РЕШЕНИЕ
№ 466
гр.
Пловдив, 13.04.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
ОКРЪЖЕН
СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав в открито
съдебно заседание на десети март през две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА
ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ
РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при
участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от мл. съдия
Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 8 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от „Агенция за събиране на вземания“ чрез
юрисконсулт И.Н., против решение № 3938 от 21.10.2019 г., постановено по гр. д.
№ 18353 от 2018 г., 11 гр. с., по описа на Районен съд - Пловдив. С обжалваното
решение е било признато за установено по отношение на Р.Р.К., че „Агенция за събиране на вземания"
ЕАД, има вземане в размер на: 165,84(сто шестдесет и пет лева и 84 ст.)лева,
ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на
заявлението по чл. 410 от ГПК – 02.08.2018 г. до окончателното изплащане на
дължимите суми, за които е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 12562 по описа
за 2018 г. на РС- Пловдив, І - ви бр.
състав, като до пълната претендирана сума в общ размер на 1 701,49 лева, е
отхвърлен искът като неоснователен и недоказан.
С въззивната жалба се сочи, че първоинстанционното
решение е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и
същото е неправилно и незаконосъобразно. Счита се, че неправилно
първоинстанционният съд е счел клаузата
за сключване на договор за допълнителни услуги за нищожна, поради
противоречието им със Закона за потребителски кредит. Твърди се, че съгласно
чл. 10а от ЗПК, на кредиторът е предоставена възможност да събира от
потребителя такси/комисионни за допълнителни услуги към договора за кредит, доколкото
видът, размерът и действието, за което се събират таксите, следва да бъдат
точно определени, като това е било изпълнено с процесния договор за заем.
Твърди се, че в чл. 28 от ОУ към процесния договор за заем е посочено, че
пакетите от допълнителни услуги се
предоставят по искане на заемателя и не са задължителна предпоставка за
отпускане на кредита. Счита се, че е погрешен изводът на първоинстанционния съд
за недължимост на застрахователната сума, породена от сключен между страните
договор, тъй като както потребителското кредитиране, така и
застрахователното дело имат различен специфичен предмет на дейност, като
съгласно чл. 382 от Кодекса на застраховането съществува уредена облигационна
връзка – застраховка за обезпечение за заем или банков кредит, като този вид
застрахователен договор има своя собствена правна природа. Сочи се, че в
процесния случай „Микро Кредит“ АД, видно от издадената застрахователна полица
е ползващо се лице, което съгласно застрахователния закон има право да
получи пълния размер или част от застрахователната сума. Сочи се, че „Микро
Кредит“ АД със свои средства е заплатило
застрахователната премия в полза
на ЗК „Уника Живот“ АД за застраховането на кредитополучателя и ответник в
настоящото производство. Твърди се, че предвид горното „Микро Кредит“ АД следва
да може да получи сумата, предоставена за сключване на договора за застраховка,
като в случая е налице суброгация. Намира се, че погрешно и в разрез със
събраните доказателства, първоинстанционният съд е счел, че липсват доказателства дали „Микро
Кредит“ АД е обвързан към ЗК „Уника Живот“ АД като застрахователен агент, тъй
като видно от представената застрахователна полица, кредиторът и
застрахователната компания са сключили договор за застрахователно агентство, в
качеството на необвързан застрахователен агент.
Моли се да се постанови решение,
с което да се отмени изцяло обжалваното решение, с което искът до пълната претендирана сума е отхвърлен като
неоснователен и недоказан, и се моли съдът да се произнесе по същество на
спора. Претендират се разноски.
По делото, в срок, е постъпил отговор на въззивната
жалба от адв. Г., като особен представител на въззиваемата страна Р.К., с който
се моли да бъде оставена възивната жалба без уважение и да бъде потвърдено
обжалваното решение. Счита се, че констатациите не първоинстанционния съд
относно клаузата за договора за допълнителния пакет услуги и застрахователните
клаузи били правилни, като се излагат съображения по същество.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Въззивната жалба е подадена в предвидения от закона срок от
лице, имащо право на жалба и е процесуално допустима. Разгледана по същество,
същата е неоснователна по следните съображения:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Първоинстанционният
съд правилно е посочил, че на 27.01.2017 г. между „Микро Кредит" АД и Р.Р.К.
е сключен Договор за заем CrediHome+ №
1171-10158488, по силата на който дружеството е предоставило заем
в размер на 1 200,00 лева. Подписвайки Договора за заем, заемополучателят е удостоверил,
че е получил от кредитора заемната сума, като се е задължил да върне на
заемодателя в сроковете и при условията, посочени в договора и приложимите Общи
условия, сума в общ размер на 1 410,24 лева, представляваща чистата стойност на
заема ведно с договорната лихва по него. Съгласно Общите условията,
Заемополучателят се е задължил да върне заема ведно с договорната лихва, която
е в размер на 210,24 лева, на 12 равни месечни погасителни вноски, в размер на
117,52 лева, като първата погасителна вноска е платима на 26.02.2017 г. Така
страните са договорили общ размер на плащанията по заема 1 410,24 лева. Срокът
на договора е изтекъл на 26.01.2018 г. с последната погасителна вноска и не е
обявяван за предсрочно изискуем.
От
приложените към исковата молба доказателства, правилно е било установено, че
между цедента и цесионера е подписан Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания (цесия) от 16.01.2015 г. Теорията и практиката са единодушни, че
този вид договор (рамков) урежда своеобразна рамка, която позволява възможно
най-балансираното, типично изпълнение по начина, по който страните са се
договорили. Сключеното Приложение № 1
от 08.12.2017 г. към Рамковия договор от 16.01.2015 г., е юридическият факт,
който окончателно е определил предмета на договора за цесия. Следователно
е налична продажба на едно валидно и съществуващо вземане, противно на
твърденията на ответната страна. Също така, в приложение № 1 е индивидуализиран
номера на договора за заем, кредитополучателя, ЕГН и заемната сума.
По отношение на предложеният за закупуване
допълнителен пакет от услуги, посочени по вид в Договора за допълнителни услуги
към договора за заем, настоящият състав намира, че включените в пакета като
допълнителни услуги по своя характер са свързани с обслужване и управление на
кредита, поради което няма как да се
приеме възражението на жалбоподателя, че същите не противоречат на разпоредбата
на чл.10а, ал.2 ЗПК. Отделно от това същите се характеризират с условност и
евентуалност от волята на заемателя да се ползва от тези услуги, поради което
не съставляват в същината си реално предоставена услуга, безусловно която
заемателят да получава, срещу което последният да дължи заплащане на договорена
допълнителна цена за пакета от допълнителни услуги в размер на 10,56 лв.
месечно. С тази клауза практически се оскъпява размерът на дължимите суми по
кредита и фактически се завишава ГПР, който съгласно договора за заем е в
размер на 49,97%, т.е. съвсем малко под законово позволения съгласно разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер. Изложеното обосновава извод за противоречие с
добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД като несправедливо и в нарушение на
принципа за добросъвестност.
На следващо място, видно от самия договор, е бил
уговорен фиксиран лихвен процент в размер на 30,91%. Според трайно установената
съдебна практика, която се приема от настоящия състав, не е допустимо
надвишаването на размера на
възнаградителната лихва над трикратния размер на законната лихва /
изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта/, тъй като същото
се явява несправедливо и от гледна точка на добросъвестността в противоречие с
добрите нрави, поради това, че води до неоснователно обогатяване на едната
страна по договора и обуславя извод за нищожност на клаузата. Законната лихва
към момента на сключване на договора е 10,01%, а не 11%, както е посочил
първоинстанционният съд. В случая, макар и с малко, уговорената лихва надвишава
трикратния размер на законната лихва, поради което същата накърнява добрите
нрави.
По отношение на клаузата в Договора за допълнителни
услуги за застраховката Защита Пакет „Премиум живот” действително
жалбоподателят правилно посочва, че кредитодателят и застрахователната компания
са сключили Договор за застрахователно агентство в качеството на необвързан
застрахователен агент. Не е била обаче налице суброгация, както твърди
жалбоподателят. Налице са две правоотношения – облигационното правоотношение по
договора за кредит между кредитодателя и кредитополучателя и застрахователно
правоотношение по договора за застраховка между застрахователя „Уника Живот” АД
и кредитополучателя. Касателно застрахователното правоотношение, праводателят
на жалбоподателя се явява застрахователен посредник и ползващо се лице, поради
което има право да получи застрахователната сума – това право обаче възниква
единствено при проявлението на уговорения застрахователен риск и вземането е
спрямо застрахователното дружество, като същото не е предмет на настоящия спор.
За жалбоподателят обаче не съществува правото да получи реално изпълнение на
вноските по премията. Няма доказателства по делото твърдяното от жалбоподателя плащане
на застрахователната сума от праводателя му да е било извършено. Също така, в
договора за застраховка липсва изрична уговорка за плащане на премията от
страна на жалбоподателя или праводателя му в полза на третото правоимащо лице.
В тази връзка неоснователно се явява възражението за наличие на суброгация, тъй
като е недоказан по делото още първият елемент от фактическия състав –
изпълнение на чуждо задължение. С оглед на изложеното, искането за заплащане на
застрахователната премия се явява неоснователно.
По отношение на уведомлението за
извършената цесия и начина на извършването ѝ, доколкото съгласно чл. 269,
изр. 2 от ГПК въззивният съд е ограничен по въпросите по правилността на
решението от посоченото в жалбата, то и не следва да коментира възражението на
особения представител на въззиваемия в отговора на въззивната жалба дали
уведомлението е било извършено надлежно с оглед отхвърлянето на жалбата като
неоснователна. Това е така, тъй като при достигане до извод, различен от извода
на първоинстанционния съд, би се стигнало до недопустимо влошаване на
положението на жалбоподателя. В тази връзка, за да бъде коментирано това
оплакване против първоинстанционното решение, е следвало същото да бъде
направено посредством въззивна жалба или насрещна въззивна жалба. Съдът е
обвързан и от искането, направено в петитума на отговора на въззивната жалба, с
което се иска да бъде потвърдено първоинстанционното решение, а не да бъде
отменяно в частта, в която е бил уважен искът.
С оглед на горните констатации, въззивната жалба се
явява неоснователна, поради което и първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено. Доколкото въззивната жалба е формулирана с искане да бъде отменено
решението изцяло, то и съдът следва да го потвърди изцяло.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
изцяло
решение № 3938 от 21.10.2019 г., постановено по гр. д. № 18353 от 2018 г., по
описа на Районен съд – Пловдив.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.