Р Е Ш Е Н И Е
№ 14.12.2020
г. гр. Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Варненски районен
съд гражданско
отделение
На деветнадести ноември
две хиляди и двадесета година
В открито съдебно
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН СТАМАТОВ
при секретар Ана
Ангелова
Като разгледа
докладваното от съдията М. Стаматов
гражданско дело № 3653
по описа за 2020 год.
И за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
гл.
„ ХVІІІ-та” вр.
гл. „ХІІІ-та” ГПК.
Делото е образувано въз основа на искова
молба подадена от Ж.Я.К., ЕГН **********, с адрес *** с която се претендира да бъде осъдено „П.к.Б.”
****, ЕИК *****2, със седалище и адрес на управление *** да му заплати сумата от 3352,66 лева платена без
основание сума по нищожен договор за потребителски кредит.
В
исковата молба са изложени следните обстоятелства, на които се основават претендираните права: С влязло в сила решение по гр.д. №
977/2018г. на ВРС е приет за неоснователен предявен от „П.к.Б.” *** иск за присъждане на
вземане за главница и неустойка произтичащо от договор за потребителски кредит
№ ********** от 14.11.2013г. Договорът бил сключен за сумата от 2950 лева,
която сума следва да бъде върната от длъжника на 48 месечни вноски от по 186,43
лева. Впоследствие с анекси към договора за кредит било уговорено между
страните, че погасителните вноски следва да
бъдат 55 броя. Със съдебното решение е прието, че договорът е
недействителен като противоречащ на императивни норми на ЗПК, поради което по
него се дължи връщане само на получената главница. Прието е също така, че
уговорката за възнаградителна лихва противоречи на
добрите нрави. Длъжникът е осъществил плащане по договора с общ размер на
6302,66 лева, което надвишава главницата с 3352,66 лв., поради което връщането
им се претендира по настоящото дело, като платени по недействителен договор. Претендират се разноски.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК по делото е постъпил
писмен отговор от редовно уведомения
ответник,
с който изразява становище за неоснователност на иска. Счита, че с постановеното между
страните решение по гр.д. № 977/2018г. на ВРС относно процесния догвор
за кредит не е налице произнасяне относно неговата недействителност. Счита, че
мотивите на съдебното решение, където този въпрос е изследван, не се ползват
със сила на пресъдено нещо. Излага доводи, че
договорът за кредит не противоречи на ЗПК, тъй като отговаря на всички негови
изисквания. Сочи, че уговорената лихва не противоречи на добрите нрави. Счита,
че договорът за потребителски кредит е търговска сделка и за него важат съответните
правила в ТЗ. Прави възражение за изтекла погасителна давност за платените
преди 17.03.2015г. суми по договора. Претендират
се разноски.
Съдът, след като прецени събраните
в процеса доказателства, поотделно и в съвкупност, прие за установено
от фактическа страна, следното:
От писмените доказателства – копия на договор за кредит № ********** от 14.11.2013г.; съдебно решение от 09.01.2019г. по
гр.д. 977/2018г. на ВРС и съдебно решение от 05.07.2019г. по гр.д.
672/2019г. на
ВОС; заключение за извършена ССЕ по гр.д. 977/2018г. на ВРС, се установява, че: На 14.11.2013г.
между Ж.Я.К., ЕГН ********** и „П.к.Б.” *** бил сключен
договор за потребителски кредит № ********** за сумата от 2950 лева, която сума следвало да бъде върната от
длъжника на 48 месечни вноски от по 186,43 лева. С влязло в сила решение по
гр.д. № 977/2018г.
на ВРС е отхвърлен предявен от „П.к.Б.” *** иск по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК за установяване съществуването на вземане за главница
и неустойка произтичащо от договора за кредит, тъй като е недействителен поради противоречие
с императивни
норми на ЗПК, а
уговорката за възнаградителна лихва противоречи и на добрите нрави. Прието е, че се дължи връщане само
на получената главница, като при установеното плащане по договора
с общ размер на 6302,66 лева искът е изцяло неоснователен.
Въз основа на така
установените факти, Варненският районен съд, като съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното:
Предявеният иск е с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 ЗЗД вр. чл. 26
ал. 1 пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
Според
цитираната разпоредба на чл.55, ал.1, предложение първо от ЗЗД, който е получил нещо без основание,
е длъжен да го върне. Съгласно Постановление
№1 от 28.05.1979г. на Пленума на ВС посоченият фактически състав изисква предаване, съответно – получаване на нещо при
начална липса на основание и
е приложима, когато при самото получаване
е липсвало
основание за преминаване на блага от имуществото
на едно лице
в имуществото на друго, вкл. при твърдяна и установена нищожност на договор. Съгласно константната съдебна практика по въпроса, в тежест
на ищеца по този иск
е да докаже пълно и главно даването, съответно – получаването, или преминаването на благото в имуществото на ответника, а в тежест на ответника
е да установи пълно и главно наличието на валидно
правно основание, съществувало към момента на разместване
на имуществените блага.
В настоящото производство, съдът е приел на осн. чл. 146 ал. 1 т. 4 ГПК за безспорно и ненуждаещо се от
доказване обстоятелството, че между
ищеца и ответника е бил сключен договор
за потребителски
кредит № ********** от 14.11.2013г., по който ищецът като заемател
е
осъществил плащане в
общ размер на 6302,66 лева.
Предвид наличието на влязло в сила съдебно решение съдът
намира, че въпросът за валидиността на процесния договор за заем не подлежи на преоценка.
Обективните предели на силата
на пресъдено нещо обхващат основанието
на иска, индивидуализирано посредством правопораждащите факти (юридическите факти, от които правоотношението
произтича), страните по материалното правоотношение и съдържанието му до признатия
размер на спорното субективно материално право – в т.см. Тълкувателно решение № 3/2016 г.
от 22.04.2019г., постановено по т.
дело № 3/2016 г. на ОСГТК на ВКС.
Мотивите на съдебното решение не се ползват със сила на пресъдено нещо, но в определени хипотези допълват и
разясняват какъв спор е разрешен с диспозитива на
съдебното решение и докъде се разпрострира неговата
СПН - както разяснява КС на Р
България с Решение
№ 7 от 30.06.2020 г. по конституционно дело № 11/ 2019 г. – „На първо
място, необходимостта от излагане на
мотиви е насочена към гарантиране на законосъобразността на постановеното от съда, тъй
като мотивите илюстрират подвеждането на фактите по
конкретното дело под приложимата законова норма и изясняват нейния смисъл, съобразно който се формират
правните изводи, обуславящи решението…“ като заключава – „Разпоредбата на
чл. 121, ал.
4 от Конституцията
изисква всички съдебни актове да бъдат мотивирани. Съдебният
акт е мотивиран, когато са известни
съображенията за постановяването му“ - т.е правно недопустимо е да се разглежда диспозитива на едно съдебно решение като отделен и
самостоятелен акт на правораздаване, откъснат от съображенията за
постановяването му /мотивите/.
В случая, с цитираното решение на ВРС между същите страни и относно същото
правоотношение е прието за установено, че договорът за заем противоречи на ЗЗП
и частично на ЗЗД, и съобразно това е постановен диспозитив,
с който е отхвърлен искът по чл. 422 вр. чл. 415 ГПК за
установяване дължимостта на присъдено със заповед за
изпълнение вземане. При това положение настоящият състав на съда намира, че
макар и тези общи правопораждащи юридически факти да не са част от диспозитива на решението на ВРС, страните са обвързани от доказателствената им сила – в т.см. Решение №
57 от 26.02.2018 г. по гр. д. № 2736/2017г. на ВКС.
Следва да се отбележи в тази насока, че формирани изводи от мотивната част на дадено съдебно решение касаещи
съществуване или несъществуване на вземане, действителност или недействителност
на договор и т.н., макар и да не са транспонирани в осъдителния му диспозитив, следва да се
считат за неразделна част от него, доколкото
в съдебната практика няма прецедент при уважаване или отхвърляне на
осъдителен иск да се постанови и диспозитив, че едно притезание същестува или не /респ.
че едно вземането се дължи или не се дължи и т.н./. Примерно - ако се приеме за установено, че
иск за присъждане на неустойка поради неизпълнение и разваляне на договор е
основателен, в диспозитива не се изписва „приема за установено, че се дължи неустойка
и договорът е развален“, а единствено – „осъжда ответника .. да заплати на ищеца … сумата от.. за неустойка по
договор ..“. Такова произнасяне би
било и недопустимо, доколкото в диспозитива на решението си, съдът се произнася единствено
по предмета на предявения иск, а при осъдителните той е присъждане на
съответното вземане /установяване и допускане на принудително
удоволетворяване на едно притезание/. Приемането на противното би означавало да се възприеме
правния абсурд, че всеки ищец е задължен да съединява и установителен
иск/искове за установяване на преюдициалните факти
относно осъдителното произнасяне /действителност на договор, развалянето му, изрядността на страните по него и т.н./ единствено с цел да
получи установителен диспозитив
спрямо тях, за да обвърже по този начин ответника със сила на пресъдено нещо, а когато например произнасянето касае
прието в мотивите разваляне на договор непопадащ в чл. 87 ал. 3 ЗЗД, страните
никога да не са обвързани със СПН относно този факт – теза противоречаща на
всички принципи за правна сигурност.
Видно от горното е, че в конкретния случай би било правно необосновано и синтактически
неиздържано, в диспозитава
на съдебното решене по гр.д. № 977/2018г. на ВРС да е налице едновремнно с наличната отхвърлителна част за оставяне без уважение на искането на
ищеца за присъждане на суми по процесния договор, и тавтология
с установителна част за недължимост
на претендираното вземане по договора, поради
нищожността му.
Според гореизложеното следва извода, че липсата на такова произнасяне в диспозитива не означава, че въпросът за дължимостта
на конкретните суми по конкретния договор подлежи на пререшаване с друг установителен или осъдителен иск.
Преценката на тези правопораждащи факти по друг начин от настоящия
съд би довела до две противоречиви решения по един и същ спорен въпрос –
нищожен или не е конкретен идентичен договор за заем, респ. дължат ли се суми
по него, което освен че е правно и житейски абсурдно, противоречи на принципа
за правна сигурност и чл. 9 ГПК.
В допълнение настоящият състав счита за необходимо
да отбележи, че напълно споделя доводите изложени в горецитираните
решения на ВРС и ВОС относно нищожността на процесния
договор за потребителски кредит.
По делото не се спори за стойностите на получената
от заемателя главница и върнатата от него сума на
кредитора, като разликата е равна на предявения иск, поради което той е
основателен.
Направеното възражение за давност не се възприема, тъй като според неоспорените
от ответника факти, считано от 26.08.2014г. /искът е предявен на 22.08.2019г.
пред СРС и с това давността е прекъсната съобразно чл.116 б. „б“ ЗЗД/, от ищеца
са извършени плащания за лихви на стойност съвпадаща с претендираната
с процесния иск.
При така
изложените доводи искът следва да бъде уважен.
На
основание чл. 78 ал.1 от ГПК ответникът
следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените по делото разноски,
които според приложения списък по чл. 80
ГПК и доказателствата за реалното им извършване
– договор за правна помощ за платено
адвокатско възнаграждение 460 лв. /в
минималния размер по чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС/
и вносни
бележки за държавна такса -134,10 лв. са в общ размер от 594,10лева.
Мотивиран от горното, Варненският районен съд
Р Е Ш И
ОСЪЖДА на основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 вр. чл.
26 ЗЗД „П.к.Б.” *** ЕИК *****, със седалище и адрес на управление *** да заплати на Ж.Я.К., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 3352,66 лева - платена без
основание сума по нищожен договор за потребителски кредит № ****от ****.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал.
1 ГПК „П.к.Б.” ****, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление *** да заплати
на Ж.Я.К., ЕГН **********, с адрес *** сумата от 594,10 лева, представляващи разноски по настоящото
дело.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския окръжен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: