Р Е Ш Е Н И
Е
№
гр. Варна, 28.06.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 47 състав, в открито съдебно заседание, проведено на тридесет
и първи май през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЙОАНА ВАНГЕЛОВА
при участието на секретаря Теодора Костадинова,
като разгледа докладваното от съдията гр.
д. № 16347 по описа за 2018 година на Варненския районен съд, за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен по реда на
чл. 422, ал. 1 ГПК положителен установителен иск с правно основание чл. 49 във
вр. с чл. 45, ал. 1 във вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът „И.“ ЕООД обосновава интереса си от
предявяване на иска с твърдения, че в негова полза е издадена заповед за изпълнение
на парично задължение по реда на чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 12191/2018 г. по
описа на СРС срещу „О.Ф.Б.“ ЕАД, като в
рамките на двуседмичния срок по чл. 414 ГПК е постъпило възражение от длъжника
срещу заповедта.
Излага, че по заявление на „Б.ДСК“ ЕАД е образувано
ч.гр.дело № 7697/2012 г. по описа на ВРС срещу Ц.С.С.,
в качеството му на поръчител. По посоченото дело са издадени Заповед
№3997/05.06.2012 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен
лист. На 17.09.2012 г. е сключен договор за цесия между „Б.ДСК“ ЕАД и „О.Ф.Б.“
ЕАД, по силата на който вземането срещу Ц.С.е прехвърлено на ответното
дружество.
Посочва, че на 18.11.2014 г. на Ц.С.е връчена
покана за доброволно изпълнение по изп. дело № 20147170400703 по описа на ЧСИ Р.Т.,
peг. № 717 на КЧСИ, с район на действие ОС – Варна, образувано въз основа на
горепосочения изпълнителен лист. За защита в рамките на изпълнителното
производство Ц.С.ангажирал адвокат, на когото заплатил адвокатско
възнаграждение в размер на 900 лева. В срока по чл. 419 ГПК е подадена жалба
срещу Разпореждане № 26549/05.06.2012 г., с което е допуснато незабавно
изпълнение на заповедта за изпълнение, издадена по ч.гр.дело № 7697/2012 г. по
описа на ВРС. По подадената жалба ОС-Варна се произнесъл с Определение №
490/06.02.2015 г. по в.ч.т.д. № 24/2015 г., с което отменил разпореждането, с
което е допуснато незабавно изпълнение на издадената в полза на „Б.ДСК“ ЕАД
заповед за изпълнение, оставил без уважение заявлението по чл. 417 ГПК и
обезсилил изпълнителния лист. Въз основа на изложеното и след подадена молба от
процесуалния представител на длъжника по изпълнителното дело последното е
прекратено.
Ищецът поддържа, че сторените от Ц.С.разноски се
явяват необходим разход във връзка със защитата на правата му по неоснователно
образувания срещу него изпълнителен процес. Счита, че заплатеният адвокатски
хонорар е в пряка причинна връзка с факта на воденото срещу него дело, с оглед
на което в негова полза е възникнало парично вземане срещу ответника „О.Ф.Б.“
ЕАД.
В исковата молба се излага, че с Договор за покупка
и прехвърляне на вземане /цесия/ от 26.10.2017г. Ц.С.е прехвърлил на „И.“ ЕООД
гореописаното парично вземане в размер на 900 лева. В тази връзка на ответника
е изпратено уведомление, получено на 30.10.2017 г. Наред с изложеното ищцовото
дружество е изпратило на ответника покана за доброволно изпълнение, получена на
19.01.2018 г., но до подаване на исковата молба процесната сума не е заплатена.
Отправя искане до съда за приемане за установено,
че „О.Ф.Б.“ ЕАД дължи на „И.“ ЕООД сумата от 400 лева, част от парично вземане
в общ размер от 900 лева, представляващо обезщетение за имуществени вреди,
претърпени от Ц.С.С., в качеството му на длъжник по
изпълнително дело № 20147170400703 по описа на ЧСИ Р.Т., peг. № 717 на КЧСИ, с
район на действие ОС-Варна, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение
за процесуално представителство, защита и съдействие по изпълнителното дело,
което вземане е прехвърлено на ищеца с Договор за покупка и прехвърляне на
вземане /цесия/ от 26.10.2017г., като за сумата е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело № 12191/2018 г. по описа на Софийски
районен съд.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал
писмен отговор, с който оспорва иска. Оспорва наличието на валиден договор за
прехвърляне на процесното вземане. Счита, че същият е нищожен поради невъзможен
предмет, като поддържа, че имуществените вреди нямат качеството на прехвърлимо вземане. Посочва, че дори да се приеме, че
предмет на цесията са не самите вреди, а вземането за обезщетение за вреди,
последното е непрехвърлимо, тъй като е intuitu personae. Твърди, че до
дружеството е достигнало уведомление още през 2015 г., с което Ц.С.С. го известява, че е прехвърлил на ищеца процесното
вземане с Договор за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/ от 29.05.2015 г.
Поддържа, че тъй като едно вземане няма как да е предмет на два договора за
цесия, договорът за цесия от 26.10.2017 г. се явява нищожен поради липса на
предмет.
Оспорва ищецът да е претърпял имуществени вреди
вследствие неправомерно поведение на ответника. Посочва, че на 09.03.2007 г.
между „Б.ДСК“ ЕАД, като кредитодател, и В.А.Г., като
кредитополучател, е сключен договор за кредит за текущо потребление и кредитът
е усвоен чрез разплащателна сметка на кредитополучателя. За обезпечаване на
изпълнението по същия е прието като обезпечение поръчителството на Ц.С.С. съгласно договор за поръчителство от същата дата. Поради
необслужване на задължението и на основание общите условия към договора за
кредит банката е обявила предсрочна изискуемост на кредита и е подала във ВРС
заявление по чл. 417 ГПК, въз основа на което е образувано ч.гр.д. № 7697/2012
г. По делото са издадени заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист
срещу кредитополучателя и поръчителя. На 17.09.2012 г. „Б.ДСК“ ЕАД е прехвърлила вземането си на ответното
дружество по силата на договор за цесия. „О.Ф.Б.“ ЕАД се ползва от издадените в
полза на цедента заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист и по
негова молба е образувано изп. дело 20147170400703 по описа на ЧСИ Р.Т., с peг.
№ 717 и район на действие ОС-Варна. След получаване на поканата за доброволно
изпълнение Ц.С.С. подава възражение срещу издадената
заповед за изпълнение и частна жалба по реда на чл. 419 ГПК, като с Определение
№ 490/06.02.2015 г. на ОС – Варна е издаденият изпълнителен лист е обезсилен. В
тази връзка и на основание чл. 433, ал. 1, т. З ГПК изпълнителното дело е
прекратено.
Ответникът навежда доводи, че към момента на
депозиране на молбата за образуване на изпълнителното дело, за него е било
налице непогасено вземане, подлежащо на принудително изпълнение. Подчертава, че
„О.Ф.Б.“ ЕАД не е страна нито по кредитното правоотношение, нито по заповедното
производство. Посочва, че в хода на изпълнителното производство Ц.С.С. не е претърпял реални вреди и загуби на активи,
доколкото след депозиране на възражението и частната жалба спрямо него не са
извършвани изпълнителни действия. Счита, че дружеството е действало
добросъвестно.
Счита, че единственото действие, в което се
изразява правната помощ, оказана на Ц.С.С., е
подадената от адв. Р.Д.молба за прекратяване на изпълнителното производство. В
този смисъл, дори да се приеме, че са налице противоправно причинени вреди, то
те биха били в размер на 50 лева, колкото е размерът на минималното адвокатско
възнаграждение, предвидено за изготвяне на молба в чл. 6, т. 5 от Наредба № 1
от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
евентуално в размер на 200 лева - минималното адвокатско възнаграждение,
предвидено в чл. 10, т. 4 от Наредбата.
Моли предявеният иск да бъде отхвърлен и да му
бъдат присъдени разноски.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност
и
обсъди доводите на страните, приема за
установено следното от фактическа страна:
От приложеното ч.гр.д. № 12191/2018 г. по описа на
СРС, се установява, че в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумата, предмет на настоящото
производство. В срока по чл. 414 ГПК срещу нея е постъпило възражение, като в
срока по чл. 415 ГПК заявителят е предявил иск по чл. 422 ГПК.
С доклада по делото като безспорни между страните са
приети следните обстоятелства: че в полза
на „Б.ДСК” ЕАД са издадени Заповед № 3997/05.06.2012 г. за изпълнение на
парично задължение по чл. 417 ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.дело № 7697/2012
г. по описа на ВРС, срещу длъжника Ц.С.С.; че
вземанията, предмет на заповедта за изпълнение и изпълнителния лист, са
прехвърлени на „О.Ф.Б.“ ЕАД по силата на договор за цесия от 17.09.2012 г.; че
въз основа на посочения изпълнителен лист по молба на ответното дружество срещу длъжника е образувано изп. дело 20147170400703 по
описа на ЧСИ Р.Т., с peг. № 717 и район на действие ОС-Варна; че с влязло в
сила Определение № 490/06.02.2015 г. по в.ч.т.д. № 24/2015 г. по описа на
ОС-Варна, е отменено разпореждането, с което е допуснато незабавно изпълнение
на издадената в полза на „Б.ДСК“ ЕАД заповед за изпълнение, а изпълнителният
лист е обезсилен, както и че по молба на процесуалния представител на Ц.С.С. образуваното изпълнително производство е прекратено, на
основание чл. 433, ал. 1, т. 3 ГПК.
Към исковата молба е
представен договор за правна защита и съдействие от 07.02.2015 г. /л. 13/, от
съдържанието на който се установява, че Ц.С.С. е
възложил на адв. Р.Д.да го представлява по изп. дело 20147170400703 по описа на
ЧСИ Р.Т.. С договора е уговорено адвокатско възнаграждение в размер на 900
лева, платимо в брой. Видно от приложената на л. 14 от делото разписка, същото
е действително заплатено от Ц.С..
С отговора на исковата молба
е представено уведомление, подписано от цесионера Ц.С.,
от 01.06.2015 г., с което последният уведомява „О.Ф.Б.“ ЕАД, че съгласно
договор за покупка и прехвърляне на вземане от 29.05.2015 г. е прехвърлил на „И.“
ЕООД процесното вземане.
В проведеното по делото
открито съдебно заседание ищецът представя договор за цесия от 01.04.2016 г.,
по силата на който „Ипон-2002“ е прехвърлил процесното вземане обратно на Ц.С..
Приложено е и уведомление за извършената цесия, връчено на ответника в
проведеното по делото съдебното заседание.
Към писмените доказателства
по делото е приобщен договор за цесия от 26.10.2017 г. Със същия Ц.С.се е
задължил да прехвърли на „И.“ ЕООД вземане в размер на 900 лева, представляващо
обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в заплатено
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и съдействие
по посоченото изпълнително дело.
От приложените на л. 17 и 18
от делото писмени доказателства се установява, че цедентът е уведомил ответното
дружество за извършената цесия писмено, като уведомлението е връчено на
служител на дружеството на 30.10.2017 г.
Въз
основа на така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи:
Както по-горе бе изложено, в полза на ищеца е издадена заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу ответника за сумата, предмет на
настоящото производство. Длъжникът в срок е подал възражение срещу заповедта за
изпълнение и в изпълнение указанията на съда заявителят в законоустановения
преклузивен срок е предявил установителен иск за вземането. Поради изложеното съдът
намира, че се породил правен интерес от провеждане на настоящото производство и
същото е допустимо.
Предмет на иска е вземане за обезщетение за имуществени вреди,
изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство по изпълнително дело. Съдът намира така предявения иск за
допустим, доколкото процесуалният закон не предвижда ред, по който съдебният
изпълнител да може да присъди в полза на длъжника извършени от него разноски в
рамките на изпълнителното производство, когато то бъде прекратено. В този
смисъл пътят за защита на длъжника е именно чрез предявяване на претенцията му
по общия исков ред, респ. по реда на заповедното производство.
За да бъде уважен предявеният
иск, следва да се установи наличието на следните материалноправни предпоставки:
1) че длъжникът е заплатил процесното адвокатско
възнаграждение по образуваното срещу него изпълнително производство; 2) че
същото е прекратено поради отмяна на изпълнителното основание; 3) наличието на
причинно-следствена връзка между факта на образуване на изпълнителното дело и
вредоносния резултат – заплатения адвокатски хонорар; 4) наличието на валиден
договор за цесия, по силата на който процесното вземане е прехвърлено на ищеца;
5) уведомяването на ответника за извършеното прехвърляне.
Образуваното
изпълнително производство срещу длъжника Ц.С.е прекратено на основание чл. 433,
ал. 1, т. 4 ГПК поради отмяна на изпълнителното основание с влязъл в сила
съдебен акт. Действително извършените до отмяната му изпълнителни действия са
законосъобразни. След този момент обаче изпълнителното производство е необосновано
водено. Доколкото същото е образувано именно по молба на ответното дружество,
безспорно е налице противоправно действие. В този смисъл съдът не споделя
доводите на ответника, че тъй като дружеството не страна по кредитното
правоотношение и заповедното производство, то не е налице неправомерно
поведение от негова страна. Противоправността в
случая е настъпила в момент, следващ образуването на изпълнителното
производство, но е пряко свързана с действията на ответника, насочени към
неговото образуване.
Между
страните е безспорно, че след получаване на покана за доброволно изпълнение
длъжникът е направил разходи за адвокатско възнаграждение в защита на законните
си права и интереси, които разходи са в пряка причинна връзка с факта на
водения изпълнителен процес.
От гореизложеното
следва, че е налице основание за ангажиране отговорността на „О.Ф.Б.“ ЕАД за
претърпените от Ц.С.имуществени вреди.
По
възраженията на ответника за липсата на валидно сключен договор за цесия, по силата
на който процесното вземане е прехвърлено на ищеца „И.“ ЕООД, съдът намира
следното:
Предмет на
договора за цесия може да бъде всякакво вземане – парично или не, произтичащо
от договорен или извъндоговорен източник. В случая, въпреки непрецизната
формулировка в договора за цесия, става ясно, че волята на страните е да се
прехвърли вземане за обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
заплатено адвокатско възнаграждение за представителство по изпълнителното
производство. Т.е. предмет на договора са не претърпените вреди, в каквато
насока са доводите на ответника, а вземането за обезщетение. Не може да се
приеме, че същото е със строго личен характер, доколкото се касае за парично
вземане. Следователно обезщетението за имуществени вреди е годен обект за
прехвърляне и договорът за цесия е действителен.
Неоснователно
се явява и възражението на ответника, за нищожност на договора за цесия от 2017
г. поради обстоятелството, че към датата на сключването му цедентът не е бил
титуляр на процесното вземане. На първо място, дори прехвърлителят
да не е титуляр на вземането към датата на сключване на договора, това не се
отразява на валидността му. Същото би обусловило единствено невъзможност цесионерът да придобие вземането.
На следващо
място, от представените по делото доказателства се установява, че между Ц.С.и „И.“
ЕООД е сключена една поредица от сделки, имаща за предмет процесното право.
Макар по делото да не е представен договор за цесия от 29.05.2015 г., наличието
на такъв е безспорно между страните, а и индиция за
наличието му се съдържа в представеното с отговора на исковата молба
уведомление. Със същия Ц.С.е прехвърлил на ищцовото
дружество вземането, за което ответникът е надлежно уведомен. Впоследствие, на
01.04.2016 г., между същите страни е сключена обратна цесия, по силата на която
вземането е преминало от „И.“ ЕООД отново у Ц.С.. На 26.10.2017 г. е подписан и договорът за цесия, от който именно ищецът
черпи претендираните в настоящото производство права.
Налице е спор между страните,
досежно достоверността на посочената в договора за обратна цесия дата. Съгласно
чл. 181, ал. 1 ГПК частният документ има достоверна дата за трети лица от деня,
в който е заверен, или от деня на смъртта, или от настъпилата физическа
невъзможност за подписване на лицето, което е подписало документа, или от деня,
в който съдържанието на документа е възпроизведено в официален документ, или от
деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен начин прехождащото го
съставяне на документа.
В съдебната практика и в правната
доктрина е утвърдено разбирането, че „трето лице“ по смисъла на чл. 181, ал. 1 ГПК „е това, което черпи права от лицето, подписало документа и правата, които
то черпи могат да възникнат само при условие, че датата на възникването им предшествува датата на документа. Следователно касае се до
тези неучаствали в съставянето на документа лица, които черпят права от някой
от издателите и биха могли да бъдат увредени от неговото антидатиране.
Другите неучастващи в документа лица не са трети лица и спрямо тях посочената в
документа дата важи.“ /Решение № 193 от 04.06.2010 г. по гр. д. № 176/2010 г.
на ВКС, II Г.О./
С оглед така даденото разрешение
се налага изводът, че ответното дружество не е трето лице по смисъла на
цитираната разпоредба и посочената в договора за цесия дата го обвързва.
Поради така изложените
съображения предявеният иск е доказан по основание.
При определяне на дължимия размер
съдът следва да обсъди и релевираното от ответника възражение за прекомерност
на заплатеното адвокатско възнаграждение. Същото е своевременно направено – с
отговора на исковата молба, с която е предявена претенцията на ищеца. Доколкото
въпросът за дължимостта на разноските в изпълнителното производство следва да
се реши в рамките на настоящото
производство, именно исковият съд следва да се произнесе и по това възражение.
Минимално дължимото
възнаграждение за процесуално представителство на длъжника следва да бъде
изчислено съобразно редакцията на Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, действала към момента на сключване на
договора за правна защита – 07.02.2015 г. Съгласно чл. 10, т. 2 от Наредбата за
процесуално представителство, защита и съдействие на страните по изпълнително
дело и извършване на действия с цел удовлетворяване на парични вземания минималното
адвокатско възнаграждение възлиза на 1/2 от възнаграждението, посочено в чл. 7,
ал. 2. Именно т. 2, а не т. 4, както счита ответникът, е приложима в случая,
тъй като същата визира защита на страните по изпълнителното дело, независимо от
процесуалното им качество /длъжник или взискател/. Съдът, като взе предвид
размера на вземанията, претендирани от длъжника Ц.С.,
посочен в поканата за доброволно изпълнение /общ размер към 07.11.2014 г. –
9886.95 лева/, изчисли, че минимално дължимото възнаграждение по чл. 10, т. 2
от Наредбата е в размер на 412.17 лева. Настоящият съдебен състав, като
съобрази този размер, както и обема на извършените от процесуалния представител
на длъжника действия в рамките на изпълнителното производство, а именно –
подаване на молба за прекратяването му, намира за основателно възражението за
прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Поради изложеното същото
следва да бъде редуцирано до минималния размер от 412.17 лева.
Тъй като предявеният частичен иск
е за сума в по-малък размер, а именно – 400 лева, той се явява изцяло
основателен и следва да бъде уважен.
По разноските:
С оглед изхода на спора и предвид отправеното от
страна на ищеца искане, съобразно задължителните указания, дадени с т. 12 на ТР
№ 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца
сторените в заповедното производство разноски в размер на 25 лева за държавна
такса и 300 лева – адвокатско възнаграждение. На ищеца следва да бъдат
присъдени и разноски за исковото производство за заплатена държавна такса в
размер на 25 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 300.00 лв.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между страните, че ответникът „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление:***, ДЪЛЖИ
на ищеца „И.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление:***, СУМАТА ОТ 400
/четиристотин/ лева, частичен иск от 900 /деветстотин/ лева, представляваща
обезщетение за имуществени вреди, претърпени от Ц.С.С.,
в качеството му на длъжник по изпълнително дело № 20147170400703 по описа на
ЧСИ Р.Т., peг. № 717 на КЧСИ, с район на действие ОС-Варна, изразяващи се в
заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство, защита и
съдействие по изпълнителното дело, което вземане е прехвърлено на ищеца с
Договор за покупка и прехвърляне на вземане /цесия/ от 26.10.2017 г., като за
сумата е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело №
12191/2018 г. по описа на Софийски районен съд.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на „И.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, СУМАТА ОТ 325 /триста
двадесет и пет/ лева, представляваща сторени в заповедното
производство разноски, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „О.Ф.Б.“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, ДА ЗАПЛАТИ на „И.“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, СУМАТА ОТ 325
/триста двадесет и пет/ лева, представляваща сторени в исковото
производство разноски, на основание чл.
78, ал. 3 ГПК.
Решението подлежи на обжалване
пред Варненски окръжен съд в двуседмичен срок от съобщаването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: