Р Е Ш
Е Н И Е
№ …
…
град Кърджали, 15.08.2022 год.
В И
М Е Т
О Н А
Н А Р
О Д А
Кърджалийският административен
съд,…..…… в публично заседание …………..
на двадесет
и шести юли …...................................................................................................................
през 2022/две
хиляди двадесет и втора/ година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИКТОР АТАНАСОВ
при секретар ……………………………...... Мариана
Кадиева……..………..……..…...
като
разгледа докладваното от .......................... съдията Виктор Атанасов
................................
административно
дело №137 ....... по описа за
........................ 2022 година ................................
и за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е административно,
по реда на Раздел І/Първи/ от Глава Х - Десета/чл.145 и следв./
от АПК, във вр. с чл.44, ал.1 и чл.40, ал.1, т.6 от
Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/.
Образувано е по жалба от Й.Б./O. B., с ЕГН **********,
с посочен в жалбата адрес: ***, подадена чрез адв.Д.Х.
от АК-***, със съдебен адрес ***, против Заповед Рeг.№292з-468
от 15.03.2022 год. за налагане на
принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец
в Република България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали, с която,
на основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република
България и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника
за устройството и дейността на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в
Република България, на жалбоподателя Й.Б./O. B./, гражданин на ***, роден на *** год. в ***, ЛНЧ **********,
с национален паспорт №*** и на
основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е определен срок за напускане на страната –
15 дни.
Жалбоподателят заявява в жалбата, че в законоустановения срок обжалва пред съда Заповед Рeг.№292з-468 от 15.03.2022 год. на директора на ОДМВР -
Кърджали, като неправилна, необоснована и незаконосъобразна, като твърди че
неправилно в нея административният орган е приел, че е налице основание за
отнемане на постоянното ми пребиваване. Заявява също, че не е съгласен с
наведените твърдения и достигнатите изводи в процесната
заповед, тъй като административният орган не е обсъдил в цялост
административната преписка, както и всички относими
към случая факти и доказателства и следователно е постановил заповедта си при
неизяснена фактическа обстановка. Сочи, че самостоятелно основание за отмяна на
оспорения административен акт е постановяването му в противоречие със
същественото процесуално правило на чл.35 от АПК, т.е. без да са изяснени
фактите и обстоятелствата от значение за случая. В жалбата заявява също така,че
подробни съображения ще посочи след представянето на административна преписка
по издаването на Заповед Рeг.№292з-1692 от 21.08.2020
год. на директора на ОДМВР - Кърджали. С жалбата моли, предвид изложеното и
след съдът се запознае с посочените от негова страна подробни доводи в съдебно
заседание, да постанови решение, с което да отмени Заповед Рeг.№292з-468
от 15.03.2022 год. на директора на ОДМВР - Кърджали, както и да му бъдат
присъдени направените по делото разноски.
В съдебно заседание, редовно призован, жалбоподателят Й.Б./O. B./, гражданин на ***, роден на *** год. в ***, ЛНЧ **********,
не се явява, представлява се от упълномощения си процесуален представител – адв.Д.Х. от АК-***, който заявява, че поддържа жалбата по
изложените съображения. След последното съдебно заседание по делото представя
писмена защита, в която в която отново заявява в жалбата, че счита Заповед Рeг.№292з-468 от 15.03.2022 год. на директора на ОДМВР -
Кърджали, за неправилна, необоснована и незаконосъобразна, като твърди че
неправилно в нея административният орган е приел, че е налице основание за
отнемане на постоянното ми пребиваване. Развива доводи и съображения в подкрепа
на това твърдение, като отново моли съда да постанови решение, с което да
отмени Заповед Рeг.№292з-468 от 15.03.2022 год. на
директора на ОДМВР – Кърджали.
Ответникът по жалбата – директорът на ОД на МВР - град
Кърджали, редовно призован за съдебните заседания, не се явява, представлява се
редовно упълномощен процесуален представител - гл.юрк.М.
П., която оспорва жалбата и я счита за неоснователна. Подробни доводи и
съображения в подкрепа на оспорената заповед излага в представени преди
последното съдебно заседание писмени бележки преди последното съдебно заседание.
Предвид изложеното в същите моли съдът да приеме, че атакуваният
административен акт е законосъобразен, като постановен при наличието материалноправните предпоставки за това, издаден от
компетентен орган, при спазване на установената форма, с предвиденото
съдържание, в това число правно и фактическо основание, без допуснати
процесуални нарушения и съобразен с целта на закона, като го потвърди, а
жалбата на Й.Б. да бъде отхвърлена като неоснователна. Претендира присъждане на
юрисконсултско възнаграждение в полза на ОДМВР –
Кърджали, а при условията на евентуалност, в писмените бележки се прави
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по настоящото дело.
Административен съд - Кърджали, като прецени събраните
по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и обсъди доводите на
страните, приема за установено следното от фактическа страна:
По допустимостта на жалбата:
Съгласно разпоредбата на чл.46, ал.1 от ЗЧРБ,
заповедите за налагане на принудителни административни мерки, т.е. заповедите
по чл.44, ал.1 от с.з., каквато е и процесната
заповед, могат да се обжалват при условията и по реда на Административнопроцесуалния
кодекс, от което следва, че тези заповеди подлежат на обжалване в рамките на
общия 14/четиринадесет/-дневен срок, регламентиран в чл.149, ал.1 от АПК. Процесната заповед за налагане на принудителна
административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване на чужденец в
Република България”, по отношение на жалбоподателя Й.Б., е издадена на 15.03.2022
год., като за издаването й е изготвено съобщение с УРИ 292000-4466 от 18.03.2022
год. на ОДМВР – Кърджали/л.8-л.9/, адресирано до лицето, по отношение на което е
наложена тази ПАМ и връчено на датата 21.03.2022 год., срещу подпис, на лицето Ш.
Р. Х., с ЕГН ********** – пълномощник на жалбоподателя, упълномощена с
пълномощно с нотариално заверен подпис, с Рег.№***/*** год. на нотариус Л. Т.,
с рег.№*** на Нотариалната камара/л.24/. Жалбата против Заповед Рeг.№292з-468
от 15.03.2022 год. на директора на ОДМВР – Кърджали, за налагане на
принудителна административна мярка „Отнемане правото на постоянно пребиваване
на чужденец в Република България”, е подадена по пощата, на датата 31.03.2022
год., видно от клеймото на приложения по делото пощенски плик с баркод *** на „Български пощи” ЕАД ***/л.7/,
чрез административния орган, чиито акт се оспорва, до Административен съд –
Кърджали, регистрирана в деловодството на ОДМВР – Кърджали с Вх.№292000-5464 на
04.04.2022 год./л.4/. От горното следва, че жалбата е подадена на 10-ия/десетия/
ден след съобщаването на заповедта, т.е. спазен е предвидения
14/четиринадесет/-дневен срок за обжалването й. Жалбата, освен това, е подадена
от лице - адресат на индивидуалният административен акт, чрез пълномощник –
правоспособен адвокат и за което лице, този ИАА поражда неблагоприятни правни
последици, т.е. в този смисъл пряко засяга негови законни права и интереси,
като същата е подадена и в предвидената писмена форма и изискуемо съдържание, по
предвидения в закона ред, поради което същата е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
Административният съд, след като извърши анализ и
преценка на писмените и гласните доказателства по делото, поотделно и в тяхната
съвкупност, както и на становищата на страните, намира за установена следната
фактическата обстановка по спора:
С оспорената в настоящото производство Заповед №292з-468
от 15.03.2022 год. за налагане на принудителна административна мярка „Отнемане
правото на пребиваване на чужденец в Република България”, издадена от директора
на ОДМВР - град Кърджали/л.10-л.13/, на основание чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1от ЗЧРБ и
чл.18, ал.1, т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, е отнето
правото на постоянно пребиваване в Република България, на B. O./Б.Й., гражданин на ***, роден на *** год. в ***, ЛНЧ **********,
паспорт №***, постоянно пребиваващ чужденец в РБългария,
на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ и на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е
определен срок за напускане на страната - 15 дни.
В мотивите към заповедта е посочено, че в териториално
звено „Миграция” – Кърджали е постъпило заявление с рег.№371/16.02.2022 год.,
за издаване на български личен документ от B. O./Б.Й., гражданин на ***, роден на *** год. в ***, ЛНЧ **********,
паспорт №***, постоянно пребиваващ чужденец в РБългария,
на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ.
Посочено е също, че при извършената, във връзка с
чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, справка в АИС
„Граничен контрол” се установило, че B. O./ Б.Й.
не е пребивавал на територията на държавите – членки на Европейския съюз, за
период, по-голям от 12 последователни месеца и че същият отсъства от Република България
за времето от 31.07.2017 год. до 05.12.2018 год. и от 26.11.2017 год. до
22.12.2018 год., както и че в интервю с УРИ: 292р-4104/16.02.2022 год., B. O. е
заявил, че за периода от 31.10.2017 год. до 05.12.2018 год. не е пребивавал на
територията на държавите-членки на Европейския съюз.
Прието е, че това е основание за отнемане на
постоянното пребиваване, съгласно чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ.
В мотивите към заповедта е описано, че във вр. с чл.26, ал.1 от АПК, при провеждането на интервю,
регистрирано с УРИ: 292р-4104/16.02.2022 год., Й.Б. е бил уведомен, че срещу
него е започнато производство по налагане на принудителна административна мярка
„Отнемане на правото на пребиваване в Република България”, на основание чл.40,
ал.1, т.6 от ЗЧРБ, като му е била осигурена възможност да представи обяснения и
възражения във връзка с административното производство до 02.03.2022 год. и че започването
на процедурата по налагане на ПАМ и уведомяването за възможността да представи
обяснения и възражения и допълнителни документи по преписката са били сведени
до знанието на Й.Б., което той удостоверил с подписа си. Посочено е, че тези
обяснения във връзка с административното производство по налагане на ПАМ са
били необходими на административния орган, за да се извърши преценка на правнозначимите обстоятелства, разписани в чл.44, ал.2 от
ЗЧРБ и че към момента на изготвяне на заповедта за налагане на ПАМ, поради
епидемичната обстановка в страната, са били предоставени допълнителни срокове
за представяне на документи, както и че от Й.Б. са представени два документа от
частна болница *** в *** - епикриза с протоколен №***
и епикриза с протоколен №***. В мотивите е
отбелязано, че представените документи не са били преведени и легализирани,
съгласно изискванията на чл.62, ал.1 от ППЗЧРБ, съгласно която, „За
удостоверяване на факти и обстоятелства, свързани с правния му статут,
чужденецът представя документи в оригинал или нотариално заверени копия.”.
В мотивите към заповедта за прецизност е отбелязано
също така, че тези документи са относими за периода
на отсъствие на Й.Б. от страната, като в епикриза №***
е записано, че той е постъпил в болница на 04.01.2018 год. със *** и е опериран
на 05.01.2018 год., изписан е на 06.01.2018 год. с предстоящ контролен преглед
след 10 дни, а в епикриза №*** е записано, че Й.Б. се
е явил на контролен преглед на 29.11.2018 год., на който е констатирано, че
няма пречки да пътува. Посочено е, че от лицето не са представени
доказателства, че не може да посещава Република България и да пребивава в
страната в периода между операцията на 05.01.2018 год. и контролния преглед,
извършен на 29.11.2018 год., като е прието, че представените медицински
документи не доказват невъзможност Й.Б. да пребивава в Република България за
целия период от 31.10.2017 год. до 05.12.2018 год. и в този смисъл, че не са
основание да не се приложат разпоредбите на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ.
Така, в мотивите към заповедта е отразено, че от
данните по преписката е установено, че Й.Б. не принадлежи към категорията на
уязвимите лица и че органите за административен контрол на чужденците са
компетентни относно производствата за подновяване на разрешение за пребиваване
или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, включително и
производства по Закона за убежището и бежанците и че това е факт, които бил
служебно известен на административния орган, като за Й.Б. не били налице такива
производства.
В мотивите е посочено, че от извършена проверка в
информационните фондове на МВР било установено, че срещу Й.Б. няма производство
по Административнопроцесуалния кодекс. Описано е, че
същият е семеен и че в интервю УРИ 292р-4104/16.02.2022 год. същият е заявил,
че живее постоянно, заедно със семейството, си в ***, в собствено жилище, на
адрес: *** и че Й.Б. и съпругата му А. Б. са пенсионери, като съпругата има и
българско гражданство, но живее постоянно в ***. Посочено е също, че имат ***
деца, които също живеят в ***.
На следващо място е посочено, че Й.Б. е със статут на
постоянно пребиваващ в РБългария чужденец от 12.05.2016
год., като от тогава до момента е посетил Република България 30 пъти, като е
пребивавал в страната обикновено 1 или 2 дни, което показва, че лицето не се е
установило трайно в Република България, а посещава страната инцидентно за по
няколко дни.
Предвид това в мотивите е прието, че посочените
обстоятелства показват, че Й.Б. и семейството му живеят извън РБългария и че по този начин, наложената принудителна
административна мярка няма да ограничи правото му на личен и семеен живот или
пряко да създаде затруднения за поддържане на семейни, културни социални връзки
с държавата на произход.
В мотивите е посочено, че съгласно чл.40, ал.1, т.6 от
ЗЧРБ, „Отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България се
налага, когато се установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно
или постоянно пребиваване, е отсъствал от територията на държавите - членки на
Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца, освен в случаите на
обявено извънредно положение или на разрешено постоянно пребиваване по чл.25,
ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г, както и по отношение на членове на семейство
на лице по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 за срока на обявено извънредно
положение не се счита за отсъствие отсъствието на чужденеца, получил разрешение
за дългосрочно или постоянно пребиваване, от територията на държавите – членки
на Европейския съюз, за период от 12 последователни месеца. Прието е за
установено е, че такива изключения не са налице по отношение на Й.Б.
Прието е също, че отнемането на правото на пребиваване
на Й.Б. не създава непреодолими пречки то да бъде получено отново, спазвайки
изискванията на ЗЧРБ и че в този смисъл, отчитайки изискванията на чл.44, ал.2
от Закона за чужденците Република България, не са налице особени причини,
обосноваващи възможност да не се приложат разпоредбите на чл.41, ал.1, т.6 от
ЗЧРБ, както и че след отнемане на правото на пребиваване, не съществуват други
условия, установени от националното законодателство, които да позволят на Й.Б. да
остане на територията на Република България.
По административната преписка е
представено и е прието като доказателство Заявлението с Рег.№371 от 16.02.2022
год. за издаване на документи за
самоличност и пребиваване на чужденци в Република България, подадено от
жалбоподателя Й.Б., ведно с разписка към него от 08.09.2020 год./л.32-л.35/, както и копие от издаденото му предходно
разрешение за пребиваване №*** от 13.07.2021 год., валидно до 15.03.2022 год./л.37/. От тези доказателства и от представена
по преписката и приета като доказателство Справка за чужденец - АИС „ЕРЧ” от
16.02.2022 год./л.28/,
се установява, че жалбоподателят Й.Б. е
роден на *** год. в ***, гражданин е на ***, притежаващ документ за
самоличност/национален паспорт/ №***, издаден в ***,
представен в копие по преписката/л.38-л.40
от делото/, като от посочената Справка за чужденец - АИС „ЕРЧ” от 16.02.2022 год.
се установява, че Разрешението за пребиваване №*** от
13.07.2021 год., валидно до 15.03.2022 год./за постоянно пребиващ
чужденец в Република България/, му е
предоставено на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. В
справката е отразено, че жалбоподателят е женен и че съпругата му се казва А. Б.,
гражданка на ***, както и че има *** брат и *** сестра, които също са граждани
на ***.
По административната преписка е приложена
и е приета като доказателство и Справка за пътуване на лице – чужд гражданин,
изпълнена на 16.02.2022 год. от служител в група „Миграция” – Кърджали, в която
са отразени влизанията и излизанията от територията на Република България на
жалбоподателя Й.Б., за периода от 01.01.2016 год. до 16.02.2022 год./л.29/. От
справката е видно, че за този период, малко по-дълъг от 6/шест/ години и половин
месец, са регистрирани 31 влизания на територията на страната и 29 излизания, като
общият брой дни, през които жалбоподателят Й.Б. е пребивавал в Република България, според регистрираните
му влизания и излизания в страната, възлиза на 61/шестдесет и един/ дни. От същата справка се установява, че
най-дългият престой на жалбоподателя на територията на Република България е бил
за период от 8/осем/ дни, но само веднъж, веднъж е имал престой от 7/седем/ дни
и на два пъти – престой от 5/пет/ дни, като всички други са за период от само 1/един/
или 2/два/ дни.
По административната преписка е приложено
и е прието като доказателство и интервюто, проведено с жалбоподателя Й.Б., на основание чл.26,
ал.1 и чл.35 от АПК, във връзка с чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, с УРИ 292р-4104 от 16.02.2022
год./л.25-л.27/. В
това интервю, жалбоподателят е заявил, че за периода от 31.10.2017 год. до 05.12.2018
год. не е пребивавал на територията на Република България, като е посочил като
причина за това, че на 04.01.2018 год. постъпил за лечение на *** в частна ***
болница „***” *** и се наложило да бъде опериран същия ден, когато постъпил и
че от тази болница бил изписан на 05.01.2018 год., като при изписването му било
казано да не прави резки движения и да се пази от претоварвания, както и му
било препоръчано от лекуващия му лекар, да извършва леки упражнения в домашни
условия и му било забранено да пътува за дълъг период от време на дълги
разстояния. В същото интервю жалбоподателят е заявил, че за периода от 31.10.2017
год. до 05.12.2018 год. не е пребивавал на територията на друга държава -
членка на Европейския съюз. В интервюто жалбоподателят Б. е заявил, че е женен,
че съпругата му се казва А. Б. и е
пенсионерка и че същата живее постоянно в ***, ***, т.е. в жилище, което е
негова собственост, както и че тя има двойно гражданство - ***. В интервюто жалбоподателят е обяснил, че от брака със съпругата си имат *** деца – Ч., на *** години,
която живее със съпруга си в ***, ***; А., на *** години, който живее в ***, ***
със семейството си и Б., на *** години, който живее в ***, ***, със семейството
си, както и е заявил, че самият той постоянно живее със съпругата си в ***, на
адрес: ***, което жилище е негова собственост. Относно роднините си в РБългария жалбоподателят Й.Б. е посочил в интервюто, че има
само ***, в ***.
От същото интервю е видно, че на
жалбоподателя е било разяснено, че срещу него стартира процедура по отнемане
правото на постоянно пребиваване в РБългария и му е
указано, че ако има възражения и обяснения в тази връзка, може да ги
представите до 02.03.2022 год., на което жалбоподателят е отговорил, че е
наясно с процедурата и че ще представи допълнителни документи относно
отсъствието от страната за периода от 31.10.2017 год. до 05.12.2018 год., в 14-
дневен срок, както и е заявил, че е запознат, че предоставените от него
допълнителни документи относно отсъствието му, трябва да са преведени и
легализирани на български език.
По изпратената в съда административна
преписка е приложен и е приет като доказателство по делото епикризен
доклад с протоколен №*** от частна болница *** в ***, на *** език и в превод от
*** на български език/л.44-л.47/, в който е отразено, че на 04.01.2018 год., жалбоподателят Й.Б. е
постъпил в тази болница, с окончателна диагноза: *** ***, на 05.01.2018 год. му
е била извършена операция - *** и на 06.01.2018 год. е бил изписан, с предстоящ
контролен преглед след 10 дни. По изпратената в съда административна преписка е
приложен и е приет като доказателство по делото и епикризен
доклад с протоколен №*** от същата частна болница *** в ***, на *** език и в
превод от *** на български език/л.41-л.43/, в който е отразено, че на 28.11.2018 год. жалбоподателят Й.Б. се е явил на контролен
преглед, като отново е посочена окончателна диагноза: *** ***, както и
посочено, че са предписани лекарства и че няма пречка същият да пътува в
чужбина.
По административната преписка е представено и е прието
като доказателство Предложение с УРИ: 292р-6220
от 15.03.2022 год., изготвено от началник на група „Миграция” – Кърджали, по повод постъпилото заявление с peг.№371/16.02.2022
год. за издаване на български личен документ, от B. O./Б.Й., гражданин на ***,
роден на *** год., ЛНЧ **********/л.17-л.21/. Със същото е предложено на директора на ОДМВР –
Кърджали да се наложи принудителна административна мярка – отнемане правото на
пребиваване на чужденец в Република България, на B. O./Б.Й., гражданин на ***,
роден на *** год., ЛНЧ **********, постоянно пребиваващ в РБ чужденец, на
основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. В същото са описани всички обстоятелства,
които са установени в хода на административното производство въз основа на
представените към заявлението документи, описани и по-горе в настоящото
изложение, вкл. изложени са съображения, че при извършената справка в АИС
„Граничен контрол” се е установило, че B. O./Б.Й. не е пребивавал на
територията на държавите членки на Европейския съюз за период по-голям от 12
последователни месеца, като лицето е отсъствало от Република България за
периода от 31.10.2017 год. до 05.11.2018 год. Посочено е, че представените от заявителя
документи – описаните по-горе епикризни доклади, не
са били преведени и легализирани, съгласно изискванията на §4 от Допълнителните
разпоредби на Правилника за прилагане на ЗЧРБ, анализирано е тяхното съдържание
и е направено заключение, че от лицето не са представени доказателства, че не е
могъл да посещава Република България и да пребивава в страната в периода между
операцията, извършена на 05.01.2018 год. и контролния преглед, извършен на
29.11.2018 год. Изведен и е извод, че представените медицински документи не
доказват невъзможност B. O./Б.Й. да пребивава в Република България за целия
период от 31.10.2017 год. до 05.12.2018 год. и в този смисъл, не са основание
да не се приложат разпоредбите на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ.
По делото са изискани и са представени от ответника,
подаденото от жалбоподателя Й.Б. предходно Заявление за издаване на документи
за самоличност и пребиваване на чужденци в Република България, с
рег.№1238/10.06.2021 год. на Група „Миграция” – Кърджали, ведно с разписка към
него/л.65-л.68/. Представено е и удостоверение за вписване в
регистъра на населението, с Изх.№279 от 10.06.2021 год., издадено от община
Кърджали/л.70/, от което е видно, че
жалбоподателят Й.Б., с ЕГН **********, е
вписан в регистъра на населението на датата 10.06.2021 год., с постоянен адрес ***.
Представено е и издаденото Разрешение за
пребиваване №*** от 13.07.2021 год., валидно до 15.03.2022 год., за
постоянно пребиваване на чужденец в Република България/л.64/,
което, видно от оформената към него разписка, е било връчено на Й.Б., на датата
09.08.2021 година.
По преписката е представена и още една справка за лице
– АИС „Български документи за самоличност”, изготвена на 18.03.2022 год., за
жалбоподателя Й.Б./л.15-л.16/, от която е видно, че същият е бил със статут на
постоянно пребиваващ в Република България чужденец от 15.07.2016 год., когато
му е било издадено първото Разрешение за пребиваване №***, валидно до
13.07.2021 год., със статус на документа - унищожен.
При така установената по делото фактическа обстановка
и след проверката за допустимост на жалбата, при извършената, на основание
чл.168, ал.1 от АПК, проверка за законосъобразност на оспорения административен
акт на всички основания по чл.146 от АПК, съдът намира следното:
При извършената служебна проверка за законосъобразност
на оспорената заповед, с която се налага принудителна административна мярка по чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, на всички основания по
чл.146 от АПК, настоящият съдебен състав констатира, че тя е издадена от
законово оправомощен по силата на чл.44, ал.1 от
Закона за чужденците в Република България/ЗЧРБ/, в приложимата й редакция на
тази норма (Изм.,
ДВ, бр.14 от 2015 г.) и на чл.18,
ал.1 т.15 от Правилника за устройството и дейността на МВР, компетентен орган –
директора на ОД на МВР – Кърджали, т.е. издадена е от административен орган,
материално и териториално компетентен да издава заповеди за налагане на
принудителна административна мярка – отнемане на правото на пребиваване на
чужденец в Република България.
На следващо място, според настоящия съдебен състав,
оспореният административен акт е издаден при спазване на изискуемата се от
закона писмена форма, с необходимото съдържание, съгласно чл.59, ал.2 от АПК,
като е спазено изискването на чл.59, ал.2, т.4 от АПК за мотивираност на акта, тъй
като са посочени както фактическите, така и правните основания за
постановяването му и съответно, при спазване на административнопроизводствените
правила при издаването му. В тази връзка съдът намира за нужно да посочи, че видно
от събраните по делото доказателства, обсъдени по-горе, на 16.02.2022 год., при
проведеното интервю жалбоподателят Й.Б. е бил изрично уведомен, че срещу него
започва процедура по отнемане на правото на постоянно пребиваване, дадена му е
била възможност да представи документи, касаещи обстоятелствата, поради които
същият не е пребивавал на територията на Република България, като същият също
изрично е заявил, че е наясно с процедурата и че ще представи такива документи.
По делото е безспорно, че в указания на жалбоподателя срок
такива доказателства са били представени от него, макар и същите да не са били
преведени от *** на български език и да не са били легализирани, съгласно
изискванията на §4 от Допълнителните разпоредби на Правилника за прилагане на
ЗЧРБ – посочените по-горе два епикризни доклада,
издадени от частната болница в ***, но независимо от това, тяхното съдържание,
т.е. отразените в тези епикризни доклади факти и
обстоятелства са били изяснени и анализирани, както от началника на група
„Миграция” – Кърджали в изготвеното предложение с УРИ: 292р-6220 от 15.03.2022
год., до директора на ОДМВР – Кърджали, така и в мотивите към оспорената Заповед
№292з-468 от 15.03.2022 год. на директора на ОДМВР – Кърджали, и въз основа на
това са направени и съответните изводи, доколко те доказват невъзможността на
жалбоподателя Й. Б. да пребивава в Република България за целия посочен период –
от 31.10.2017 год. до 05.12.2018 год., а именно - че не доказват такава
невъзможност. За настоящия съдебен състав е безспорно, че на чуждия гражданин е
предоставено правото да участва в производството, образувано по повод
подаденото от него на 16.02.2022 год. заявление, като липсата на дадени от него
допълнителни обяснения и представени други писмени доказателства в указания
срок, не могат да бъдат вменени в тежест на административния орган. В хода на първоинстанционното производство такова доказване не е
проведено от страна на жалбоподателя Б., респ., такива писмени доказателства не
са представени и в хода на настоящото съдебно производство, поради което и
релевантните за преценката на административния орган факти не са оборени.
По тези съображения настоящият съдебен състав намира
за неоснователно оплакването в жалбата, поддържано и в депозираната писмена
защита, че административният орган не е обсъдил в цялост административната
преписка, както и всички относими към случая факти и
доказателства и че е постановил заповедта си при неизяснена фактическа
обстановка, респ. че е оспореният акт е издаден в нарушение на същественото
процесуално правило на чл.35 от АПК, т.е. без да са изяснени фактите и
обстоятелствата от значение за случая и това съставлявало самостоятелно
основание за отмяната му.
Отделно от горното, следва да се отбележи,
че по силата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ, компетентните органи следва да отчитат
посочените в тази разпоредба кумулативно изискуеми се предпоставки, обуславящи
налагането на принудителните административни мерки: продължителността на
пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите
уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците/ЗУБ/
или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго
разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход
на лицето. Съдът намира, че преди налагането на принудителната административна
мярка с оспорената заповед, административният орган е изследвал тези
предпоставки и това изрично е посочено и в мотивите към заповедта, а няма и
твърдения от страна на жалбоподателя в противен смисъл. Предвид горното,
настоящият съдебен състав намира, че
органът е издал заповедта, след като е изяснил всички факти и обстоятелства от
значение за случая и в случая не са налице допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, т.е. по отношение
на оспорената заповед не е налице отменителното
основание по чл.146, т.3 от АПК.
По отношение материалната законосъобразност на
оспорената заповед, т.е. по отношение съответствието й с приложимите материалноправни разпоредби на закона, съдът намира следното:
В разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ,
в приложимата й редакция/доп., ДВ, бр.28 от 2020 г., в сила от 13.03.2020
г./ е предвидено, че отнемане на
правото на пребиваване на чужденец в Република България се налага, когато се
установи, че чужденецът, получил разрешение за дългосрочно или постоянно
пребиваване, е отсъствал от територията
на държавите - членки на Европейския съюз, за период от 12 последователни
месеца, освен в случаите на обявено извънредно положение или на разрешено
постоянно пребиваване по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г, както и по
отношение на членове на семейство на лице по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 за
срока на обявено извънредно положение не се счита за отсъствие отсъствието на
чужденеца, получил разрешение за дългосрочно или постоянно пребиваване, от
територията на държавите – членки на Европейския съюз, за период от 12
последователни месеца. Аналогично, с разпоредбата на
чл.9, §1, буква в) от Директива 2003/109/ЕО е регламентирано, че чужденецът
губи правото си на статут на дългосрочно пребиваващ при отсъствието от
територията на общността за период от 12 последователни месеца.
От събраните по делото доказателства е
безспорно, а не се и оспорва от жалбоподателя Й.Б., че за периода от 31.10.2017 год. до 05.12.2018 год., т.е. за период от
13/тринадесет/ последователни месеца и 5/пет/ дни, е
отсъствал от територията на Република България, както и на другите държави –
членки на Европейския съюз, което в случая представлява по-голям период от
законово изискуемия, за който може да бъде санкциониран с отнемане на правото
на постоянно пребиваване.
С последните две предложения на нормата на
чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ, в съответствие с предвидената в чл.9, §2 от Директива
2003/109/ЕО възможност, в нормата законодателят е посочил случаите, при които е
изключено прилагането на принудителна административна мярка – отнемане правото
на продължително пребиваване на чужденец от Република България поради отсъствие
за период, по-дълъг от 12 последователни
месеца, като в конкретния случай, нито една от посочените хипотези на
изключение, не е налице. По делото не се спори, че на Й.Б.,
гражданин на ***, е било предоставено право на постоянно пребиваване в
Република България, както и факта, че същият е отсъствал от територията на
страната ни повече от 12 последователни месеца, а именно – в посочения по-горе
период от 31.10.2017 год. до 05.12.2018 год. Не се твърди и не е установено
правото на постоянно пребиваване на чужденеца да е било разрешено на основание чл.25,
ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, за да е налице основание за неприлагане на
разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 ЗЧРБ, като следва да се
посочи, че правото на постоянно пребиваване на жалбоподателя Б. е било
предоставено на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ, която норма регламентира,
че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не са
лица от български произход, родени на територията на Република България,
изгубили са българското си гражданство по изселнически спогодби или по
собствено желание и желаят трайно да се установят на територията на страната,
като по тези въпроси няма спор между страните.
Така, след като е установил, че Й.Б. е отсъствал от територията на страната, респ.
на друга страна - членка на ЕС, повече от 12 последователни месеца, административният
орган е наложил предвидената с разпоредбата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ принудителна
административна мярка „Отнемане на правото на пребиваване в Република България”
и му е определил 15-дневен срок за напускане на страната. В допълнение отново следва
да се отбележи, че жалбоподателят Й.Б. е имал
статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец и преди 13.07.2021
год., тъй като е притежавал и предходно издадено Разрешение за пребиваване №***
от 15.07.2016 год., което е върнал на 09.08.2021 год., на служител от Група
„Миграция” – Кърджали, при получаване от него на Разрешението
за пребиваване №*** от 13.07.2021 год., валидно до 15.03.2022 год., което
обстоятелство е изрично отразено в същото това Разрешение
за пребиваване №*** от 13.07.2021 год./на л.64/, но същевременно, за периода от 15.07.2016 год. до 16.02.2022 год., т.е. за
период, малко по-дълъг от 5/пет/ години и 7/седем/ месеца, същият е
пребивавал в Република България около 55/петдесет и
пет/ дни, според регистрираните му влизания и
излизания в страната, като най-дългият му престой на територията на Република България
е бил за период от 8/осем/ дни, но само веднъж, като веднъж е имал престой от
7/седем/ дни, който предстой е преди датата на издаване на първото му
разрешение за пребиваване и на два пъти – престой от 5/пет/ дни, като всички
други негови престои в Република България са за период от само 1/един/ или
2/два/ дни.
Анализът на нормата на чл.40, ал.1, т.6 от ЗЧРБ
категорично сочи, че изискването за пребиваване в Република България или друга
държава – член на ЕС, е свързано императивно с точно определен срок от време, а
при наличните и безспорни данни по делото за отсъствията на жалбоподателя Б. от
територията на страната ни или на друга държава – членка на ЕС, е пределно
ясно, че същият не е спазил това императивно изискване на закона. При това
положение административният орган действа в условията на обвързана компетентност
и след като провери наличието на условията и предпоставките, визирани в
правната норма, е длъжен да действа по нормативно предписания му начин. Като е
съобразил изложеното по-горе и всички посочени обстоятелства, директорът на
ОДМВР – Кърджали правилно и в изпълнение на законовите разпоредби е отнел
правото на постоянно пребиваване в Република България на жалбоподателя –
турския гражданин Й.Б.
На следващо място, предвид доводите, изложени в
депозирана писмена защита от процесуалния представител на жалбоподателя, че законодателят в нормата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ задължавал административният орган при налагане
на ПАМ да отчете семейното положение и съществуването на семейни, културни
и социални връзки с държавата по произход
на лицето и че целта на закона
била да бъдат изяснени всички факти, които
имат значение относно съществуването или несъществуването на „установяване” за постоянно или „желание” за постоянно
установяване на територията на страната, т.е. създаване на трайни връзки
със страната, съдът намира
за нужно да посочи следното:
Съдът намира, че при анализа
на фактите по настоящото производство
следва да се вземе предвид
и разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на правата
на човека и основните свободи/КЗПЧОС/,
доколкото може да се приеме, че горните доводи в представената писмена защита
са в насока, че оспорената заповед противоречи на тази норма. Съгласно цитираната норма, която е част от вътрешното право, на основание
чл.5, ал.4 от Конституцията
на РБългария - в сила за България
от 07.09.1992 год. и има предимство
пред нормите на вътрешното право,
които й противоречат, всеки има право
на зачитане на неговия личен
и семеен живот. В §2 на чл.8 от Конвенцията изчерпателно са регламентирани основанията, на които това
право може да бъде ограничено,
с оглед охраната на интереси с приоритетна
значимост – намесата на държавните власти
в ползването на правото на зачитане
на личния и семейния живот е недопустима, освен в случаите предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната и обществената сигурност или на икономическото
благосъстояние на страната, за предотвратяване
на безредици или престъпления, за защита на
здравето и морала или на правата
и свободите на другите, т.е. намесата в личния и семейния живот е допустима и правомерна само, когато предвиденото в закона основание за налагане на
ПАМ е в кумулативна даденост
с наличие на някоя от
изчерпателно предвидените в
чл.8,
ал.2 от КЗПЧОС предпоставки.
Съдът в настоящия състав намира, че наложената
принудителна административна мярка с оспорената заповед не е в противоречие с
разпоредбата на чл.8 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните
свободи, както и намира, че това е така, тъй като с така издадената заповед за
налагане на ПАМ – „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република
България”, по никакъв начин не се нарушава правото на семеен живот на жалбоподателя
Й.Б., респ. неговите социални връзки. Това е така, тъй като по делото е безспорно установено,
че жалбоподателят Б. има сключен граждански
брак с А. Б., която е *** гражданка, като няма данни къде е сключен гражданския
брак. Семейството на жалбоподателя, обаче, живее постоянно в ***, на посочения
от него в интервюто адрес – ***, ***, което жилище си е негова собственост.
Постоянно живеят в ***, на посочените от него в интервюто адреси, и родените от
брака му *** деца, които освен това са и пълнолетни. По делото няма данни, а
няма въобще и твърдения, след сключването на гражданския брак жалбоподателят Б. и съпругата му да се живели в Република България за
някакъв период от време – бил той по-продължителен или по-кратък, като
пребиваванията на жалбоподателя на територията на страната ни са били
инцидентни и за кратко време. При това положение се налага изводът, че след
като жалбоподателят Б. и семейството му, както
и *** му пълнолетни деца, живеят постоянно и заедно в ***, то с така наложената
с оспорената заповед ПАМ по никакъв начин не се засягат нито правото му на
семеен живот, нито на лични отношения, както със съпругата му, така и с *** му
пълнолетни му деца. Отделно от това следва да се упомене, че при интервюто на 16.02.2022
год., жалбоподателят Й.Б. е заявил, че негова
роднина в Република България е единствено една ***, живуща *** и никой друг. От
горното следва, че така наложената ПАМ няма да ограничи или попречи на неговите
лични отношения и контакти с други негови роднини, като е несъстоятелно да се
приеме, че ограничаването на отношенията му с тази негова една леля, чието име
дори не е споменал в интервюто, дори и такова да е налице, може да се приеме за
незачитане и нарушаване на неговите семейни връзки и социални контакти.
Като има пред вид всички тези факти, съдът счита, че наложената
ПАМ по никакъв начин няма да ограничи или затрудни правото на личен и семеен
живот на жалбоподателя или пряко да създаде затруднения или ограничения за
поддържане на неговите семейни и социални връзки, респ. намира, че с наложената
ПАМ не е налице намеса в правото на зачитане на семейния живот на жалбоподателя
Й.Б., която намеса да не е била съразмерна с
преследваната от закона цел. От това следва, че с оспорената заповед и наложената
с нея ПАМ не е допуснато нарушение на чл.8 от КЗПЧОС и съответно, развитите
оплаквания в тази насока в представената писмена защита са неоснователни.
Несъстоятелни са най-сетне и доводи, поддържани в
депозираната писмена защита от жалбоподателя, да наличието
на сериозни здравословни проблеми, които представлявали факти, с които административният орган не се
е съобразил при постановяване на своя акт и че по
този начин е нарушил разпоредбата на чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Както неколкократно
бе посочено и по-горе, лицето е отсъствало
от Република България за периода
от 31.10.2017 год. до 05.11.2018 год./тринадесет
месеца и половина/, а наличието на здравословни проблеми през този период се
опитва да докаже и обоснове с коментираните по-горе два епикризни
доклада, издадени от частната болница *** в ***. Както правилно е прието в
мотивите към оспорената заповед, представените медицински документи не доказват невъзможност,
поради наличието на сериозни здравословни проблеми, Й.Б. да
пребивава в Република България за целия
период от 31.10.2017 год. до
05.12.2018 год. Първият от тези епикризни
доклади може да докаже такава невъзможност за времето от 04.01.2018 год. до
06.01.2018 год. вкл./три дни/, в който период жалбоподателят е бил тази болница
и е бил опериран, както и още десет дни след това – до 16.01.2018 год. вкл.,
тъй като десет дни след изписването му от болницата е следвало да се яви на
контролен преглед. Вторият от тези епикризни доклади може
да докаже такава невъзможност за период от два, максимум три дни, доколкото в
него е удостоверено, че на 29.11.2018 год., жалбоподателят се е явил на
контролен преглед в същата болница в ***. За целият останал значителен период
от време, тези два медицински документа по никакъв начин не могат да
установяват и докажат невъзможност за жалбоподателя Й. Б. да пътува и да посети
или пребивава за някакъв период от време Република България.
Най-сетне, следва да се посочи, че жалбоподателят Й.Б./
B. O. е бил със статут на постоянно пребиваващ в Република България чужденец от
15.07.2016 год., когато му е било издадено първото Разрешение за пребиваване №***,
валидно до 13.07.2021 год., като от 15.07.2016 год. до 16.02.2022 год. е
посетил Република България около 30 пъти и е пребивавал в страната обикновено 1
или 2 дни, което е видно от Справката за пътуване на лице – чужд гражданин/на л.29/.
Това показва, че лицето не се е установило трайно в Република България, а
посещава страната инцидентно, за по няколко дни, което не кореспондира с целта
на полученото право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България.
Ето защо, по изложените по-горе съображения
съдът намира, че оспореният административен акт - Заповед Рeг.№292з-468 от 15.03.2022 год. за налагане
на принудителна административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република
България” на директора на ОДМВР - град Кърджалие е законосъобразен, като издаден
от материално и териториално компетентен
орган, в определената от
закона форма и с изидсккуемото
се съдържание, при
спазване на административно-производствените правила, в съответствие с приложимите
материалноправните разпоредби
и с целта, заложена в специалния закон, предвид което, подадената против него жалба се
явява неоснователна и като
такава, следва да бъде отхвърлена с решението по настоящото дело.
С оглед изхода на спора по делото и предвид
своевременно изразената претенция за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение в депозираната преди последното съдебно заседание писмена защита
от процесуалния представител на ответсика, съдът
счита, че на основание чл.143, ал.3, предл.I/първо/ от АПК, на ответника следва да се присъдят
разноски за юрисконсултско възнаграждение, в размер
на 150.00/сто и петдесет/ лева, определено съобразно чл.37 от Закона за
правната помощ, във връзка с чл.24, предл.I/първо/
от Наредбата за заплащане на правната помощ,
което регламентира, че по административни дела възнаграждението за една
инстанция е от 100 до 240 лева. В случая, по делото са проведени три съдебни
заседания, като в първото от тях упълномощеният процесуален представител на
ответника – гл.юрк.М. П. се е явил, изразил е
становище по така подадената жалба и по направените доказателствени
искания, а освен това е изготвил и депозирал подробни писмени бележки по
делото, преди последното заседание по същото. С оглед на това съдът намира, че юрисконсултско възнаграждение в размер на 150.00/сто
петдесет/ лева, е адекватно и съразмерно на осъществената правна защита и
съдействие от процесуалния представител на ответника и същото следва да бъде
присъдено в този размер. В случая, административният орган, който е издал
оспорения административен акт, се намира в структурата на Областна дирекция на
МВР - Кърджали, поради което, именно в полза на същата, в качеството й на
юридическо лице, съгласно чл.37, ал.2 от ЗМВР, следва да бъдат присъдени
разноските по делото.
Мотивиран от така изложеното и на основание чл.172,
ал.2, предл.ІV/четвърто/, във вр. с
чл.172, ал.1 и чл.143, ал.3, предл.I/първо/ от АПК,
Административният съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ жалбата на Й.Б./O. B., с ЕГН **********, с посочен в
жалбата адрес: ***, подадена чрез адв.Д.Х. от АК-***,
против Заповед Рeг.№292з-468 от 15.03.2022 год. за налагане на принудителна
административна мярка „Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република
България”, издадена от директора на ОДМВР - град Кърджали, с която, на основание
чл.40, ал.1, т.6 и чл.44, ал.1 от Закона за чужденците в Република България и чл.18, ал.1, т.15 от Правилника
за устройството и дейността на МВР, е отнето правото на постоянно пребиваване в
Република България, на жалбоподателя Й.Б./O. B./, гражданин на ***, роден на *** год. в РБългария, ЛНЧ **********, с национален паспорт №*** и с която, на основание чл.39б, ал.1 от ЗЧРБ, му е
определен срок за напускане на страната – 15/петнадесет/ дни.
ОСЪЖДА Й.Б./O. B., гражданин на ***, роден на *** год. в РБългария, ЛНЧ **********, с ЕГН **********, с посочен
адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на Областна дирекция на МВР - Кърджали, с адрес: ***, с ЕИК ***, сумата в
размер на 150.00/сто и петдесет/ лева, представляваща деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Препис от решението, на основание чл.138, ал.3, във вр.
с чл.137, ал.1 от АПК, да се изпрати или
връчи на страните по делото.
Решението подлежи на касационно обжалване пред
Върховния административен съд на Република България, чрез Административен съд –
Кърджали, в 14 /четиринадесет/ - дневен срок от съобщаването или връчването му
на страните.
С Ъ Д И Я: