О П
Р Е Д
Е Л Е
Н И Е
Гр.Г.Т., 13. 12. 2018 год.
Районен съд гр.Г.Т.
в закрито заседание на тринадесети декември две хиляди и осемнадесета година,в
състав:
Районен съдия:Петър П.
Като разгледа докладваното от съдията гр.дело № 00242/2017
год. по описа на съда и за да се произнесе,взе предвид следното:
Постъпила е искова молба от П.И.П., Д.Т.И., А.В.В.,
Т.В.В., В.И.П., З.В.П., В.В.Д.- К., Т.Д.М., В.Й.В., С.И.Т., Л.Й.К. и Д.Й.Д.
срещу В.Т.И., К.Т.И., М.З.А., И.Г.И., М.Г.С., С.Г.И., О.Г.И., И.Д.И., Т.П.Т., Д.П.Т.,
Л.А.И., М.Д.Г., А.Д.Х., Г.И.А., А.А.А., Ц.И.И., А.П.И., Б.Г.С., Д.Г.К. и И.Г.К.,
с която се твърди, че ищците и ответниците са сънаследници и съсобственици на
недвижими имоти, както следва :
1. Нива с площ 26. 000 дка, имот № 053014 в
землището на с. К., община Г.Т., който имот е възстановен на наследниците на
наследодателя им Т. И. Д..
2. Нива с площ 45. 000 дка, имот № 053015,
който имот е възстановен на наследниците на наследодателя им М.И. Д.а.
Твърди се и че на 17. 02. 1998 год.
ответниците, без участието на ищците, са сключили и подписали договор за
доброволна делба, вписан в служба по вписванията при ГТРС под № 178, том III,, вх. рег. № 871 от 17. 02. 1998 год. Сочи се , че на
основание чл. 75, ал.2 ЗН този договор е нищожен.
Предвид горното се иска двата имота да бъдат
допуснати до делба между всички
сънаследници при законните квоти, като впоследствие и се извърши самата делба.
В хода на делото ищците са предявили срещу
ответниците и инцидентен установителен иск, с който
да бъде признато за установено спрямо ответниците, че недвижим земеделски имот –
нива с площ от 45. 000 дка, представляващ имот № 053015 в землището на с. К.,
община Г.Т. е възстановен в собственост на наследниците на Т. И. Д., а не на
наследници на М.И. Д.а, както е записано в Решение № 32/1 от 08. 08. 1995 год.
по преписка № 1674 на ПК Г.Т..
В срока по чл. 131 ГПК писмен отговор на
исковата молба е бил получен само от осем от ответниците, а именно : В.Т.И., К.Т.И.,
М.З.А., И.Г.И., С.Г.И., О.Г.И., Л.А.И. и М.Д.Г.. С отговора си тези ответници
възразяват, че след сключването на договора за доброволна делба на двата имота
от 1998 год. са придобили по давност двата имота, като се позовават на ТР № 1/
2012 год. на ОСГК и твърдят, че са придобили по давност и чуждите части от
двата имота вследствие извършване такива действия като отдаване на тези два
имота само от тях под аренда и част от тях са извършили и разпоредителни
действия със своите дялове от двата имота, получени от договора за делба.
С отговори по инцидентния установителен иск ответниците оспорват процесуалната
допустимост на същия, а по същество, като твърдят, че са придобили този имот по
давностно владение, считат същия за неоснователен и
недоказан и молят да бъде отхвърлен.
Алтернативно се навежда възражение, че
ищците са наследници само на общия наследодател Т. И. Д. с произход неговата
първа съпруга – В. и не са наследници на втората съпруга на Т. И. Д.- М. Д.а.
От това се твърди, че следва, че ищците са съсобственици по наследство само на
нивата от 26 декара,възстановена на н-ци Т. И. Д., а
не и на нивата от 45 декара, възстановена на н-ци М. Д.а.
В съдебно заседание от 10. 12. 2018 година
процесуалният представител на част от ответниците- адв.
П.И. изрично е възразил срещу допустимостта на инцидентния установителен
иск, като е заявил, че този иск по правната си същност е иск по чл. 14, ал.4
ЗСПЗЗ, който е погасен по давност. В тази насока се сочи и постоянна съдебна
практика на ВКС.
Ищците в съдебно заседание не са взели
становище по възражението за недопустимост на инцидентния установителен
иск и съдът е обявил на страните, че по допустимостта на инцидентния установителен иск ще се произнесе в закрито заседание.
По допустимостта на инцидентния установителен иск, съдът като разгледа материалите по
делото, намира за установено следното :
Видно от Решение № 32/1 от 08. 08. 1995 год.
по преписка № 1674 Поземлена комисия /ПК/ гр. Г.Т. е възстановила на
наследниците на М.И. Д.а правото на собственост върху нива с площ 45. 000
декара, имот № 053015 в землището на с. К., община Г.Т.. В случая без значение
е факта, че с атакувания от ищците договор за доброволна делба от 17. 02. 1998
год. този имот е бил поделен на новообразувани от него 7 отделни имота.
Видно от удостоверенията за наследници,
приети като доказателства по делото М.И. Д.а е била съпруга на Т. И. Д. и между
страните не спори и съдът приема за установено, че тя е била негова втора,
преживяла, съпруга, като от първия си брак е имала деца, които след смъртта си
е оставила като наследници в лицето на ответниците по делото, сред които не са
ищците, които пък са деца на Т. И. Д..
При условие, че по преписка № 1674 на ПК Г.Т.
е било постановено влязло в сила решение № 32/1 от 08. 08. 1995 година, с което
именно на наследниците на М.И. Д.а е възстановено правото на собственост върху процесния имот от 45. 000 декара в землището на с. К., общ.
Г.Т., то това решение е било атакуемо само в
условията на чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, т.нар. спор за материално право. В случая с
предявения инцидентен установителен иск се навежда
твърдение от ищците, че към датата на образуване на ТКЗС собственик на имота е
бил Т. И. Д. и че на неговите наследници е възстановено правото на собственост,
а не на наследниците на М.И. Д.а и се иска съдът да признае за установено, че
на наследниците на Т. И. Д. се възстановява с решението на ПК правото на
собственост върху този имот. Т.е. спорен е въпросът чия собственост е бил имота
към момента на образуването на ТКЗС. Налице е спор за материално право към
минал момент, който спор е бил с правна регламентация в чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ.
Съгласно т.2 от ТР № 1 /1997 год. на ОСГК на ВКС оспорване
принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред
на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустимо при наличие на правен интерес от
воденето на иска, а именно при висящо или бъдещо производство по чл. 14, ал.
1-3 ЗСПЗЗ.
По делото ищците по установителния
иск не са представили удостоверение за
правен интерес по т. 2 от ТР № 1/ 1997 год. на ОСГК на ВКС- че са заявили за
възстановяване пред ОСЗ/ ПК процесната земеделска
земя, ищците не са представили по делото такова удостоверение, от което съдът
прави извода, че същите не са заявявали на името на общия наследодател Т. И. Д.
за възстановяване процесната земя от 45. 000 дка. От
това следва, че няма и законна причина за наличие на висящо или бъдещо
производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ. От друга страна, тъй като при пропуснат
срок за подаване на такова заявление на основание чл. 11, ал.2 ЗСПЗЗ е било
възможно да се предяви иск срещу ОСЗ за установяване правото на собственост,
респективно за реституиране на земята, но преклузивния
срок за предявяване на такъв иск е изтекъл на 13. 05. 2007 год. съгласно § 22
от ПЗР на ЗИД на ЗСПЗЗ- Д.в. бр. 13/ 2007 г.и към исковата молба не се съдържат
писмени доказателства такъв иск да е бил своевременно предявен и към момента
производството по него да не е приключило.
В съдебната практика- по аналогичен случай-
гр. д. № 00132/ 2013 год. на РС Г.Т., приключило с влязло в сила определение за
прекратяване производството по делото поради липса на правен интерес от воденето
на иска по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ, са били постановени и Определение № 449/ 25. 06.
2013 год. по ч. гр. д. № 482/ 2013 год. на ОС Д., в което се излага следното :
„ По въпроса за допустимостта
на иска по чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ се налага съдебната практика, според която
този иск е недопустим, когато претендираната
земеделска земя не е била заявена на името на лицето, на което се твърди, че е
принадлежала към момента на колективизацията, тъй като е приключила
административната процедура за възстановяване на собствеността, а поради
изтичане на срока по §. 22 от ЗИДЗСПЗЗ /ДВ бр. 13/ 09. 02. 2007г./, считано от
13. 05. 2007г. иск по чл. 11 ал. 2 от ЗСПЗЗ не може да бъде предявен. В този
случай, дори да се постанови съдебно решение по чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ, с което
да се уважи този иск, не е възможно да се измени решението по чл. 14 ал. 1 от
ЗСПЗЗ на основание чл. 14 ал. 7 а по същата преписка, а ново не може да се
постанови, защото не е образувана административна преписка за възстановяване на
земите на името на лицето на което е установено, че са принадлежали / в този
смисъл изрично решение № 376/ 19. 10. 2010г. по гр. д. № 641/ 2010г., II г.о.,
решение № 642/ 10 от 11. 04. 2011г. по гр. д. № 885/ 2009г. на I г.о., решение
№ 34/ 21. 03. 2011г. по гр. д.№ 1112/ 2010г. на II г.о., решение № 35/ 21. 03.
2011г. по гр. д. № 1052/ 2010г., II г.о./. В този смисъл цитираното в частната
жалба TP 1 по гр. д. № 11/ 1997г. на ВКС, ОСГК в т. 2 изрично сочи, че
оспорване принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по
съдебен ред на основание чл. 14 ал. 4 от ЗСПЗЗ е допустимо при висящо или
бъдещо производство по чл. 14 ал. 1 - 3 от ЗСПЗЗ. След като не са налице
предпоставките за провеждане на последното, то оспорване правото на собственост
към минал момент е процесуално недопустимо. Посоченото от частните въззивници решение № 381/ 04. 05. 2010г. по гр. д. № 419/
2009г. на ВКС, I г. о. е неприложимо, тъй като към момента на постановяването
му е било допустимо произнасянето на решение по чл. 14 ал. 7 а от ЗСПЗЗ.”
А с Определение № 12/ 10. 01. 2014 год. по
ч. гр. д. № 7486/ 2013 год. ВКС Второ ГО, постановено по касационна жалба по
определението на ОС Д., в мотивите си е приел следното :
„ В жалбата на ищците и в
изложението към нея се поставя като съществен процесуалноправен въпрос този за
допустимостта на иска и се твърди, че е разрешен в противоречие със
задължителна практика на ВКС, както и че е от значение за точното прилагане на
закона и развитието на правото. Не могат да бъдат споделени вижданията за
противоречие с Тълкувателно решение № 1/1997г. В т.2 от този тълкувателен акт
се приема, че правен интерес от оспорване на правото на собственост върху
земеделска земя по съдебен ред е налице при висящо административно
производство, при възможност такова да бъде образувано и при окончателно
решение за възстановяване на собствеността. Разрешението в обжалвания акт,
според което е необходимо да има подадено заявление за възстановяване на
собствеността от името на лицето, което се твърди, че е било собственик на
земята, т.е. да е инициирано административното производство по възстановяване
на собствеността, е в същия смисъл. Решаващите изводи на съда, обусловили
прекратяването на делото, представляват конкретизация на принципа, посочен в
ТРОСГК № 1/1997г., а именно, че за правният интерес от иска по чл. 14, ал.4
ЗСПЗЗ е от значение органът по земеделска реституция да е сезиран със заявление
за възстановяване на собствеността, изходящо от лицето, което се твърди, че е
било собственик на земята преди кооперирането или от негов наследник. Както е
изтъкнал въззивният съд по този въпрос е създадена
задължителна практика на Върховния касационен съд - решения, постановени в
производство по чл. 290 ГПК, като: Решение № 376 от 19.10.2010г. по гр.д. №
641/2010г. на ВКС, II г.о., Решение № 34 от 21.03.2011г. по гр.д. № 1112/2010г.
на II г.о., Решение № 35 от 21.03.2011г. по гр.д. № 1052/20Юг. на II г.о. и
обжалваното определение е постановено в съответствие с тази практика. Сочените
от касаторите решение № 381 от 04.05.2010г. по гр.д.
№ 419/2009г. на I г.о. и решение № 128 от 15.03.201 1г. по гр.д. № 7/20 Юг. на
I г.о. не запълват основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК , тъй като със следващо
решение, а именно Решение № 402/10 от 13.02.2012г. по гр.д. № 1395/20Юг. същият
състав на I г.о. изрично е заявил, че приема утвърдената съдебна практика по
въпроса, изразена в цитираните по-горе решения.
Третото решение, приложено от касаторите - Решение № 446 от 06.01.2011г. по гр.д. №
475/2009г. на I г.о. не разглежда иск по чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ и не разрешава
определящия изхода на спора въпрос.
Предвид наличието на
задължителна практика не е налице и хипотезата на чл. 280, ал.1, т.З ГПК, която
предполага неясни или непълни правни норми, създаващи необходимост от тълкуване
или липса на съдебна практика по даден въпрос.
В обобщение следва да се откаже
достъп до касационен контрол.”
Видно
от гореизложеното за ищците липсва правен интерес от воденето на иска по чл.
14, ал. 4 ЗСПЗЗ. В случая наличието на правен интерес от водене на иска
съставлява абсолютна процесуална предпоставка за надлежно упражняване на
правото на иск, за която съдът следва да следи и служебно. Липсата на тази
предпоставка води до процесуалната недопустимост на иска, поради което същият
следва да бъде оставен без разглеждане и производството по този иск следва да
бъде прекратено.
Предвид горното и на основание чл. 130 ГПК
съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ
без разглеждане като процесуално недопустими предявените от ищците П.И.П., Д.Т.И., А.В.В., Т.В.В., В.И.П.,
З.В.П., В.В.Д.- К., Т.Д.М., В.Й.В., С.И.Т., Л.Й.К. и Д.Й.Д. срещу В.Т.И., К.Т.И.,
М.З.А., И.Г.И., М.Г.С., С.Г.И., О.Г.И., И.Д.И., Т.П.Т., Д.П.Т., Л.А.И., М.Д.Г.,
А.Д.Х., Г.И.А., А.А.А., Ц.И.И., А.П.И., Б.Г.С., Д.Г.К. и И.Г.К., искове, с които
на основание чл. 14, ал.4 ЗСПЗЗ се иска съдът да признае за установено спрямо
ответниците , че към момента на образуване на ТКЗС с. К., община Г.Т.
земеделска земя- нива с площ 45. 000 декара в землището на с. К., община Г.Т. е
принадлежала не на М.И. Д.а, а на втория й съпруг- Т. И. Д. и че възстановената
с Решение №32/1 от 08. 08. 1995 год. по преписка № 1674 на ПК Г.Т. нива с площ
от 45. 000 дка, имот № 053015 е възстановена в собственост на наследниците на Т.
И. Д..
ПРЕКРАТЯВА производството по предявения от
ищците срещу ответниците инцидентен установителен
иск.
Определението подлежи на частна жалба от
страните в едноседмичен срок от съобщението чрез РС Г.Т. пред ОС Д..
На страните да
се изпратят преписи от настоящото определение.
Районен
съдия: