№ 389
гр. София, 09.02.2023 г.
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито
заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Бистра Н.а
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно частно гражданско
дело № 20231000500235 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 274 – 279 от ГПК.
Образувано е по частна жалба от 25.11.2022 г. на ищеца „МИВ Кънстракшън“ АД срещу
разпореждането от 19.10.2022 г. по т. д. № 916/2022 г. на Софийския градски съд, VІ-20 състав, с
което е върната исковата молба в частта, с която са предявени отрицателни установителни искове
за недължимост на сумата 224 320,72 лв. – неустойка и на сумата 66 210,93 лв. – разноски по
изпълнението по изп. дело № 20199210400925.
В жалбата се твърди, че неправилно СГС е приел, че искът за недължимост на неустойката е
недопустим, тъй като не се основава на нови обстоятелства по смисъла на чл. 439, ал. 2 ГПК. Сочи
се, че такова ново обстоятелство представлявало представеното споразумение от 4.04.2022 г., с
което макар да се преструктурирал дългът по предходен договор, имало характера и на
самостоятелен договор. Не било съобразено, че доброволното изпълнение по споразумението било
основание за прекратяване на изпълнителното производство по чл. 433, ал. 1, т. 2 ГПК, поради
което следвало да се зачитат направените плащания не само след издаване на заповедта за
изпълнение, но и преди този момент. Поради това споразумението представлявало нов
юридически факт /нов източник на дълга/, което съдържало нищожни клаузи. Твърди се и, че не
били съобразени постановките на ТР № 1/27.04.2022 г. на ВКС – ОСГТК, тъй като част от клаузите
в процесното споразумение противоречали на императивни правни норми и на добрите нрави.
Неправилно бил приет за недопустим и отрицателния установителен иск за разноските по
изпълнението, който също се основавал на нищожна клауза в споразумението.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт.
Софийският апелативен съд, след като прецени събраните доказателства и обсъди доводите по
частната жалба, намира за установено следното:
Първоинстанционният съд е бил сезиран от „МИВ Кънстракшън“ АД с искова молба от
19.05.2022 г. срещу „БМ Лизинг“ ЕАД.
1
В исковата молба се твърди, че по силата на договор за заем от 23.12.2016 г. ответникът
отпуснал заем на ищеца в размер на 119 843,14 евро, при уговорена възнаградителна лихва, като
задължението било обезпечено с особен залог на движима вещ – верижен багер „Komatsu
HB215LC“. Поради изпадане в просрочие ищецът се снабдил със заповед за изпълнение по чл. 417
ГПК и изпълнителен лист от 17.06.2019 г. по гр. д. № 32597/2019 г. на СРС за сумите: 123 968,33
лв. – главница, 224 320,72 лв. – неустойка, ведно със законната лихва от подаване на заявлението
до изплащането, и 7 115,78 лв. – съдебни разноски. Поради неподаване на възражение по чл. 414
ГПК заповедта за изпълнение влязла в сила, а въз основа на нея било образувано изп. дело №
20199210400925 на ЧСИ С. П.. След образуване на изп. дело и с цел избягване на изнасянето на
публична продан на възбранени недвижими имоти на 17.08.2020 г. между страните било
подписано споразумение за погасяване на задължението, въз основа на което било спряно
изпълнението. Ищецът започнал да изплаща задълженията си по банкова сметка на ответника, като
счита, че дългът бил изцяло изплатен. Взискателят обаче се оказал недобросъвестен, тъй като не
уведомил ЧСИ за извършените плащания, а с връчено на 7.02.2022 г. съобщение ищецът бил
уведомен за насрочена дата на опис на възбранените имоти, а на 23.03.2022 г. било получено и
съобщение за насрочена публична продан за периода от 29.03 до 29.04.2022 г., при дата на
отваряне на наддавателните предложения – 3.05.2022 г. С цел избягване на публичната продан
страните подписали ново споразумение от 4.04.2022 г., в което непогасените задължения били
установени на: 45 563,61 лв. – за главницата, 224 320,72 лв. – за неустойката и 39 394,65 лв. – за
законни лихви. Според ищеца тези суми били недължими, тъй като сумите за главница и лихви
били изплатени от него, а клаузата за неустойка била нищожна, като противоречаща на добрите
нрави и излизаща извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Твърди се, че неустойката по споразумението била във връзка с т. 4.1 от Общите условия на
ответника, според която клауза тя е в размер на 0,3 % за всеки просрочен ден без краен предел,
което на годишна база прави 108 %. Всички тези обстоятелства били възникнали след влизането в
сила на заповедта за изпълнение, поради което било допустимо провеждането на исково
производство по чл. 439 ГПК. Твърди се и, че начислените такси за изпълнението също били
недължими, освен поради недължимост на оспорваните вземания, но и поради тяхната
прекомерност и необоснован опис на имущество. Поради това се претендира съдът да установи, че
ищецът не дължи на ответника: 1) сумите по споразумението от 4.04.2022 г. – 45 563,61 лв. за
главницата, 224 320,72 лв. за неустойката и 39 394,65 лв. за законни лихви; и 2) 66 210,33 лв. – за
такси към ЧСИ.
С разпореждане от 26.05.2022 г. СГС е указал на ищеца в 1-седмичен срок от съобщението да
уточни: 1) дали вземането за неустойка, което е посочено в споразумението от 4.04.2022 г. и чиято
нищожност твърди, е предмет на влязлата в сила заповед за изпълнение; 2) кога и по какъв начин
твърди да е погасил главницата от 45 563,61 лв. и натрупаната законна лихва и защо счита, че
ответникът оспорва извършените погашения; 3) от какви такси и разноски е формирана сумата от
66 210,93 лв., към кого е дължимо това вземане (внесени ли са авансово от взискателя или са
дължими към съдебния изпълнител), събрано ли е принудително и обжалвано ли е
постановлението на съдебния изпълнител относно разноските.
С молба от 15.06.2022 г. ищецът е уточнил, че предвид недължимостта на неустойката поради
нищожност на неустоечната клауза и извършените от него плащания по сметка на ответника, то
всички задължения били погасени съобразно реда за плащане по чл. 76 ЗЗД. Неустойката била
посочена в т. 3 от споразумението от 4.04.2022 г., което препращало към споразумението от
2
17.08.2020 г., като и двете споразумения били сключени след образуване на изпълнителното дело
от 2019 г. Посочил е, че не му е известно от какви такси и разноски е формирана сумата от
66 210,93 лв., но тя се претендирала за събиране от ЧСИ според издаденото от него удостоверение.
С разпореждане от 1.07.2022 г. СГС е указал на ищеца в 1-седмичен срок от съобщението да
уточни: 1) дали неустойката в размер от 224 320,72 лв., посочена в споразумението от 04.04.2022
г., е идентична с присъдената по заповедта за незабавно изпълнение; 2) дали е погасено цялото
задължение за главница, присъдено със заповедта за изпълнение, вкл. за сумата от 45 563,61 лв.,
посочена като остатъчна главница в споразумението от 4.04.2022 г.; 3) дали е погасено цялото
задължение за законна лихва, посочено в споразумението от 04.04.2022 г., в размер от 39 394,65
лв.; 4) как (доброволно по сметка на кредитора или чрез плащане на съдебния изпълнител) и кога
(преди или след сключване на споразумението от 04.04.2022 г.) са платени сумите от 45 563,61 лв.
и 39 394,65 лв.; 5) ако твърди, че сумите от 45 563,61 лв. и 39 394,65 лв., посочени като дължими в
споразумението от 4.04.2022 г., са били погасени след влизане в сила на заповедта за изпълнение,
но преди подписване на споразумението, дали твърди симулативност на споразумението или друг
порок, водещ до отпадане на правното му действие; 6) дали определените от съдебния изпълнител
разноски са обжалвани, както и дали те са начислени за действия, извършени след твърдяното
погасяване на дълга; ако са начислени за предприети преди погасяването действия, ищецът да
заяви защо твърди тяхната недължимост.
С молба от 25.08.2022 г. ищецът е посочил, че неустойката от 224 320,72 лв. е идентична като
сума с тази по заповедта за изпълнение, но не е идентична като основание, което било различно –
споразуменията от 17.08.2020 г. и 4.04.2022 г. Плащанията към ответника били направени преди и
след образуване на изпълнителното производство, в което не били отчетени, като тези плащания
погасили целия дълг съобразно чл. 76 ЗЗД. Процесните разноски по изпълнението не били
обжалвани от ищеца, тъй като до този момент не били предявени за плащане, но фигурирали в
удостоверението, издадено от ЧСИ.
С разпореждане от 2.09.2022 г. съдът е дал последна възможност в 1-седмичен срок от
съобщението да посочи дата и размер на всички погашения на задълженията за главица и законна
лихва, присъдени с процесната заповед за изпълнение, които са извършени от него след изтичане
на срока за възражение по заповедта – доброволно или в рамките на изпълнителното производство.
С молба от 7.10.2022 г. ищецът е посочил, че след издаване на заповедта за изпълнение е платил
на ответника общо сумата 101 500 лв., както следва: на 2.10.2019 г. – 25 000.00 лв., на 10.07.2020 г.
– 15 000 лв., на 9.08.2020 г. – 15 000 лв., на 20.10. 2020 г. – 6000 лв., на 22.01.2021 г. – 10 000 лв., на
27.01.2021 г. – 10 000 лв., на 26.02.2021 г. – 10 000 лв., на 16.04.2021 г. – 5500 лв., на 11.02.2022 г. –
5000 лв.
С обжалваното разпореждане от 19.10.2022 г. съдът на осн. чл. 130 ГПК е върната исковата
молба в частта, с която са предявени отрицателни установителни искове за недължимост на
сумата 224 320,72 лв. – неустойка и на сумата 66 210,93 лв. – разноски по изпълнението. Приел е,
че искът за неустойката е недопустим, тъй като не се основава на факти, настъпили след изтичане
на срока за възражение по чл. 414 ГПК, доколкото нищожността на неустойката поради
противоречие с добрите нрави е факт, известен на ответника към момента на връчване на заповедта
за изпълнение. Приел, че двете споразумения, сключени след заповедта за изпълнение, не
съставляват нов източник на дълга, а единствено разсрочват плащанията и уговарят опрощаване на
част от дълга при определени условия. Спрямо искът за разноски по изпълнението е прието, че е
3
недопустим, тъй като оспорването на тези разноски може да се извърши само по специалния ред
на чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК, а и няма данни тези разноски да са заплатени от ответника, поради
което ищецът няма правен интерес да установява недължимостта им спрямо него. Спрямо
останалите искове /за главница и лихви/ е прието, че исковата молба продължава да е нередовна,
поради което са дадени нови указания за уточняване.
При така установените обстоятелства въззивният съд намира от правна страна следното:
Частната жалба е подадена срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК и е допустима. Разгледана по
същество е неоснователна.
В предмета на настоящата жалба е допустимостта на два от четирите отрицателни
установителни искове, предявени от ищеца срещу ответника – за недължимост на неустойка в
размер на 224 320,72 лв. и на сумата 66 210,93 лв., представляваща разноски по изпълнението.
С първия от тези искове /относно неустойката/ ищецът оспорва дължимостта на вземане,
спрямо което е предприето принудително изпълнение въз основа на влязла в сила заповед за
изпълнение от 17.06.2019 г. по гр. д. № 32597/2019 г. на СРС, спрямо която ищецът не е подал
възражение по чл. 414 ГПК. Това се твърди в самата искова молба, а и следва от приложеното към
нея доказателства, вкл. определението от 21.04.2022 г. по гр.д. № 4154/2022 г. на СГС, с което по
реда на чл. 390 ГПК са обезпечени същите бъдещи искове чрез спиране на изпълнението по същото
изпълнително производство. Същото вземане фигурира и в изпълнителния лист, поради което
вътрешнопротиворечиво се явяват последващите твърдения на ищеца в хода на процеса, че
вземането всъщност произтичало от споразуменията от 17.08.2020 г. и 4.04.2022 г. Ако вземанията
по споразуменията са различни от вземанията по изпълнителния лист, то защо въобще ищецът е
искал спиране на изпълнението, след като е очевидно, че то не се провежда за вземания извън
изпълнителния лист. Същевременно, самият ищец претендира, че желае да отрече процесното
вземане за неустойка с цел да преустанови предприето изпълнение върху недвижимите му имоти, а
то е предприето именно за вземанията по изпълнителния лист, а не за някакви други. Нелогично е
да се отрича вземане извън обхвата на изпълнителния лист /произтичащо от споразуменията/, а да
се иска преустановяване на изпълнение за вземане по изпълнителния лист. Това противоречие в
тезите на ищеца е трудно обяснимо. По тази причина за въззивния съд е несъмнено, че предмет на
този иск е вземането за неустойка, присъдено със заповедта за изпълнение от 17.06.2019 г., което е
именно в исковия размер от 224 320,72 лв.
При влязла в сила поради неподадено възражение по чл. 414 ГПК заповед за изпълнение
длъжникът може да оспорва по исков ред присъденото с нея вземане в две хипотези: 1) по реда на
чл. 424 ГПК – ако искът е основан на съществували преди влизането в сила обстоятелства или на
нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат
известни до изтичането на срока за подаване на възражението или с които не е могъл да се снабди в
същия срок, ако искът е предявен в 3-месечен срок от деня, в който на длъжника е станало
известно новото обстоятелство, или от деня, в който длъжникът е могъл да се снабди с новото
писмено доказателство; или 2) по реда на чл. 439 ГПК – ако искът е основан на правопогасяващи
или правоотричащи факти, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение. В
конкретния случай нито една от двете хипотези не е налице, поради следното:
На първо място, самият ищец не се позовава на факти в приложното поле на чл. 424 ГПК.
Основната му теза относно процесната неустойка е, че неустоечната клауза е нищожна, като
противоречаща на добрите нрави. Тази неустоечна клауза обаче се съдържа в първоначалния
4
договор за заем от 23.12.2016 г., част от който са общите условия, към които препраща, а именно –
в т. 4.1 ОУ в размер на 0,3 % за всеки ден забава върху просрочената сума. Ищецът е страна по
този договор, поради което той му е бил известен, заедно с въпросните ОУ към него, още преди
подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. Това само по себе си изключва възможността за
предявяване на иск по чл. 424 ГПК, а и самият ищец не го поддържа.
На второ място, не се твърди нито един правопогасяващ или правоотричащ факт, настъпил след
влизане в сила на заповедта за изпълнение от 17.06.2019 г. Твърдяната нищожност на
неустоечната клауза принципно не представлява факт от обективната действителност /както
неточно е приел СГС/, а правна последица на такъв факт – порок в правопораждащия факт на
неустойката. По тази причина нищожността принципно не може обоснове допустим иск по чл.
439, ал. 2 ГПК, доколкото тя може да се отнася само до съществуващ към издаване на
изпълнителното основание правопораждащ факт, обусловил присъждането на съответното вземане
– ако такъв факт не е съществувал или е бил опорочен, то и вземането не би било присъдено. След
влизането в сила на съдебния акт този евентуален порок на правопораждащото основание на
вземането не може да се релевира, тъй като представлява факт, съществувал преди това, който се
преклудира от силата на пресъдено нещо или стабилитета на съдебния акт. Чрез позоваването на
подобен порок на правопораждащ факт, водещ до нищожност, съществувал преди влизане в сила
на заповедта за изпълнение, не може да се предяви допустим иск по чл. 439 ГПК. В случая
неустоечната клауза е съществувала преди издаването на процесната заповед за изпълнение, към
който момент е съществувал и твърдения порок /противоречие с добрите нрави/, поради което не
представлява нововъзникнал след заповедта факт. Несъстоятелна е тезата на ищеца, че такива нови
факти били двете споразумения от 17.08.2020 г. и 4.04.2022 г. Както бе посочено, ако дългът
произтича от двете споразумения, то и настоящият процес се явява безсмислен, доколкото се него
се иска преустановяване на принудително изпълнение, което не се води за дълга по
споразуменията, а за дълга по изпълнителния лист. По-същественото обаче е, че споразуменията
нямат новативен характер /изрично посочено в § 7 от споразумението от 17.08.2020 г. и чл. 7 от
споразумението от 4.04.2022 г./, а единствено уговарят начина на плащане на вече породения дълг
по първоначалния договор за заем, въз основа на който е издадена и заповедта за изпълнение, чрез
клаузи за разсрочване и условно опрощаване на част от задълженията. Други факти, настъпили
след влизане в сила на заповедта за изпълнение, не се сочат от ищеца. Ето защо искът по чл. 439
ГПК за тази сума се явява недопустим, тъй като се основава на преклудирани факти.
Правилно е приетото от СГС, че искът за отричане на вземането за разноски по изпълнението
също е недопустим, доколкото оспорване на подобно вземане може да се извърши само по реда на
специално предвидения за това процесуален ред по чл. 435, ал. 2, т. 7 ГПК, а не по исков път.
Същевременно, не се установява и надлежна пасивна процесуална легитимация на ответника за
този иск, доколкото липсват твърдения и данни, че тези разноски са претендирани от ответника в
изпълнителното производство – самият ищец твърди, че те се претендират от ЧСИ в издадено от
него удостоверение. Ето защо и този иск е недопустим.
С оглед на изложеното обжалваното разпореждане следва да се потвърди, като правилно.
Така мотивиран, Софийският апелативен съд,
ОПРЕДЕЛИ:
5
ПОТВЪРЖДАВА разпореждането от 19.10.2022 г. по т. д. № 916/2022 г. на Софийския градски
съд, VІ-20 състав, в обжалваната част.
Определението подлежи на обжалване пред ВКС при условията на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК в 1-
седмичен срок от връчването на препис на жалбоподателя.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6