№ 127
гр. С.З., 03.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С.З., I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на шестнадесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Даниела К. Телбизова Янчева
Членове:Николай Ил. Уруков
Атанас Д. Атанасов
при участието на секретаря Павлина Г. Тодорова
като разгледа докладваното от Николай Ил. Уруков Въззивно гражданско
дело № 20225500500081 по описа за 2022 година
Производството е на основание чл.258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба от Ж. Д. П. от гр.Р.,
чрез пълномощника си адв.Н.Д. от САК против Решение № 260043 от
16.08.2021г. постановено по гр.дело № 13/2020г. по описа на Районен съд Г..
Въззивникът обжалва първоинстанционното решение изцяло. Счита
същото за незаконосъобразно, неправилно и необосновано, като излага
подробни съображения. На първо място, на основание чл.266, ал.2, т.1 от ГПК
твърди нови обстоятелства и сочи нови доказателства, които не е знаел до
подаване на отговора му пред първоинстанционния съд, а именно: представя
Решение № 138 от 12.01.2004. на Радневски районен съд по гр.д. № 39 /2003г.,
от което е видно, че ползването на семейното жилище, находящо се в гр. Р.,
кв. ******* /къща/, е било предоставено със съдебно решение на съпругата на
въззиваемия - Д.И. П.а. Към датата на завеждане на исковата молба по гр.
дело № 13/2020г., въззиваемият не е имал правото да ползва процесния имот
по силата на влязъл в сила съдебен акт. Въззивникът счита, че видно от
представеното съдебно решение той не е пасивно легитимиран да бъде страна
в настоящото производство. На следващо място, същото това решение е било
обжалвано пред Окръжен съд С.З. и е било потвърдено изцяло решението на
районния съд. Твърди, че представените две съдебни решения представляват
нови обстоятелства, които не са му били известни, тъй като той не е бил
1
страна по посоченото брачно дело. За това ги представя сега и моли да бъдат
приети, обсъдени и ценени в настоящата инстанция. Въззивникът сочи, че
представените съдебни решения показвали още веднъж, че въззиваемият сам
е напуснал дома си, необезпокояван от никого, неограничаван да упражнява
фактическата власт върху имота. Навежда твърдения, че
първоинстанционният съд неправилно е възприел фактическата обстановка,
както и че постановеното решение е в разрез със събрания доказателствен
материал, в т.ч. и свидетелски показания.
По отношение на претенцията за заплащане н обезщетение на целия
имот, счита че следва да бъде отхвърлена изцяло. Счита, че решението следва
да се обезсили в частта, в която съдът го е осъдил да заплати сумата от 3936
лева., тъй като районният съд се е произнесъл по иск, който не е предявен в
този процес.
По отношение на насрещния иск по чл.59, ал.3 от ЗС счита, че
постановеното решение е противоречиво, защото било доказано по
категоричен начин, че въззиваемият по насрещния иск дълги години не е
живял изобщо в имота, че е живял на семейни начала с друга жена, дори в
друг град.
Моли съда да отмени изцяло постановеното решение и да отхвърли
предявените искове. Претендира присъждане на направените разноски в
двете инстанции.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от другата
страна Д. Ж. П. от гр.Р., чрез пълномощника си адв.Я.Г. от АК - П., в който
изразява становище, че въззивната жалба е неоснователна. Оспорва изцяло
твърденията във въззивната жалба, както и всички доказателствени искания в
нея. Счита, че постановеното решение е правилно законосъобразно и
обосновано. Излага подробни съображения по оплакванията в жалбата.
Моли съда да отхвърли доказателствените искания на въззивника и да
не бъдат приемани посочените във въззивната жалба писмени доказателства,
а постановеното първоинстанционно решение да бъде потвърдено изцяло.
Претендира присъждане на разноските по делото.
Въззивникът Ж. Д. П., редовно и своевременно призован не се явява по
делото, като вместо него се явява упълномощения му представител по делото
на откритото съдебно заседание пред въззивния съд адв. Н.Д., която моли
съда да уважи ИЗЦЯЛО въззивната им жалба по съображенията подробно
изложени в същата. Претендират за заплащането и на разноските по делото.
Прави и възражение за прекомерност за разноските на другата страна.
Въззиваемия Д. Ж. П. от гр.Р., област С.З. се явява лично в откритото
съдебно заседание и заедно с пълномощника си адв. Я.Г. от АК П., който
моли съда да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди Решението
на първоинстанционният съд. Моли за присъждането на разноските по
2
делото. Прави и възражение за прекомерност за разноските на другата
страна.
Съдът, след като провери събраните по делото доказателства и обсъди
становищата на страните, намира за установена следната фактическа и правна
обстановка по делото:
Предявеният иск е с правно основание чл.108 във връзка с чл.56 от ЗС
и във връзка с чл.59, ал.3 от ЗС.
Пред двете съдебни инстанции се установява следната фактическа
обстановка:
Безспорно установено по делото пред двете съдебни инстанции е
видно от представеното копие на нотариален акт, оформен и като договор за
дарение от датата 27.08.1997 г. въззиваемият Д. Ж. П. със съгласието на
съпругата си Д.И. П.а е дарил 1/2 идеална част от дворното място на
процесния имот, ведно с реално втори етаж от двуетажната масивна жилищна
сграда на сина си Ж. Д. П. /въззивника по делото/, както и 1/2 ид.част от
дворното място и реално първи етаж от двуетажната масивна жилищна
сграда, както и гараж, навес и магазин за хранителни стоки на другия си син
М.Д. П.. В нотариалния акт е записано, че е учредено вещно право на
ползване върху целия имот на три лица - въззиваемият Д.Ж., неговата съпруга
Д. П.а и бащата на ищеца. Преди завеждане на делото не е спорно, че правото
на ползване се е погасило по отношение на бащата на ищеца, който е починал
и че въззиваемият Д.П. е разведен със съпругата си. По отношение смъртта на
бащата е представен и препис от акт за смърт пред първостепенния съд за
удостоверяването факта, че правото му е погасено още преди образуване на
делото.
При учредено вещно право на ползване в полза на няколко лица и то
върху целия имот означава, че всеки един от ползвателите може да ползва
имота заедно с другия или поотделно в пълен обем върху целия имот, а
голият собственик следва да търпи тази тежест до погасяване на вещното
право на ползване на имота.
По делото е представена и актуалната скица, видно от която имотът е
застроен, притежава идентификатор и е правилно индивидуализиран в
исковата молба. В поземления имот има построени две жилищни сгради, две
постройки на допълващото застрояване, сграда за търговия и гараж. Исковата
молба е предявена спрямо целия недвижим имот ведно с всички построени в
него сгради. Представена е актуална данъчна оценка, която за ползвателите е
25 122,80 лева. Съгласно чл.1 от Тарифата за държавните такси, които се
събират от съдилищата по ГПК от 2008 г. и чл.71, ал.2 от ГПК по иска с
правно основание чл.108 от ЗС се дължи държавна такса в размер на 4%
върху 1/4 от цената на иска. Искът по чл.108 от ЗС е оценяем- съгласно чл.69,
ал.1, т.2 от ГПК цената на този иск е данъчната оценка на имота или в случая
3
държавната такса е 251,22 лева. По иска по чл. 59 от ЗЗД цената на иска е
6600 лева или таксата е 264 лева. По делото е заплатена държавна такса от
1100 лева за двата главни иска.
По делото е представена нотариалната покана от датата 01.12.2017
год., както и констативен протокол, съгласно който поканата е надлежно
връчена на 05.12.2017г. на ответника, а в нея въззиваемият заявява, че е
възпрепятстван да ползва имота си и кани сина си да му заплати
обезщетението, както и да му предаде ключовете за имота.
Представена е и разписка от датата 01.08.2014г., от която се
установява, че адв. Д.Х. е получила от името и за сметка на Д.П. от прокурор
Т.С. двата броя ключове за процесния имот, ведно с всички постройки в него.
В разписката саморъчно е отбелязано, че ключовете са предадени на ищеца.
Представена е и съответната справка от Община Р., видно от която
въззиваемият няма задължения за данъци и такси към Общината до датата
18.12.2020г. т.е. същите са били заплащани редовно. Към делото са
приобщени като доказателства и приходните квитанции за заплащаните
местни данъци и такси за процесния имот на ул. „***** от страна на ищеца.
Съгласно чл. 11, ал. 3 от ЗМДТ при учредено право на ползване данъчно
задължен е ползвателят на имота т.е. именно въззиваемият следва да е
титуляр на партидата. В приходните квитанции (за периода от 2011 г. до
2021г.) въззиваемият се е подписал саморъчно за платил и този подпис не
беше оспорен по делото, нито бяха представени насрещни доказателства за
плащане на данъците и таксите от страна на ответника, а оспорването е
останало категорично недоказано и на практика голословно. Не е оспорена и
справката от Община Р. за липсата на задължения, като същата според
ответника е неотносима към предмета на спора.
За имота с административен адрес ул. „***** са открити партиди за
вода и електричество на името на ответника Ж. Д. П.. Въззиваемият не
твърди, че той е плащал режийни разходи, а напротив именно поради
периодичните спорове със сина му, който фактически обитава имота, те са
били заплащани от него и са представени да докажат, че именно Ж.П. обитава
фактически имота към момента на делото и преди това. Всъщност този факт
не се спори по делото.
Страните са имали предходен спор отново с ищец бащата Д.П. срещу
сина му Ж.П. - исковата молба е заведена на 19.04.2016г. и е с предмет на
спора отмяна на дарението, извършено с горецитирания Нотариален акт от
1997 г. (иск по чл. 227 от ЗЗД). Представено е заверено копие на исковата
молба, депозирана пред PC Р., в която въззиваемият е заявил, че е живял в
дарения имот до 24.01.2002 г. когато бил изгонен от него именно от сина му
Ж.П.. Заявява, че трябвало да си тръгне без собствения си багаж, който
оставил в къщата и живял периодично при роднини, познати и на квартира,
4
като от тази искова молба се разбира, че и към момента на завеждането й
(2016г.) не обитава процесния имот.
В първото по делото съдебно заседание пълномощникът на ответника
заявява, че Д.П. не е бил ограничаван да ползва имота и че може да заповяда
по всяко време да го ползва, тъй като разполагал и с ключ към стаята си,
отредена за него. В отговора на исковата молба пълномощникът на Ж.П.
заявява от името на ответника, че бащата винаги е имал стая с лични вещи в
къщата, с електромер и всичко необходимо, но просто той не искал
фактически да живее там.
По отношение на претенцията по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД по делото пред
първостепенния съд е изготвена, изслушана и приета като доказателство
съдебно - оценителната експертиза, според която средният месечен наем на
процесния недвижим имот е 180 лева, а за процесния период от 01.12.2017
г.до 26.09.2019г. е в общ размер от 3936 лева за целия имот (допусната е
грешка в първото заключение, като е представена коригирана за сумата
експертиза ). Заключението е прието в съдебно заседание като неоспорено по
делото.
В последното по делото съдебно заседание пред първата инстанция
към доказателствения материал са приобщени и два броя удостоверения за
постоянен и настоящ адрес на ищеца, видно от които за периода от 02.11.2001
г. до 02.09.2011г. ищецът е регистриран на постоянен адрес, различен от този
на процесния имот, но отново в гр. Р., а от 02.09.2011г. до 13.02.2019г. е бил
регистриран на адрес в гр. А.. В удостоверението за промени в настоящия
адрес също са регистрирани различни адреси на името на ищеца през
годините (от 2006 г. до 2021г.). Следва да се отбележи обаче, че
удостоверенията за промени в постоянните и настоящи адреси не могат да
бъдат категорични доказателства за това къде реално и за колко време е
живял ищеца, а следва да се обсъдят заедно с другите писмени и гласни
доказателства по делото.
Предявеният иск е с правно основание чл.108 във връзка с чл.56 от ЗС
и чл.59 от ЗЗД. За да бъде уважен иска за ревандикация, въззиваемият следва
да докаже пълно и главно освен, че е собственик на целия имот /в
конкретния случай носител на ограниченото право на ползване върху
имота/, но и че ответникът упражнява и фактическа власт върху имота,
владението върху който иска да си върне, и без да притежава съответното
правно основание за това. Съгласно разпоредбата на чл. 108 от ЗС,
собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или
държи, без да има основание за това. При този иск въззиваемият следва да
докаже, че е собственик /надлежен ползвател/ на вещта, предмет на иска, че
същата се намира във владение или държане на ответника и че ответникът я
владее или държи без основание. Не е ли налице която и да е от тези три
5
предпоставки, искът не може да бъде уважен.
Ищецът в конкретния случай следва да докаже, че е носителят на
ограниченото вещно право на ползване върху процесния имот и че същият е
във фактическата власт на ответника (т.е. че се ползва от ответника).
Ответникът следва да докаже, че е налице годното правно основание, въз
основа на което упражнява фактическа власт върху имота.
Искът се явява допустим и редовен. По делото безспорно се установи,
че Д.П. има учреденото в негова полза вещно право на ползване върху целия
имот и може да го ползва заедно и/или поотделно с вече бившата си съпруга.
Правото на ползване не е учредено върху идеална част от имота и
аргументите в отговора на исковата молба и съответно във въззивната
жалба са несъстоятелни по отношение на начина на предявяване на иска.
Всеки един от ползвателите, който счита, че е нарушено вещното му
право на ползване може да се защити с петиторен иск срещу лицето, което се
твърди, че нарушава това право и то в обема, в който му е учредено то. В този
смисъл е и Решение под № 347 от 02.12.2011г. по гр.д. № 30/2011г. на Второ
ГО на ВКС. В случая вещното право на ползване се простира върху целия
поземлен имот, ведно с всичките сгради в него. Надлежният ответник следва
да е лицето, което оспорва това право, като в случая няма значение, че
ответникът се опитва през цялото време да докаже, че има отредена стая за
баща му и той по всяко време е добре дошъл в нея — фактическата
обстановка показва, че е налице явното оспорване на това право през
годините, както и към настоящия момент. След като ищецът не може да
реализира в цялост правото си на ползване, то същото несъмнено е нарушено.
Още повече, че дори и тази една стая не му предоставя възможност е пълнота
и спокойно да упражнява правото си на ползване. Макар и голата собственост
да е притежание на двамата синове на ищеца, само единият оспорва правото
му на ползване. По делото от свидетелските показания се установи, че
другият брат отдавна живее в чужбина, а преди това е живеел и в друг град.
Несъмнено константната съдебна практика приема, че вещното право
на ползване може да се защити с ревандикационен иск – също така Решение
под № 31 от 25.02.2014г. по гр.д. № 4745/2013г. на Първо ГО на ВКС,
Решение № 14 от 20.03.2015г. по гр.д. № 5426/2014г. на Второ ГО на ВКС,
както и че носителят на вещното право на ползване може да иска обезщетение
по чл. 59 от ЗЗД.
Фактическата власт върху имота се упражнява от ответника и към
момента (същият живее със семейството си от дълги години в имота), без да
има основание за това. С договора за дарение от 1997 г. бащата е прехвърлил
на синовете си “голата” собственост и е запазил върху собствения си имот
пожизненото вещно право на ползване и то не върху идеална част или
отделна стая, а върху целия имот.
6
Съгласно разпоредбата на чл. 56 ЗС ограниченото вещно право на
ползване на недвижим имот включва правото да се ползва вещта според
нейното предназначение и право да се получават добивите, без тя да се
променя съществено. Ограниченото вещно право на ползване е
противопоставимо като абсолютно субективно материално право на
всеки, в т.ч. и на собственика на имота. Запазеното право на ползване
изключва изцяло или отчасти възможността на голия собственик да
упражнява правомощието си да ползва собствеността и предполага от
страна на голия собственик/ съгласил се да сключи сделката при тези
условия/ поведение, с което да се съобрази с онези форми на ползване на
имота, който не влизат в противоречие със закона и добрите нрави.
При така събраните доказателства и установения факт на учредено
вещно право на ползване в полза на ищеца от една страна и липсата на
фактическо основание за ползване на имота от ответника, искът по чл. 108
във връзка с чл.56 от ЗС следва да се уважи. По отношение възражението за
погасяване по давност, мотивите са изложени по насрещния иск. Обобщено
може да се представят така: за да се осъществява вещното право на ползване
не е необходимо фактически ползователя да пребивава там за постоянно или
временно, нито да е адресно регистриран, в каквато насока бяха основно
аргументите на защитата на ответника, а например да съхранява свои лични
вещи, да има ключ, да е полагал грижа за имота, като е заплащал дължими
данъци и такси, които факти се установиха по делото. По делото безспорно
беше установено, че ищецът никога не е изнесъл личните си вещи от къщата.
Дори и неговите изявления в исковата молба от 2016г. са в този смисъл, а
именно, че е бил принудително изгонен и оставил целия си багаж там. Още
повече, че в отговора на исковата молба ответникът заявява, че баща му
винаги е имал отредено място в една стая с всичко необходимо и с лични
вещи т.е. налице е съдебно признание за съхранение на лични вещи на ищеца.
След намесата на прокуратурата и предаването на ключовете през 2014г.
също безспорно се установи, че бащата е заключил стаята и само той е имал
достъп до нея. През целия период от момента на напускането 2002г. до
настоящия момент бащата не е загубил интерес да се прибере в къщата и да
живее в нея т.е. да осъществява в пълнота вещното си право, като е
предприемал различни правни и фактически действия все в тази насока.
Въззивният съд не възприема твърденията във въззивната жалба на
въззивника, както и всички оплаквания и възражения против обжалваното
Решение, направени в нея, които се явяват неоснователни поради следните
съображения:
По заявените „нови“ обстоятелства и посочените „нови“ писмени
доказателства в т.1-4 на жалбата. С въззивната жалба ответната страна е
посочила, че представените писмени доказателства - две бракоразводни
7
решения от 2004г. следва да се приемат при хипотезата на чл. 266, ал.2, т. 1 от
ГПК. Съдът счита обаче, че не е налице точно тази хипотеза на тази правна
норма, която дава възможността да се допуснат бракоразводните решения
като „нови“ доказателства.
Текстьт на чл. 266, ал. 2, т. 1. от ГПК урежда една от хипотезите на
преклузията по чл. 266 от ГПК за ангажирането на доказателства от страната.
Тази хипотеза има предвид следното: 1.) правнорелевантните са процесуални
действия на страните, извършени след приключване на иървоннсганционното
производство до подаването на въззивната жалба, съответно в срока за
отговор: 2) хипотезата има предвид два вида „нови“ обстоятелства: а) които са
съществували при разглеждане на делото в първоинстанцнонння съд, но
страната е била в обективна невъзможност да узнае за тяхното съществуване
(съществували са, но са били неизвестни на страната), въпреки положената
дължима грижа и по тази причина не са посочени и събрани доказателства
относно тези обстоятелства пред този съд; б) които са съществували и са били
известни на страната, но пак по обективни (безвиновни) причини страната не
е имала възможност да посочи и представи доказателства за тях. Адвокатът
на въззивника необосновано твърди за „нови“ обстоятелства и представя
„нови“ доказателства през въззивния съд и то още от далечната 2004 година.
За да се позове на тази разпоредба обаче не е достатъчно само и единствено
да се твърди за наличие на „нови“ обстоятелства и представяне за тях на
„нови“ доказателства. Има важно условие за допустимостта на това негово
искане: ако не се е могъл да ги узнае, посочи и представи до подаване на
жалбата, съответно в срока за отговор. Тази процесуална бариера във
въззивната си жалба адвокатът на въззивника не е успял да преодолее по
никакъв начин.
Разводът между ищеца и неговата бивша съпруга, и двамата родители
на ответника по делото, не е „ново“ обстоятелство, както и двете
бракоразводни решения не са „нови“ доказателства и по следните
съображения:
Двете решения по бракоразводното дело между ищеца и съпругата му
Д. П.а, майка на ответника Ж. Д. П. не са „нови“ доказателства, нито
отразяват ,,новите“ обстоятелства, както за ответника по делото в Районен
съд-Г., така и за адвоката му.
В решението на Районен съд-Р. с № 138/12.01.2004г. по гр. дело №
39/2003г. по описа на съда (на стр. 3, горе) изрично е посочен фактът, че
ответникът Ж. Д. П. е бил свидетел, който се е явил в съдебно заседание и е
давал свидетелските си показания. Цитирани са дори част от тях. С този факт
същият е много добре запознат, както и неговият адвокат Н.Д.-Д., която е
представила заверено самото решение.
Решение с № 134 от 08.07.2004г. на Старозагорския окръжен съд,
8
образувано по повод обжалването на първоинстанционното бракоразводно
решение на Районен съд- Р. също констатира фактът, че Ж. Д. П. е свидетел
по това дело (на стр. 2, горе) с уточнение, че е „син на страните“ и „има преки
и непосредствени впечатления от живота на съпрузите.“. Показанията на
тогава св. /а сега ответник и въззивник/ Ж. Д. П. са част от доказателствата и
по това дело, (на стр. 2. абзац 2). От 08.07.2004г. датата на влизане в сила на
това решение до образуване на гр. дело № 39/2020г. в Районен съд-Г. по което
е ответник Ж. Д. П. е знаел много добре за него.
Адв. Н.Д.-Д. е била адвоката по делото за отмяна на дарението на
ответника по това дело Ж. Д. П.. По това дело тя се е легитимирала на
основание чл.33 от ГПК с писменото си пълномощно си за извършените от
нея от името на ответника процесуални действия. Адв. Н.Д.-Д. е ЗНАЕЛА
много добре за развода между родителите му на ответника и въззивник по
делото Ж. Д. П.. Този развод е установен факт по делото. Още в насрещния си
иск по делото в Районен съд-Г. тя цитира дори номера на самото гражданско
дело с № 195/2016г, в Районен съд-Р. съответно се позовава на него
многократно. В доказателствените си искания в т.2 посочва и следното, /съдът
цитира/: „Моля да изискате и присъедините към настоящото производство и
гражданско дело с № 195/2016г. на РС-Р. “
По това дело тя е била именно пълномощника на страната но чл. 32, т.1
от ГПК и лично се е явявала да го защитава на всички съдебни заседания по
същото. Нейното присъствие е отразено във всички протоколи на съда за
проведените съдебни заседания по делото на датите 03.11.2016г„ 17.01.2017г„
16.02.201 7г. и на 30.03.2017г„ когато е приключено съдебното дирене и е
даден ход на устните състезания, а по-късно в указания от съда 10-дневен
срок е представила и писмени бележки, Адв. Н.Д.-Д. лично се е явявала
вместо ответника Ж. Д. П., който е пропуснал всички съдебни заседания. Тя е
представила дори завереното копие лично от нея на Решение с №32 от датата
17.04.2017г, на Районен съд-Р.. Тя знае и за изхода от делото и дори представя
пред съда крайния му акт-Решение под № 32 от 17.04.2017г. на съда в Р.. В
отговора на исковата молба (стр. 4), депозиран по реда на чл. 131 от ГПК
пред Районния съд- Г. по гр. дело № 65/2019г. на Районен съд-Р., вх. на
11.12.1019г. адв. Н.Д.-Д. също цитира гражданско дело с № 195/2016г. на РС-
Р.. Изводът е, че адв. Н.Д.-Д. не само познава много добре делото, по което е
била пълномощник на страната по чл. 32, т.1 от ГПК, но и след
приключването му е предприела процесуалните действия, от които е ясно
видно, че по никакъв начин не е забравила за него. Знаела е много добре за
него. Важно е да се отбележи, че по същото дело свидетел е бил Д. П.а,
записана като “бившата съпруга“ в протокола на заседанието на 03.11.2016г.
на ищеца по това дело Д. Ж. П.. Адв. Н.Д.-Д. ЗНАЕ и от нейните показания за
приключилия развод, още повече че този факт-РАЗВОД между страните по
9
делото е ПОТВЪРДЕН ОТНОВО в свидетелските показания на 5.04.2021 г. на
свидетеля Н. П.а, съпруга на ответника Ж. Д. П. по гр. дело с № 13/2020г. в
Районен съд-Г..
Ответникът Ж. Д. П. е ЗНАЕЛ за тези обстоятелства-развода между
родителите му с всички последици от него, до подаване на отговора пред
първоинстаиционния съд. Ответникът по делото ясно и точно е ЗНАЕЛ за
тези обстоятелства, за това въз основа на тези решения е образувал
изпълнителното дело за сумата около 3300 лв., а именно ИД под №
20179100400818 по описа на ЧСИ Р.Р..
По гр. дело с № 13/2020г. в Районен съд-Г. също безспорно е
установен фактът, че страните са имали предишен спор по между си-ищец
бащата Д.П. срещу сина му Ж. Д. П.-ответник. Исковата молба е заведена на
датата 19.04.2016г. и е с предмет на спора отмяната на дарението (иск по
чл.227 от ЗЗД) на процесния имот на ул. „***** в град Р., извършено с
нотариалния акт от 1997г.
Неоснователно и необосновано е твърдението в т. 1 на въззивната
жалба, че: “...представените две съдебни решения представляват нови
обстоятелства, които не са били известни на доверителя ми Ж. Д. П., тъй като
той не е бил страна по посоченото брачно дело.“. Той няма как да бъде страна
по дело за развод между родителите му. Те се развеждат по между си, а не той
с тях. Той обаче е бил свидетел по бракоразводното дело и в двете инстанции.
Знаел е факта, че има такива дела, и е давал показанията си като свидетел.
Знаел е изходът на делото. Бил е и страна по гражданското дело за отмяна на
дарението, в което също е обсъждано делото за развод. Това са установени по
предните граждански дела факти, които адвокатът на въззивника няма как да
промени, а е длъжен да се съобрази с тях.
Адв. Н.Д.-Д. е пропуснала и още едно важно писмено доказателство по
делото, което опровергава изцяло нейните твърдения за наличие на „нови“
обстоятелства и ,нови“ доказателства за тях -двете бракоразводни решения.
По делото е приложена актуална Справка с вх. peг. № 77/10.11,2020г. по
данни за физическото лице за вписвания, отбелязвания и заличавания в
Службата по вписвания- гр. Р. за периода 01.30.2001-10.11.2020г. От
справката на стр. 2-3 е видно също, че на 13.05.2016г. е вписана исковата
молба за отмяна на дарение със страни-ищец Д. Ж. П., ответник Ж. Д. П. -
страни и по настоящото дело.
При докладването на делото по чл.146 от ГПК в първоинстаиционния
съд на заседанието на 15.04.2021г. адв. Н.Д.-Д. НЕ Е ВЪЗРАЗЯВАЛА НИЩО
и нейното изявление с такова съдържание е вписано в протокола.
В този смисъл е неоснователно възражението на въззивника, че
съдът не е обсъдил посочените две писмени доказателства-
бракоразводните решения. По силата на състезателното начало предмет
10
на доказване са единствено и само твърдените от страните факти. В тази
връзка както е изяснено и с Решение под № 11 от 04.05.2015г. по гр.дело № 1
173/15 г. на ВКС IV г.о. и Решение № 328/15.05.2014г. по гр. дело №
805/201Зг. на ВКС, IV г.o., АКО СТРАНАТА Е ПРОПУСНАЛА ДА ЗАЯВИ
ОБСТОЯТЕЛСТВА ИЛИ ДА ПОСОЧИ ДОКАЗАТЕЛСТВО ПОРАДИ
СОБСТВЕНОТО СИ ПОВЕДЕНИЕ, ТЯ НЕ МОЖЕ ДА ПОПРАВИ
СОБСТВЕНОТО СИ БЕЗДЕЙСТВИЕ ВЪЗ ВЪЗЗИВНОТО ПРОИЗВОДСТВО.
Посочените съдебни решения не са нов факт или неизвестен факт. За
установяването им ответникът по делото не е имал никакви затруднения.
Същото важи и за адвоката му по делото, чийто възможности да се снабдява с
доказателства и да ги представя своевременно пред съда не са ограничени.
Според ГПК във въззивното производство е възможно събирането НЕ
НА ВСИЧКИ ДОКАЗАТЕЛСТВА, А САМО НА ТЕЗИ, КОИТО ВЪПРЕКИ
ПРОЯВЕНАТА добросъвестност от страната, не са събрани от първа
инстанция. Това са новооткритите, нововъзникналите доказателства за
твърдени обстоятелства, както и всички допустими и необходими
доказателства за установяване на новооткрити и нововъзникнали релевантни
факти и обстоятелства, също и непосочените и несъбрани доказателства
поради допуснато нарушение на съдопроизводствените правила от първата
инстанция. В тази насока въпреки, че въззивният съд е приел тези
доказателства с Определението си за насрочване на делото № 211 от датата
16.02.2002 год., съдът е приел в мотивите на същото, че по отношение на
всички тези твърдения и оплаквания във въззивната жалба, въззивната
инстанция ще се произнесе с окончателния си съдебен акт по делото, а
именно с въззивното съдебно решение. Налага се категоричното
заключение, че въпреки, че горепосочените като “нови” и
“нововъзникнали” доказателства, представени от въззивника с
въззивната му жалба, да са били приети като писмени доказателства от
настоящия въззивен съд, то същите не могат и не следва да бъдат взети
предвид при обсъждането по същество на спора с настоящото въззивно
съдебно решение.
В заключение съдът направи извода си, че изложените оплаквания във
въззивната жалба, развити като съображенията в т.1-4 са изцяло
НЕОСНОВАТЕЛНИ, тъй като по същество, чрез тях адвокатът на
жалбоподателя се опитва да заобиколи настъпилите преклузии за посочване
на „нови“ факти и доказателства пред въззивния съд. Съгласно разпоредбата
на чл. 266, ал.1 от ГПК, във въззивното производство страните не могат да
твърдят нови обстоятелства, да сочат и представят доказателства, които са
могли да посочат н представят в срок в първоинстационното производство. В
ал. 2 на същия текст са установени изключенията от посоченото правило,
които се отнасят до възможността на всяка от страните да се позовава на нови
11
факти, но само ако те са нововъзникнали или новоузнати. Настоящият случай
не е такъв, защото въззивникът се позовава на погрешно на факт-влезли в
сила бракоразводни решения, който за него не е нито нововьзникнал, нито
новоузнат.
Въззивникът освен това не е посочил и обективната причина, поради
която не се е позовал на това „нови“ обстоятелства на по-ранен етап в
производството. Очевидно адвокатът на въззивника се стреми чрез
подадената въззивна жалба да поправи фактическата и доказателствена
непълнота, която е резултат от поведението на самата страна.
В тази насока според Решение с № 14 от 20.03.2015 г. на ВКС по гр. д.
№ 5426/2014 г., II г. о., ГК, с докладчик председателят Е.Б. Законодателят е
уредил хипотезите на прекратяването на правото на ползване на чужд имот с
разпоредбите на чл. 59 ЗС - правото на ползване се погасява със смъртта на
ползвателя- физическо лице или с прекратяването на ползвателя -
юридическо лице респ. с изтичане на срока, ако е уговорен такъв; правото на
ползване се погасява при погиване на вещта или ако не се упражнява за
период по дълъг от 5 години, както и при сливане на качеството на ползвател
и това на собственик.
По съдържание упражняване на вещното право на ползване от
ползвателя не се различава от това на собственика на имота, учредил правото
и следва да се разбира не само като постоянно обитаване на жилището
/недвижимия имот/, а като всяка форма на фактическо и правно използване на
имота като: постоянно или временно пребиваване, място за съхранение на
лични вещи, за извършване на дейности, свързани с ежедневния бит,
стопанска дейност и др. . Не може да има спор, че ползвателят може да се
предостави ползването на имота на друго лице под формата на наем /арг. чл.
60 ЗС/ както и под формата на заем за послужване и съответно да се
упражнява правото си чрез другиго.
С Решение под № 347 от 02.12.2011 г. по гр. д. № 20/2011 г. -II г. о. на
ВКС на РБ се приема, че съдържанието на вещното право на ползване се
определя изключително от правомощията да се ползва вещта съобразно
нейното предназначение и да се събират плодовете и без да се изменя нейната
субстанция, т. е. да се извличат ползите при изпълнение на вменените от
законодателя задължения за ползвателя, теза напълно споделена и от
настоящия състав.
Въззивната инстанция приема, че са неоснователни и оплакванията по
т. 5-9 във въззивната жалба. Голословни са твърденията за „неправилно
възприета от съда фактическа обстановка, неразбираемост и противоречие
при обсъждането на свидетелските показания, постановено решение в разрез
с доказателствения материал и липса на логическа последователност при
обсъждането му в цялост и в съвкупност и по отделно“. Оплакванията в тези
12
т. 5-9 съдържат преповтаряне на някои от защитните тези и възражения на
ответника пред първоинстанционния съд. Тук дори не е налице формулирано
прецизно оплакване във въззивната жалба и същите оплаквания са
необосновани и поради следното:
На първо място по въпроса с данъците върху процесния имот - по
делото е приложено като писмено доказателство справка от община Р., от
която става ясно, че въззиваемият няма задължения за данъци и такси към
общината до края на 2020г., т.е. наистина са редовно плащани данъците. Това
е негово задължение по чл. 57 от ЗС, което той редовно е изпълнявал.
Дубликатите от Приходните квитанции за платени данъци и такса битови
отпадъци за процесните имот, разположен на ул. „***** в Р. доказват, че
ползвателят на този имот и ищец по делото като титуляр по партидата,
редовно е изпълнявал своите данъчни задължения за периода от 2011 г. до
2021 г. вкл. Срещу изпълнение на това негово задължение чиновникът в
общинската администрация в Р., т.е. длъжностното лице в кръга на службата
му е издавал писмени документи, на които има положени подписи както от
него, така и от ищеца лично. Поставен е и печатът на данъчната дирекция в
Р.. Това са официални документи по чл. 179, ал. 1 от ГПК. Адвокатът на
ответника се опита да направи неуспешно оспорване на тези подписи в
последното по делото заседание пред първостепенния съд на датата
12.07.2021 г. Съдът правилно посочва, че оспорването е неуспешно, а и не
бяха представени насрещни доказателства за плащане на данъците и таксите
от страна на ответника. Не е оспорена и справката от община Р. за липсата на
данъчни задължения на ищеца спрямо процесния имот.
На второ място относно свидетелските показания (в т.6 и сл. от
въззивната жалба), въззивният съд намира, че свидетеля Г.Я.Г. няма
роднинска връзка със страните по делото. Същият знае обаче за процесния
имот и неговото местонахождение, познава страните, но както сам посочва в
показанията си пред съда, вписани в протокола на заседанието на 15.04.2021 г.
ТРИ ПЪТИ ПРИЗНАВА, че ответника по делото му е негов ПРИЯТЕЛ.
Заявява /съдът цитира/: ,,Познавам бате Д. П.. Баща е на моя приятел Ж.П..
Ж.П. е мой приятел, с когото се запознах, след като се ожених и дойдох да
живея в гр. Р. преди 23 години.. .“ Явно този свидетел е и семеен приятел,
защото „моята съпругата със съпругата на Ж. са били в един танцов състав”.
Тези признания на свидетеля Г.Я.Г. са много внимателно преценени от
първостепенния съд, който правилно констатирал, че същият е „МНОГО
БЛИЗЪК СЕМЕЕН ПРИЯТЕЛ с ОТВЕТНИКА.“ Трикратните признания на
приятелската си и дори семейна връзка с ответника по делото компрометират
и поставят под съмнение в много голяма степен неговите свидетелски
показания.
При такива близки приятелски и дори семейни отношения този
13
свидетел дава в известна степен “удобни” и угодни показания в полза на
приятеля си-ответника и въззивник. В тази връзка те следва да се ценят с
много ниска доказателствена стойност и няма как да бъдат кредитирани от
съда с доверието му. Голяма част от изложените от него обстоятелства са му
разказани от неговия ,,приятел” жалбоподателя Ж. Д. П.. Така например в
протокола (на стр. 11 -12) от заседанието на 15.04.2021 г. той казва: ,,Ж. ми
спомена, че баща му си е сменил ключа на неговата стая от къщата и че в тази
стая никой не може да влиза, освен баща му. Това беше преди около
година…“.
По мнението на въззивния съдебен състав този свидетел преразказва
удобните случки и събития в полза на ответника по делото. Свидетелските му
показания са пристрастни и необективни, и съдът правилно е констатирал
това.
На трето място свидетелят Н. П.а също е заинтересованата от изхода
на делото страна. Този свидетел признава в показанията си на датата
15.04.2021 г. съгласно протокола (на стр. 13), че „Въззиваемият е неин
свекър“, а тя е съпруга на ответника, която живее с него, със сина си и
свекървата си дълги години в процесния имот и го ползва независимо, че
няма такова учредено право по нотариалния акт от 1997г. Говори обаче за
процесния имот като за свой. Посочва го като „нашата къща“ в кв. ***** ул.
„*****. С това твърдение този свидетел явно има разбиране, че е
„собственик“ на имота покрай съпруга си, което не отговаря на
действителното правно положение. Така свидетелят Н. П.а оспорва и правото
на ползване на ищеца.
Свидетелските й показания, преценени правилно от съда при
условията на чл. 172 от ГПК са наистина и действително пълни с
противоречия, което съдът е констатирал и анализирал много внимателно и
прецизно. Правилен е изводът на съда в решението му от 16.08.2021г. (стр.5),
че „от свидетелските показания на Н. П.а може да се направи категоричен
извод, че всъщност ответникът е оспорвал и продължавал да оспорва правото
на ползваме на ищеца върху целия имот-от една страна е правото на Д.П.,
учредено с Нотариалния акт от 1997г., а от друга нежеланието на ответника и
семейството му да напуснат къщата, като през цялото време се говори за
правото на ищеца да ползва само една стая.“.
Този свидетел признава много неизгодните факти за ответника:
съхранението на личните вещи на ищеца в процесния имот дълги години, вкл.
и на земеделския инвентар, намесата на Районната прокуратура в Р. през
2014г„ с оглед осигуряването на достъпа на ищеца до неговият наследствен
имот, върху който той има пожизнено и безвъзмездно право на ползване,
непогасено във времето, ограничен достъп до част от имота, достъп до двора,
но не и до самата къща и системно и последователно ограничаване,
14
продължило години от страна на ответника на правото на ползване на ищеца
върху процесния имот. Всички тези факти с основание съдът е кредитирал,
още повече че те кореспондират с останалия доказателствен материал по
делото и не влизат в противоречия с него. Свидетелят Д.Х. дава показанията
си пред съда на датата 15.04.2021 г., които са логични и последователни, като
същите кореспондират изцяло с останалия доказателствен материал по
делото. Затова са били правилно и обосновани кредитирани от съда с
неговото доверие.
Независимо, че е действащ адвокат няма пречка по ГПК физическото
лице Д.Х. да дава свидетелски показания и правилно съдът я е допуснал до
разпит, още повече че същата е много добре запозната и с правния спор и със
свидетелските си показания допринася за установяване на истинността в
процеса. С нейните показания се установяват само факти, възприети от нея
като свидетел.
На следващо място съдът следва да отбележи, че всички свидетелски
показания доказват един основен извод, приет и от съда - системното
ограничаване на правото на ползване върху процесния имот от ответника по
делото. Твърденията за обособената неясно как и кога САМО ЕДНА СТАЯ в
жилищната част на имота за ползване потвърждават, че правото на ползване,
простиращо се върху ЦЕЛИЯ ИМОТ е бил противоправно ограничавано в
ущърб на ищеца по делото именно от ответника и съответно въззивник.
Отделянето само на една стая за живеене се признава и от адвоката на
ответника (т. 8 във въззивната жалба). Правото на ползване на ищеца по
делото е ПОЖИЗНЕНО и БЕЗВЪЗМЕЗДНО.
Важно е също така да се отбележи и обема на учреденото ограничено
вещно право на ползване, който е очертан ясно и точно именно в нотариалния
акт за дарение на недвижим имот с № 625, т. II, дело № 1482/1997г., вх. peг.
№ 967, парт. книга X, 36, стр. 967 на районен съдия при РС-Р.. Въззиваемият
по делото Д.П. е носителят на ограниченото вещно право на ползване, което
по смисъла на чл. 111 от ЗС се ползва от защита, аналогична на правото на
собственост. Въззиваемият е титуляра на правото на ползване, което е
възникнало за него въз основа на годно правно основание- писмен договор в
нотариална форма, то е пожизнено, необременено с условия и се простира
върху целия недвижим имот, разположен в град Р., кв. **** на ул. „*****.
От доказателствата по делото се установява, че ответникът по
делото,като т.нар. от правната теория „гол“ собственик НЕ Е БЕЗДЕЙСТВАЛ
и не се е съобразявал години наред с учреденото в нотариалния акт от 1997 г.
право на ползване в полза на ищеца по делото. Нещо повече, той лично е
ограничил неправомерно правото на ползване на ищеца (негов баща) до една
стая в жилището. Този неизгоден факт се признава и от показанията на
разпитаните свидетели по делото Н. П.а и Г.Г.. Твърденията им са, че
15
въззиваемият има определена стая на втория етаж за живеене и ползване. Не е
установено обаче какъв е начинът на определяне на тази стая. С основание
възниква въпросът по кой предписан от закона ред е станало това
ограничение на правото на ползване, за което не е налице и надлежен и
адекватен отговор.
В приложената по делото справка от службата по вписвания в PC-Р. за
вписване няма данни за вписване на нов нотариален акт, в който да има такава
клауза, водеща до съществено изменение на обема на учреденото с
нотариалния акт от 1997г. право на ползване на ищеца върху процесния имот,
което се РАЗПРОСТИРА ВЪРХУ ЦЕЛИЯ ИМОТ.
Пълен достъп на ищеца по делото до процесния имот на ул. „****** в
гр. Р. означава пълното и безпрепятствено ползване на целия процесен имот.
Това означава въззиваемият по делото да притежава не два, а цели пет броя
ключа, в това число: 1.) ключ за външната врата; 2.) ключ за входа на къщата;
3.) ключ за кухнята; 4.) ключ за лятната кухня, в която се влиза откъм кухнята
и отвън, т.е. има два входа; 5.) и съответно и ключ за гаража.
Без правно значение е също така, че въззиваемият е разполагал с ключ
от имота, както твърдят двама от свидетелите по делото Г.Г. и Н. П.а след
като достъпът му до същия е бил ограничаван от ответниците по предявения
иск. Притежаването на ключ не може да бъде приравнено на наличие на
достъп до един имот, ако е установено извършването на действия, които
препятстват ползването. В този смисъл е Решение с № 347/02.12.2011 г. по
дело № 30/2011 на ВКС, ГК, II г.о.
Формулираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка от
гледна точка на хронологията на събитията е пълна, правилна и
кореспондираща изцяло със събрания доказателствени материал. Съдът е
обсъдил доказателствата задълбочено, анализирал ги е поотделно и в тяхната
съвкупност, като е изложил подробни съображения защо възприема едни и не
възприема други доказателствени източници.
В заключение настоящата съдебна инстанция направи обоснования
извод, че изложените във въззивната жалба в т.5-9 оплаквания са
неоснователни. Ищецът е доказал всички релевантни положителни факти,
тежестта за което действие лежи върху него. Ответникът и въззивник не е
доказал успешно нито едно от твърденията, както в отговора си, така и в
насрещния иск.
Неоснователно е и твърдението, че Районен съд-Г. се е произнесъл по
иск, който не е предявен (оплакването визирано в т.10 във въззивната жалба).
Твърдението се явява неточно и погрешно. Няма предявен иск по чл. 45 от
ЗЗД, т.е. т. нар. “деликт” или “непозволено увреждане”. Институтът на
деликтната отговорност е уреден в чл.45-54 от ЗЗД. Чл. 45, ал. I от ЗЗД
урежда основния състав на деликта. Осъдителният иск по чл.45 от ЗЗД е за
16
обезщетение за имуществени и/или неимуществени вреди. Този иск има
особен фактически състав, в който се включват няколко елемента. Вината в
чл. 45, ал. I от ЗЗД е необходима предпоставка за възникване на
облигационното правоотношение Вредата обаче трябва да е причинена
ВИНОВНО. Според чл. 45, ал.2 от ЗЗД вината при деликта не се доказва, а се
предполага. За разлика от иска по чл. 45 от ЗЗД, искът по чл. 59 от ЗЗД е за
неоснователно обогатяване и има субсидиарен характер. Съгласно чл.59
ЗЗД, вън от случаите по чл. 55-58 от ЗЗД всеки, който се е обогатил без
основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е
обогатил, до размера на обедняването-ал. 1. Двата граждански иска са
различни но елементите на своя фактически състав. За възникване на
деликтната отговорност важи презумпцията за вина-чл. 45, ал. 2 от ЗЗД. А
отговорността по чл. 59 от ЗЗД е безвиновна.
Осъдителният иск по чл. 45 от ЗЗД за обезщетение на имуществени
вреди и искът за имуществено изравняване по чл. 59, ал. I от ЗЗД в случай на
неоснователно обогатяване, не се основават на едни и същи обстоятелства и
нямат едно и също основание, макар възможен предмет на претенцията и при
двете правни основания да е остойностяване и присъждане на пропуснатата
полза за собственика да извлича доходите от имота си, нереализирани поради
определено поведение на ответника.
В исковата си молба ищецът не основава твърденията си на виновно и
противоправно поведение на ответника и на причинени от него вреди върху
процесии» имот, а претендира, че в качеството му на титуляр на ограниченото
вещно право на ползване е бил лишен за времето от 01.12.2017 г. до
26.09.2019 г. от ползване на имота, като през същия период вещта е ползвана
от ответника без основание. По този начин, ответникът се е обогатил без
основание за сметка на ищеца. На тази база с предявените обективно
съединени искове с правно основание чл. 108 във връзка с чл. 56 от ЗС и с
правно основание чл. 59, ал.1 от ЗЗД се претендирала бъде установено по
отношение на ответника Ж. Д. П., че ищецът Д. Ж. П. е титуляра на
ограничено вещно право на ползване на процесния недвижим имот, находящ
се в гр. Р., обл. С.З. на ул. „*****, като едновременно бъде осъден ответникът
да отстъпи и предаде владението върху описаните имоти на ищеца, както и да
бъде осъден ответникът да заплати на ищеца сумата от 6600 лева,
представляваща обезщетението за лишаване от ползване на горепосочения
жилищен недвижим имот за периода от 01.12.2017г. до 26.09.2019г,, ведно
със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
заплащане на сумата. Съдът следва да подчертае, че се претендира
обезщетение за лишаване от ползване, а не обезщетението за вреди по чл.45
от ЗЗД. Отношенията между ищеца и ответника по делото по повод
учреденото от ищеца с нотариалния акт от 1997г. негово право на ползване
17
върху целия имот-безвъзмездно и пожизнено, се уреждат на плоскостта на
неоснователното обогатяване, а не на плоскостта на деликтната отговорност.
Това е така, защото тези отношения се характеризират именно с
неоснователно разместване на имуществени блага от един патримониум в
друг. при което поначало не е налице виновно увреждане на едно лице от
друго лице. При тези отношения поначало не е налице непозволено
увреждане (деликт) по смисъла на чл. 45 и сл. от ЗЗД, тъй като поведението на
ответника, макар и поначало противоправно (накърняващо ограниченото му
вещното право на ползване на ищеца), в най-честия случай е безвиновно.
Ищецът не търпи вреди, изразяващи се в пропуснати ползи (пропускане на
бъдещо относително сигурно и реално увеличение на имуществото му), а за
него е налице именно неоснователно обедняване (лишаване от абстрактната,
възможност да ползва сам собствената си вещ или да я отдава под наем, която
възможност той би имал, ако упражняваше правомощията си на владение и
ползване от правото си). Всеки от ползвателите на един недвижим имот (при
учредено право ползване в полза на повече от едно лице, както е при
процесния имот) може да претендира заплащането на обезщетение за целия
имот от всяко трето лице, което му създава пречки да упражнява правата си, в
това число и от собственика на имота. В този смисъл е и горепосоченото вече
Решение с № 347 от 02.12.2011г. на ВКС, ІІ г.о., по гр. дело №30/2011 г.
Квалификацията на иска по чл. 59 от ЗЗД е правилна. Няма
противоречие между обстоятелствена част и петитум на исковата молба. В
случая не е налице нередовност на исковата молба. По този въпрос
ответникът и неговият адвокат НИКОГА НЕ СЕ ВЪЗРАЗЯВАЛИ до края на
делото в първоинстаициониия съд. Решението на съда е допустимо. Затова
искането за обезсилване на обжалваното решение в тази част е
НЕОСНОВАТЕЛНО и следва да бъде отхвърлено като неоснователно.
Неоснователни са оплаквания в жалбата и по Насрещният иск по чл.
59, ал. 3 от ЗС, който правилно и мотивирано е отхвърлен от Районен съд-Г.
като недоказан. Всички събрани доказателства по делото подкрепят този
правен извод на съда- както писмените, така и гласните. От писмените
доказателства по делото безспорно се установяват: факта за плащане да данък
сгради за периода от 2011 г. до настоящия момент, данни за оставените лични
вещи в процесния имот след 2002г., посещения на ищеца в имота,
притежание на един ключ от къщата и една от стаите в жилището към месец
август 2014г.
Предвид гореизложените съображения, въззивната инстанция намира,
че първоинстанционното решение се явява правилно и законосъобразно и
като такова следва да бъде изцяло потвърдено. При постановяването му не са
допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон, изводите на съда
съответстват изцяло на събраните по делото доказателства.
18
По отношение на разноските по делото пред въззивната инстанция
Въззивният съд счита, че тъй като се потвърждава обжалваното
първоинстанционно Решение, макар, с което на практика се оставя без
уважение въззивната жалба на жалбоподателя Ж. Д. П. от гр.Р., обл.С.З.,
подадена чрез пълномощника му адв. Н.Д. от САК, то и разноските на
страните пред въззивната инстанция следва да останат в тежест на
жалбоподателя, общо в размер на 1405 лева, съобразно представения
списък на разноските по чл.80 от ГПК, от които сумата от 300 лева,
представляващи възнаграждение за един адвокат – адв.Я.Г. от АК – П., по
Договора за правна помощ и съдействие с № 06607 от датата 01.02.2022 год.,
както и сумата от 1105 лева по Договора за правна помощ и съдействие с №
06610 от датата 16.03.2022 год., /съответно на лист 38 и 39 от делото пред
въззивната инстанция/.
Водим от горните мотиви, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 260043 от 16.08.2021г.,
постановено по гр.дело № 13/2020г. по описа на Районен съд Г., като
ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА Ж. Д. П. с ЕГН **********, с адрес гр. Р., ул. „***** да
заплати на Д. Ж. П. с ЕГН **********, с постоянен адрес гр.Р., област С.З.,
ул. “****** и със съдебен адрес гр.П. ул. “****, чрез адвокат Я.Г. от АК-П. на
основание чл.78, ал.1 във връзка с чл.273 от ГПК направените по делото
разноски в размер на сумата от 1405 лв. /хиляда четиристотин и пет лева/,
представляваща разноските по делото пред въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред ВКС на Р.Б. в едномесечен
срок от връчването му на страните, при наличие на предпоставките на чл.280,
ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
19