективиран в определение № 289778 от 29.11.2019 г.
/л.54 по делото пред СРС/ не се наложи въззивната инстанция да дава нови
указания на страните във връзка с поставената нова квалификация.
По доводите във въззивната жалба:
За да уважи така предявения
иск, СРС, 79 с-в е приел, че отговорността на ответника – С.О. е по чл. 49 ЗЗД, доколкото се твърди
нарушение на предписано правило (неподдържане на пътя в изправност) и вредата
не следвала от обективното качество на вещта. В случая, не се спорело, че
пътят, на който е реализирано процесното ПТП, е общински път по смисъла на чл.
3, ал. 3 от Закона за пътищата, поради което и на основание чл. 19, ал. 1, т. 2
и чл. 31 ЗП ответникът в качеството му на юридическо лице бил правния субект,
на когото е възложено да осъществява дейностите по поддържането му, включително
- да означи съответната неравност с необходимите пътни знаци с оглед
предупреждаване на участниците в движението (чл. 13 ЗДвП). Неоснователно се
явявало възражението на ответника за липсата на пасивна материално-правна
легитимация, тъй като ПТП-то било причинено от надигната шахта на пътното
платно. Според § 1, т. 3 от ДР на ЗП, „пътни съоръжения“ били: водостоците,
мостовете, виадуктите, естакадите, надлезите, подлезите, тунелите, подпорните и
декоративните стени, укрепителните и водоотвеждащите устройства и
пречиствателните съоръжения. Съгласно § 7, т. 7 от ПЗР на ЗМСМА собственост на
общините били и мрежите и съоръженията на В и К системата на територията на
общината, в това число и канализационните шахти от типа дъждоприемна, които
обслужвали само територията на съответната община и не били включени в уставния
фонд на търговски дружества. Според разпоредбата на чл. 19, ал. 1, т. 4, б. „б“
от Закона за водите (ЗВ) публична общинска собственост били : водно-стопанските
системи и съоръжения на територията на общината, в това число и уличните
канализационни мрежи и дъждоприемните шахти в урбанизираните територии и
отвеждащите канализационни колектори с прилежащите им съоръжения и
пречиствателните станции и съоръженията за отпадъчни води, които обслужвали
потребителите на територията на общината, с изключение на тези по чл. 13, ал.
1, т. 7. Освен това разпоредбата на чл. 141, ал. 1 от Закона за водите вменявала
задължение на собственика да поддържа водно-стопанските системи в техническа изправност,
като съгласно чл. 19, т. 4 ЗВ, вр. чл. 191 ЗВ Кметът на общината контролирал
изграждането, поддържането и правилната експлоатация на канализационните мрежи
и съоръжения, както и изграждането, поддържането и експлоатацията на водно-стопанските
системи по чл. 19, т. 4 ЗВ. При тези си правни разсъждения СРС е приел за
доказано наличието на неизпълнение от страна на „С.О.“ на вменените ѝ от
закона задължения, а именно: осъществяването на правно регламентирана дейност
чрез нейни или наети от нея работници и служители, в причинна връзка с което били
настъпилите имуществени вреди. В случая се касаело за несигнализиране на
процесното препятствие на пътя, което представлявало основание за ангажиране на
гаранционно - обезпечителната отговорност на С.О. по реда на чл. 49 вр. с чл.
45 ЗЗД, тъй като процесното увреждане било настъпило в резултат на проявеното в
нарушение на закона бездействие. В допълнение следвало да се отбележи, че по
делото не бил представен цитираният от ответника концесионен договор от
23.12.1999 г., поради което наличието на сключен между ответника и „С.в.“ АД такъв договор изобщо не било доказано.
Дори това да било така, делегирането на трето лице на вменени нему задължения
със закон, не го освобождавало от отговорността за неизпълнение на същите. Не били
ангажирани и доказателства, от които да се приеме за установено по безспорен и
категоричен начин, че шахтата на пътя, в която е попаднал застрахованият
автомобил, е част от съоръженията, включени в активите на „С.в.“ АД. При тези си мотиви СРС е достигнал
до извода, че са налице основанията за ангажиране на
гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника по смисъла на чл. 49, вр.
чл. 45 ЗЗД. Обхватът на регресното право на застрахователя – ищец по чл. 411 КЗ
зависел от размера на застрахователното обезщетение, което той е платил на
застрахования, както и от размера на обезщетението, което третото лице дължи на
застрахования. Лицето, носещо деликтна отговорност, не можело да бъде задължено
да заплати на застрахователя повече отколкото дължи на застрахования. В този
смисъл регресното вземане било в размер, който е равен на по-малката сума между
платеното застрахователно обезщетение и дължимото деликтно обезщетение. По
делото се установило, че ищецът е заплатил застрахователно обезщетение в размер
на 3 373,86 лв., която сума била по-малка от действителния размер на вредите от
4 009,46 лв., определен от вещото лице по съдебно-автотехническата експертиза
/САТЕ/. Така установената сума надвишавала по размер заплатеното от ищеца
обезщетение за извършен ремонт, като с оглед изложеното по-горе относно обема
на отговорността на ответника, регресното вземане на ищеца било ограничено
именно до заплатената от него сума от 3 373,86 лв., колкото бил и заявеният от
него такъв, поради което предявеният иск следвало да бъде уважен изцяло.
Посочената сума следвало да бъде присъдена ведно със законната лихва от датата
на подаване на исковата молба – 26.08.2019 г. до погасяване на задължението.
Софийски градски съд,
действащ като въззивна инстанция приема следното от правна страна:
Основателността
на процесният иск по чл.410,
ал.1,т.2 КЗ е във връзка със задълженията на С.О. по чл.31 и § 1
т.12,13 от ДР на Закона за пътищата и чл.3 ал.1 ЗДвП.
С отговора по исковата молба ответникът
/въззивник пред настоящата инстанция/ е посочил, че исковата молба е
недопустима, тъй като С.О. била сключила договор за концесия от 23.12.1999 г. и
отговорността била на „С.в.“ АД. Оспорено е наличието на причинно-следствена
връзка между ПТП и вредите върху МПС с доводи аналогични на тези във въззивната
жалба. Оспорен е също така и размера на дължимото застрахователно обезщетение
като от същото следвало да се приспадне размерът на ДДС, тъй като последният
бил възвращаем. Направено е и възражение за съпричиняване. Поискано е
конституиране на трето лице помагач -„С.в.“ АД.
С
определение № 289778 от 29.11.2019 г. СРС е конституирал като трето лице
помагач по делото на страната на ответника -„С.в.“ АД. Последното в срока за
отговор по исковата молба е посочило, че по делото не било установено какъв вид
е шахтата, тъй като на улиците имало два вида шахти –дъждоприемни и ревизионни.
Твърди процесната шахта да е дъждоприемна поради което неговата отговорност не
можела да се ангажира. Отговорността била на С.О. като стопанин на пътя.
Не се спори, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата, поради което и на осн. чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП задължена да осъществява дейностите по поддържането му е именно ответната С.О.. Последната като стопанин на пътя е била длъжна да означи и обезопаси съответната шахта с „надигнат капак“ с оглед предупреждаване на участниците в движението.
Договорът за концесия на който се позовава въззивника
не е бил представен в производството пред СРС. А противно на твърдяното,
третото лице помагач не е признало, а е оспорило иска, вкл. като е посочил, че
отговорността в случая се носи от С.О..
Наличието на необезопасена и
несигнализирана шахта с „надигнат капак“ на пътното платно е установено по
безспорен начин. Всъщност ответникът и не оспорва наличието на такава на
пътното платно, където е реализирано процесното ПТП.
Видно от отбелязаното в протокола за
ПТП № 1709830 от 13.10.2017 г. /л.13 по делото пред СРС/ длъжностното лице-автоконтрольор,
което го е съставило, изрично е посочило, че причина за ПТП е „надигнат капак
на шахта“. Самият протокол е съставен
след посещение на място от автоконтрольора, който го е съставил. А шахтата е
показана на съставената схема на ПТП; същата се намира на пътното платно.
С оглед приетото в определение № 467
от 29.07.2009 г. по т.д.№ 424/2009 г. на ВКС на РБ, ТК, ІІ ТО, съдът може да
основе своите изводи на описаната в протокола схема на ПТП и на констатацията в
протокола за наличието на препятствие на пътното платно. Действително,
съобразно чл.179, ал.1 ГПК материалната доказателствена сила на протокола
обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, но в случая това е
спазено. Протоколът за ПТП е съставен от полицейски служител след посещение на
място в деня на инцидента, т.е. актосъставителят лично е установил фактите на
база извършен оглед и професионална преценка на ситуацията, а не се е доверил
само на разказ и твърденията на водача; съставил е и схема, отразяваща
местоположението на увреденото МПС и дупката на пътното платно.
От ищеца са били извършени огледи и
съставени описи на констатираните върху МПС щети /л.19 и 20/.
В заключението на допуснатата,
изслушана и приета по делото САТЕ /л.90 и следв./ изрично е посочено, че
нанесените щети по лекия автомобил са в следствие от реализираното ПТП на 13. 10.2017
г., т.е. налице е причинно-следствена връзка, виж отговора по т.2 от
заключението, л.92 по делото /пред СРС/.
Следователно, причина за ПТП е попадането на
автомобила в „надигнат капак на шахта“, която е на пътното платно и е необезопасена
и несигнализирана.
Обстоятелството кога е платено застрахователното
правотношение е без значение за наличието на причинно – следствена връзка между
ПТП и повредите на застрахованото МПС.
От представените на л.17 и 18 по делото /пред СРС/
удостоверения е видно, че МПС е преминало технически преглед към датата на
процесното събитие. Следва да отбележим, че към датата на застрахователното
събитие процесния автомобил марка „Тойота“, модел „Айго“ с рег.№ СВ *****е бил
в експлоатация 2 години и 18 дни от датата на първата регистрация- 25.09.2015
г.
Стойността необходима за възстановяване на процесното
МПС според заключението на САТЕ възлиза на 4 009, 46 лв. /при заплатени и
претендирани от ищеца 3373,86 лв./. Обстоятелството, че при заявяване на щетата
застрахования е посочил само „счупен картер“ не освобождава от овъзмездяване за
всички претърпени щети по застрахованото МПС от процесното събитие. Безспорно,
тези щети могат да се установят само при извършен преглед от сервизни
служители, които са компетентни.
Следователно в настоящия случай посочените в чл.410, ал.1,т.2 КЗ предпоставки са налице:
установи се, че на 13. 10.2017 г. по време на действието на сключения между
ищеца и застрахования, договор за застраховка “Каско” е настъпило предвидено в
него застрахователно събитие, в резултат на което на застрахованото МПС са били
нанесени вреди, а ищецът е изплатил застрахователно обезщетение.
Налице са и предпоставките на чл. 49 ЗЗД -противоправно
поведение (бездействие) на работник или служител във връзка с работата, която
ответникът му е възложил, без да е необходимо персоналният причинител да бъде
установен; настъпили са вреди, както и е налице причинна връзка между
противоправното поведение и вредите. Установи се , че ответникът /въззивник/ е имал задължение да поддържа пътя.
Нормата на чл. 45, ал. 2 ЗЗД установява оборима
презумция за вина във всички случаи на непозволено увреждане, но в случая
презумпцията не е оборена.
Поради съвпадане на крайните изводи
на двете инстанции, обжалваното решение на СРС следва да се потвърди.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора
разноските са правилно определени.
Пред въззивната инстанция:
При този
изход на спора на въззивника разноски не
се следват.
Въззиваемият претендира разноски за адв.възнаграждение
в размер на 360 лв. /с ДДС/ и такива са направени.
Водим от горното, Софийският
градски съд,
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20240994 от
02.11.2020 г. по гр.д. № 49324 по описа за 2019 г. при правната квалификация
на чл.410, ал.1,т.2 КЗ.
ОСЪЖДА С.О.
с адрес – гр. София, ул. “*****, да заплати на ЗАД „Б.В.И.Г.“, ЕИК*****, със седалище и адрес на управление:***, пл.“*****,
съдебен адрес:***-адв.А.С., сумата
в размер на 360 лв. /с ДДС/ - разноски за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението е
постановено при участието на трето лице
помагач
на страната на ответника – “С.в.” АД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, арг. от
чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: