№ 974
гр. София, 28.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на шести април през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Ирина Стоева
при участието на секретаря Ели Й. Гигова
като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20211100506683 по описа за 2021 година
Производството е по чл.258 и следв. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „ДЗИ-О.З.“ ЕАД, ищец
пред СРС, срещу решение № 20277906 от 16.12.2020 г. по гр.д.№ 75543 по
описа за 2019 г. на СРС, Трето ГО, 88-ми състав с което е отхвърлен
предявеният от ищеца/въззивник, иск по чл.411 КЗ за заплащане от ответника
– „Д.З.“ АД на сумата в размер на 3796,20 лв., представляваща остатък от
регресно вземане за заплатено застрахователно обезщетение и
ликвидационни разноски по щета № 44010311705380/03.07.2017 г.
Излагат се доводи, че СРС не бил съобразил, че действителната
стойност на процесния автомобил към момента на настъпване на събитието
съвпада със застрахователната сума по полицата или 24 122,44 лв. Затова
счита, че обезщетението следва да се определи съобразно действителната
стойност на автомобила и без да се начислява овехтяване; позовава се на
решение № 79/02.07.2009 г. по т.д.№ 156/2009 г. на ВКС и решение №
6/02.02.2011 г. по т.д.№ 293/2010 г. на Първо ТО. Счита, че неправилно СРС е
определил дължимия размер на застрахователното обезщетение на 17 187 лв.
след приспадане на стойността на запазените части. Определянето по този
1
начин на размера на застрахователното обезщетение противоречал на
договора за застраховка – т.12.3.1 вр. с т.12.3 от ОУ относно застраховка
„Каско“. В случая била налице тотална щета. СРС бил приложил долната
граница по Методиката по Наредба № 24/08.03.2006 г. на КФН. Съгласно
съдебната практика, обаче, тази Методика не била задължителна. СРС бил дал
вяра на първия вариант от заключението на вещото лице, но този вариант не
отразявал пазара. Счита, че СРС неправилно бил отхвърлил втория вариант
на заключението на САТЕ като се бил позовал на приетото в решение № 542
от 21.01.2020 г. на СГС по в.гр.д.№ 2278/2019 г. Доказани били всички
предпоставки за уважаване на иска по чл.411 КЗ в пълен размер.
Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното
решение и вместо това да постанови друго, с което претенцията му да бъде
уважена в пълен размер. Претендира разноски.
От ответника пред СРС, въззиваем пред настоящата инстанция-
„Д.З.“АД не е постъпил отговор по въззивната жалба. Не се претендират се
разноски.
По допустимостта на въззивната жалба:
За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 25.01. 2021 г.
Въззивната жалба е подадена на 08.02.2021 г./по пощата/, т.е. същата е в
срока по чл.259, ал.1 ГПК.
Налице е правен интерес от обжалване- претенциите на ищеца са
отхвърлени.
Следователно въззивната жалба е допустима.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивната инстанция се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. По
останалите въпроси – само доколкото са посочени в жалбата.
След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че
първоинстанционният съд се е произнесъл във валиден и допустим
процес.
По доводите във въззивната жалба:
За да постанови решение в обжалвания смисъл, СРС е приел, че следва
2
да бъде кредитиран първият вариант от заключението на допуснатата,
изслушана и приета по делото съдебно-автотехническа експертиза. В този
вариант дължимото обезщетение било изчислено при приспадане на
запазените части. Не следвало да бъде кредитиран втория вариант от
заключението, който бил изготвен въз основа на „обвързващо предложение“.
Последното било от м.08.2019 г., а ПТП било реализирано м.06.2017 г. Освен
това не ставало ясно дали описанието поместено в интернет платформата
съответства на констатираното по процесната щета. Стойността по
„обвързващо предложение“ не представлявала действителна стойност на
останките поради динамиката на пазара и възможностите за постигане на
различни договорки между продавач и купувачи за цената на продажбата им.
Освен това стойността на запазените части била съпоставима и се определяла
съобразно стойността на лекия автомобил към момента на ПТП. При тотална
щета реално претърпените вреди се съизмерявали с действителната стойност
на причинените вреди, средната пазарна стойност, достатъчна към момента
на увреждането за закупуване на имущество от същия вид като СРС се е
позовал на решение № 37 от 23.04.2009 г. на ВКС по т.д.№ 667/2008 г. на ТК,
Първо ТО. При тотална щета стойността на запазените части се приемала за
„полза“. Тази полза следвало да се приспадне от стойността на
обезщетението, за да не се допусне неоснователно обогатяване, арг. от чл.51,
ал.1 ЗЗД. Стойността на ползите от вреди следвало да бъде определена към
датата на ПТП. А размерът следвало да бъде съобразен с чл.386, ал.2 КЗ.
Определянето на размера на запазените части въз основа на обвързващо
предложение, изготвено две години след датата на ПТП и при липсата на
доказателства за реализирана продажба на останките, щяло да противоречи на
закона. Относно приспадането на стойността на запазените части, СРС се е
позовал на приетото в решение № 542 от 21.01.2020 г. по гр.д.№ 2278/2019 г.
на СГС. Установено било, че ответника бил заплатил сумата в размер на
17 202,24 лв. Размерът на обезщетението съгласно първия вариант на
заключението на САТЕ възлизал на 17 187 лв. Това означавало, че е
изплатено дължимото обезщетение ведно с ликвидационните разноски в
размер на 15 лв. Затова и искът следвало да се отхвърли изцяло.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция приема
следното от фактическа и правна страна на спора:
3
За уважаване на иска по чл.411, ал.1 КЗ следва да са налице
предпоставките:
1-наличие на застрахователно правоотношение по имуществена
застраховка между ищеца и водача на увредения автомобил;
2- заплащане на щетите по този автомобил, причинени от
застрахователно събитие в рамките на покритието на застраховката;
3-противоправно поведение на водач – предизвикване на ПТП,
причинило вреди на застрахования при ищеца автомобил;
4- причинно-следствена връзка между вредите и ПТП;
5-валидна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите
по договор, сключен между причинилия ПТП водач и ответника.
Единственият спорен въпрос пред настоящата инстанция е кой от
вариантите на допуснатата, изслушана и приета по делото съдебно-
автотехническа експертиза следва да бъде възприет от съда и от тук дали
правилно е определен от СРС дължимия размер на застрахователното
обезщетение.
Въззивната инстанция споделя мотивите на СРС и по арг. от чл.272 ГПК
същите следва да се считат и за мотиви на настоящето решение.
Съгласно чл. 386, ал.1 КЗ при настъпване на застрахователно събитие
застрахователят е длъжен да плати застрахователно обезщетение, което не
може да надхвърля застрахователната сума (лимита на отговорност), освен
когато това е предвидено в този кодекс.
При настъпване на застрахователно събитие застрахователят е длъжен
да плати застрахователно обезщетение, което е равно на действително
претърпените вреди към деня на настъпване на събитието, освен в случаите на
подзастраховане и застраховане по договорена застрахователна стойност- ал.2
Обезщетението по договор за имуществена застраховка се определя в
рамките на договорената максимална застрахователна сума, съобразно
стойностния еквивалент на претърпяната вреда, който не може да надхвърля
действителната стойност на увреденото имущество, определена като
пазарната му стойност към датата на увреждането.
Независимо, че застрахователната стойност по договора за
4
имуществено застраховане следва да бъде равна на действителната стойност
на имуществото към момента на сключването на договора, тази сума
съставлява една максимална горна граница на дължимото обезщетение за
срока на действие на договора, но не винаги подлежи на изплащане в
пълен размер. При настъпване на застрахователно събитие в срока на
договора е необходимо да бъде установен размерът на вредите към деня
на настъпване на събитието, като при погиване или кражба на МПС този
размер е равен на действителната му стойност - стойността, срещу която
вместо застрахованото имущество може да се купи такова със същото
качество.
Не се спори по делото, а и от представените писмени доказателства,
както и от заключението на допуснатата, изслушана и приета по делото
съдебно-автотехническа експертиза, се установява че е налице тотална щета
на застрахованото МПС по смисъла на чл. 390, ал. 2 от КЗ, при която
дължимото обезщетение е съизмеримо с пазарната стойност на
застрахованото имущество непосредствено преди датата на настъпване на
застрахователното събитие.
Видно от представената по делото застрахователна полица „Каско“ /л.15
по делото пред СРС/ застрахователната стойност на процесното МПС е
12 333,61 евро. Това е т.нар.максимална стойност.
Не се спори, че процесния автомобил към датата на настъпване на
застрахователното събитие е бил нов; произведен е бил същата година – 2017
г. /на 2 месеца и 30 дни/. Видно от заключението на вещото лице /л.108/ в
тази хипотеза стойността необходима за възстановяване на лекия автомобил,
изчислена на база пазарни цени към датата на ПТП възлиза на 25 741,50 лв.,
което надхвърля застрахователната стойност – 24 122,44 лв. Действителната
стойност на автомобила като се вземе предвид срока на експлоатацията му
към датата на ПТП възлиза на 22 916 лв. или стойността на възстановяването
възлиза на 112,33 % от неговата действителна стойност /л.111 по делото пред
СРС/.
Действително, в т.12.3.1 е уговорено, че при пълна загуба, каквато в
случая не се спори, че е налице, застрахователят изплаща застрахователната
сума или остатъка от нея, но не повече от действителната стойност на
застрахованото МПС към датата на настъпването на застрахователното
5
събитие, намалена със стойностите на годните агрегати, възли и детайли
/л.23/.
Доколкото страните изрично са договорили че при тотална щета
обезщетението следва да бъде намалено със стойността на запазените части -
без приложението на клаузата да е поставено под условие, тази уговорка има
пряк и непосредствен ефект върху правоотношението и следва да бъде
зачетена.
Действително, при плащане на застрахователно обезщетение при
наличието на "тотална щета" по смисъла на чл. 390, ал. 2 от КЗ,
застрахователят може да иска намаляване на обезщетението със стойността на
запазените части от автомобила, които са годни за употреба. Целта на
приспадане на запазените части от размера на застрахователното обезщетение
е да се избегне неоснователното обогатяване на увреденото лице и
отговорността на застрахователя да бъде ограничена до размера на
действителните вреди. В тази връзка правилно от първоинстанционния съд е
било прието за основателно въз- ражението за намаляване на тази стойност с
приспадане на запазени части.
Видно от писмото на ищцовото дружество до „М.“ ЕООД посочено е, че
щетата ще бъде ликвидирана при условията на тотална щета като ще бъде
изплатено обезщетение в размер на 20 982,44 лв., представляваща
действителна стойност на МПС с приспадната остатъчна стойност в размер
на 3 140 лв./л.62 по делото пред СРС/.
От представените с исковата молба писмени доказателства се
установява, че на застрахования е заплатено обезщетение в размер на
20 982,44 лв.
Не се спори по делото, че ответникът е изплатил на ищеца сумата в
размер на 17 202, 24 лв., вкл. 15 лв. ликвидационни разноски. Претендираната
от ищеца сума в размер на 3 795,20 лв. представлява разликата между
платеното от ищеца на застрахования при него по застраховка „Каско“ и
сумата заплатена на ищеца от ответното дружество.
Съгласно съдебно-автотехническа експертиза, ако се вземе предвид
действителната стойност на МПС – 22 916 лв. към датата на ПТП и се
приспадне процентът на запазените части /25 %/ или в лева – 5729 лв., се
6
получава стойност от 17 187 лв. Именно този вариант е възприел СРС.
Спорът се съсредоточава до това каква е стойността на запазените
части – дали определената от ищеца сума съобразно т.нар. „обвързващо
предложение“ в размер на 3 140 лв. или дадената от вещото лице стойност от
5 729 лв.
Съгласно съдебно-автотехническа експертиза при определяне
стойността на уврежданията при реализиране на останките на вторичния
пазар съгласно представеното по делото обвързващо предложение на л.94, се
получава стойност от 19 776 лв. /22916 лв./действителна стойност -3140
лв./стойност на запазени части/. Това е т.нар. „втори вариант“.
Въззивната инстанция, обаче, намира, че този вариант не почива на
закона в който смисъл са и възприятията на първоинстанционния съд. Видно
от отразеното в съдебния протокол за публичното съдебно заседание на
17.11.2020 г. при изслушването си вещото лице е разяснило, че при подадено
т.нар.“обвързващо предложение, купувач се явява този който е предложил
най-висока цена, т.е. тази стойност не може да бъде обективен критерий.
Поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции
първоинстанционното решение като правилно ще следва да бъде потвърдено.
По разноските:
Пред първата съдебна инстанция:
При този изход на спора решението е правилно и в частта за разноските.
Пред въззивната инстанция:
На въззивника с оглед изхода на спора разноски не се следват.
На въззиваемата страна разноски се следват. Такива нито са сторени,
нито се претендират.
Водим от гореизложеното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 20277906 от 16.12.2020 г. по гр.д.№ 75543 по
описа за 2019 г. на СРС, Трето ГО, 88-ми състав, изцяло.
7
Решението е окончателно и не може да се обжалва, арг.от чл.280,
ал.3 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8