РЕШЕНИЕ
№ 1441
гр. Пловдив, 22.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Надежда Н. Дзивкова Рашкова Въззивно
гражданско дело № 20235300502325 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258, ал.1 от ГПК.
Образувано е по въззивни жалби на А. И. Д. и на „Чале“ ЕООД против Решение №
2591/07.06.2023г., пост. по гр.д.№ 14348/2022, ПРС, с което „Чале” ЕООД е осъдено да
заплати на А. М. Д. сумата от 30 000лв., представляваща обезщетение за претърпени
неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на трудова злополука, претърпяна на
***г. , настъпила с нейния син и наследодател М.П., в резултат на която е настъпила
смъртта на същия, ведно със законна лихва върху тази сума, считано от *** г. до
окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен за разликата над сумата от 30 000 лева
до пълния предявен размер от 100 000 лева, като неоснователен, като са присъдени и
разноски.
Жалбоподателят ищец А. Д. е останала недоволна от отхвърлителната част на
решението , с която искът й е отхвърлен за сумата над 30 000лв. до 60 000лв. Поддържа, че
съдът правилно е приел наличието на предпоставките на чл.200 от КТ, но неправилно е
приложил нормата на чл.51, ал.2 от ЗЗД, като е приел изключително висок процент на
съпричиняване от страна на пострадалия, а именно 70%. Развива съображения, че вина за
настъпване на процесното ПТП, от което са произлезли вредите има другия участващ водач.
Излага доводи, че именно той е блъснал централно лекия автомобил , управляван от сина й,
като не е ясно защо този водач не е предприел спасителна маневра. Счита, че процентът на
1
съпричиняване не следва да надвишава 40%, поради което и следва да й бъде присъден по-
висок размер на обезщетение. Моли съда да отмени решението в обжалваната част и да
постанови ново такова, с което уважи исковата претенция до 60 000лв. Претендира разноски
за двете инстанции.
Ответната страна по тази жалба „Чале“ ЕООД е подала отговор, в който поддържа
неоснователност и необоснованост на жалбата. Поддържа, че по делото се доказва, че вина
за настъпване на процесното ПТП има загиналия водач, като е навлязъл в лентата за
движение на втория участващ автомобил, управлявал е автомобила след употреба на
алкохол, както и се е движил с много ниска скорост за движение по магистрала, което
съставлява опасност. Развива доводи, че деянието е извършено умишлено от виновния
водач, т.к. е управлявал автомобил след употреба на алкохол, при което е съзнавал
обществено опасните последици, предвиждал ги е и е допускал настъпването им. Поради
това счита, че следва да бъде освободен от отговорност, а ако съдът приеме , че
извършеното е „груба небрежност“ , то да приеме 99% съпричиняване на вредоносния
резултат. Моли за отхвърляне на жалбата на А. Д..
Жалбоподателят ответник „ Чале“ ЕООД е останал недоволен от осъдителната част на
решението. Поддържа, че за да го постанови съдът е нарушил материалния закон и не е
съобразил събраните по делото доказателства. Поддържа, че съдът неправилно е приел, че
деянието не е извършено при умисъл, т.к. починалия е съзнавал обществено опасния
характер на деянието и е искал или допускал настъпването на последиците. Именно поради
наличието на умисъл следва да бъде изключена отговорността на работодателя на осн.
чл.201 от КТ. Обсъжда събраните по делото доказателства относно механизма на настъпване
на процесното ПТП, като заключава, че вина за същото има изключително пострадалия.
Сочи, че неговия работник е управлявал автомобила след употреба на алкохол, карал е в
аварийната лента, движейки се с опасно ниска скорост, предприел е маневра по навлизане в
лявото платно за движение, когато това не е било безопасно, като не е ползвал и предпазен
колан. Отделно от това сочи и че месец преди процесния пътен инцидент, пострадалия П. е
участвал в друг пътен инцидент, отново на автомагистрала Т.. По тези съображения
поддържа, че деянието е умишлено, поради което и следва да бъде изключена отговорността
на работодателя. Евентуално поддържа, че ако съдът приеме груба небрежност, то следва да
бъде определен процент на съпричиняване от 99%. По отношение на размера на вредите
сочи, че съдът неправилно е оценил фактическата обстановка, като счита, че нищо от
изложеното в исковата молба не е доказано по делото. Посочва, че по делото е доказано, че
ищцата и сина й не са живели заедно, починалият бил много затворен, тромав и мързелив и
не е бил човек на когото ищцата да разчита, двамата не са били в добри отношения, ищцата
има и други деца, на които да разчита и които са й опора. Развива подробни съждения, че
смъртта на сина й е предизвикала единствено стресова ситуация, която трае от няколко часа
до няколко дни, а последващото разстройство на адаптацията преминава до няколко месеца
от трагичното събитие. С оглед на изложеното счита, че справедливия размер на
обезщетението е 25 000лв., което след определяне на процент съпричиняване следва да бъде
2
присъден размерът от 2500лв. Отделно от това счита и че следва да бъде приспаднато и
полученото застрахователно обезщетение от 2500лв. В този смисъл моли за постановяване
на съдебния акт. Претендира разноски.
Ответната страна по тази въззивна жалба А. Д. е подала отговор, в който я оспорва.
Счита, че твърденията за умисъл са голословни и не намират опора в нито едно от
доказателствата по делото. Излага съображения, че количеството алкохол в кръвта на
починалия е с 0,02 промила над допустимото / а именно 0,52. /Счита, че по делото не се
установява от механизма на настъпване на ПТП вината на починалото лице, напротив –
счита, че се установява вината на другия водач, който е застигнал автомобилът на М. П. и го
е връхлетял. Сочи и че тезата за неползване на обезопасителен колан също не почива на
доказателствата по делото, т.к. такъв е бил поставен, но тялото на П. е излетяла през задния
капак. При механизма на процесното ПТП предпазния колан не оказва никакво въздействие.
Всичко това оборва твърдението за умисъл и намерение за самоубийство. По отношение на
размера на обезщетението счита, че по делото се доказва наличието на близка, трайна и
дълбока емоционална връзка между ищцата и загиналия й син. Счита квалификациите по
адрес на починалия за обидни и несъвместими с упражняването на юридическата професия.
Поддържа, че определеното обезщетение от 100 000лв. не е прекомерно и напълно
съответства на принципа на справедливостта.Моли за отхвърляне на въззивната жалба.
Претендира разноски.
Жалбите са подадени в срока по чл.259 от ГПК, изхождат от легитимирани страни,
откъм съдържание са редовни, поради което и се явяват допустими.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в
съвкупност, намери за установено следното :
Съгл. нормата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно само по
въпроса относно валидността и допустимостта в обжалваната част на постановеното
решение. Правилността на решението се проверява с оглед наведените доводи във
въззивната жалба.
По отношение на валидността и допустимостта на постановеното решение, съдът
намира, че същото е постановено от родово и местно компетентен съд, по иск, който е
допустим и му е подсъден, произнесъл се е в законен състав и в рамките на изложените
фактически твърдения и е дал търсената защита.
За да постанови обжалвания акт, първоинстанционният съд е установил, че ищцата А.
Д. е майка на починалия при трудова злополука М. П., работник при ответното дружество.
Приел е за доказано настъпването на трудова злополука на ***г., при която работникът е
починал. Приел е съпричиняване чрез проявена груба небрежност от страна на работника,
при която той сам се е поставил в ситуация застрашаваща живота му – извършил внезапна
маневра за смяна на лентата на движение, като в същото време е управлявал автомобила си
при наличие на алкохол в кръвта. Съдът е приел,70% съпричиняване към вредоносния
резултат. Така е определил размерът на обезщетението на 30 000лв.
3
Обжалва се решение, с което е разгледан и уважен иск по чл.200 от КТ. Съгл. чл.200
от КТ работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука независимо от
това дали негов орган или друг негов работник има вина за случилото се, т.е. законодателят
е ангажирал безвиновна отговорност на работодателя за настъпилите вреди в правната сфера
на негов работник в конкретно посочени хипотези, сред които и злополука по време на
работа. Той е длъжен да репарира всички преки имуществени и неимуществени вреди,
включително и пропуснатата полза / ал.2 на чл.200 КТ/.
По отношение на исковата претенция за заплащане на неимуществени щети,
очертаният от страните спор е налице ли е умисъл, при която да се изключи отговорността
на работодателя, евентуално налице ли е съпричиняване на работника при настъпването на
трудовата злополука и законосъобразно приложение на принципа на справедливостта при
определяне на обезщетението. Поради това настоящата инстанция, като въззивна такава, е
ангажирана с разглеждане именно на тези спорни въпроси и няма да обсъжда изрично
останалите елементи на фактическия състав на нормата на чл.200 от КТ – свързани с
установяване на съществуването на трудово правоотношение, станала ли е злополука, дали
е трудова. По тези въпроси не е налице спор по делото към момент. Така следва да се
установи има ли умисъл или груба небрежност, респ. какъв е процентът на съпричиняване
от страна на работника на вредоносния резултат, а с оглед отговора на този въпрос и да се
определи справедливия размер на обезщетението, като по отношение на неимуществените
вреди се съобрази принципа на справедливостта.
Съгл. чл.201, ал.1 от КТ работодателят не отговаря ако пострадалият работник
умишлено е причинил увреждането. Така работодателят следва да се освободи от
отговорност при наличието на умисъл у работника за причиняване на увреждането, т.е. да
„има интелектуално и волево съдържание - да е съзнавал какви са последиците от неговото
деяние и е искал настъпването на тези последици“ / виж Р№ 119 / 14.05.2021г.,гр. д. №
3353/2020г., IV г. о., ВКС/. В случая по делото няма никакви данни за подобно желание за
осъществяване на резултата от злополуката от страна на пострадалия работник. В
твърденията на самия жалбоподателя „ Чале“ ЕООД не се съдържат данни за подобно
субективно отношение, а напротив – изложеното като фактология обосновава единствено
груба небрежност, но не и умисъл за причиняване на вредоносния резултат. В този смисъл
оплакванията във въззивната жалба на „Чале“ЕООД за изключване на отговорността на
работодателя на осн. чл.201, ал.1 от КТ са неоснователни и не могат да бъдат уважени.
Съгл. чл.201, ал.2 от КТ отговорността на работодателя може да се намали, ако
пострадалият е допринесъл за трудовата злополука, като е допуснал груба небрежност. В КТ
няма легална дефиниция на понятието „груба небрежност”, а доколкото този нормативен
акт урежда правоотношения, свързани с полагането на труд, не следва да се ползва
легалното определение от наказателното право. В гражданското право небрежността е
налице тогава, когато лицето не е положило обичайната, нормалната грижа за изпълнение на
дадена работа с оглед нейното естество. Грубата небрежност е налице тогова, когато лицето
не полага грижата, която би положил и най-небрежния човек при изпълнение на дадена
4
работа. /Р № 1044/04.11.2008, гр.д.№ 938/2006, ІVг.о., ВКС, Р № 1176/14.11.2008г., гр.д.№
5228/2007, ІІг.о., ВКС, Р № 510/30.11.2011 г., гр.д. № 1923/2009 IVг.о., Р № 291/2012 г., гр.
д. № 951/2011 г. IV г.о. и др../. За да има съпричиняване при настъпване на трудова
злополука работникът следва да е извършвал работата без елементарно старание, внимание
и при неспазване на основни правила за безопасност. Степента на съпричиняване следва да
се определи на база обективните данни за степенна на значимост на непредпазливото
поведение на работника при настъпване на злополуката. Установяването на механизма
на настъпване на трудовата злополука се извършва от следните доказателства по делото : С
Разпореждане № *** на ТП на НОИ-П. е прието, че злополуката е трудова и резултат от
ПТП, станало на път за работа на М.П., при което той получил множество травми, довели до
фатален край. По отношение на причините за възникване на ПТП е постановено, че следва
да се произнесат компетентните органи.
Приложено е ДП№15/20, сектор РПТ на ОД на МВР-Пловдив, пр.№1133/20, ОП-
Пловдив, от която се установява, че образуваното досъдебно производство е прекратено с
ПП от 29.11.2021г. поради липса на извършено престъпление, като е прието, че причина за
настъпване на процесното ПТП е рязката маневра за смяна на лентата за движение на
починалото лице в момент, когато това не е безопасно. Установено е и , че починалото лице
има 0,52 промила алкохол в кръвта.
По делото е изготвена и приета САЕ от в.л. С.М., която се възприема от съда като
обективна, компетентна и задълбочено изготвена, както и като не оспорена от страните. В
заключението са разработени две хипотези за настъпване на процесното ПТП : 1.
Предприемане на внезапна маневра в ляво от страна на водача М. П., при която водачът на
автомобила, идваш отзад не е имал възможност да предприеме спасителна маневра; 2.
Движение на автомобилите един зад друг, като автомобилът, управляван от М. П. се движи
с потенциално опасно ниска скорост, а автомобилът, идващ отзад се движи с разрешена за
движение по магистрален път скорост от 117км/ч. В тази хипотеза вторият водач е могъл да
спра автомобила си, за да избегне удара. Според вещото лице при удара припокриването на
двата автомобила е около 50%.
По делото е разпитван и свидетеля Е.Г., който е водач на втория автомобил , участвал
в ПТП. Той твърди, че при приближаване на автомобила на пострадалия на автомагистрала
Т., последния се е намирал в аварийната лента. При приближаване към него, другият водач
предприел маневра по рязко навлизане в неговата лента за движение, при което и настъпил
удара между двата автомобила. Твърди, че навлизането станало внезапно и не могъл да
предприеме никаква спасителна маневра.
При тези доказателства съдът намира, че най-вероятен е първият, посочен от вещото
лице, механизъм на ПТП – внезапно навлизане от страна на починалия М. П. в лявата лента
за движение. Този извод следва както от факта, че е възприет и в досъдебното производство
като механизъм на реализиране на процесното ПТП, а от друга страна – факта, че между
двата автомобила е налице не пълно припокриване при сблъсъка, а едва 50%, т.е. те не са се
намирали непосредствено един зад друг, каквато би била ситуациата при застигане на по-
5
бавно движещ се участник в движението.
При тези данни, съдът намира, че по делото се доказва починалият работник да е
действал при условията на груба небрежност. Като водач на МПС е длъжен да спазва
правилата за движение, установени в ЗДвП, включително и при предприемане на маневри да
се убеди, че няма да създаде опасност за другите участници и да пропусне движещите се
ППС /чл.25 от ЗДвП/. Отделно от това е налице е нарушение на чл.174 от ЗДвП от страна на
М. П., като е управлявал автомобила си след употреба на алкохол с концентрация над 0,5
промила, а именно с 0,52 промила. Предвид установеното, съдът намира, че от страна на
починалия работник е проявена груба небрежност, изразяваща се в неполагане на
обичайната, нормалната грижа за изпълнение на дадена работа, а именно – спазване на
правилата за движение, установени в ЗДвП- относно предприемането на маневри и
шофиране без употреба на алкохол. Не се доказва твърдението на работодателя да е налице
неизпълнение на задължението за поставяне на предпазен колан. Заключението на САЕ е, че
травмите на починалото лице са получени след изпадането му от колата в следствие на
инерционните сили на удара и счупване на облегалката на седалката. Доколкото законът
повелява намаляване на дължимото от работодателя обезщетение само при груба
небрежност, то в случая е налице съпричиняване по смисъла на чл.201, ал.2 от КТ.
Процентът на съпричиняване следва да се определи на 50% за неспазване на правилата при
предприемане на маневри / което нарушение е основната причина за настъпване на ПТП/ и
20% за шофирането след употреба на алкохол / с оглед превишението на допустимата от
закона граница– 0,52 промила/.
По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди следва да се
съобрази принципът на справедливостта – чл.52 от ЗЗД. Както многократно практиката,
включително и тълкувателната такава / ППВС№4/68/ е разяснявала, това не е абстрактно
понятие, а е свързано с преценка на конкретни обстоятелства, които следва да се отчетат при
определяне размера на обезщетението. При определяне на обезщетение за неимуществени
вреди при смърт, това са възрастта на починалия, отношенията между него и търсещия
обезщетение, вида, интензитета на търпените страдания у ищеца, отражението на загубата
върху физическото здраве и психиката му, влиянието върху живота и бита му, върху
икономическото му състояние и въобще всички обстоятелства, имащи отношение към
претърпените морални страдания, преценявани с оглед конкретиката на случая. За
правилното прилагане на принципа на справедливостта е необходимо да се цели най-пълно
обезщетяване на търпените и на бъдещите предвидими страдания, които са следствие на
причинената смърт от трудова злополука.
Видно от представеното удостоверение за наследници на М. П., към момента на
смъртта си същия е бил на ***години, като е оставил за единствен своя наследник своята
майка А. Д. / на ***г. към този момент/. По делото е изготвена СПсЕ от в.л. К., която
установява, че А. Д. е преживяла остра стресова реакция, довела до разстройство в
адаптацията в рамките на траурно събитие. Стресовата реакция траяла до дни, а
последващото разстройство на адаптацията до шест месеца. Това нарушение се изразявало в
6
тревожност, понижена самооценка, психична и физическа умора, снижен емоционален
резонанс, усещане за празнота. Към момента няма данни за посттравмативно стресово
разстройство.
По делото са събирани и гласни доказателства. От разпита на свидетелката Р.М. се
установява, че когато научила за смъртта на сина си А. била съсипана, плачела. Тя живеела в
едно домакинство със сина си и той се грижел за нея, купувал й е лекарства. След смъртта
на сина си, започнала да страни от хората, не й се говорило с никого, не искала хората да
ходят при нея.
Разпитван е и свидетелят П.Д., който твърди да е бил приятел на М.П.. Твърди, че
живеел сам, не се грижел особено за себе си и за домакинството. Твърди, че познава майка
му, живял с нея 10-15 години и че тя му е споделяла, че не иска повече да издържа сина си.
При тези доказателства, съдът намира за доказано по делото, че майката е изживяла
загубата на своя син болезнено, но се е възстановила от трагичното събитие. Съдът не
кредитира свидетелските показания на свидетелят Д., доколкото той твърди да е живял с
ищцата и към момента да са разделени, при което е налице вероятна заинтересованост.
Данни, които да подкрепят тези показания по делото не са събрани, а напротив –
показанията на другия свидетел М., която не е заинтересована, ги опровергават. От
показанията на свидетелката М. се установява, че А. Д. е загубила опората си в своя бит и
ежедневие и трудно е приела загубата на сина си. Следва да се отчете възрастта на двамата
– майката навлиза в своите старини, а починалия й син е бил в разцвета на силите си.
Поради изложеното съдът стига до извод, че справедливото обезщетение следва да
бъде съобразено с фактите, сочещи продължително негативно отражение на настъпилата
смърт на М. П. върху психиката, бита и живота на ищцата. Ето защо и при съобразяване на
всички факти, имащи значение за делото, съдът счита, че дължимото от ответника
обезщетение следва да бъде определено на 100 000лв. След редуциране на същото с оглед
процента на съпричиняване по реда на чл.201, ал.2 от КТ, то дължимото обезщетение следва
да бъде определено на 30 000лв.
По отношение оплакването на дружеството жалбоподател относно приспадане на
получени обезщетения от майката се установява от нейните признания в ОСЗ на
19.01.2023г., че е получила суми от пенсионните фондове. Застрахователно обезщетение не
е получила. При това положение , съдът намира че липсват основания за извършване на
приспадане от определеното обезщетение по реда на чл.200 от КТ с вече изплатено
застрахователно обезщетение.
Решението на първоинстанционния съд по предявения иск по чл.200 от КТ се явява
правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
По разноските
Предвид отхвърляне и на двете жалби, съдът намира, че страните не си дължат
разноски.
С оглед на изложеното съдът
7
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2591/07.06.2023г., пост. по гр.д.№ 14348/2022, ПРС, в
обжалваната част.
В необжалваната част решението е влязло в законна сила.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред ВКС в едномесечен срок
от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8