Р Е Ш Е Н И Е
град София, 08.08.2019
година
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесет и втори май през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ……… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА гр. дело №3115 по описа за 2019 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №551245 от 03.12.2018г.,
постановено по гр.дело №2586/2018г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 70-ти състав, са
отхвърлени предявените от П.Л.И. срещу „ВМ Ф.Г.” АД при условията на обективно
съединяване искове с правно основание чл.74,
ал.4 вр. ал.5 КТ, чл.344,
ал.1 т.1, т.2 и т.3 вр. чл.225,
ал.1 и ал.2 КТ за обявяване за
недействителна на клаузата за изпитване по т.1.2 от допълнително споразумение
№2/09.10.2017г. към трудов договор №1575/24.04.2017г., за признаване за
незаконно уволнението, извършено със Заповед №1706/10.11.2017г. на
Изпълнителния директор на „ВМ Ф.Г.” АД, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност - "Бизнес
партньор човешки ресурси", и за сумата 9189.40 лв., представляваща
обезщетение за оставане без работа поради уволнението за периода от
10.11.2017г. до 10.05.2018г. и разликата между загубеното поради незаконното уволнение
възнаграждение и получаваното на друга по-ниско платена работа възнаграждение
за периода от 15.03.2018г. до 10.05.2018г., като неоснователни. С решението е
осъдена П.Л.И. да заплати на „ВМ Ф.Г.” АД на основание чл.78,
ал.8 вр. ал.3 ГПК сумата от 100 лв., представляваща разноски, сторени в производството по
делото пред СРС.
Постъпила е
въззивна жалба от П.Л.И., чрез адв.Д.С., с която се обжалва изцяло решение
№551245 от 03.12.2018г., постановено по гр.дело №2586/2018г. по описа на СРС,
ІІ Г.О., 70-ти състав, като са релевирани доводи относно неговата неправилност,
необоснованост и незаконосъобразност, постановено в нарушение на материалния
закон. Излага се, че първостепенният съд е направил неправилен анализ на
доказателствата по делото като е приел, че с подписване на допълнително
споразумение №2/09.10.2017г. към трудов договор №1575/24.04.2017г. е налице изменение на трудовото
правоотношение относно заеманата от ищцата длъжност, която е с различни трудови
функции от тези, характерни за изпълняваната до тогава длъжност, поради което
включената клауза в т.1.2 в допълнителното споразумение за срок за изпитване е
допустима и не противоречи на императивните норми на КТ. Поддържа се, че от
анализа на събраните по делото доказателства - писмени и гласни, се установява
по несъмнен начин факта, че ищцата още от месец юни 2017г. е изпълнявала
длъжността - "Бизнес партньор човешки ресурси", на която длъжност е била
назначена със сключеното между страните допълнително споразумение №2/09.10.2017г., предвид на което
уговорената в него клауза за изпитване е недействителна, тъй като ищцата вече е
била изпълнявала същата работа. Твърди се, че със сключването на допълнително
споразумение №2/09.10.2017г. съществуващото трудово правоотношение между страните е
загубило модалитета "срок за изпитване" и трудовият договор е станал
окончателен. Излага се, че след като по делото е доказано, че клаузата на т.1.2 в допълнително споразумение №2/09.10.2017г. е недействителна, тъй като противоречи на закона –
чл.70, ал.5 от КТ, съответно заповед №1705/10.11.2017г., с която се
прекратява действието на допълнително споразумение №2/09.10.2017г. се явява
незаконосъобразна, както и незаконосъобразна е и заповед №1706/10.11.2017г.,
тъй като на ищцата е прекратен трудовия договор за длъжността "Специалист
човешки ресурси", а не от действително заеманата длъжност "Бизнес партньор
човешки ресурси". Следователно се поддържа, че извършеното уволнение се явява
незаконосъобразно и като такова подлежи на отмяна. Излага се още, че след като
предявеният главен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ е
основателен, такива се явяват и акцесорните искове с правно основание чл.344,
ал.1, т.2 и т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ. Допълнителни подробни
съображения са изложени в писмена защита. По изложените аргументи моли съда да
постанови съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и да
постанови друго съдебно решение, с което да уважи предявените искове. Претендира
присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя
списък по чл.80 от ГПК.
Въззиваемата
страна - „ВМ Ф.Г.” АД, чрез юрисконсулт О.
В., депозира писмен отговор, в който изразява становище относно неоснователността
на постъпилата въззивна жалба. Излага се, че обжалваното съдебно решение е
законосъобразно, постановено при правилно обсъждане на релевантните по делото
доказателства и при спазване на материалния и процесуалния закон. Поддържа се,
че длъжностите, които е заемала ищцата, съгласно подписан трудов договор и
съответно допълнително споразумение са различни и включват различни трудови
функции, поради което е налице изменение на трудовото правоотношение относно
заеманата длъжност от работника и съответно включената в допълнителното
споразумение клауза за изпитателен срок по чл.70 от КТ е допустима. Твърди се,
че правилно е прието от първостепенния съд, че трудовото правоотношение на ищцата
е прекратено на основание чл.71, ал.1 от КТ в точно съответствие със закона и в
рамките на изпитателния срок, поради което предявените искове с правно
основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ се явяват
неоснователни и като такива са отхвърлени. Допълнителни подробни съображения са
изложени в писмена защита. По същество моли съда да постанови съдебен акт, с
който да потвърди обжалваното съдебно решение. Претендира присъждане на направените
по делото разноски за въззивната инстанция за юрисконсултско възнаграждение.
Предявени
са от П.Л.И. срещу „ВМ Ф.Г.” АД при условията на обективно съединяване искове с
правно основание чл.74, ал.4 вр. ал.5 КТ, чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.225, ал.1 и ал.2 КТ.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд.
Не е спорно по
делото, а и от събраните доказателства се установява, че е бил сключен трудов
договор №1575 от 24.04.2017г. между страните за неопределено време със срок на изпитване в полза на
работодателя за 6 месеца по смисъла на чл.70, ал.1 от КТ, считано от 02.05.2017г.,
като ищцата-въззивник е заемала длъжността "Специалист
човешки ресурси". Не се спори още и относно факта, че е подписано допълнително споразумение №2/09.10.2017г., с което страните се съгласяват
да се промени предмета на сключения между тях трудов договор, считано от 11.10.2017г.
като ищцата-въззивник до завръщане на замествания служител Е.Ж.да изпълнява
длъжността "Бизнес партньор човешки ресурси", като е уговорен в полза на
работодателя 6 месечен изпитателен срок /т.1.2/. Посочено е още в
подписаното допълнително споразумение, че при завръщане на титуляра ищцата ще
бъде възстановена на длъжността "Специалист човешки ресурси" при
условията от преди промяната. Със заповед №1705/10.11.2017г. на работодателя е
прекратено действието на допълнително споразумение №2/09.10.2017г. на основание чл.71,
ал.1 КТ, считано от 10.11.2017г. като служителят се възстановява
на длъжността "Специалист човешки ресурси" при условията от преди подписването
на допълнителното споразумение.
С атакуваната в настоящата
производство заповед №1706/10.11.2017г. на Изпълнителния директор на „ВМ Ф.Г.” АД на основание чл.71, ал.1 от КТ е
прекратено трудовото правоотношение с ищцата - П.Л.И., произтичащо от
трудов договор №1575/24.04.2017г., считано от 11.11.2017г..
Останалите събраните в първата
инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния
съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед факта, че пред настоящата инстанция
не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят установената от първостепенния съд
фактическа обстановка в мотивите на
настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново приетите по делото
доказателства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Настоящият съдебен състав приема,
че въззивната жалба, с която е сезиран, е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно
решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е
допустима и следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от П.Л.И. срещу „ВМ Ф.Г.” АД при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.74, ал.4 вр. ал.5 КТ, чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3, вр. чл.225, ал.1 и ал.2 КТ. Изложените правни аргументи от СРС са правилни, обосновани след съвкупна преценка на доказателствата по делото и при правилно приложение на материалния закон и въззивният състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба, които съдът счита за неоснователни, следва да се добави следното:
В настоящия
случай основният спорен по делото въпрос е досежно
действителността на клаузата за нов изпитателен срок от 6 месеца в полза на
работодателя, съдържаща се в т.1.2 в подписаното между страните допълнително
споразумение №2/09.10.2017г. поради
противоречието й с разпоредбата на чл.70, ал.5 КТ и оттук извършеното уволнение на визираното в
заповедта основание - чл.71, ал.1 от КТ дали е законосъобразно.
Съгласно разпоредбата на чл.70, ал. 1 КТ, когато работата изисква да се провери
годността на работника или служителя да я изпълнява, окончателното приемане на
работа може да се предшества от договор със срок за изпитване до шест месеца.
Такъв договор може да се сключи и когато работникът или служителят желае да
провери дали работата е подходяща за него. С включването на клаузата за
изпитване страните по трудовото правоотношение имат възможност да преценят в
определен срок доколко е целесъобразно окончателното им обвързване от трудов
договор. Свободата на страните по трудовото правоотношение да уговарят срок за
изпитване е ограничена с разпоредбата на чл.70, ал.5 КТ, според която за една и съща работа, с
един и същ работник или служител, в едно и също предприятие трудов договор със
срок за изпитване може да се сключва само веднъж. По изключение трудов договор
за изпитване може да се сключва и при съществуващо трудово правоотношение, но
само когато по реда на чл.119 КТ съществено е
променена трудовата функция на работника или служителя. Именно възложената нова трудова функция дава право
на работодателя да установи нов срок за изпитване, в рамките на който да
провери възможностите на работника/служителя да изпълнява новата работа. Следователно се
налага извода, че трудов договор между същите страни, между които съществува
вече трудово правоотношение, но за друга работа с други трудови функции, с
друго съдържание, клауза за изпитване може да се сключи повторно в рамките на
нов шестмесечен срок и няма да е налице противоречие с
разпоредбата на чл.70, ал.5 КТ. В тази хипотеза, в която попада и конкретния случай, в тежест на ответната страна,
т.е на работодателя е да ангажира доказателства, че се касае за две различни длъжности, с различни трудови функции. В случая ответникът е
ангажирал доказателства в тази връзка, като е представил длъжностните
характеристики за всяка от тези две длъжности, съответно утвърдени от компетентен орган, които не са
били оспорени от ищцовата страна и са приети като доказателства по делото. От приетите длъжностни
характеристики първоинстанционният съд е направил подробна
съпоставка за
длъжността "Специалист човешки ресурси" и за длъжността "Бизнес
партньор човешки ресурси", описаните трудови задължения, компетентности,
изисквания за заемането им, подчиненост и основни актове, които служителят
следва да познава, при който анализ е обоснован правилен извод, че "Специалист
човешки ресурси" има предимно изпълнителска насоченост. Отговорностите му
се отнасят или до определени специфични дейности, свързани с човешките ресурси
и извършвани за всички компании от Групата (ЗБУТ, администриране на лични
данни, здравно застраховане) или до извършване на конкретни задания с
оперативна насоченост, възложени му от Бизнес партньор, мениджър ЧР, Главен
оперативен директор или друг ръководител по преценка (при необходимост), в т.ч.
такива по заместване на Бизнес партньор, ако се наложи. За разлика от тях
основните цели и трудови функции за длъжността на "Бизнес партньор човешки
ресурси" се отличават от една страна със завършеност, всеобхватност и
цялостност на обслужването в областта на човешките ресурси на конкретния търговец,
нар. партньор, подпомагане и консултиране на висшето му ръководство, познаване
на бизнеса и нуждите на партньора, а от друга се касае до основни, съществени,
особено значими за развитието на обслужвания търговец функции по разработване и
въвеждане на политики, стандарти по управление и развитие на човешките ресурси,
създаване на организация, целеполагане, стратегическо планиране, бюджетиране,
оценка, анализ и др., имащи отношение за дългосрочното управление и развитие на
компанията-партньор. Поради това при съпоставката на общите и на специфичните
съществени функции на двете длъжности СРС е достигал до извод, който напълно се
споделя от настоящия състав, за липса на идентичност в присъщите им трудови
задължения, т.е касае се за две напълно различни длъжности, поради което уговарянето на нов срок за изпитване, при
времетраенето на който работодателят да прецени дали работникът е подходящ за
другата длъжност, различна от предходно заеманата, е
допустимо и не противоречи на разпоредбата на чл.70, ал. 5
от КТ. Длъжността се изменя по взаимно съгласие на страните,
обективирано в подписаното допълнително споразумение, предвид на което съдът
намира, че ищцата като е подписала допълнителното споразумение с работодателя е
била запознат със задълженията на новата длъжност и се е съгласила да бъде
определен нов срок за изпитване. Въвеждането на срок за изпитване при
преминаване от една трудова функция на друга, по съгласие на страните, е право
на преценка на работодателя, като работникът има право на избор дали да сключи
договор при така предложените му условия или да продължи да работи на
предишната заемана длъжност. В случая след като ищцата е подписала
допълнителното споразумение се е съгласила да премине от една длъжност на
друга. След като не се касае за същата длъжност, а за длъжност с различни
трудови функции, то новото въвеждане на клауза за изпитване е допустимо. По
тези съображения съдът намира, че уговорената клауза за изпитване, въведена с допълнително
споразумение №2/09.10.2017г. към трудов договор №1575/24.04.2017г.
не противоречи на императивната
норма на чл.70, ал.5 от КТ.
На следващо
място не може да бъде споделен доводът на въззивника, че същата е изпълнявала
длъжността "Бизнес партньор човешки
ресурси" в период преди
подписването на допълнително споразумение №2/09.10.2017г., поради което
въведената в т.1.2 от споразумението клауза за изпитване се явява
недействителна, тъй като е уговорена за една и съща работа. Доказателства в
подкрепа на това твърдение съдът намира, че не са ангажирани от ищцата. В
случая от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства се налага
извода, че през периода от
постъпването на работа при ответника, считано от 02.05.2017г. до сключването на
допълнителното споразумение ищцата е изпълнявала трудови функции за длъжността
"Специалист човешки ресурси". Допълнителен аргумент в подкрепа на
това становище е и факта, че във връчената на ищцата длъжностна характеристика за длъжността "Специалист човешки ресурси" е изрично вменено като задължение да извършва
дейности за заместване на "Бизнес партньор човешки ресурси"
при отсъствие или при обслужване на нова компания. Следователно дори и да се приеме, че ищцата в периода преди
подписване на допълнителното споразумение е извършвала дейности, характерни за
длъжността "Бизнес партньор човешки
ресурси", то това се явява нейно задължение, вменено й с длъжностна
характеристика за изпълняваната от нея длъжност
"Специалист човешки ресурси".
По изложените аргументи
въззивният съд счита, че не съществува пречка или забрана да бъде уговорен нов срок
за изпитване в допълнително споразумение №2/09.10.2017г., съдържащо се в т.1.2
от същото. Ето защо решаващият състав приема, че посоченото от работодателят
прекратително основание на трудовото правоотношение на ищцата, а именно нормата
на чл.71, ал.1 от КТ е в съответствие със закона, тъй като визираната законова
разпоредба е приложима по отношение на трудов договор, в който е била включена
клауза за изпитване по смисъла на чл.70, ал.1 от КТ. Правилно е преценено от първостепенния
съд, че трудовото правоотношение е прекратено в рамките на изпитателния срок след
приспадане на дните, през които ищцата е ползвала отпуск. Ето защо съдът приема, че работодателят е
доказал, че е упражнил законно правото
си да прекрати
трудовото правоотношение на ищцата на соченото правно основание. Първоинстанционният съд като е достигнал до
същия правен извод за неоснователност на предявения иск за признаване за
незаконно и отмяна на уволнение, извършено с оспорената заповед е постановил
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. Предвид
неоснователността на главния иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ,
такива се явяват и обусловените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ и чл.344, ал.1, т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ, които също подлежат на
отхвърляне.
По разноските:
С оглед изхода на спора пред
настоящата инстанция основателна е претенцията на въззиваемата страна за
присъждане на разноски. На основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК (изм. и доп.,бр.8 от 24.01.2017г.)
въззивникът следва да бъде
осъден да плати на въззиваемия разноски във въззивното производство в размер на 100.00 лв.,
юрисконсултско възнаграждение съгласно чл.25, ал.1 от Наредба за заплащане на
правната помощ. Размерът на юрисконсултско възнаграждение от 100.00 лв. съдът определя при съобразяване
с правната и фактическа сложност на спора, така и с извършените процесуални
действия от юрисконсулта, представляващ въззиваемата страна.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №551245 от 03.12.2018г., постановено по гр.дело №2586/2018г. по
описа на СРС, ІІ Г.О., 70-ти състав.
ОСЪЖДА П.Л.И., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на „ВМ Ф.Г.” АД, с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78,
ал.8 вр. ал.3 ГПК сумата от 100 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение
за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1
от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./