№ 2450
гр. София, 22.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Татяна Д.
Членове:Румяна М. Найденова
Радина К. Калева
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Румяна М. Найденова Въззивно гражданско
дело № 20241100508340 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от „Център за психично
здраве София“ ЕООД, чрез адв. Х. и въззивна жалба, подадена от
Министерство на здравеопазването срещу решение № 4274/11.03.2024г.,
постановено по гр. д. № 40803/2022г. на СРС, 31 с-в.
С обжалваното решение на основание чл. 109 ЗС Министерство на
здравеопазването на Република България, адрес: гр. София, пл. „Света
Неделя“ № 5, и „Център за психично здраве-София“ ЕООД, ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Сливница“ № 309, са
осъдени да предоставят достъп на Д. Д. В., ЕГН: **********, адрес: с. Ресен,
община Велико Търново, ул. ****, включително с леки, лекотоварни и товарни
превозни средства, строителна техника, съоръжения и строителни работници
до поземлен имот № 68134.514.415 по КККР на гр. София, находящ се в гр.
София, ул. ****, за реализиране правото на възстановяване на погинала
постройка – едноетажна жилищна сграда, цялата с площ от 600 кв. м и с
полезна площ от 570 кв. м, находяща се в същия имот, чрез реализиране на
правото й на строеж върху същия имот, съгласно определеното прилежащо
1
сервитутно отстояние от 404 кв. м., необходимо за обслужване и
възстановяване на постройката, оцветено с оранжев цвят и оразмерено в
скица-приложение към заключението на съдебно-техническата експертиза,
находящо се на л. 151 по делото, а именно като същото отстояние обхваща и
четирите страни и е оразмерено с допустимите 3 линейни метра от три страни
и 2 линейни метра от една страна, с вход-изход, обозначен с две червени
стрелки на същата скица - приложение.
В жалбите са развити доводи за недопустимост на решението,
евентуално неправилност на същото. Твърди се, че при постановяване на
решението съдът е допуснал нарушение на материалния и процесуалния
закон. Моли се решението да бъде отменено и исковете да бъде отхвърлени
изцяло като неоснователни и недоказани.
В установения от закона срок, въззиваемият Д. В. е депозирала отговор
на двете въззивни жалби. В него се излагат съображения за неоснователност
на въззивните жалби. Моли решението на районния съд да бъде потвърдено,
като й бъдат присъдени сторените пред въззивната инстанция разноски.
Софийски градски съд, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2
ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално
допустима, а разгледана по същество частично основателна.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо, налице е
постановен диспозитив в съответствие с мотивите на решението. При
произнасянето си по правилността на решението съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по
т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора
факти и на приложимите материално правните норми, както и до проверка
правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално
правни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за
обжалване.
Относно правилността на първоинстанционното решение въззивният
съд намира следното.
2
Видно от приетите пред СРС нотариален акт за продажба на недвижим
имот № 84/15.03.2010 г. и нотариален акт за поправка на нотариален акт №
34/17.03.2022 г., Д. В. е придобил собствеността върху едноетажна сграда,
находяща се в гр. София, бул.“Сливница“ № 309, представляваща дървена
барака, изградена върху бетонен фундамент, цялата със застроена площ от 600
кв. м. и с полезна площ от 570 кв. м., заедно със съответното право на строеж
върху поземления имот, върху който е построена сградата, целият с площ от
13054 кв. м., съставляващ УПИ II за обществено обслужване от кв. 713 по
плана на гр. София.
Установява се от акт № 08646/01.09.2014г., че имотът, върху който е била
построена сградата е публична държавна собственост, като правата за
управление са предоставени на Министерство на здравеопазването. В акта –
стр. 2 от същия, в т. 13 „забележки“, в т. 3 е посочено, че съгласно нотариален
акт № 84/2010г. Д. В. е собственик на едноетажна сграда със застроена площ
от 600 кв. м., заедно със съответното право на строеж върху УПИ II за
обществено обслужване от кв. 713 по плана на гр. София.
Не се спори, че сградата е погинала в резултат на пожар на 31.12.2019г.
Правото на строеж, съгласно разпоредбата на чл. 63, ал.1 ЗС, включва в
себе си правото на титуляра си да построи сграда върху чужда земя и да я
държи върху терена. Съгласно чл. 66, ал. 2 от ЗС правото на строеж не се
погасява, ако постройката или част от нея погине, освен, ако в акта за
учредяване е предвидено друго. В настоящия случай не се установява да е
предвидено „друго“ по смисъла на закон. Лицето, в полза на което е учредено
право на строеж може да възстанови сградата в период от 5 години от
погиването й.
Законът не допуска сградата да принадлежи на едно лице, а правото да
бъде построена нова сграда, ако старата погине- да принадлежи на друго лице,
освен ако в акта за учредяване не е изрично предвидено, че ако постройката
погине, правото на строеж се погасява, т.е. само собственикът на терена ще
има правото да го застроява. Сградата и правото на строеж, въз основа на
което е изградена, представляват единен обект на разпореждане /Определение
№ 47/06.02.2012 г. на ВКС по г.дело № 20/2012 г. на II-ро ГО, ГК/. С приемане
на горната практика ВКС признава неразривната връзка между правото на
собственост върху сграда и правото на строеж на същата и че с построяване
3
на сградата не се погасява правото на строеж.
В решение № 152/30.09.2015г. по гр. д. № № 1318 от 2015г. I ГО, ВКС
посочва, че нормата на чл.64 ЗС намира приложение само в хипотеза, при
която на терена съществуват постройки, собствеността върху които
принадлежи на лице, различно от собственика на земята. До завършване на
строителството, т.е. до придобиване правото на собственост върху
построеното, той не разполага с правото да ползва част от терена на
основание чл. 64 ЗС, а оттам и не разполага с иск за защита на това право. Ако
на лице, различно от собственика на земята, надлежно е учредено право на
строеж, което все още не е реализирано и собственикът на терена препятства
възможността за извършване на строителството, сурперфициарят може да
защити правото си по реда на чл. 109 ЗС. За реализирането на правото на
строеж е необходимо осигуряване на достъп до терена от неговия собственик,
посредством който се брани друг вид право, а именно ограниченото вещно
право на строеж и правата на собственика на терена се ограничават в по-
различен обем. Ето защо, така предявеният иск е допустим.
Осъдителният негаторен иск по чл. 109 от ЗС, предоставя защита на
правото на собственост срещу всяко пряко или косвено неоснователно
въздействие, посегателство или вредно отражение над обекта на правото на
собственост, което може и да не накърнява владението, но ограничава,
смущава и пречи на допустимото пълноценно ползване на имота според
неговото предназначение. С иска по чл. 109 ЗС собственикът или носителят на
ограничено вещно право, защитава притежаваните от него вещни права от
неоснователни /противоправни/ преки или косвени въздействия върху имота
му, с които се пречи, ограничава или смущава спокойното ползване на имота
по неговото предназначение.
Искът се предявява срещу лицето, чиито действия противоправно
накърняват правата на ищеца или чиито бездействия поддържат
противоправното състояние, накърняващо правата на ищеца. Настоящият
съдебен състав намира, че надлежен ответник по иска по чл. 109 ЗС е не само
лицето, което по твърдение на ищеца е извършило неоснователното действие,
но и лицето, което поддържа това неоснователно действие, с което се създават
пречки за упражняване на съответното право. Това лице може да бъде не само
собственикът на съседния имот, който не изпълнява задълженията си по чл. 50
4
ЗС, но и всяко трето лице, което извършва смущаващите правото на
собственост действия. В същия смисъл е и решение № 340 от 25.05.1994г. на
ВС, IV г. о.
Тогава, когато с еднократни действия се създава неправомерно
състояние, смущаващо правото на правоимащото лице, задължен да го
отстрани е както този, който го е извършил, така и този, в чиято полза е
извършено това действие. В този случай са възможни две хипотези. Когато
извършващият действието по договор за възлагане, той ще носи отговорност
само, ако извърши действия извън или неотговарящи на възложената работа.
В хипотезата, когато извършващият действието не действа по възлагане, той
носи отговорност по отношение на собственика освен в изпълнение на общия
принцип, че всеки е длъжен да отстрани вредите, които виновно е причинил
другиму – чл. 45 и сл. ЗЗД, така и в изпълнение на задължението си да се
въздържа от неоснователни действия, които смущават правото на собственост,
което се извлича от нормата на чл. 109 ЗС. Последното задължение
кореспондира на характера на вещното правоотношение. Вещното субективно
право е абсолютно и изисква от всички правни субекти да се въздържат от
действия, с които пречат на упражняването му. Защитата на това субективно
право се осигурява чрез иска по чл. 109 ЗС. Следователно пасивно
легитимиран по негаторния иск при създаване на неоснователно състояние,
което е пречка за упражняване правото на собственост, е както собственика на
имота, възложил работата, при която е създадено това състояние, чието
поведение не е необходимо да е виновно, така и прекият извършител, като се е
отклонил от възложеното, или ако е действал без възлагане– в този смисъл
Решение № 215 от 26.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 874/2010 г., I г. о., ГК.
От събраните пред СРС гласни доказателства се установява, че от
охраната и на двете сгради – лечебни заведения, намиращи се в имота
/“Център за психично здраве София“ ЕООД и „Специализирана болница за
активно лечение на пневмо – физиатрични заболявания/, ищцата и нейни
представители са били спирани и не са могли да влязат. Свидетелят на
ответника – П. също посочва, че охраната се състои от по двама пазачи на
двете болници. Ето защо, е без значение, че свидетелят К. не може да
отговори дали конкретен представител на “Център за психично здраве
София“ ЕООД е препятствал достъпа до имота, след като са спирани от
охраната и на двете болници. Без значение е и, че „Център за психично здраве“
5
не е собственик на поземления имот, респективно, че имотът е публична
държавна собственост, тъй като е предоставен на управлението на МЗ. Нещо
повече, налице са и нотариални покани от страна на ищцата за предоставяне
на достъп. След като е установено, че и двамата въззивника, чрез свои
представители възпрепятстват достъпа до имота, то е налице надлежна
пасивна легитимация по предявения иск, като неоснователни са изложените
във въззивните жалби оплаквания в тази връзка.
По отношение на въззивника – Министерство на здравеопазването,
ограничаването на достъпа се установява и от приложените отговори на
нотариални покани. В първия отговор този ответник заявява, че не може да
отговори относно предоставянето на достъп, поради висящо административно
дело по отмяна на заповед на началника на СГКК /л. 13 от делото на СРС/, а с
последващ отговор е посочил, че преди да й бъде предоставен достъп, следва
да представи мотивирано предложение, ведно с обяснителна записка и виза за
проектиране на сградата.
С оглед изложеното по – горе, установява се, че неоснователно
ответниците са препятствали достъпа на ищцата до имота за възстановяване
на погиналата постройка.
Съгласно решение № 972/2010г. на ВКС, I ГО, при възстановяване на
разрушена сграда, новата постройка следва да е със същата площ и обем като
предишната, защото след осъществяването на правото на строеж , то се
трансформира в собственост върху постройката и загубва самостоятелен
живот, като става неделима част от абсолютното вещно право, но не се
погасява.
В нотариалния акт погиналият имот е описан като „едноетажна сграда,
представляваща дървена барака, изградена върху бетонен фундамент, цялата
със застроена площ от 600 кв. м. и с полезна площ от 570 кв. м.“. В решението
на СРС е описана като „едноетажна жилищна сграда, цялата с площ от 600 кв.
м. и с полезна площ от 570 кв. м.“. Видно от мотивите на решението, СРС
също е достигнал до извод, че сградата следва да бъде възстановена в
предходното положение, преди погиването й. Това, че в решението не е
посочено , че сградата представлява „дървена барака, изградена върху бетонен
фундамент“, не води до неправилност на същото.
Във въззивното производство е направено възражение от страна на
6
въззивниците за погасено право на строеж, поради нереализирането му в
определения от закона срок. На първо място, следва да се отбележи, че
възражението е направено за първи път пред въззивния съд и не следва да се
обсъжда.
Съгласно приетото в Тълкувателно решение № 1/2013г. от 09.12.2013г.
ОСГТК, възраженията за придобивна и погасителна давност се преклудират с
изтичане на срока за отговор. Същите се преклудират в посочения срок,
доколкото по естеството си не могат да се основават на нововъзникнал факт,
тъй като с предявяване на иска давността се прекъсва /чл. 116, б. „в“ ЗЗД и чл.
84 ЗС/. Порази това е прието, че постановките на ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001
г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, според които е допустимо пред
въззивния съд ответникът да си служи с нови защитни средства като
възражения срещу предявения иск, за да се избегне преклудирането им от
силата на пресъдено нещо на съдебното решение, като общо правило следва
да се считат за изгубили актуалност при действието на ГПК /в сила от
01.03.2008 г./.
Дори и да се приеме обаче, че възражението следва да се обсъди, същото
би било неоснователно. Съгласно чл. 67 от ЗС, правото да се построи сграда
върху чужда земя (чл. 63, ал. 1) се погасява в полза на собственика на земята
по давност, ако не се упражни в продължение на 5 години.
Съгласно ТР № 1/04.05.2012 г. по тълк. д. № 1/2011 г. на ОСГК на ВКС,
от определянето на срока по чл. 67, ал. 1 ЗС като давностен следва, че
неспазването му не води автоматично до погасяване на правото на строеж и
съдът не може служебно да приложи давността - чл. 120 ЗЗД. Срокът може да
бъде прекъсван и спиран на предвидените в чл. 115 и 116 ЗЗД основания. Ако
според естеството на учредените права в договора суперфициарят не може да
предприеме някое от необходимите действия по реда на ЗУТ без съдействието
на собствениците на земята, или ако някой от тях недобросъвестно се
противопостави на предприети от суперфициаря действия, собствениците на
земята не могат да се позоват на забавянето на строежа по тази причина, тъй
като никой не може да черпи права от своята недобросъвестност. Ако
строителството се забави по други обективни причини, които не са свързани с
недобросъвестно поведение на собственика на земята и с неизпълнение на
задълженията на суперфициаря, срокът по чл. 67 ЗС също няма да тече.
7
Под "упражнено" право на строеж по смисъла на чл. 67, ал.1 ЗС следва
да се имат предвид такива действия, които явно демонстрират намерението на
суперфициарят да построи сградата или обекта, за който му е учредено
правото. От показанията на разпитания по делото свидетел се установява, че
са правени опити за реализиране на строителство, но ищцата не е била
допускана в имота, нито строителна техника /камиони/. Установява се и, че
ищцата е отправяла покана да й бъде предоставен достъп, на които ответникът
„Център за психично здраве“ не е отговорил, а ответникът Министерство на
здравеопазването първоначално е посочил, че не може да отговори, поради
висящо административно дело по отмяна на заповед на началника на СГКК /л.
13 от делото на СРС/, а с последващ отговор е изискал представянето на
мотивирано предложение, ведно с обяснителна записка и виза за проектиране
на сградата.
Предприетите от ищцата действия за осигуряване достъп до имота,
представляват действия по упражняване на правото, поради което и прекъсват
давността, съответно от извършването им е започнал да тече нов давностен
срок.
В нормата на чл. 67 ЗС не е определен началния момент, от който
започва да тече петгодишния срок за погасяване по давност на правото на
строеж, но съдебната практика е приела, че тази давност започва да тече от
възникване на фактическата възможност за реализирането му, изразяваща се
във фактическото получаване на достъп до имота за суперфициаря. (така в
Решение № 46 от 1990 г. и Решение № 124 от 23.04.1990 г. по гр. д. № 15/90 ІV
гр. о., както и Решение № 57 от 04.03.2010 г. по гр. д. № 17/2009 Г., Г. К., І Г.
О. на ВКС). В решение № 1359 от 23.05.1972 г. по гр. д. № 771/72 г., I г. о. и
решение № 111 от 20.02.1992 г. по гр. д. № 1585/91 г., IV г. о. по въпроса тече
ли давностен срок за погасяване на учредено право на строеж, ако
упражняването му се препятства с противоправни действия е дадено
тълкуване, че до даване фактическа възможност на ответницата да реализира
правото си на строеж не би могло да тече по отношения на нея петгодишната
давност.
Решението, в частта, в която са определени границите, в които да се
осъществи достъпът на строителна техника, следва да бъде отменено по
следните съображения. На първо място, следва да се отбележи, че същото не е
8
недопустимо, тъй като съдът не е определил прилежащата площ по предявен
иск по чл. 64 от ЗС, както твърдят въззивниците. Така определените граници
се отнасят единствено до границите, в които следва да се осъществи достъпът
за възстановяване на сградата в положението, преди погиването й. Едва след
възникване на обект на правото на собственост, би могла да се определи
прилежащата площ по чл. 64 от ЗС. С цел яснота, СРС е описал границите, в
които следва да се осъществи достъпът, съгласно скицата на вещото лице,
което не води до недопустимост на решението в тази част.
В случая обаче СРС е определил от къде следва да стане достъпът – чрез
отварянето на нов вход – изход. При това положение, съгласно нормите на
ЗУТ, е необходимо предприемането на административна процедура по
отварянето на нов вход, каквато не се твърди и не се представят доказателства
да е била предприета, а решението на съда не може да замести тази
процедура. Това обаче не води до неоснователност на иска, доколкото
заявеното право на защита е за предоставяне на достъп за реализиране на
правото на строеж, каквото ищцата безспорно се установява да има. В случай,
че не е възможно част от строителната техника да влиза през съществуващите
входове, няма пречка ищцата да инициира съответната административна
процедура за това. По настоящето дело обаче съдът следва единствено да
установи налице ли е възпрепятстване на ищцата да реализира правото си на
строеж. След като това й право е установено, порази изложените по – горе
съображения, в това производство не следва да се преценяват има ли
разрешения за строеж, виза за проектиране и др. за самата сграда.
Поради съвпадане изводите на двете инстанции, решението на СРС
следва да се потвърди в посочената част.
По направените във въззивната инстанция разноски:
На въззиваемия на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва
да се бъдат присъдени сторените във въззивното производство разноски в
размер на 2000 лв. за адвокатско възнаграждение.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
9
ОТМЕНЯ решение № 4274/11.03.2024г., постановено по гр. д. №
40803/2022г. на СРС, 31 с-в в частта, в която са определени границите за
реализиране на строителството, съгласно заключението на вещото лице по
изслушаната съдебно-техническа еукспертиза - „съгласно определеното
прилежащо сервитутно отстояние от 404 кв. м, необходимо за обслужване
и възстановяване на постройката, оцветено с оранжев цвят и оразмерено в
скица-приложение към заключението на съдебно-техническата експертиза,
находящо се на л. 151 по делото, а именно като същото отстояние обхваща
и четирите страни и е оразмерено с допустимите 3 линейни метра от три
страни и 2 линейни метра от една страна, с вход-изход, обозначен с две
червени стрелки на същата скица – приложение“.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 4274/11.03.2024г., постановено по гр. д. №
40803/2022г. на СРС, 31 с-в, в частта, в която Министерство на
здравеопазването на Република България, адрес: гр. София, пл. „Света
Неделя“ № 5, и „Център за психично здраве-София“ ЕООД, ЕИК: *********,
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Сливница“ № 309, са
осъдени да предоставят достъп на Д. Д. В., ЕГН: **********, адрес: с. Ресен,
община Велико Търново, ул. **** до поземлен имот № 68134.514.415 по
КККР на гр. София, находящ се в гр. София, ул. ****, за реализиране правото
на възстановяване на погинала постройка – „едноетажна сграда,
представляваща дървена барака, изградена върху бетонен фундамент,
цялата със застроена площ от 600 кв. м. и с полезна площ от 570 кв. м.“.
ОСЪЖДА Министерство на здравеопазването на Република България,
адрес: гр. София, пл. „Света Неделя“ № 5, и „Център за психично здраве-
София“ ЕООД, ЕИК: *********, седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Сливница“ № 309, да заплатят на Д. Д. В., ЕГН: **********, адрес: с.
Ресен, община Велико Търново, ул. ****, на основание чл. 273 ГПК вр. чл. 78,
ал. 1 ГПК, сумата от 2000 лв., представляваща направените разноски за
въззивна инстанция.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от съобщаването му на страните, при
предпоставките на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
10
Членове:
1._______________________
2._______________________
11