РЕШЕНИЕ
№ 260353
гр. Пловдив, 10.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, VII състав, в публичното заседание на
двадесет и първи януари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕФКА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОРИС ИЛИЕВ
МИРЕЛА ЧИПОВА
при секретаря Ангелина Костадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Чипова въззивно гр. дело № 2980 по описа на съда за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и следващите ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на И.Б.Б., ЕГН: **********,
подадена чрез
пълномощника му адв. М., против Решение № 260543 от
24.09.2020 г., постановено по
гр. д. № 19726 по описа на РС – Пловдив
за 2018 г.,
с което е признато за установено, че жалбоподателят дължи в полза
на Е.Б.С., ЕГН:
**********, сумата, за която е била издадена заповед № 9217/29.11.2016 г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 16107/2016 г. по описа на РС – Пловдив, както следва: 20 000
лева, дължими по запис на заповед от 24.01.2010 г. с падеж 30.11.2013 г., ведно
със законната лихва за забава от датата на подаването на заявлението по чл. 417 ГПК - 28.11.2016г. до окончателното му изплащане. Със същото решение
жалбоподателят е осъден да заплати на насрещната страна сумата от 400 лв. –
разноски по делото.
В жалбата се излагат съображения
за неправилност на обжалвания съдебен акт като постановен в нарушение на
материалния и процесуалния закон. Жалбоподателят навежда оплаквания, че първоинстанционният съд не е обсъдил извършените в записа на заповед
поправки и дописвания и това как същите се отразяват на неговата валидност.
Посочва, че в документа не се съдържат индивидуализиращи данни, чрез които да
се направи извод за идентичност между поемателя и ищеца по делото, както и
място на плщане. Поддържа, че правата по записа на заповед са погасени по
давност. Искането към въззивния съд е за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като
неоснователен и недоказан, както и за присъждане на сторените по делото
разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е
постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемия Е.Б.С., ЕГН: **********, подаден чрез
пълномощника му адв. Р., в който се излагат съображения за неоснователност на жалбата
и се отправя молба за оставянето ѝ без уважение и за потвърждаване на
първоинстанцонното решение като правилно и законосъобразно.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирана страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен
акт, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по
същество.
Първоинстанционният съд е сезиран с иск
на ищеца Е.Б.С. с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 535 ТЗ за
признаване за установено по отношение на ответника И.Б.Б., че последният му
дължи сумата, за която е била издадена заповед № 9217/29.11.2016 г. за изпълнение на парично задължение
въз основа на документ по
чл. 417 ГПК по
ч.гр.д. № 16107/2016 г. по
описа на РС – Пловдив, а именно: 20000 лв., дължими по запис на заповед
от 24.01.2010 г. с падеж
30.11.2013 г., ведно със законната лихва за забава от
датата на подаването на заявлението
- 28.11.2016 г., до окончателното
изплащане на
сумата. Ищецът твърди в исковата си молба, че на 24.01.2010 г. ответникът издал в негова полза запис на
заповед без протест за сумата от 20000 лева с падеж 30.11.2013 г. Същият поддържа, че докуменът бил редовен от външна страна и съдържал всички предвидени от закона
реквизити. Тъй като длъжникът не извършил
плащането, за което се задължил,
ищецът подал заявление за издаване
на заповед за изпълнение, въз основа на което било образувано ч.гр.д. № 16107/2016 г. по описа на РС – Пловдив и била издадена
заповед за изпълнение № 9217/29.11.2016 г. Ищецът посочва още, че подаденото от ответника
възражение срещу заповедта обусловило правния му интерес от предявяване на
иска.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил писмен отговор от
ответника И.Б.Б., в който се взема становище за неоснователност на предявения
иск и се отправя молба за неговото отхвърляне като недоказан и неоснователен.
Ответникът оспорва автентичността на представения по делото запис на заповед,
като отрича някога да го е подписвал. Твърди, че документът съдържал различни
почерци в текстовата част и че същият бил антидатиран, като липсвала яснота
досежно момента на съставянето му. Прави възражение за злоупотреба с бланкова
менителница, за липса на посочено от ищеца каузално правоотношение, по повод на
което бил издаден процесният запис на заповед, както и за погасителна давност.
Твърди, че ищецът образувал срещу него повече от 15 идентични дела, базирани все на издадени в негова полза записи на
заповед, като всички документи били бланкови, попълнени с един и същи почерк в частта досежно дължимата сума,
дата на издаване, поемател и падеж, а с друг
почерк – данните за издателя, като
по нито едно от делата не било въведено каузално правоотношение.
За да постанови обжалваното решение и уважи предявения
от ищеца иск, първоинстанционният съд е приел, чe процесният запис на заповед
представлява редовен частен свидетелстващ документ с достоверна дата и подписан
от ответника. Съдът е приел за неоснователни възраженията на ответника за
погасяване по давност на правата по записа на заповед, както и за липса на
въведено от страна на ищеца каузално правоотношение. Приел е за недоказано, на
следващо място, възражението на ответника за злоупотреба с бланкова менителница
по смисъла на чл. 464 ТЗ.
Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
доводите на страните, както и посочените предели на въззивната проверка, съдът
приема за установено следното:
От представената по делото ценна книга се установява,
че на 24.01.2010 г. ответникът е издал запис на заповед, с който се е задължил
да заплати на ищеца сумата в размер на 20000 лева, като е посочен падеж –
30.11.2013 г. За да е редовен от външна страна, записът на заповед трябва да
съдържа предписаните в разпоредбата на чл. 535 ТЗ реквизити. Кумулативното
наличие на тези реквизити обуславя действителността на менителничния ефект. В
този смисъл съгласно чл. 536, ал. 1 ТЗ документ, който не съдържа някои от
посочените в чл. 535 ТЗ реквизити, не е запис на заповед. От правилото на чл.
536, ал. 1 ТЗ е допуснато изключение само за три от реквизитите на чл. 535 ТЗ –
падеж, място на издаване и място на плащане. Тяхната липса не води до нищожност
на записа на заповед, ако е възможно да бъдат заместени чрез презумпциите на
чл. 536, ал. 2 – ал. 4 ТЗ. В случая процесният запис на заповед отговаря на
изискванията на закона, доколкото в документа са обективирани изискуемите от
закона реквизити – изразът „запис на заповед“ се съдържа, както в заглавието,
така и в текста на документа; безусловно обещание за плащане на определена
сума; падеж; името на поемателя; дата и място на издаване; подпис на издателя. Съгласно чл. 536, ал. 3 ТЗ, ако
не е уговорено друго, мястото на издаване се смята за място на плащане. В
процесния запис на заповед действително липсва място на плащане, но тази празнота
се преодолява чрез прилагане на законовата презумпция по чл. 536, ал. 3 ТЗ, тъй като в записа на заповед е посочено мястото на издаване – гр.
Пловдив. В тази
връзка неоснователно се явява направеното от ответника възражение за липса на
място на плащане. Неоснователно е и възражението, че в записа на заповед не се
съдържат индивидуализиращи поемателя данни, доколкото съгласно чл. 535, т. 5 ТЗ
задължително е посочването на името на поемателя, но не и на други
индивидуализиращи данни. С оглед направените от
ответника оспорвания в първоинстанционното производство е открито производство
по оспорване истинността на документа, като в тази връзка са назначени
първоначално единична, а впоследствие и тройна съдебнопочеркова експертиза,
заключенията по които въззивният съд намира за обективно и компетентно
изготвени, поради което и дава вяра на същите. От заключението на вещото лице М. С. се установява, че
подписът, положен за издател в процесния запис на заповед, е изпълнен от
ответника, а текстовете „Пловдив“ и „Белград 2“ са изпълнени от ищеца. От
заключението на тройната съдебнопочеркова експертиза също се установява, че
ответникът е изпълнил подписа, положен за издател в записа на заповед.
Установява се, на следващо място, че ръкописно изписаният текст, с които са
изпълнени редовете на записа на заповед, с изключение на ръкописно изписаните
текстове „Пловдив“ и „Белград“, са изпълнени от ответника, както и че същите
два текста са изписани от ищеца. По назначената тройна съдебнопочеркова експертиза
е изготвено и прието и допълнително заключение, според което ръкописно
изписаният цифров текст „**********“ на ред трети, „20 000“ на ред девети,
„30.12.2013“ на ред 11 и „24.01.2010“ на ред 15 в записа на заповед е изпълнен
от ответника. Досежно възраженията на ответника, че думите „Пловдив“ и „Белград 2“ в записа на
заповед са изписани от ищеца – поемател по ценната книга, трябва да се посочи, че установеното изпълнение на част от ръкописния текст
от лице, различно от издателя на ефекта, само по себе си не би могло да се
отрази на валидността на менителничния ефект и на удостовереното с него
вземане. Това е така, тъй като същият съдържа саморъчен подпис на издателя –
отвеник по делото, както и останалите изискуеми реквизити. При това положение
въззивният съд намира, че е налице редовен от външна страна запис на заповед, с
който ответникът е поел безусловно задължение да заплати на ищеца сумата от
20000 лв.
Съгласно
разясненията, дадени в т. 17 от ТР № 4/2013 по тълк. д. 4/2013 на ВКС, при
редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на
вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от
издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на
вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника –
издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. При
въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално
правоотношение, на изследване в производството по чл. 422 ГПК подлежи и каузалното
правоотношение. В настоящия случай ищецът не е навел твърдения за наличие на
конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което да е издаден
процесният запис на заповед. Твърдения, основани на конкретна каузална сделка,
свързана с менителничната, не са въведени и от страна на ответника, поради което в предмета на делото
не се включват каузални правоотношения. По тази причина не следва да се обсъжда
приобщеният в хода на въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 2 ГПК
протокол за разпит на свидетел от 16.01.2020 г.
Неоснователно
се явява и направеното в хода на първоинстанционното и поддържано с въззивната
жалба възражение за погасяване по давност на правата по процесната ценна книга.
За да обоснове горното, ответникът е изложил доводи, че подаването на заявление
за издаване заповед за изпълнение не прекъсва давността, като се позовава на
разясненията, дадени в т.14 от ТР № 2/2013 от 26.06.2015 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята
предявен от момента на подаване на заявлението, когато е спазен срокът по чл.
415, ал. 4 ГПК. В настоящия случай този
срок е спазен. От приобщеното по делото ч.гр.д. №
16107/2016 г. по описа на РС – Пловдив се установява, че съобщението за
постъпилото възражение по чл. 414, ал. 2 ГПК е връчено на ищеца на 21.11.2018
г., а исковата молба е подадена на 10.12.2018 г., тоест в рамките на
предвидения в чл. 415, ал. 4 ГПК едномесечен срок. Така, с оглед разпоредбата
на чл. 422, ал. 1 ГПК, която е обща и се отнася до двата вида заповедни
производства, искът за установяване на процесното вземане следва да се счита за
предявен на 28.11.2016 г. От тази дата настъпват материалноправните и
процесуалноправните последици от предявяване на иска, в това число и прекъсването
на основание на чл. 116, б. „б“ ЗЗД на погасителната давност. Следователно,
погасителната давност за вземането е прекъсната, считано от 28.11.2016 г. От
същата дата давността е спряла да тече на основание чл. 115, б. „ж“ ЗЗД –
докато трае съдебният процес за вземането. В т. 14 от горепосоченото
тълкувателно решение се правят разяснения, че сега действащият ГПК урежда
заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението
за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, но се посочва още,
че същата се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането по
чл. 422, ал.1 ГПК, като предявяването му има обратно действие, само ако е
спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК (ред. ДВ, бр. 59 от 2007 г.). Съгласно чл. 531,
ал. 1, вр. чл. 537 ТЗ исковете по записа на заповед срещу издателя се погасяват
с тригодишна давност от падежа. Посоченият в процесния запис на заповед падеж е
30.11.2013 г., от което следва, че давностният срок за предявяване на иск срещу
издателя изтича на 30.11.2016 г. Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение въз основа на записа на заповед е подадено на 28.11.2016 г., тоест в
рамките на предвидения в закона тригодишен давностен срок. Действително в
настоящия случай поканата за доброволно изпълнение е изпратена до ответника на
13.02.2018 г. и му е връчена на 31.10.2018 г. – след изтичане на тригодишния
срок от датата на падежа по записа на заповед, но доколкото с оглед
предвидената в закона фикция искът за съществуване на вземането се счита за
предявен на 28.11.2016 г., тоест в рамките на давностния срок, то вземането по
ценната книга не е погасено по давност. Предвид горното и при съобразяване ретроактивното действие на исковата молба към датата на подаване на
заявлението, следващо от изричното правило на чл. 422, ал. 1 ГПК, правилен се
явява изводът на първоинстанционния съд за неоснователност на възражението за
изтекла погасителна давност.
По
така изложените съображения настоящият съдебен състав намира подадената
въззивна жалба за неоснователна, поради което обжалваното решение следва да се
потвърди като правилно и законосъобразно.
При този изход на спора и с оглед
неоснователността на подадената въззивна жалба, на жалбоподателя не следва да
се присъждат разноски. Същият следва да бъде осъдена на основание чл. 38, ал.
2, вр. чл. 38, ал. 1, т. 3 от Закона за адвокатурата да заплати на пълномощника
на въззиваемия – адв. Р., адвокатско възнаграждение в размер на 1130 лв.,
изчислено съобразно правилото на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004
г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Предвид
цената на иска и характера на делото като търговско, въззивното решение не
подлежи на касационно обжалване по аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260543 от 24.09.2020 г., постановено по гр. д. №
19726 по описа на РС – Пловдив за 2018 г.
ОСЪЖДА И.Б.Б., ЕГН: **********, да заплати на адвокат Я.Х.Р., с адрес на упражняване на дейността: гр. Пловдив, ул. „********“
№ ***, сумата от
1130 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: