Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 261517 03.12.2020 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII състав, в публично заседание на пети ноември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка
Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 2648 по описа на съда за 2020 г. и, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно
евентуално съединени искове с правна
квалификация по чл. 26, ал. 1, ЗЗД, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл.11 ал. 1, т. 9 и
т. 10 ЗПК.
Съдът е сезиран с искова молба от З. С. С., ЕГН ********** *** против „Вива Кредит“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. Люлин 7, бул.
Джавахарлал Неру, № 28, бл. АТЦ „Силвър център“, ет. 2, офис 73Г,
представлявано от Д.С.Д., с която са предявени евентуално
съединени установителни искове за признаване за установено в отношенията между
страните, че сключеният между тях договор за кредит от 30.05.2019 г. е нищожен. В случай на отхвърляне на главния иск, се иска да се признавае за установено в отношенията между страните, че клаузата, уговорена
в чл.11,
ал.1 от
договора за кредит е нищожна като противоречаща на
принципа на добрите нрави, заобикалящи материално - правните изисквания на чл.
19, ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие между страните и
нарушаващи предпоставките на чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК относно същественото съдържание
на потребителските договори за кредит.
В
исковата молба се твърди, че на 30.05.2016 г. между страните бил сключен
договор за кредит, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 800
лв., при фиксиран лихвен процент по заема 40,30%, годишен процент на разходите
– 49,30% и срок за погасяване на заема 36 седмици.
Твърди,
че съгласно чл.4, ал.1 от договора, договорът за
заем следва да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: физическо
лице - поръчител, което да отговаря на следните изисквания: да е навършило 21
г., да представи служебна бележка от работодател за размер па трудово
възнаграждение; пешият размер на осигурителния му доход да е в размер пад
1000,00 лева; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заематели поръчител
по друг договор за паричен заем; да няма неплатени осигуровки за последните две
години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има
- кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по -
лош от „Редовен" или банкова гаранция. В случай на неизпълнение от страна на кредитополучателя на условията
визирани в чл.4, ал.1 от договора, същият дължи неустойка на кредитора в размер
на 659,34 лева, която той следва да престира заедно с погасителната вноска, към
която се кумулира вноска за неустойка в размер на 36,63 лева, с която неустойка
падежното вземане нараства значително. Ищецът бил усвоил изцяло заемният
ресурс, но не е дължал плащания за лихва, неустойка, тъй като договорът за
кредит е нищожен, поради следните съображения:
Посоченият
в договора фиксиран лихвен процент в размер на 40,30% не
отговаря на действително приложения лихвен процент, тъй като уговорената
неустойка представлява добавък към договорната лихва. Поради по-високия лихвен
процент нараства и стойността на годишния процент на разходите /доколкото
възнаградителната лихва е един от компонентите му/, но същият не е обявен на
потребителя и не е посочен в чл.2 от договора в действителния му размер в
нарушение на изискванията на чл. 5 и на чл. 11, т. 10 от ЗПК. Твърди, че с
договореният
фиксиран лихвен процент в размер на 40,30 %, към който се кумулира
вземането, представляващо скрита печалба визирана в чл.4, ал.1 от договора за
неустойка, с която кредиторът допълнително се обогатява се нарушават добрите
нрави и се внася неравноправие между правата и задълженията на потребителят и
доставчика на финансова услуга в разрез с изискванията на добросъвестността и в
негов ущърб, което води до нищожност на договорното съглашение.
Възнаградителната лихва
съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е налице
явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушава принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.
Или както е прието в решение № 452/25.06.2010 г. по гр. д . № 4277/2008 г. на ВКС, IV г.о. „понятието
добри нрави предполага известна еквивалентност на насрещните престации и при
тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо до нищожност …“
Когато едната престация била
предоставяне в собственост на парични средства, то насрещната престация -
заплащане на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността
на отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от невъзможността
да си върне заетата сума/. Съдебната практика приемала, че при формиране размера на възнаградителната лихва, макар
нормативно да не е установен императивен лимит, обективен критерий за
добросъвестното й определяне може да бъде размера на законната лихва, без обаче
тя да може да се приеме като максимален размер. Трайно се приемало, че противоречаща на добрите нрави е уговорка, предвиждаща
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер
на законната лихва. В тази насока: Решение №
906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
378Д8,05,2006 г. по гр. д. 315/2005г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015 г. по
гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о. По аргумент от цитираните решения, при необезпечени заеми
възнаградителната лихва следва да не надхвърля повече от три пъти законната
лихва. В настоящият случай договорената между страните лихва надхвърля повече
от три пъти законната, което представлява нарушение на добрите нрави, като
критерий за норми на поведение, установени в обществото, на основание на това, че тя не отговаря на
действителните параметри на договора, тъй като към нея се кумулира уговорената
в чл.11, ал.1 от договора неустойка. Реално прилаганата договорна
лихва накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите
нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради
което клаузите, въз основа на които кредиторът се обогатява неоснователно се
явяват нищожни. Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво
действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена между страните по
процесния договор и такова задължение не е възникнало за доверителят ми.
Договореният
размер на възнаградителната лихва противоречал на добрите нрави, тъй като тя не отговарял на
действителните параметри по договора, с която следва да се увеличи и стойността
на реално приложения годишен процент на разходите, са следните: Съгласно чл.11,
ал.1 от
договора, заемополучателят следва да представи обезпечение визирано в чл.4,
ал.1 от договора, същият дължи неустойка на кредитора в размер на 659,34
лева.
Преценката за действителността на клауза за
неустойката и за нейния обоснован размер следва да бъде извършена с оглед
претърпените вреди от неизпълнението следва да се извърши при спазване на
критериите, заложени в т. 3 от ТР на ОСТК на ВКС по т.д. № 1/09, с което е
дадено разяснение, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за
неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в
гражданските и търговски правоотношения. Преценката за нищожност на
неустойката, поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
отделен случай към момента на сключване на
договора, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени
критерии- естеството им на парични или непарични и размерът на задълженията, на
които се обезпечаван с неустойка, дали изпълнението е обезпечено с други правни
способи, вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, съотношение на
размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. Или,
освен примерно изброените критерии, съдът може да съобрази и други наведени в
производството, но при всички случаи е задължен да ги разгледа, съобразно
всички събрани по делото доказателства и направени доводи, като ги съотнесе към
доводите на доверителя ми съгласно разясненията в задължиелната тълкувателна
практика на ВКС.
Неустойката
за неизпълнението на задължението за осигуряване на поръчители или представяне
на банкова гаранция била загубила присъщата на неустойката обезщетителна
функция, защото чрез нея не се
обезщетяват вреди от самостоятелни и сигурни неблагоприятни последици за
кредитора, тъй като щети за кредитора биха
настъпили единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и при
невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от неговото
имущество, като в този случай няма да съществува възможност те да бъдат събрани
и от имуществото на лицата, които биха учредили лично
обезпечение. Предвидената неустойка в размер на в размер на 659,34 лева е загубила
присъщите за неустойката обезщетителна функция, без да зависи от вредите от неизпълнението на договорното задължение и по
никакъв начин не кореспондира с последици от неизпълнението. Заемодателят не е
търсил обезпечение на вземанията си по договора за кредит, тъй като обезщетението не служи за обезпечаване на изпълнение
на задължението за погасяване на главницата и договорната лихва по дълга, а за
неизпълнено условие за отпускане на кредита. Предвидено е да се кумулира към погасителните вноски като
по този начин води до скрито оскъпяване на кредита и създава единствено
предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на
потребителят, което е в противоречие със задължението за договаряне съобразно
принципа за спазване на добрите нрави.
На плоскостта на конкретния
казус са предвидени следните ограничения, създаващи условия кредитополучателят
да не може да изпълни договорното си задължение:
•
за
кредит от 800,00 лева, заемателят се е задължил да
осигури поръчителство на физическо лице с трудово възнаграждение в размер на
най- малко 1000,00 лева, т.е. лица, които месечно получават доходи всеки от тях
в пъти повече на предоставената в заем сума.
•
Ограничение в процесния
договор за заем е налице и по отношение на изискванията относно липата, които
може да поръчителстват- те могат да бъдат само физически, не и юридически лица.
•
Гарантите
трябва да получават минимален осигурителен доход поне 1000,00 лева, която
трябва да произтича само
от сключен безсрочен трудов договор. Ограничението
относно получавания трудов доход е необосновано, тъй
като физическо лице може
да получава доходи от граждански правоотношения, например като управител или
изпълнителен директор на търговски дружества, а освен това да разполага със
движимо и недвижимо имущество, с което ще отговаря съгласно чл. 133 от ЗЗД.
Така недобросъвестно и в ущърб
на потребителя, небанковата финансова институция е поставила към нея
неизпълними изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба в
нарушение на ограниченията по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Неустойката била договорена в нарушение на изискванията на
добросъвестността и е
излязла извън присъщата й обезпечителна функция. В добросъвестните отношения, легитимният кредиторов интерес е да получи
обезпечение преди сключването на договора, за да се гарантира срещу евентуалното
пълно или частично неизпълнение от страна на заемополучателя. Няма житейска и
правна логика един кредитор да престира без наличие на обезпечение, т.е. да е
поел риска от евентуалното неизпълнение и да изисква едва след сключването на
договора да му бъде предоставено обезпечение на дълга, тъй като на практика
така се лишава от гаранции срещу неизпълнението. Нормално и логично е след като
заемодателят поставя такива условия на заемателя, за да му отпусне кредит, то
при липсата на някои от тях, той да не отпусне заема.
Поставянето на изискването за
осигуряване на лично обезпечение противоречало на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8, параграф 1
от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно, че преди сключването на договор за кредит
кредиторът е длъжен да направи оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни. Задължение
за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на
кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закопа за потребителския
кредит.
В този смисъл в съображение 26
от Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия
надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства
за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този
начин.
Преддоговорното задължение на
кредитора да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя,
доколкото цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива 2008/48,
която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в предвиждането в
областта на потребителските кредити на пълна и наложителна хармонизация в
редица ключови области, която се приема като необходима, за да се осигури на
всички потребители в Съюза високо и равностойно равнище на защита на техните
интереси и за да се улесни изграждането па добре функциониращ вътрешен пазар на
потребителски кредити. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от 27 03. 2014 г. по дело С-565Д2 на
четвърти състав на СЕС.
Поради това клауза, която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на
поръчители е в пряко противоречие с целта
на Директивата. На практика такава клауза
прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и
води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на
длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение след като кредитът е
отпуснат, като ако не го осъществи, дългът му нараства, тоест опасността от
свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Съдът имал задължение да се придържа към Директивата при
тълкуването на националния закон, като той следва да се тълкува изцяло във
връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела С-106/89 Marleasing и 14/83 Von Colson).
Кредиторът в настоящият случай
е поел риск да отпусне реално необезпечен и само евентуално обезпечаем кредит,
поради това неблагоприятните последици за кредитодателя са самопричинени, тъй
като той не е спазил своето задължение за предварителна оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя, поради което финансовата институция
не може да черпи права за себе си от собственото си противоправно поведение, за
да изведе легитимен интерес да претендира описаната неустойка.
Неустойката по спорния договор
имала санкционен характер, но поставянето на условие за
обезпечение на задължение за всяка вноска с поемане на поръчителство от
физическо лице, което да отговаря на изисквания, създаващи значителни за
изпълнението им препятствия, противоречи на принципа на добросъвестността, тьй
като цели да създаде предпоставки за начисляването на неустойката.
По изложените съображения,
неустойката е излязла в разрез с добросъвестността извън присъщите й функции. Предвидено е тя да се кумулира към
погасителните вноски като по този начин води до скрито оскъпяване на кредита. По същество тя е добавка
към възнаградителната лихва па търговеца -
заемодател и го обогатява неоснователно доколкото именно лихвата би се явила
цена на услугата по предоставения заем и в този смисъл би представлявала и
печалбата на заемодателя. Договорена при тези условия тя представлява
допълнителна облага-печалба към възнаградителната лихва, без обаче тя да бъде
обявена по този начин на потребителя по реда на чл. 5 от ЗПК и без тя да бъде
включена в договорното съдържание като договорна лихва и като част от ГПР,
съобразно императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК.Съгласно чл.5 от ЗПК, преди потребителят да е обвързан от предложение или
от договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният
посредник предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него
предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора
необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит.
Информацията по чл. 5, ал.1 се предоставя във формата на стандартен европейски формуляр
за предоставяне на информация за потребителските кредити съгласно приложение №
2. Не било извършено отнапред разясняване на потребителя на
клаузите във връзка с крайните задължения по договора. Видно от съдържанието на
договора за предоставяне на паричен заем и
представения стандартен европейски формуляр поради неспазване на изискванията
на чл. 11, т. 9 и т. 10 от ЗПК, същите са изготвени без заемателят да е бил
запознал с действителния размер на ГПР, посочен в чл.1 от договора обща сума за
погасяване.
Чрез
уговореното в клаузите на чл.11, ал. 1 от договора се въвежда още един
сигурен източник на доход на икономически по- силната страна. От една страна, неустойката е включена като падежно вземане-
обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в размер, който не
съответства на вредите от неизпълнението, тъй като е съизмерима с
предоставената сума по кредита. По
този начин заобикаля
ограничението в чл.19, ал.4 ЗП при определяне ГПР.
Съгласно пар.1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и
условия. В този смисъл, макар да е
предвидена като неустойка в договора при неизпълнение, сумата по визирана в
чл.11, ал.1 от договора представлява предварително отчетена в падежните вноски
сума, която не е била известна на потребителя, съобразно изискванията на чл. 5
от ЗПК. Напротив, същата е в противоречие с обявеното в чл.З, т.7 от
договора, в която изрично е предвидено, че общият размер на всички
плащания възлиза на сумата от 922,86 лева като разпоредбата очевидно не включва оскъпяването визирано в чл.13 от договора за кредит. Съгласно договора "обща сума, за погасяване е в размер на
922,86 лева. В този смисъл, посочената в
договора обща сума за плащане от 922,86
лева е подвеждаща за потребителя и същия не е могъл да прецени действителният
размер на задължението си и последиците от забавата си. Клаузата па чл.11, ал.1 от договора противоречи
на добрите търговски практики като илюстрира директно уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя, като задължава последния при неизпълнение на неговите
задължения да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. / чл.143,
т.5 ЗЗП/. Такава разпоредба е в пряко
противоречие и с добрите нрави, поради
което е и нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Този извод се формира от
естеството на договора за кредит /потребителски с по-слаба и уязвима страна/,
от съотношението на заема и неустойката, от съотношението на законните лихви и
вземането за лихви, към което се калкулира и неустойката, както и от съпоставка
с вредите от неизпълнението.
Поради
не включването на неустойката и таксата за експресно разглеждане в посоченият в
потребителския договор размер на ГПР, последният не съответства на действително
прилагания от кредитора в кредитното правоотношение, тъй като реалния лихвен
процент не отговаря на реализирания, увеличен със скрития добавък от
неустойката. Посочването в кредитния
договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните
представлява „заблуждаваща търговска практика" по смисъла на чл. 68 д, ал.
1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита па потребителите. С преюдициално заключение
по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи търговски
практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт
на действителния размер на ГПР представлява един от елементите, на които може
да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по
смисъла на чл. 143 и сл. от ЗЗП. Нищожността на неравноправната клауза в
договора, сочеща неверен ГПР води до недействителност' на кредитната сделка
поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Не е изпълнено и
изискването по чл.11, ал. 1, т. 9 от ЗПК в
договорът да бъде посочен лихвения процент по кредита, тъй като потребителят е бил заблуден относно действителния
му размер в разрез с изискванията на добросъвестността.
Съгласно чл.22 от ЗПК, когато не са
спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК да бъде посочен
точният размер на дължимия лихвен процент и на ГПР договорът за потребителски
кредит като недействителен не поражда права и задължения за страните по
заемното правоотношение. По
силата на чл.23
от ЗПК, в този случай потребителят
дължи само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита, поради което ответникът няма правно основание да претендира исковите
суми, тъй
като е следвало в ГПР и във ГЛП да бъде посочено вземането на кредитора за
лихва, прикрито като неустойка и такса за експресно разглеждане, представляващи
част от компонентите на ГПР.
Съгласно
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само частично
недействителен. Нищожността на отделни части от договора може да доведе до
нищожност па целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по
право от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че
договорът би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процесния казус, нищожните
клаузи на договора относно определянето на процента на възнаградителната лихва
не биха могли да се заместят по право от повелителни норми на закона, тъй като
законодателят не е въвел императивни размери на цените на кредитите, а и с
оглед на задължителното тълкуване с редица преюдициални заключения на Съда на
ЕС, с които е дадено разрешението, че националните съдилища не са овластени да
изменят съдържанието на неравноправните договорни клаузи,че договорът трябва по принцип
да продължи да действа без друго изменение освен произтичащото от премахването
на неравноправните клаузи, доколкою съгласно нормите на вътрешното право
съществува правна възможност така да се запази договорът, тъй
като ако на националния съд бъде позволено да изменя съдържанието на
неравноправните клаузи в такива договори, подобно правомощие би могло да
застраши постигането на дългосрочната цел на член 7 от Директива 93/13 относно
неравноправнте клаузи понеже би способствало за премахването на възпиращия
ефект, който се упражнява върху продавачите и доставчиците чрез самото
неприлагане на неравноправните клаузи спрямо потребителя /дело С-618/10, Banco Espanol de Credito SA, дело С-488/П, Dirk Frederik Asbeek Brusse и Katarina
de Man Garabito и С-397/Н, Erika Joros/.
Неприложима
била и
втората хипотеза на чл. 26, ал. 4 от ЗЗД, тъй като договорът за потребителски кредит не би могло
да бъде сключен без недействителната му част, тъй като той нормативно е уреден
като възмезден и кредиторът не би го сключил без определено
възнаграждение за отпуснатия кредит. Поради това се формира изводът, че
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до нищожността
на целия договор. Аргумент
за недействителност на договора па това основание може да се почерпи от
обстоятелството, че съгласно по- пълната защита, дадена на потребителя със ЗПК
- чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания към договора за
кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и чл. 12, ал. 1, т.7
- 9 ЗПК, сред които са точното определяне на възнаградителната лихва - чл. 11,
ал. 1, т. 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит се явява изцяло
недействителен. От изложеното следва, че законът поставя важен акцент на
посочената уговорка относно цената на заемните средства - поради възмездния
характер на договора за потребителски кредит, в момента на сключването му и с
оглед внасяне на яснота относно правата и задълженията на потребителите и за
по-пълна защита на интересите им, трябва да бъдат уговорени лихвения процент по
кредита /чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК. Нищожността на клаузата, регламентиращи част
от реквизити те на договора за потребителски кредит - лихвения процент-
представляваща част от същественото съдържание на договора прави цялото заемно
съглашение нищожно. Това разрешение отговаря и на задължителното тълкуване на
Директива 93/13 относно неравноправните клаузи на Съда на Съюза, който приема,
че Директивата допуска възможността, при спазване на правото на Съюза, сключен
между продавач или доставчик и потребител договор, съдържащ една или няколко
неравноправни клаузи, да бъде обявен за нищожен в неговата цялост, когато се
окаже, че това гарантира по-добра защита защита па потребителя (вж. в този
смисъл Решение по дело С-453/10, Perenicova
и Perenic,, точка 35 и С-397/11, Erika J6r6s, точка 47).
Поради
това моли за уважаване на предявения иск.
Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е
депозирал писмен отговор, с който оспорва предявения иск като неоснователен и
недоказан. Твърди, че на 30.05.2016 г. ищецът е отправил до Дружеството Предложение за
сключване на договор за паричен заем за усвояване на заемна сума от 800 лв. по продукта „Вива Експрес". На същата дата ищецът е сключил с Дружеството (в
качеството му на заемодател) Договор за предоставяне на паричен заем № *** и по силата на този договор е
усвоил заемна сума в размер на 800 лв. С подписване на
договора ищецът се е задължил да върне заемната сума на 18 двуседмични вноски, всяка в размер на 51,27 лв. Преди сключване на Договора на ищеца е предоставен Стандартен
европейски формуляр (СЕФ), съдържащ всички условия по договора съгласно
изискванията за Закона за потребителския кредит (ЗПК) - обстоятелство, което е
изрично посочено в чл. 1, ал. 1, т. 2 от Договора. Прилагаме предоставения на
ищеца СЕФ - Приложение № 1 към отговора.
Твърди, че претенциите на ищеца е напълно неоснователни и
следва да бъдат изцяло отхвърлени. Допълнително, доколкото се твърди нищожност
на отделни договорни клаузи, то дори да бъдат уважени аргументите на ищеца,
тяхната недействителност не следва да влече нищожност на целия договор,
доколкото неговото изпълнение би било възможно и без тяхното съдържание.
Ищецът
неправилно считал, че предвидените в Договора
неустойка представлява добавък към договорната лихва, което според него било в
противоречие с добрите нрави. Видно от Договора, представен с исковата молба,
заемната сума е предоставена на ищеца при фиксиран годишен лихвен процент от
40,30%. При
така договорения лихвен процент годишният процент на разходите по заема (ГПР) е
в размер на 49,30%, а
именно в рамките на допустимите стойности, предвидени в ЗПК.
Възнаградителната
лихва представлява цената на предоставяната от кредитора услуга - ползването на
парични средства - и поради това той е свободен да определи какъв да е нейният
размер. Размерът на лихвата е договорен в съответствие с принципа на свобода на
договарянето, предвиден в чл. 9 от ЗЗД. Въпреки това ищецът приема, че тази
уговорка е нищожна и влече нищожност на целия Договор, поради обстоятелството,
че размерът на лихвата надвишава трикратния размер на законната лихва за
забава. В подкрепа на тези твърдения ищецът се позовава на съдебна практика на
ВКС, според която при необезпечени заеми възнаградителната лихва не трябва да
надхвърля трикратния размер на законната лихва.
В ЗПК не
въвеждал лимит
на възнаградителната лихва по договорите за потребителски кредит. Единственото
ограничение, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, е ГПР да не е по-висок от петкратния размер на законната лихва. Дружеството е спазило това
ограничение, като ГПР съгласно Договора възлиза на 49,30%. При
изчисляването на ГПР е включен размерът на фиксирания годишен лихвен процент.
Доколкото разходите по кредита са в законоустановените граници и не е налице
отделно нормативно ограничение по отношение на възнаградителната лихва, то
възраженията за нищожност се явяват напълно неоснователни.
В случая договорената възнаградителна лихва била 40,30%, т.е. надвишението
над допустимата според ищеца стойност от трикратния размер на законната лихва
не е съществено. Независимо от това договорената лихва не противоречи на
добрите нрави. Преди сключване на Договора ищецът е бил информиран за размера
на възнаградителната лихва с получаването на Стандартен европейски формуляр (СЕФ) съгласно
изискванията на чл. 5, ал. 2 от ЗПК. С получаването на тази информация ищецът е
бил информиран за всички условия по заема, имал е свободата да реши дали тези
условия са приемливи за него и дали да се обвърже с тях. Ищецът е имал
свободата и е можел изобщо да не встъпва в договорни отношения с Дружеството,
но въпреки това е взел информирано решение да го стори.
Подписвайки
Договора при посочените параметри, ищецът е преценил възможностите си, поради
което не е налице накърняване на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми,
на които законът придава правно значение, защото правната последица от тяхното
нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона.
Понятието „добри нрави", по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, е обща
правна категория, приложима към конкретни граждански и търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези правоотношения.
Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а
съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Такива са принципите на
справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.
Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора. В тази връзка,
позовавайки се на противоречие с добрите нрави ищецът следва да докаже в какво
точно се изразява противоречието в процесния случай и да наведе твърдения и
доказателства за нарушаването на определен морален принцип. Каквато и да било
обосновка в тази насока липсва в исковата молба, която прави претенциите за
нищожност голословни и недоказани. Доколкото понятието за добри нрави е субективно
и относително, то подлежи на изследване и доказване от ищеца. Такива
доказателства не били ангажирани.
Договорната
лихва представлява цената, която потребителят заплаща на кредитора за това, че
ползва неговите парични средства, именно това прави лихвата възнаградителна, а
не наказателна, поради което се дължи така, както е уговорена. Такава е била и
волята на ищеца, обективирана изрично в подписания от него Договор. Съгласно
чл. 20а от ЗЗД договорът има сила на закон за тези, които са го сключили.
Процесният случай не може да обоснове противоречие с добрите нрави.
Договорената възнаградителна лихва не може да се счете за прекомерна, водеща до
противоправно облагодетелстване на кредитора и противоречаща на добрите нрави.
Договорната
лихва по своята същност представлявала „цена" за ползване на
парични средства за определен период от време. Тази „цена" се формира от
няколко фактора - разходи на търговеца за предоставяне на услугата заем,
конкуренция на пазара, ниво на обслужване, риск от неизпълнение от страна на
заемателя. Високите цени на определени стоки или услуги могат да бъдат
определени от качество на изпълнение, качество на вложените материали,
уникалност на стоката или услугата, административни разходи на търговеца. За
определяне на цената се взимат много на брой параметри в тяхната съвкупност и
се прави сложно изчисление, за да може да се формулира „пазарна цена",
която да защити както потребителите на тази услуга, така и търговците, които я
предоставят. „Добрите нрави" като понятие за морални норми на
справедливост следва да защитават всеки признат от закона интерес. „Добрите
нрави" не регулират цени на стоки и услуги. Нарушение на добрите нрави би
имало при заблуждение относно цената на опредЕ.стока и други съществени условия
на договора, но когато една цена е ясно посочена, когато една услуга не е
задължителна за ползване и потребителят сам при свободно формирана воля решава
дали иска да я ползва, или не при посочената цена, тогава противоречие с
„добрите нрави" няма. При определяне на допустимия размер на лихвения
процент по договор за паричен заем трябва да се изхожда от спецификата на всеки
кредитен продукт и не може да се слагат общи ограничения за всички заеми.
За
цената по един заем има значение дали заемът е потребителски или ипотечен,
какъв е размерът на главницата, колко е дългосрочен заемът. Затова поставянето
на общо максимално ограничение на договорната лихва до трикратния размер на
законната лихва за всички видове заеми, без да се държи сметка за тяхната
специфика, пазара и разходите за отпускането им, не е адекватно ограничение. По
тези съображения счита, че ЗПК не предвижда законово ограничение на лихвата по
кредита. Нещо повече, такова ограничение е негативно за самите потребители.
Непазарните ограничения на лихвите водят до намаляване на кредитирането,
поемане на по-малък риск от финансовите институции и лишаването на
потребителите с по-ниски доходи от достъп до финансиране, което в крайна сметка
е в техен ущърб.
Дружеството
не било банка, за задълженията на кредитополучателя не са дадени
обезпечения, а повишеният риск оскъпява финансовия ресурс. Наличната съдебната
практика, в която договорен лихвен процент над трикратния размер на законната
лихва се третира като противоречащ на добрите нрави, се отнася до субекти,
които са отпуснали паричен заем не по занятие, а инцидентно, по изключение. ЗПК
обаче е специален по отношение на ЗЗД, като за потребителски кредити се прилага
специалният закон. С оглед на изложеното счита, че е недопустимо към отношения,
възникнали по силата на ЗПК, да се прилага съдебна практика, която третира
заеми по ЗЗД и предхожда влизането в сила на ЗПК и сключването на Договора.
Заемът по ЗЗД не е търговска сделка, каквато извършват по занятие финансовите
институции, които отпускат заеми на физически и юридически лица. На пазара на
малките, необезпечени заеми, какъвто е този по настоящото дело, пазарните нива
на лихвата са по-високи от нивата на банковите кредити, поради спецификата на
осигуряване на финансовия ресурс, както и поради по-виския риск от неплатежоспособност
на заемололучателите. Тази специфика на пазара следва да се отчете. Като
небанкова финансова институция Дружеството изпълнява множество регулаторни
изисквания под надзора на редица контролни органи, сред които БНБ и КЗП.
Неуместно е за него да се прилагат същите критерии за преценка, каквито се
прилагат за други правни субекти, отпуснали заем инцидентно и по изключение
извън предмета на основната си търговска дейност.
Предявеният
при условията на евентуалност иск за прогласяване на нищожност на неустойката,
е неоснователен, поради следните съображения:
Съгласно
чл. 4, ал. 1 от Договора ищецът се е задължил е срок до 3 дни от подписването
му да предостави на Дружеството едно от посочените в Договора обезпечения -
поръчителство или банкова гаранция. Действащото законодателство не предвижда
ограничения за финансовите институции да изискват обезпечаване на заемите,
които предоставят. Нещо повече, на ищеца са били дадени две алтернативни
възможности за обезпечение, което е в негов интерес. Ищецът не е изпълнил
задължението за предоставяне на обезпечение на кредита, което автоматично е
породило отговорност за него да заплати предвидената в чл. 11, ал. 1 от
Договора неустойка. Следва да се посочи, че неустойката е във фиксиран размер в
Договора, с което Дружеството е добросъвестно е изпълнило задължението си да
информира ищеца за точния размер на имуществената му отговорност в случай на
непредоставяне на обезпечение на кредита. Фиксираният размер на неустойката е
бил известен на ищеца още преди сключването на Договора, тъй като същият
фигурира в предоставения му от Дружеството СЕФ (стр. 4). Плащането на
неустойката е било разсрочено заедно с погасителните вноски по кредита, което е
направено, за да бъде облекчен ищецът при погасяване на това задължение.
Неоснователно
ищецът твърдял, че
неустойката в конкретния случай е загубила присъщата й обезщетителна функция и
по никакъв начин не кореспондира с вредите от неизпълнението. Базирайки се на
тези съображения ищецът счита, че неустойката противоречи на добрите нрави и
води до скрито оскъпяване на кредита в негов ущърб.
Законът
не поставял
изискване при уговаряне на неустойка да се посочва кои вреди ще бъдат
компенсирани с неустойката. Именно в това се изразява нейният смисъл -
отпадането на необходимостта вредите да бъдат доказвани от изправната страна по
договора (чл. 92, ал. 1 от ЗЗД). В настоящия случай неизпълнението на
задължение за предоставяне на обезпечение поставя Дружеството в риск да не
събере тази сума впоследствие. Този риск би бил покрит само ако ищецът е
представил обезпечение. Ищецът е усвоил сума от 800 лв., без да е дал каквито и
да е гаранции за връщането й, както й за изпълнението на другите си парични
задължения по Договора. Дружеството е поело значителен риск при неизпълнение от
негова страна да не може да събере вземанията си към него.
Бързите
или потребителските кредити са различен тип услуга, която се отличава именно
със своята достъпност. Ако Дружеството обвързвало предоставянето
на услугата основно с получаването на обезпечение, то не би предоставило
по-различна услуга от тази на всички останали свои конкуренти - банки. Не споделял
становището, че изискванията за предоставяне на обезпечение в Договора са били
неизпълними за ищеца. Още с получаването на СЕФ, което предхожда сключването на
Договора, ищецът е бил подробно запознато тези изисквания (видно от стр. 2 и 3
от приложения СЕФ). Ищецът е имал достатъчно време и възможност да се снабди с
поръчител или да представи банкова гаранция, за да обезпечи кредита и да
избегне начисляване на неустойка за неизпълнение на това задължение.
Тридневният срок за предоставяне на обезпечение от сключването на Договора е
абсолютно изпълним от житейска гледна точка. Дружеството няма правен интерес от
предоставяне на по-дълъг срок, тъй като заемната сума се усвоява при
сключването на Договора и в разумен срок след това кредиторът следва да
разполага с достатъчно гаранции за събираемост на вземанията си.
Неоснователни били възраженията на ищеца, че поставянето на изискване за
осигуряване на лично обезпечение (поръчителство) противоречи на целта на
Директива 2008/48 и в частност на предвидените в нея задължения на кредитора
преди сключване на договора за кредит да направи оценка на кредитоспособността
на потребителя. Дружеството е изпълнило задължението си по директивата и чл. 16
от ЗПК да оцени кредитоспособността на ищеца преди сключване на Договора, която
оценка се прави при разглеждане на заявката за кредит. При тази оценка Дружеството
е приело, че може да отпусне заемна сума в този размер и да сключи Договора при
описаните в него параметри. Изискването на обезпечение съгласно Договора се
явява гаранция за събираемостта на вземанията на Дружеството, а не предпоставка
за отпускане на кредита. В тази връзка твърдението, че изискването на лично
обезпечение, което ищецът бил в невъзможност да изпълни (обстоятелство, което
категорично не е доказано от ищеца}, водело до самопричиняване на
неблагоприятни последици за Дружеството, представлява недобросъвестен опит на
ищеца да се освободи от задължения по Договора.
Договорената
неустойка не
следвало да бъде включена в ГПР по кредита, като не включването й не представлявало
нарушение на чл. 5, чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Ал. 3 на чл, 19 ЗПК изрично предвижда, че в ГПР не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит. Неустойката
за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение има точно такъв
характер и категорично не следва да участва при формирането на ГПР. Нещо
повече, включването на неустойката в ГПР би представлявало недопустимо
нарушение на императивна разпоредба на ЗПК от страна на финансовата институция
и би довело до заблуждава не на потребителя относно стойността на
действителните разходи по кредита и размера на неговите задължения. Лишено от правна
логика било становището, че неустойката следва да участва при
формирането на ГПР не само заради изричната забрана за това съгласно чл. 19, ал. 3 ЗПК, но и поради характера на
неустойката, представляваща задължение, което възниква условно само и единствено
в случай, че кредитополучателят не осигури обезпечение по вид и в срок, посочен
в Договора. Към датата на сключване на Договора задължението за неустойка не е
било възникнало и не е имало сигурност, че ще възникне.
При
сключването на
Договора Дружеството нямало как да включи в общия размер
на плащанията едно условно задължение, което не е известно дали ще възникне,
тъй като зависи от бъдещо несигурно събитие, а именно изпълнението на
задължението за обезпечаване на кредита от ищеца. Ако Дружеството беше сторило
това, категорично би било налице действие във вреда на ищеца, изразяващо се в
недобросъвестно допускане, че той няма да изпълни задължението си и калкулиране
на некоректна стойност на разходите по кредита, основана на това допускане.
Следователно, невключването на неустойката в ГПР, съответно в общия размер на
плащанията по кредита, представлява законосъобразно действие на Дружеството в
съответствие със ЗПК и в интерес на потребителя на финансовата услуга.
В
процесния случай нямало основание за прилагане на чл.
22 ЗПК, който предвижда, че договорът за потребителски кредит е недействителен,
когато в него не са посочени лихвения процент по кредита и ГПР. Политиката на
Дружеството е да предоставя на потребителите законосъобразни, ясни и детайлни
договори за всички предоставяни от него продукти. Такъв бил и
процесният Договор, от прочита на който не остава никакво съмнение какви са
размерът на усвоената сума, срока на заема, ГПР, годишният лихвен процент,
общият размер на плащанията по заема, фиксираният размер на неустойката и на
таксата за експресно разглеждане на документи.
С оглед
изложеното моли за отхвърляне на предявените искове. Претендира разноски.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД,
XVIII-ти гр. състав, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр.
чл. 12 ГПК, намира следното:
Между страните по делото не се спори,
а и от приетите по делото писмени доказателства се установява, че на 30,05,2016
г. между страните по делото е сключен договор за паричен заем „Вива Експрес“ №
*** , по силата на който ответникът в
качеството на заемодател е предоставил на ищеца в качеството на
заемополучател заем от 800 лв. В
договора е уговорен срок на заема 36 седмици, чрез заплащане на 18 двуседмични вноски, всяка от 51,27 лв.
Отразен е фиксиран годишен лихвен процент от 40,30 % и ГПР в размер от 49,30 %.
Посочени са датати, на които следва да се погаси кредита, като е отразен общият
размер на всички плащания – 922,86
лв. Съгласно чл. 4 от договора, заемателят се е задължил в 3
дневен срок от усвояване на сумата по договор да предостави на заемодателя едно
от следните обезпечения на задълженията му по този договор, а именно: поръчител
- физическо лице, което да представи на заемодателя бележка от работодателя,
издадена не по-рано от 3 дни от деня на представянето и да отговоря на следните
изисквания: да е навършило 21 годишна възраст; да работи по безсрочен трудов
договор, да има минимален стаж при настоящия си работодател 6 месеца и минимален осигурителен договор в размер от
1000 лв., както и през последните 5 години да няма кредитна история в Централния
кредитен регистър към БНБ или да има кредитна история със статус не по – лош от
401- редовен, да не е поръчител по друг договор за паричен заем и да няма
сключен договор за паричен заем в качеството си на заемател или банкова
гаранция, издадена след усвояване на паричния заем, в размер на цялото
задължение на заемателя, валидна 30 дни след падежа за плащане по договора.
Съгласно чл. 11 от договора страните се съгласяват, че в случай на неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение, посочено в чл. 4, заемателят дължи неустойка в
размер на 659,34 лв., като същата е уговорено да се разсрочи и да се заплаща
заедно с погасителната вноска, като в този случай дължимата вноска е в размер
на 87,90 лв.
От приетото по делото заключение на
съдебно – счетоводната експертиза, неоспорено от
страните, което съдът кредитира като компетентно и обективно дадено, се
установява, че замествайки параметрите във формулата,
посочена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК се получава, че ГПР е в размер
на 49,3095 %. Установява се, че в
годишния процент на разходите, като разход на заемодателя е включена само
договорната лихва. Вещото лице установява, че кредитът с постигнатата договорка
за заплащане на неустойка за обезпечение в чл. 11, в размер на 659,34 лв. се
оскъпява с 82,42 %.
Въз основа на така установените факти
по делото, съдът достигна до следните правни изводи:
Между ищеца и ВИВА КРЕДИТ ООД са
възникнали правоотношения по договор за
паричен заем по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за
потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или
се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията
за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
Съдът счита за неоснователни
възраженията на ищеца за недействителност на договора поради неспазване на
разпоредбите на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото това условие е приложимо при
променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е предвидено, че се
касае за фиксиран годишен лихвен процент. Договорът съдържа и необходимата
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски. Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не
поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонентите
на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница
и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение
по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на основание
чл.633 от ГПК.
В смисъла на горните аргументи е и
практиката на Съда на европейския съюз. В Решение на СЕС от 09 ноември 2016 г.
по отношение на приложението на Директива 2008/48/ЕО по дело С- 42/15 се
приема, че чл. 10, параграф 2, буква з) и и) от Директива 2008/48
(съответстващо на чл. 11, ал.1, т. 11 от ЗПК)
трябва да се тълкува в смисъл, че
в срочния договор за кредит, предвиждащ погасяването на главницата чрез
последователни вноски не трябва да се уточнява под формата на погасителен план
каква част от съответната вноска е предназначена за погасяване на тази
главница. Тези разпоредби, тълкувани във връзка с чл. 22, параграф 1 от тази
директива, не допускат държавата членка да предвижда такова изискване в
националната си правна уредба. Приема се, че чл.10, параграф 2, буква з ) от
Директива 2008/48 трябва да се тълкува в
смисъл, че в договора за кредит е необходимо да се посочват точните дати на
падежа на отделните вноски на потребителя, стига условията по този договор да
позволяват на потребителя да установи лесно и със сигурност падежите на тези
вноски. Аналогично е разрешението и в
Решение на СЕС от 05.09.2019 г. по дело С- 331/18, съгласно което чл. 10,
параграф 2, букви з) –й) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за
отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета във вр. с чл. 22, не допуска
национална правна уредба, съгласно която договорът за кредит трябва да съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, която да показва погасяването на
главницата, лихвите и другите разходи.
Съдът счита за неоснователни възраженията, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, изразяващо се в липса на включване на
сумата по неустойката при изчисляване на ГПР.
Настоящият съдебен състав приема, че в
настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира
по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени
редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му.
В този смисъл е и практиката на СЕС.
Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за кредит трябва
да се изготви в писмена форма и в него трябва да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В член 1а от тази
директива се определят условията за изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от
нея се уточнява, че ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният
договор е сключен“. Така това информиране на потребителите относно общия разход
по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа
формула, има съществено значение (вж. в този смисъл определение от 16 ноември
2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 69 и 70). В случая към момента,
в който договорът е сключен не се установява да се дължи, предвидената в
договора неустойка, доколкото нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на
посочените задължения в тридневен срок от сключването на договора.
Неоснователни се явяват възраженията, че в ГПР следва да бъде включена и
уговорената неустойка. Съгласно чл. 19, ал. 3 от ЗПК при изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит.
В сключения договор е посочен фиксиран
ГЛП в размер на 40,30 % , а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран
в договора и е ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени
изискванията на чл. 11, т. 9 ЗПК / решение № 1285 от 27.10.2017 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1764/2017 г./. При фиксирана лихва липсва задължение в
договора да се съдържа информация по чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, както и липсва
задължение за информацията по 11, ал.1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация
за размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
С
оглед гореизложеното съдът счита, че не са налице сочените основания за
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.
Съдът не възприема възраженията на
ищеца, че договорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Същата е в размер от 40,30%, което
действително надвишава трикратния размер на законната лихва към датата на
сключване на договора, но преценката за противоречието й с добрите нрави не
следва да се основава само на това обстоятелство. В по – новата практика се приема, че не
следва критерият законна лихва да се абсолютизира и възнаградителната лихва да
се счита, противоречаща на добрите нрави в случай, че надхвърля трикратния
размер на законната лихва. В решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г.
на ІV г.о. на ВКС е прието, че преценката дали договореното противоречи на
добрите нрави /общоприети норми за справедливост и добросъвестност при
осъществяване на гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави
въз основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни
обстоятелства. Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените
изисквания обуславя нищожността им, която свободата на договаряне не може да
преодолее, именно защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно
императивната норма на чл.9 ЗЗД. За да достигне до извода за нищожност на
клаузата за възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави,
решаващият състав на апелативния съд е взел предвид всички обстоятелства по
делото, а не само размера на възнаграждението спрямо законната и пазарната
лихва за същия период от време, вкл. лихвата, договорена при кредитирането от
третите лица, както и уговорката, че дори при предсрочно връщане на заема,
възнаграждението е дължимо в същия размер, без клаузата да отчита ползването на
заемната сума във времево отношение, вкл. и съотношението на възнаграждението
към заемния капитал. В настоящия случай се установява, че доколкото липсва
друго обезпечение по договора за кредит и същият е предоставен за кратък срок,
то определената договорна лихва е съобразена с тези обстоятелства и не се явява
прекомерна.
С оглед неоснователност на предявения
главен иск за установяване на недействителност на целия договор за кредит, то
следва да се пристъпи към разглеждане на евентуалния такъв за недействителност
на клаузата за неустойка.
Настоящият съдебен състав намира, че
предвидена в договора клаузи за неустойка за неизпълнение на договорно задължение
за предоставяне на обезпечение противоречи на добрите нрави:
Критериите дали е налице нищожност
поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в ТР № 1 от
15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка,
която е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката
задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката
правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за
което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за
кредитора вреди от неизпълнението.
В случая страните са уговорили клауза за
задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение са предвидили
неустойка във фиксиран размер от 659,34 лв. Така предвидения размер оскъпява кредита с 82,42 % , което
противоречи на чл. 21, ал. 1 ЗПК, както и на добрите нрави. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на
закона, е нищожна. Предвидените клаузи са и неравноправни по смисъла на чл.
143, т. 5 ЗЗП, тъй като същите са необосновано високи.
Така уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното
задължение за предоставяне на обезпечение, а това задължение има вторичен
характер и неговото неизпълнение не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на договора за паричен заем. Отделно от това въведените
в договора изисквания за вида обезпечение /чл. 4, т. 1 и 2 от договора/ и срока
за представянето им създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпени вреди за кредитора, който би следвало да
прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска по
предоставянето на заем към датата на
сключването на договора с оглед на индивидуалното договаряне на
договорните условия.
Освен обезпечителна и обезщетителна,
по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна
функция. В случая неустойката е
предвидена, като санкция за неосигуряване на обезпечение. Задължението за предоставяне на обезпечение
има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение
на кредитополучателя за връщане на дадения му кредит. В договора това
задължение е уговорено по начин относно изискванията за вида обезпечение и
относно срока за представянето му, че да създава значителни затруднения при
изпълнението му до степен то изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, а начина по който
е уговорена неустоечната клауза създава единствено предпоставки за начисляването
на тази неустойка. Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави и насочва към
извод, че неустойката излиза извън присъщите й по закон функции, тъй като още
към момента на уговарянето й създава предпоставки за неоснователно обогатяване
на заемодателя за сметка на заемателя.
Доколкото противоречията между
клаузите за неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора,
съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клаузи е
пречка за възникване на задължения за неустойка по чл. 11, ал. 1 от договора. Ето защо иска за прогласяване на
недействителността на тази клаузи следва да се уважи, като основателен и доказан.
Съдът не споделя становището на ищеца,
че недействителността на клаузата за неустойка обуславя недействителност на
целия договор. В случая е приложима разпоредбата на чл. 24 ЗПК във вр. с чл.
146, ал. 5 ЗЗП, който се явява специален спрямо чл. 26, ал. 4 ЗЗД. Съгласно чл.
146, ал. 5 ЗЗП Наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с
потребител, не води до неговата нищожност, ако договорът може да се прилага и
без тези клаузи.
С оглед гореизложеното съдът счита, че следва да се отхвърли, като
неоснователен предявения главен иск за установяване на недействителност на
целия договор и да се уважи евентуалният такъв за установяване на
недействителност на клаузите за неустойка.
С оглед изхода на спора и на основание
чл. 78, ал.1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят следните разноски- 50 лв. за платена държавна и 140 лв. депозит за съдебно – счетоводна
експертиза или общо 190 лв. Представен е договор за правна защита и съдействие,
в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл.
38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Неговият
размер, съобразно уважените претенции, съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.2 от
Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, на стойност
300 лв. В случая е представен договор за правна защита и съдействие с
адвокат Е.И. в полза, на която следва да се присъди възнаграждението.
На ответника не му се дължат разноски,
тъй като отговорността за разноски по делото се определят от изхода на делото
по евентуалния иск.
Поради изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от З. С. С., ЕГН
********** *** против „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Люлин
7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г
иск за за прогласяване на
нищожността на договор за паричен заем „Вива Експрес“ № *** от 30.05.2016 г.
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между З. С. С., ЕГН ********** *** и „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********,
гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър
Център“, ет. 2, офис 73 Г, че клаузите на чл. 11, ал. 1 от договор
за паричен заем „Вива Експрес“ № ***
от 30.05.2016 г. , уреждащи задължения за заплащане на неустойка, са
нищожни поради противоречие с добрите нрави и неравноправност.
ОСЪЖДА
„ВИВА КРЕДИТ“ ООД,
ЕИК *********, гр. София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл.
АТЦ, „Силвър Център“, ет. 2, офис 73 Г
ДА ЗАПЛАТИ НА З. С. С., ЕГН ********** ***, сумата от 190 лв., на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „ВИВА КРЕДИТ“ ООД, ЕИК *********, гр.
София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, бл. АТЦ, „Силвър Център“,
ет. 2, офис 73 Г да заплати на Е.Г.И.,
сумата от 300 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ