РЕШЕНИЕ
№ 341
гр. Варна, 28.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, V СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мирела Огн. Кацарска
Членове:Весела Гълъбова
мл.с. Христо Р. Митев
при участието на секретаря Доника Здр. Христова
като разгледа докладваното от Весела Гълъбова Въззивно гражданско дело №
20243100502185 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба вх.№ 4954/05.07.2024г., подадена от
И. В. И., ЕГН ********** и С. С. И., ЕГН ********** срещу решение №
148/17.06.2024г., постановено по гр.д. № 1474/2022г. по описа на РС-
Провадия, 5 състав, с което е прието за установено по отношение на И. В. И.,
ЕГН ********** и С. С. И., ЕГН **********, че Р. С. Ч., ЕГН **********, Н.
Н. Ч., ЕГН ********** и Н. Ч. Ч., ЕГН **********, са собственици на 256
кв.м. реална част от УПИ ***** по рег. план на с. В., намираща се между
точки A, Б, В, Г и обозначена с кафяв контур в комбинирана скица-
приложение № 3в към СТЕ (л.186 от делото), при граници: останалата част от
УПИ № ********, при квоти и основания, както следва: 1/3 ид.ч. за Р. С. Ч.
ЕГН:**********, придобити по наследство от Н.Ч.Ч., поч. на 13.06.2016 г.; 1/3
ид. ч. за Н. Н. Ч. ЕГН:**********, придобити по наследство от Н.Ч.Ч., поч. на
13.06.2016 г.; 1/3 ид.ч. за Н. Ч. Ч. ЕГН:********** придобити по наследство от
Ч.Н.Ч., поч. на 18.07.2020 г., на основание чл. 124 от ГПК и са осъдени И. В.
И. ЕГН, ********** и С. С. И. ЕГН, ********** да преустановят
осъществяваното от тях неоснователно въздействие върху 256 кв.м. реална
част от УПИ VII-156, в кв. 15, по регулационния план на село В., при граници:
останалата част от УПИ № *******, чрез премахване на поставените върху
1
реалната част движими вещи, на основание чл. 109 от ЗС.
Във въззивната жалба са наведени оплаквания, че решението е
незаконосъобразно, необосновано, постановено при съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, без да са взети предвид и обсъдени всички
доказателства по делото в тяхната взаимна връзка и зависимост. Въззивникът
излага, че първоинстанционният съд е приел писмени доказателства в голям
обем, представени от ищеца в хода на първото заседание след обявяване на
доклада по делото, без да даде срок на ответника за запознаване със същите,
като по този начин е ограничил правото му на защита. Като съществено
процесуално нарушение сочи и допускането на съдебно-оценителна
експертиза от вещо лице, което не притежава нужната квалификация за
изготвянето й. Излага още, че съдът е кредитирал единствено показанията на
свидетелите на ищцовота страна, поради което е достигнал до погрешни
изводи. Счита, че с уважаване на предявения иск е легитимирано
противоправно поведение на ищците, които притежавайки жилищна сграда,
не са я отразили в плана на селището. Моли обжалваното решение да бъде
отменено в цялост.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемите страни Р. С. Ч., ЕГН **********, Н. Н. Ч., ЕГН ********** и
Н. Ч. Ч., ЕГН **********, с който жалбата се оспорва като неоснователна.
Въззиваемите оспорват да са допуснати твърдените от въззивника
процесуални нарушения. Сочат, че възможността за представяне на
доказателства в първото съдебно заседание не е преклудирана, а освен това на
ответниците е предоставен срок за изразяване на становище. Излагат, че
вещото лице разполага с необходимата квалификация. Считат, че съдът е
извършил всестранен анализ на събрания по делото доказателствен материал в
неговата съвкупност и по отделно. Излагат съображения относно
правилността на извода, че ищците са собственици на процесната реална част
от недвижим имот. Молят решението да бъде потвърдено, както и да им бъдат
присъдени направените по делото разноски.
Постъпила е още частна жалба вх.№ 5851/07.08.2024г., подадена от И.
В. И., ЕГН ********** и С. С. И., ЕГН ********** срещу определение №
684/25.07.2024г., постановено по гр.д. № 1474/2022г. по описа на РС-
Провадия, 5 състав, в частта му, с която е изменено решение
№148/17.06.2024г., постановено по гр.д. № 1474/2022г. по описа на РС-
Провадия, 5 състав в частта относно разноските, като е увеличен размера на
присъдените в полза на Р. С. Ч., Н. Н. Ч. и Н. Ч. Ч. съдебно-деловодни
разноски от 2980 лева на 4480 лева, на основание чл.248 от ГПК.
В жалбата се сочи, че тримата ищци са необходими другари в процеса и
имат идентична позиция, поради което организирането на защитата им не
изисква тройно повече работа от страна на техния процесуален представител,
като заплащането на три адвокатско хонорара се явява прекомерно. Излага се
още, че съпоставен с материалния интерес от 311,28 лева, адвокатският
хонорар се явява диспропорционално висок. Сочи се, че спорът не се
характеризира с извънредна правна сложност, както и че делото е протекло в
едно открито съдебно заседание. Жалбоподателят моли за отмяна на
обжалваното определение.
2
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на частната жалба от
насрещните страни, с което същата се оспорва като неоснователна. Сочат, че в
производството са предявени общо шест иска /по два на брой за всеки от
ищците/, като ниската стойност на имота не намалява обема на положения от
адвоката труд. Молят жалбата да бъде оставена без уважение.
Постъпила е и частна жалба вх.№ 5977/14.08.2024г., подадена от Р. С.
Ч., ЕГН **********, Н. Н. Ч., ЕГН ********** и Н. Ч. Ч., ЕГН **********
срещу определение № 684/25.07.2024г., постановено по гр.д. № 1474/2022г. по
описа на РС-Провадия, 5 състав, в частта му, с която е оставено без уважение
искането на ищците Р. С. Ч., Н. Н. Ч. и Н. Ч. Ч. за изменение на решение
№148/17.06.2024г., постановено по гр.д. № 1474/2022г. по описа на РС-
Провадия, 5 състав в частта за разноските, като се присъдят разноски за
разликата над сумата от 4480 лева до 5980 лева.
В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на определението.
Жалбоподателите считат, че в съдът неправилно е тълкувал практика на СЕС.
Излагат, че в производството са предявени общо шест иска /по два на брой за
всяка от ищците/, както и че по вина на ответниците по делото са проведени 4
на брой съдебни заседания. Сочат, че по делото са събрани голям обем от
доказателства, както и че се отличава с фактическа и правна сложност.
Въпреки това ищците са претендирали само по 1500 лева /като за по един иск/.
Считат, че дори и съдът да не е обвързан от предвидените в Наредба №
1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения, адвокатът има
право на възнаграждение за всеки отделен иск за всяка представлявана от него
страна, както и за всяко следващо проведено заседание в случай, че са повече
от две. Молят определението да бъде отменено в обжалваната му част.
В срока по чл.276, ал.1 от ГПК не е постъпил отговор на частната жалба
от насрещните страни.
Въззивната жалба е редовна, подадена е в срок от надлежна страна,
срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е
допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Производството пред РС – Варна е образувано по искова молба на Р. С.
Ч., ЕГН **********, Н. Н. Ч., ЕГН ********** и Н. Ч. Ч., ЕГН **********
срещу И. В. И., ЕГН ********** и С. С. И., ЕГН **********, с която са
предявени субективно и обективно съединени искове както следва: искове по
чл.124, ал.1 от ГПК за признаване за установено между сраните, че ищците са
собственици на по 1/3 ид.ч. от 256 кв.м. реална част от УПИ ***** по рег.
план на с. В., намираща се между точки A , Б, В, Г и обозначена с кафяв контур
в комбинирана скица-приложение № 3в към СТЕ (л.186 от делото), при
граници: останалата част от УПИ № ******** /след изменение в петитума на
исковата молба/, придобити по наследяване и упражнено давностно владение
от общия наследодател Н. В. Ч., упражнявано в периода от 1955г. до смъртта й
през 2001г., след това от наследодателя им Н.Ч.Ч. до смъртта му през 2016г. и
след това лично от ищците до подаване на исковата молба през 2022г.; искове
по чл.109 от ЗС за осъждане на ответниците да премахнат поставените от тях
движими вещи върху гореописаната реална част.
В исковата молба са изложени твърдения, че ищците са собственици на
по 1/3 ид.ч. от дворно място с площ от 1360 кв.м., съставляващо УПИ VII-156,
3
в кв.15 по регулационния план на с. В., придобит по наследство от Н. В. Ч.,
която от своя страна е придобила имота по силата на давностно владение,
упражнявано в периода от 1955г. до снабдяването й с констативен нотариален
акт за същия през 1976г. и впоследствие до смъртта й през 2001г. След това
имотът бил владян от общия на ищците наследодател Н.Ч.Ч. до смъртта му
през 2016г., а след този момент лично от ищците. Твърдят още, че ответникът
И. В. И. е собственик на УПИ IX-156 в кв.15 по регулационния план на с. В..
Излагат, че ответникът ги възпрепятства да упражняват правото си на
собственост върху притежавания от тях имот в пълен обем, тъй като е
поставил свои лични вещи върху реална част от собствения им имот с площ от
381 кв.м., ситуирани по южната регулационна линия на УПИ VIII-156.
Твърдят, че правото на собственост на ищците е придобито в границите на
дворищно-регулационния парцел по действащия регулационен план на село
В., приет със Заповед № 5859 от 05.09.1964г., който е приложен. Впоследствие
регулацията била изменена със заповед № 1589 от 02.11.1982г. без данни
изменението да приложено.
В срока по чл. 131 ГПК от ответника И. В. И. е депозиран писмен
отговор, с който исковете се оспорват като неоснователни. Ответникът
твърди, че е придобил УПИ IX-156, в кв. 15 по плана на с. В. през 1999 г. От
тогава владеел имота в границите и квадратурата му по документ за
собственост. Сочи, че неговият праводател е придобил имота през 1987г., от
който момент също не са настъпвали промени. Твърди, че никога не е имало
физическа ограда между неговия имот и този на ищците, тъй като са били в
добри отношения. Поддържа, че регулацията, изменена със заповед №
1589/02.11.1982 г., е приложена. Излага, че проблемът е възникнал поради
обстоятелството, че ищците не са изпълнили задължението си да регистрират
и отразят по плана построената от тях сграда. Поради това регулационната
линия от 1982 г. между двата имота минава през средата на жилищната сграда.
Затова ищците разбрали през 2016г., когато подготвяли разпоредителна
сделка, като от този момент многократно предлагали на ответника да уредят
проблема с нов ПУП. Ответникът счита, че по този начин са демонстрирали,
че считат тази част от имота за негова, а не за своя собственост. Навежда
твърдения, че вещите се поставят именно в неговия имот, върху който
упражнява фактическа власт непрекъснато от придобИ.ето му.
След конституирането на С. С. И. като ответник по делото същата е
депозирала писмен отговор, с който се присъединява към изложеното в
отговора на съпруга й И. В. И..
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становището на страните, съдът приема за установено следното от
фактическа страна:
Видно от нотариален акт за собственост на недвижим имот по давностно
владение № 9, том I, дело № 17/1976г. на Районен съд гр. Девня, Н. В. Ч. е
призната за собственик на по наследство и давностно владение на дворно
място с площ от 1360 кв.м., съставляващо парцел VIII-156 в квартал 15 по
плана на с. В., Варненски окръг.
От представените от ищците три броя удостоверения за наследници от
30.07.2020г. се установява, че Н. В. Ч. е починала на 23.04.2021г. и е оставил
4
за наследник сина си Н.Ч.Ч.. Последният е починал на 13.06.2016г. и е оставил
за наследници съпругата си Р. С. Ч., дъщеря си Н. Н. Ч. и сина си Ч.Н.Ч., който
също е починал на 18.07.2-2-г. и е наследен от дъщеря си Н. Ч. Ч..
От нотариален акт за собственост на недвижим имот придобит по
давност № 52, том I, дело № 131/1987г. на Районен съд гр. Провадия И. А.В. е
признат за собственик по давностно владение на следния недвижим имот:
дворно място в с. В., Варненско от 4500 кв.м., за което са отредени парцели
IX-156 в кв.15 от 1290 кв.м., X-156 от 1600 кв.м. и XI-156 от 1540 кв.м.
Видно от нотариален акт № 177, том III, рег. № 2711, дело № 1164/1999г.
на нотариус Илко Кънчев, на на 23.09.1999г. е сключен договор за покупко-
продажба, по силата на който И. А.В. и съпругата му Г. В. В. са продали на
внука си И. В. И. собствения си недвижим имот, а именно празно дворно
място, находящо се в св. В., обл. Варненска, с площ от 1290 кв.м.,
представляващо парцел IX-156 в кв.15 по регулационния план на с. В..
Видно от удостоверение за сключен граждански брак И. В. И. и С. С. В.
са сключили граждански брак на 01.05.1999г.
Представена от ответниците е административната преписка по издаване
на Заповед № 1589 от 02.11.1982г., с която е одобрено изменение на
регулационния план за квартали 15,16,65 и 21 на дворищно-регулационния
план на с. В..
Представена от ищците е преписката по издаване а нотариалния акт в
полза на Н. В. Ч. от 1976г.
Представени са още строително разрешение 21.02.1978г., с което на Н.
В. Ч. от с. В. е разрешено да построи вила от 30 кв.м. в собственото си място в
кв. 15, парцел VIII-156 , както и протокол за строителна линия от 25.04.1978г.,
издаде в полза на Н. В. относно застрояване на мястото й в кв.15, парцел VIII
по плана на с. В. с вилна сграда върху 30 кв.м.
От заключението на допуснатата по делото съдебно-техническа
експертиза, което съдът кредитира изцяло като обективно и компетентно
изготвено се установява следното:
За територията на с. В. има действащ регулационен план от 1964г.,
одобрен със Заповед № 5859/05.09.1964г. на Председателя на ОНС-гр. Варна,
изменени улични и дворищни регулационни граници в обхвата на кв.14, кв.15,
кв.21 и кв.65 по плана на с. В. със Заповед № 1589 от 02.11.1982г. на
Председателя на ОНС-гр. Варна и предходен РП на с. В., одобрен със Заповед
№ 902 от 21.04.1920г.
От предоставените графични копия от служба ТЦУ-общ. В.на РП от
1964г. с изменение на уличните и дворищните регулационни граници, одобрен
със Заповед № 1589 от 02.11.1982г. е видно, че той не е приложен на място
поради това, че общата дворищна регулационна граница между VIII-156, кв.
15 и УПИ IX-156, кв.15 преминава през жилищна сграда. На място няма
изградена материализирана граница между двата парцела.
Предходният РП на св. В. от 1920 г. също не е приложен на място.
Регулационните граници по РП от 1920 г. не са трансформирани в кадастрални
в КП от 1964г.
5
В разписните листи към КП от 1964г. за собственици са вписани: Н. В.
Ч. по отношение на УПИ VIII, кв.15, като впоследствие УПИ е заличен и
коригиран с чревен цвят; И. А.В. по отношение на УПИ IX, кв.15, УПИ X,
кв.15, УПИ III, кв.65 и IX, кв.65, като впоследствие парцелите са заличени и са
вписани УПИ IX, X и ХI, кв.15. В разписните листи към КП от 1920 г. за
собственици са вписани: В. С.ов по отношение на УПИ IV, V, VII, IX, кв.15.
УПИ VIII-156, кв. 15 по граници и съседи е идентичен с титула на
ищците за собственост и неговото графично отразяване преди влизането в
сила на Заповед № 1589 от 02.11.1982г. на Председателя на ОНС-гр. Варна.
След влизане в сила на посочената заповед няма идентичност между титула за
собственост на ищците и графичното отразяване на VIII-156, кв. 15 по РП на
с.В..
УПИ IX-31, кв. 43 и УПИ Х-43 по РП на с. В. от 1920г. не са идентични
нито с процесните УПИ VIII-156, кв. 15 и IX-156, кв.15 по РП на с. В. от
1964г., нито с процесните УПИ VIII-156, кв. 15 и IX-156, кв.15 по РП на с. В.
след изменението със Заповед № 1589 от 02.11.1982г, нито със заснетите на
място граници, материализирани с огради и нематериализирани граници,
посочени от ищеца на място.
Процесната площ представлява 376 кв.м., сключена между част от
отменена улица о.т.49 и о.т.175, част от процесна улица между о.т.49 и о.т.50,
на север УПИ VIII-156, кв. 15 и на запад УПИ IX-156, кв.15 (Приложение № 5
към СТЕ).
Процесната територия, сключена между новата южна регулационна
граница на УПИ VIII-156, кв.15, част от новата западна граница на УПИ IX-
156, кв.15, заснетата южна нематериализирана граница, посочена от ищеца, и
източната граница, маркирана с дървен кол, е с площ от 256 кв.м.
От комбинираната скица между КП и РО от 1964г., изменения рег. План
на кв.15 от 1982г. и заснетата граница на място, се установява, че посочената
от ищеца обща граница съвпада с двете крайни точки от общата рег. Граница
от плана от 1964г. и представлява изправена линия, а не начупена линия, както
е отразено в РП от 1964г.
От извършена справка в Google Earth за периода от 2009г. до 2019г.
вещото лице е установило, че през годините има изместване на
нематериализираната южна граница на УПИ VIII-156, кв. 15.
При изслушването си в съдебно заседание вещото лице е уточнило, че
нанесената в кафяв цвят на приложенията към СТЕ е нематериализираната
граница, която му е показана от ищеца на място. От външната страна на
масивната ограда откъм улицата имало сложено дървено колче, вероятно от
предходно извършено трасиране. Вещото лице разяснява, че от приложените
сателитни снимки е видно, че до 2016г. границата на място приблизително
съвпада със заснетата от него граница, но в периода 2016-2019г. е променена
като се е приближила към сградата, т.е. в посока север. Излага още, че
посочената от ищеца граница съвпада с граничните точки, които са към улици.
Категоричен е, че сателитните снимки дават коректна информация и са
налични в сайта на АГКК. Строителни книжа за сградата не са предоставени
на експерта, данни за нея не е открил и в Община В.. Сочи, че планът не е
попълнен в частта за къщата. Последната била нанесена само с молив, т.е. не е
6
омастилена, което на практика означава, че не е нанесена. По отношение на
евентуално уреждане на регулационни сметки, вещото лице заявява, че от
Община В. не са му дали информация, доколкото не съхраняват такава, като са
посочили, че данни се съхраняват от собствениците на имотите.
По делото са ангажирани гласни доказателствени средства чрез разпит
на двама свидетели на страната на ищците – М.П. /първа братовчедка на
ищцата Р. Ч./ и С.С. /племенник на ищцата Р. Ч./ и двама свидетели на
страната на ответниците – В.Г. и Ж.П..
Съгласно показанията на св. П. и св. С., които са роднини на ищцата Р.
Ч., същите са посещавали имота й в с. В.. Н. /съпругът на ищцата/ починал
през 2016г., като до 2-3 години преди това в имота имало лозе. При влизане
/откъм улицата/ от дясната страна била къщата, а от ляво било лозето /няколко
реда/. Между къщата и лозето имало малко пространство /според св. П./ и
пътека /според св. С./. Съседът на Н. и Р. – В., който им бил роднина също
имал лозе, непосредствено до тяхното, като двете лозя ги деляла телена
ограда която понастоящем не съществувала. С. С. сочи, че лично е ходил с
брат си да култивират лозето с фреза. Около 2-3 години преди смъртта на Н.
съдът му /В./ си изкоренил лозето и предложил на Н. да изкорени и неговото.
Н. приел. Също с разрешение на Н. съседът изорал цялото място, на което
било лозето. Според св. С. след това, когато минавал покрай имота, в тази част
мястото било празно. И двамата свидетели сочат, че преди около 2-3 години на
мястото на лозето били поставени машини /остатъци от камиони и трактори,
сеялка/, които били на И. /сина на В./ и продължавали да стоят там и към
момента. По отношение на къщата в имота свидетелят с. П. сочи, че не знае
кога е построена, а св. С., че е строена около 1974-1976г., когато той е бил на
15-16 години.
Съгласно показанията на св. Г., която живее в с. В., близо до процесните
имоти, между имота, ползван от ищците и този на И. /ответника/ няма и не е
имало ограда. Имало циментирана пътечка, която разделя къщата на ищците
от двора, който се обработва от ответника. Свидетелката първоначално
заявява, че в момента в двора на И. има малини и къпини, а до пътечката
винаги сеели домати и царевица. Впоследствие Г. уточнява, че понастоящем
до пътечката има разположена техника, но преди това там имало засадени
ягоди. Хората, които живеят в къщата, свидетелката сочи, че е виждала само
през лятото и не ги познавала. Дворът се обработвал от родителите на И. – В. и
Й. Г. не знае кога е построена къщата, макар и от 46 години да живее в с. В..
Св. П. споделя, че живее в с. В. от края на 1975г. и познава И. /ответника/
и родителите му – В. и Д.. Познава й ищцата Р., като сочи, че е ходил в имота й
да й реже асмата. Съседите били роднини и В. някога им бил дал мястото.
Дядо Ч. направил там малка къщичка преди около 30 години. Според
свидетеля между двата имота никога не е имало ограда. На спорното място
навремето имало лозе, но после В. го изкоренил и започнал да сее царевица и
др. Лозето било почти плътно до къщата, като ги деляла една пътечка. П.
заявява, че само В. е виждал да бере гроздето, както и че той го е изкоренил,
поради което счита, че лозето е било негово. После на мястото на лозето имало
засети ягоди, свидетелят даже си купувал разсад от там. От преди около две
години на същото място били поставени машините на И..
7
При така установените факти по въведените с жалбата оплаквания,
съдът намира следното от правна страна:
Предявеният иск е с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.
За да бъде уважен положителния установителен иск, ищецът следва да
докаже правото си на собственост върху процесната реална част на
твърдяното в исковата молба основание, a именно придобИ.е на собствеността
върху процесния имот по наследство и давностно владение, упражнено от
наследодателите му. Ответниците от своя страна следва да докажат
твърдението си, че са собственици на реалната част по силата на покупко-
продажба и приложена регулация, а в условията на евентуалност – по давност.
Във въззивната жалба са наведени оплаквания за допуснати от
първоинстанционния съд съществени процесуални нарушения по събирането
на доказателствата.
На първо място, въззивникът сочи, че съдът е приел писмени
доказателства, представени от ищеца в първото съдебно заседание след
обявяване на доклада на делото, при това без да даде срок на ответника да се
запознае с тях, въпреки че е поискан такъв.
Действително се установява от протокола от проведеното на 21.03.2024г.
открито съдебно заседание, че ищецът е представил писмени доказателства,
които са приети и приложени по делото. С тези свои действия съдът не е
допуснал процесуално нарушения, предвид че преклузията за представяне на
доказателства в настоящия случай настъпва в първото съдебно заседание след
изготвяне на доклада на делото и разпределяне на доказателствената тежест,
т.е. до края на заседанието ищецът е разполагал с възможност да представи
доказателства, от която се е възползвал, а съдът законосъобразно ги е приел.
Същите не са били в такъв обем, който да не позволява запознаване на място и
да предполага отлагане на производството за изразяване на становище. Дори и
да се приеме, че ответникът е лишен от възможност да оспори сочените
писмени доказателства пред първата инстанция, той е могъл да направи това
пред въззивната. Същевременно оплакването му за допуснато процесуално
нарушение по приемане на доказателствата, без да му е даден срок за
становище, не е съпроводено с реално даване на такова, съответно навеждане
на конкретни оспорвания във връзка с представените в първото съдебно
заседание документи с оглед саниране на нарушението от страна на въззивния
съд.
Като следващо процесуално нарушение ответникът е посочил
изготвянето на съдено-оценителна експертиза от вещо лице, което не
притежава нужната квалификация, поради което експертизата не следва да
бъде кредитирана. В тази връзка следва да се отбележи, че задачата на
съдебно-оценителната експертиза е била да определи стойността на разходите
за премахване на движимите вещи на ответника от процесната реална част от
имота, като същата е назначена служебно от съда само и единствено с цел
определяне размера на дължимата по иска по чл.109 от ЗС държавна такса при
съобразяване на т.1 от Тълкувателно решение № 4/2015г. на ОСГК на ВКС,
съгласно която „когато се претендира ответникът да бъде осъден да извърши
определени заместими действия, цената на иска е паричната оценка на
разходите за материали и труд, необходими за осъществяване на действията,
8
върху който размер се определя дължимата такса, а когато оценката
представлява затруднение – от съда по реда на чл. 70, ал. 3 ГПК.“ Съдебно-
оценителната експертиза няма отношение към съществото на правния спор,
не е описвана в постановеното от районния съд решение и не е обосновала
правните му изводи. Същата е послужила за определяне на дължимата
държавна такса, която впоследствие е заплатена от ищците.
По отношение на спора за собствеността на процесната реална част във
въззивната жалба са наведени оплаквания във връзка с извършената от
първоинстанционния съд преценка на свидетелските показания, като според
въззивника тенденциозно са кредитирани показанията на свидетелите на
ищците, които са техни роднини, но не и тези на ответниците. От последните
според въззивника се установявало придобИ.ето на реалната част по давност
от страна на ответниците.
Преди да разгледа възражението за давност, въззивният съд намира, че
следва да проследи събитията, които във времето са довели до спора за
давност.
Установено по делото от представения по делото констативен
нотариален акт от 1976г., който не е оспорен от ответниците, че Н. В. Ч. е
призната за собственик по силата на упражнено давностно владение на имот с
площ от 1360 кв.м., представляващ парцел VIII-156 по плана на с. В.. Не е
спорно, а и видно от представените удостоверения за наследници е, че нейни
наследници са ищците по делото при равни квоти, а именно по 1/3 ид.ч.
От заключението на СТЕ се установи, че към момента на придобИ.е на
издаване на нотариалния акт актуалният дворищно регулационен план на с.
В. е бил РП от 1964г., одобрен със Заповед № 5859/05.09.1964г. на
Председателя на ОНС-гр. Варна, като имотът описан в титула за собственост е
идентичен по граници и съседи с графичното му отразяване в плана.
Впоследствие РП е изменен със Заповед № 1589 от 02.11.1982г. на
Председателя на ОНС-гр. Варна, след което вече липсва идентичност на
отразения в плана парцел VIII-156 и нотариалния акт от 1976г., с оглед
предвиденото с изменението отнемане от имота и придаване на части от него
по регулация към съседния имот от УПИ IX-156. В разписния лист към РП от
1964г. УПИ IX-156 е записан на И. А.В..
Не е спорно между страните и обстоятелството, че с договор за
покупко-продажба, обективиран в нотариален акт от 1999г.И. А.В. и
съпругата му са продали на ответника И. В. В. собствения си парцел УПИ IX-
156, кв. 15 по плана на с.В., отразен с площ от 1290 кв.м.
Спорният между страните въпрос е бил дали с изменението на РП на с.
В. от 1982г. процесната реална част е придадена от парцел VIII-156 към
парцел IX-156, съответно дали регулацията е приложена на място.
Към 1982 г. е действал Закона за териториалното и селищно устройство,
съгласно чл.110 от който недвижимите имоти (местата със сградите,
постройките, съоръженията, трайните насаждения и другите подобрения в
тях), придадени към парцели на други физически или юридически лица, се
смятат за отчуждени от деня на влизане в сила на дворищнорегулационния
план, т.е. придобИ.ето на правото на собственост върху придаваемите части
става по силата на самия дворищно-регулационен план по реда на ЗТСУ.
9
ПридобИ.ето обаче става под прекратително условие- отчуждаването
произвежда действие от датата на влизане в сила на дворищно-регулационния
план, предвиждащ образуване на съсобствен парцел от два маломерни имота
или придаване по регулация към съседен парцел, но то отпада при изготвянето
на следващ дворищно-регулационен план, ако се установи, че предходният
план не е бил приложен. Съгласно чл.33 от ЗТСУ /отм./, в този случай за
парцелни граници на имотите по новия план се вземат имотните граници
преди неприложения стар регулационен план.
В настоящия случай не е налице последващ регулационен план, но с
влизане в сила на Закона за устройството на територията от 2001г. е
предвидено и друго прекратително условие, а именно по § 8, ал.1 от ПЗР,
съгласно който след изтичане на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 отчуждителното
действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове
за изравняване на частите в образувани съсобствени дворищнорегулационни
парцели и за заемане на придадени поземлени имоти или части от поземлени
имоти се прекратява. В § 6, ал. 2 от ПЗР към ЗУТ е предвидено, че
действащите към деня на влизане в сила на този закон дворищнорегулационни
планове могат да бъдат приложени по досегашния ред в 6-месечен срок от
деня на влизането в сила на закона. Общинската администрация осигурява
извършването на необходимите оценки в едномесечен срок от постъпване на
искането.
По отношение на изменението в дворищно-регулационния план от 1982
г. съдът намира, че същото не е приложено. Този извод се налага
обстоятелството, че регулационната линия преминава през построената в
имота на ищците къща, което прави невъзможно прилагането на регулацията.
От наличните по делото данни за издадено разрешение за строеж и дадена
строителна линия в полза на наседодателката на ищците Н. Ч. още през 1978г.,
в съпоставка с показанията на св. С., че къщата е построена около този период
и отразеното от вещото лице, че сградата, макар и да не е била официално
нанесена в плана, е била отразена в същия с молив, съдът приема, че същата е
била налична към 1982 г. По данни на всички свидетели къщата е обитавана,
макар и предимно през лятото. В този смисъл регулацията не би могла да се
приложи. Този извод е обоснован и в съдебно-техническата експертиза. Дори
и да се приеме, както се сочи в жалбата, че праводателите на ищците са
действали недобросъвестно като не са попълнили в плана на селото
построената от тях жилищна сграда, това не би довело до различни правни
изводи по отношение на липсата на приложена регулация. Така или иначе, ако
сградата е била попълнена в плана от страна на наследодателите на ищците,
до подобно изменение в регулацията на процесните имоти изобщо нямаше да
се стигне.
По гореизложените съображения се налага извода, че ищците се
легитимират като собственици на частта, заключена между двата процесни
имота, която по силата на изменението в РП от 1982г. е придадено към имота
на ответниците с обща площ съобразно заключението на СТЕ от 376 кв.м.
Процесната реална част от 256 кв.м. е включена в по-голямата площ от 376
кв.м., като ищците са ограничили претенцията си до нея с оглед установената
фактическа граница между двата имота, нематериализирана на място.
При това положение ответниците през 1999 г. са закупили имота от
10
несобственици по отношение на горепосочената реална част, с оглед на което
поради липсата на вещно-транслативно действие на сделката, те не са станали
собственици на частта по силата на твърдяното от тях основание покупко-
продажба.
На следващо място подлежи на разглеждане възражението на
ответниците за придобИ.е на реалната част по давност.
В константната практика на ВКС се приема, че при действието на ЗУТ
реално обособена част от урегулиран поземлен имот може да бъде придобита
по давност само в случай, че както завладяната част, така и остатъка от
съответния имот отговарят на изискванията за минимални площ и лице за
обособяването им като самостоятелни парцели. С чл.200, ал.2 ЗУТ е
предвидено изключение от това правило, но то се отнася само до случаите,
при които част от поземлен имот се присъединява към съседен имот при
условията на чл. 17 ЗУТ (т.е. при първоначално урегулиране с регулационен
план на неурегулирани дотогава имоти), но не и при "фактическо
присъединяване". Присъединяване на реална част от урегулиран поземлен
имот към съседен имот, ако тази част не отговаря на изискванията на чл. 19
ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл. 15 ЗУТ - по общата воля на
собствениците на съседните имоти. Или, на давността по чл. 200, ал.2 ЗУТ
може да се позове само собственикът на този имот, към който се придават
части от съседен имот при условията на чл. 17, ал. 2, т. 2 или чл. 15, ал. 3 ЗУТ.
В посочения смисъл са решение № 102 от 30.05.2016 г. по гр.дело №
5728/2015 г. на І г.о. на ВКС, решение № 154/21.12.2020 г. по гр.дело №
4689/2019 г. на І г.о. на ВКС, решение № 105/12.11.2018 г. по гр.дело №
3109/2017 г. на І г. о. на ВКС, решение № 117/25.06.2019 г. по гр. д. №
2781/2018г. І г.о. на ВКС, решение № 30/12.03.2021 г. по гр.дело № 1662/2020
г. на І г.о. на ВКС, решение № 60108/14.01.2022 г. по дело № 123/2021 г. на І
г.о. на ВКС, решение № 154/21.12.2020 г. по гр. д. № 4689/2019 г. на I г. о. на
ВКС, решение № 50022 от 15.03.2024 г. по гр.дело № 2175/2022 г. на IІ г.о. на
ВКС, решение № 730 от 11.12.2024 г. по гр.дело № 1868/2023 г. на І г.о. на
ВКС и др.
В конкретния казус реалната част от 376 кв.м. /разликата при
неприлагане на регулацията/, а още по-малко процесната реална част от 256
кв.м., не отговаря на изискванията на 19 от ЗУТ, с оглед на което не може да
бъде придобита по давност. С оглед на изложеното съдът намира, че не следва
да разглежда фактическите твърдения на ответника, с които обосновава
придобИ.е на процесната реална част от имот по давност, както и
възраженията във въззивната жалба касателно преценката на свидетелските
показания досежно упражняваното давностно владение.
По изложените съображения съдът намира, че предявеният иск се явява
основателен.
По иска по чл.109 от ЗС
Съобразно правилата на чл.154 от ГПК ищецът следва да докаже
твърденията си, че е собственик на процесната реална част имот, че върху този
имот ответникът е осъществил неоснователно въздействие - в случая, че е
разположил в имота на ищците и движими вещи, както и че тези действия на
ответника създават за ищците пречки за използването на собствения им имот
11
по-големи от обикновените /мотиви към т.3 от тълкувателно решение №
4/2015г. на ОСГК на ВКС/.
Установена по делото е първата предпоставка за уважаване на исковете,
а именно че ищците са собственици на процесната реална част от имот. От
показанията на всички свидетели по делото безспорно се установи, че върху
същата част ответникът И. И. от около две години е разположил няколко
обемни машини и съоръжения – остатъци от трактори и камиони.
Поставянето на подобни движими вещи върху реалната част от имота
очевидно пречи на собствениците да го използват по предназначение,
доколкото площта му е заета и на практика неизползваема.
С оглед горното искът се явява основателен и следва да бъде уважен.
Поради съвпадане крайните изводи на двете инстанции
първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено в частта, с която са
уважени предявените от ищците искове, като се прецизира диспозитива и се
приподпише скицата на вещото лице, на която е изобразена процесната реална
част.
По частните жалби
Частните жалби са подадени в законоустановения срок, срещу подлежащ
на обжалване съдебен акт и от легитимирани лица, при наличие на правен
интерес от обжалване, поради което се явяват процесуално допустими.
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК с решението
ответниците са осъдени да заплатят направените по делото разноски на
ищците, включително адвокатски хонорар в общ размер от 1500 лева. Ищците
са подали молба по чл.248, ал.1 от ГПК за изменение на решението в частта за
разноските с оглед обстоятелството, че всяка от тях е платила адвокатско
възнаграждение в размер на по 1500 лева, с оглед на което са претендирали
присъждането му в цялост.
С обжалваното определение съдът е изменил решението в частта за
разноските, като е увеличил същите при изложени съображения, че на всеки
от ищците се дължи адвокатски хонорар в размер на по 1000 лева.
Както ищците, така и ответниците с подадените частни жалби срещу
определението излагат оплаквания за неправилност на същото. Ищците
считат, че дължим се явявя платеният от тях адвокатски хонорар в цялост, а
ответниците, че присъждането на отделен адвокатски хонорар в размер на по
1000 лева на ищец е прекомерно.
Видно от представения по делото договор за правна защита и
съдействие от 05.12.2022г., сключен между Р. Ч., Н. Ч. и Н. Ч. като доверители
и адв. Т. И., уговореното възнаграждение е в размер на по 1500 лева за всеки
от доверителите, платимо в деня на подписване на договора, който служи за
разписка. Договорът е подписан от страните, предвид което представлява
доказателство за извършеното плащане.
С оглед даденото с решението на СЕС по дело C-438/22 тълкуване,
съдът не е длъжен да прилага Наредба № 1/2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /НМРАВ/ и да съобразява посочените в същата
минимуми на хонорари. В този смисъл е и поС.ната практика на ВКС след
постановяване на соченото решение. Приема се, че минималните размери по
12
Наредбата могат да служат като ориентир при определяне служебно на
размер на възнаграждения. Тези размери подлежат на преценка от съда с оглед
цената на предоставените услуги, като от значение са видът на спора,
интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко
фактическата и правна сложност на делото /в този смисъл Определение
№50015/16.02.2024г. по т.д. № 1908/2022г. по описа на ВКС, I т.о./. В
цитираното от жалбоподателя Определение № 2995/13.06.2024г. по ч.гр.д. №
991/2024г. по описа на ВКС, IV г.о. също се сочи, че с изискването
заплатеното адвокатско възнаграждение да е „съобразно действителната
правна и фактическа сложност на делото“, преценката се концентрира върху
характеристиките на защитата, възложена по конкретното дело, а с
изискването да е „прекомерно“, законът допуска уговореният паричен
еквивалент да не съответства на пазара, при който адвокатите уговарят
възнаграждения за дела с подобна фактическа и правна сложност.
Съгласно чл.7, ал.1, т.5 от Наредба № 1/2004г. за минималните размери
на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/ в редакцията му към сключване на
договора за процесуално представителство, защита и съдействие по искове по
чл. 75, 76 и 108 ЗС възнаграждението се определя съобразно интереса на
представляваната страна според правилата на ал. 2, но не по-малко от 800 лева
за движими вещи и не по-малко от 1500 лева за недвижими имоти или вещни
права върху тях. В актуалната редакция на разпоредбата, обнародване в бр. 14
от 18.02.2025 г. на ДВ е премахната частта, с която е предвиден минимум.
Действително приложима се явява действащата към момента на сключване на
договора разпоредбата. Въпреки това, приетото изменение в контекста на
актуалната съдебна практика във връзка с решение на СЕС по дело C-438/2
сочи на действителен извод за определен с наредбата прекалено висок
минимум по посочените видове дела при съобразяване на обстоятелството, че
често същите са с изключително нисък материален интерес и не винаги се
характеризират с особена фактическа правна сложност, която да налага такова
несъответствие между материалния интерес и предвидения минимален
адвокатски хонорар.
В настоящия случай материалният интерес на ищците по
установителния иск за собственост по чл.124, ал.1 от ГПК е общо 836,61 лева
/по 278,87 лева на ищец/. Материалният интерес на предявения иск по чл.109
от ЗС, който е оценяем, съобразно приетата по делото съдебно-оценителна
експертиза е в размер на 920 лева /по 306,66 лева на ищеца/.
Формално погледнато минималното адвокатско възнаграждение по
отношение на всеки ищец по действащата редакция на НМРАВ към
сключване на договора е в размер на по 1900 лева. Неоснователно е
възражението на жалбоподателите ищци, че по делото има проведени 4
съдебни заседания, поради което се дължи допълнително възнаграждение за 2
от тях. По делото са проведени 3 съдебни заседания, като в първото поради
подадени молби за отлагане никой от страните не се явил и процесуални
действия извън отлагане на делото за друга дата и час не са проведени.
Следователно не се дължи допълнително адвокатско възнаграждение.
Отделно от това, на практика делото е приключило е разгледано в едно
съдебно заседание, доколкото в първото единствено е конституиран нов
ответник и отново е отложено.
13
На следващо място, действително ищците по делото са три и са
предявили три субективно съединени иска. Като съсобственици ищците са
обикновени другари. Действително в такъв случай защитата им би могла да се
различава с оглед различното им правно положение, но в настоящия тя се
явява идентична за всяка от трите и по всеки от предявените искове. По
отношение на фактическата и правна сложност на делото същото е със
сравнително висока такава, като е наложило и събиране на значителен обем
писмени доказателства, допускане на съдебни експертизи и разпит на
свидетели и е наложило излагането на множество фактически и правни
съображения. Самите обективно съединени искове отчасти се покриват по
предмет, доколкото въпросът за собствеността, който се решава с иска по
чл.124, ал.1 от ГПК е съществен и за иска по чл.109 от ЗС.
При съпоставка на всички гореизложени обстоятелства, а именно за
обективно и субективно съединени искове, които като защита се припокриват
напълно по субективното съединяване и отчасти по обективното,
изключително ниският материален интерес в размер на по 594,53 лева на
ищец /около 3 пъти по-малък от претендирания адвокатски хонорар/ и
конкретната фактическа и правна сложност на делото, настоящият съдебен
състав споделя изводите на първоинстанционния съд, че справедливият
размер на адвокатското възнаграждение е в размер на по 1000 лева на ищец.
С оглед на съвпадане на правните изводи на двете инстанции и по
предмета на частните жалби, обжалваното определение следва да бъде
потвърдено.
С оглед изхода на спора, отправеното своевременно искане и
представените доказателства, и на осн. чл.78, ал.3 от ГПК въззивниците
следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемите страни направените в
настоящото производство разноски в размер на по 1000 лева на въззиваем за
платено адвокатско възнаграждение. Направеното от въззивниците
възражение за прекомерност съдът намира за неоснователно по съображения
съвпадащи с гореизложените по обжалваното определение.
Водим от горното, съдебният състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 148/17.06.2024г., постановено по гр.д. №
1474/2022г. по описа на РС-Провадия, 5 състав, с което е прието за установено
по отношение на И. В. И., ЕГН ********** и С. С. И., ЕГН **********, че Р.
С. Ч., ЕГН **********, Н. Н. Ч., ЕГН ********** и Н. Ч. Ч., ЕГН **********,
са собственици на 256 кв.м. реална част от УПИ ***** по рег. план на с. В.,
намираща се между точки A, Б, В, Г и обозначена с кафяв контур в
комбинирана скица-приложение № 3в към СТЕ (л.186 от делото),
приподписана от съда и съставляваща неразделна част от решението , при
граници на реалната част: останалата част от УПИ № ********, при квоти и
основания, както следва: 1/3 ид.ч. за Р. С. Ч. ЕГН:**********, придобити по
наследство от Н.Ч.Ч., поч. на 13.06.2016г., а от него по наследство от Н. В. Ч.,
23.04.2001г., която е придобила частта чрез давностно владение, упражнявано
в периода от 1955г. до смъртта си през 2001г.; 1/3 ид. ч. за Н. Н. Ч.
14
ЕГН:**********, придобити по наследство от Н.Ч.Ч., поч. на 13.06.2016г., а от
него по наследство от Н. В. Ч., 23.04.2001г., която е придобила частта чрез
давностно владение, упражнявано в периода от 1955г. до смъртта си през
2001г.; 1/3 ид.ч. за Н. Ч. Ч. ЕГН:********** придобити по наследство от
Ч.Н.Ч., поч. на 18.07.2020г., а от него по наследство от Н.Ч.Ч., поч. на
13.06.2016г., а от него по наследство от Н. В. Ч., поч. на 23.04.2001г., която е
придобила частта чрез давностно владение, упражнявано в периода от 1955г.
до смъртта си през 2001г., на основание чл. 124, ал.1 от ГПК и са осъдени
И. В. И. ЕГН, ********** и С. С. И. ЕГН, ********** да преустановят
осъществяваното от тях неоснователно въздействие върху 256 кв.м. реална
част от УПИ VII-156, в кв. 15, по регулационния план на село В., при граници:
останалата част от УПИ № *******, чрез премахване на поставените върху
реалната част движими вещи, на основание чл. 109 от ЗС.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 684/25.07.2024г., постановено по
гр.д. № 1474/2022г. по описа на РС-Провадия, 5 състав.
ОСЪЖДА И. В. И., ЕГН ********** и С. С. И., ЕГН **********, да
заплатят на Р. С. Ч., ЕГН ********** сумата от 1000 лева, представляваща
направени във въззивната инстанция разноски за платено адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА И. В. И., ЕГН ********** и С. С. И., ЕГН **********, да
заплатят на Н. Н. Ч., ЕГН ********** сумата от 1000 лева, представляваща
направени във въззивната инстанция разноски за платено адвокатско
възнаграждение.
ОСЪЖДА И. В. И., ЕГН ********** и С. С. И., ЕГН **********, да
заплатят на Н. Ч. Ч., ЕГН ********** сумата от 1000 лева, представляваща
направени във въззивната инстанция разноски за платено адвокатско
възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в
едномесечен срок от получаване на съобщението от страните, при наличие на
предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
15