РЕШЕНИЕ
№ 335
гр. Карлово, 04.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАРЛОВО, ІІ-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети октомври през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Владимир Ст. Иванов
при участието на секретаря Цветана Т. Чакърова
като разгледа докладваното от Владимир Ст. Иванов Гражданско дело №
20215320101890 по описа за 2021 година
Производството е по обективно съединени искове с правно
основание чл.26 от ЗЗД и чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД, предявени от Ф. Н. М.,
ЕГН: **********, адрес: с. А., обл. П., ул. „Д.“ №**, чрез адв. С. П., със
съдебен адрес: гр. П., пл. „С.“ № *, ет. * офис ***против „Б. П. П. Ф. С.А.,
КЛОН Б.“ ЕИК: **********, гр. С., жк. М. *, Б. П. С., сгр. **, представлявано
от Д. Д. – зам. управител.
Ищецът твърди, че на 10.07.2019 г. сключил Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS -17104782 с представител на „Б. П. П.
Ф. С.А., клон Б.“, ЕИК **********. Предмет на договора било предоставяне в
кредит за потребителски цели на сумата от 6000 лева. В договора била
посочен обща стойност на плащанията в размер на 9081.84 лева.
Твърди, че в договора за потребителски кредит отделно от
главницата били договорени еднократно да бъдат заплатени: „такса
ангажимент” в размер на 210,00 лева и т. нар. „Застрахователна премия” като
условие за сключване на договора в размер на 806,40 лева. Тази допълнителна
такса ангажимент и застрахователната премия били такси свързани с
усвояване и управление на кредита. За погасяването на кредита била
1
заплатена сумата от 6200 лв.
Счита, че Договор за потребителски паричен кредит № PLUS -
17104782 е недействителен, тъй като не били спазени редица разпоредби от
Закона за потребителския кредит /ЗПК/. Излага следните съображения:
Сключеният Договор за потребителски паричен кредит № PLUS -
17104782 бил недействителен, тъй като била нарушена императивната
разпоредба на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, като бил написан на шрифт по-малък от 12
pt. Във формат и с шрифт по-малък от 12 пункта бил договорът за
застраховка, общите условия към договора за кредит, като били изписани с
шрифт и размер, който не бил еднакъв с първата страница от договора, но бил
с шрифт под 12 пункта.
Договорът бил недействителен и поради липса на посочване на
условията за прилагане на договорения лихвен процент /чл.11, ал.1, т.9 от
ЗПК/. В договора се сочел размер на възнаградителната лихва 32,03%, но без
да се сочат условията за прилагането на лихвения процент; индекс или
референтен лихвен процент; не бил регламентиран и размерът на „печалбата
на кредитора“ /възнаградителна лихва/, като не било посочено каква част от
месечната погасителна вноска представлява главница и каква - лихва.
В договора бил посочен ГПР 42,38%, но без да е ясно по какъв начин
е формиран (нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК). Не било ясно по какъв
начин е определен размерът на общата дължима сума от 9081.84 лева и какви
вземания се включват в нея. Тези пропуски сами по себе си водели до
недействителност на договора за потребителски кредит.
На следващо място, съгласно чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, договорът за
потребителски кредит следвало да съдържа условията за издължаване,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. В случая договорът за потребителски кредит бил
недействителен, тъй като липсвал погасителен план. Макар в чл. 11, т.2 от
договора да били посочени датите на погасителните вноски, нямало разбивка
на сумите, които се погасяват с изплащане на всяка погасителна вноска. В
договора за потребителски кредит не била посочена последователността на
2
разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Също така
не била посочена и годишната база за изчисление на възнаградителната лихва
/без уточнен размер/, от която зависел нейният размер и частта на главницата
от всяка вноска.
Съгласно сключения договор, за ищеца като кредитополучател
възниквало задължението да плати предоставената главница и лихва, а при
определени условия – неустойка за непредоставяне на обезпечение, както и
различни други лихви и такси. При това положение, за да е изпълнено
изискването на закона, трябвало да бъде посочено по ясен и разбираем начин
разпределението погасителната вноска между различните дължими суми,
както и последователността, в която същите ще се погасяват, което в случая
не било сторено. Също така, самата информация била най-обща, не
отговаряла на изискването да е разбираема и недвусмислена и с нея не се
конкретизирало какво точно се включва в размера на месечната вноска като
части от отделни вземания.
Ищецът твърди, че според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 - 9,
договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания водело до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална
недействителност, тъй като същите били изискуеми при самото сключване.
На следващо място, незаконосъобразно било уговореното
еднократно възнаграждение в Договора за кредит за заплащане на „такса
ангажимент” в размер на 210,00 лева и т.нар. „Застрахователна премия” като
условие за сключване на договора в размер на 806,40 лева, тъй като се
касаело за услуги, които са свързани с усвояване и управление на кредита, а
законът забранявал изискването за заплащане на такси и комисионни за
действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Същото не се
дължало и на основание чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като в договора нямало
конкретно описание на вида, размера и действието, за което е начислено
възнаграждението за т.нар. допълнителни услуги. Освен това тези суми не
били усвоени при сключването на договора, за да бъде включена в размера на
кредита. В този смисъл било налице противоречие с разпоредбата на чл. 143,
т. 19 от ЗЗП.
Лихвените проценти надвишавали трикратния размер на законната
3
лихва при необезпечени кредити. Към датата на сключване на договора за
кредит размерът на законната лихва се определял според ПМС № 72 на МС от
08.04.1994г. като сбор от основния лихвен процент на БНБ за периода плюс
десет пункта. Към датата на сключване на договора за потребителски кредит
основният лихвен процент на БНБ бил 0% + 10 пункта /съгласно ПМС №72 от
08.04.1994г. приложимо към 2018г./, т.е размерът на законната лихва бил 10%,
а трикратния размер на законната лихва – 30% към 02.12.2018г. В случая
размерът на ГПР уреден в чл. 6 от договора бил 42.38%, поради което
клаузата се явявала нищожна като противоречаща на добрите нрави – чл. 26,
ал. 1, т. 3 от ЗЗД.
В противовес с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК, в ГПР по
договора не били включени „такса ангажимент” в размер на 210,00 лева и
т.нар. „Застрахователна премия” от 806.40 лв. С посочването в договора за
заем на ГПР, който не бил формиран при спазването на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и
отразявал по нисък от действителния ГПР, както и на дължимата обща сума в
по-малък размер от действителния, се създавало заблуждение у потребителя
за финансовата тежест на кредита. Така се достигало до противоречие с
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008г. относно договорите за потребителски кредити, в която бил установен
принципът на информираност на потребителя, на когото следвало да бъде
осигурена възможност да познава своите права и задължения по договора за
кредит, поради което договорът следвало да съдържа цялата информация по
ясен и кратък начин, за да може потребителят да получи адекватна
информация относно условията и стойността на кредита и относно своите
задължения, преди да сключи договора за кредит. Ето защо ищецът счита, че
била нарушена в случая императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК, а договорът за кредит се явявал недействителен на основание чл. 22 от
ЗПК.
Правната норма на чл. 22 ЗПК предвиждала, че когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК договорът е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания водело до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК – изначална недействителност на договора за
заем.
Горните съображения водели до извод за нищожността на договора
4
за потребителски кредит, а съгласно чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връщал само
чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи. С оглед
изложеното за ищеца бил налице правен интерес от предявяване и на
осъдителен иск, тъй като заплатил сумата от 200 лева при начална липса на
основание.
Моли съдът да постанови решение, с което:
- да признае за установено, че Договор за потребителски паричен
кредит № PLUS -17104782 от 10.07.2019г. е недействителен на основание чл.
22, вр. с чл. 10, ал. 1 от ЗПК, вр. с чл.11, ал.1, т. 9, т.10 и т.11, чл. 19, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит.
- да осъди ответното дружество да му заплати сумата от 200 лева,
представляваща сума, получена при начална липса на основание по
недействителния Договор за потребителски паричен кредит № PLUS -
17104782 от 10.07.2019 г., с която ответникът се обогатил неоснователно за
негова сметка, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 30.11.2021 г., до окончателното изплащане на сумата.
Претендират се и разноските по делото.
С отговора на исковата молба ответникът, чрез юрк. Д. В., оспорва
исковете. Твърди, че настоящият иск по съществото си представлявал типова
искова молба с бланкови оспорвания, които през последните няколко години
масово се опитват неуспешно да се прокарат в съда. Доказателство за това
бил фактът, че в полето, където е описано срещу кого се предявява искът е
вписано, че „Б. П. П. Ф. С.А., клон Б.“ се представлява от лице на име В. А.
Г.. От справка в публично достъпния търговски регистър лесно ставало ясно,
че посоченото лице няма нищо общо с институцията срещу която е заведен
искът, а бил изпълнителен директор на „T. B.“ АД, което само подкрепяло
тезата, че очевидно такава искова молба е подавана и срещу други банки и
финансови институции, като дори не бил направен опит да се коригира това.
Относно неоснователността, излага следните доводи:
Не оспорва, че на 10 юли 2019 г. между „Б. П. П. Ф. С.А., клон Б.“
КЧТ и Ф. Н. М. е сключен договор за потребителски паричен кредит под
номер PLUS-17104782. Съгласно параметрите по същия Кредиторът отпуснал
в заем на кредитополучателя сума в размер на 6 000.00 лв. По кредита
5
кредитополучателят пожелал да бъде е сключена застраховка с „К. Ж.“ на
стойност 806.40 лв., /сключването на такава застраховка не било
задължително условие по договора/, като същата за улеснение на
кредитополучателя била разсрочена на равен брой вноски, описани в
погасителния план по договора за кредит. Отпуснатият кредит в размер на 6
000 лв., ведно със закупената от него застраховка, кредитополучателят се е
задължил да върне на 24 месечни вноски, всяка в размер на 378.41 лв., при
годишен процент на разходите от 42.38% и фиксиран лихвен процент от 32.03
% или сума на обща стойност от 9 081.84 лв. Тези данни били изначално
известни и ясни на кредитополучателя и изрично вписани на стр. 1 от
Договора в голямо поле озаглавено „Параметри по договора“. Нещо повече, с
полагане на подписа си, заемателят лично удостоверил, че съдържащата се в
договора информация е била внимателно прочетена от него и че той се е
запознал, разбрал и приел условията и параметрите на Договора. Въз основа
на това кредитополучателят започнал и реалното изпълнение, като направил
16 вноски.
Действително нормата на чл. 22 предвиждала възможността
Договорът за потребителски кредит да бъде обявен за недействителен при
определени хипотези, но чл. 23 добавял, че когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят следва да
върне чистата стойност на кредита – в случая 6 000.00 лв. Това било така, но
ако договорът бъде обявен за недействителен от съда, то това решение имало
обратна сила и недействителността започвала да тече от датата на сключване
на договора, в случая –10 юли 2019 г. Това означавало, че сумата в размер на
6 000.00 лв. подлежала на връщане на 10 юли 2019 г. Потребителят не
заплатил тази сума нито на 10 юли 2019 г., нито и към настоящия момент, а
правил периодични плащания на стойност 5 999.90 лв. в продължение на
почти година и половина. За такъв период обаче, не можело потребителят да
не заплати необходимата законна лихва за забава върху ползваната от него
сума.
Ответникът не счита, че Договорът е недействителен на основание
чл. 10, ал.1 от ЗПК, тъй като Договорът бил съставен на шрифт Garamond,
размер 12. В информационните технологии имало разлика между понятията
шрифт и размер на шрифта, като визуализацията и параметричното
съотношение между размера на различните шрифтове бил различен. Това
6
било така, тъй като всеки шрифт използвал различни елементи на буквата,
граници на шрифта, кегел (големина на буквата), кърнинг, тракинг, лединг и
т.н. Законът за потребителския кредит обаче въвеждал ограничение
единствено и само до размер на шрифта, като доста непрецизно от страна на
законодателя не уточнявал каква величина е това 12 – см, мм, pt, която липса
на прецизност на практика обезсмисляла и самото приложение на това
императивно изискване. Освен това самата норма на чл. 10, ал.1 от ЗПК била
в несъответствие на Директива 2008/48 на ЕС, инкорпорирана в българското
законодателство именно, чрез Закона за потребителския кредит, където
съществувало ограничение единствено и само по отношение на това целият
договор да бъде съставен в еднакъв размер и шрифт и нямало изискване по
отношение на това какъв следва да е размерът и шрифта. Идеята на
европейския нормотворец била ясна и тя била в договора да не същестуват
отделни трудно прочетими клаузи, които кредитополучателят да пропусне,
докато се запознава със съдържанието на договора за кредит. От
съдържанието на приложения по делото Договор за потребителски кредит с
номер PLUS-17104782 било видно, че целият договор бил съставен в еднакъв
размер и шрифт и бил изключително ясен, четлив и разбираем, като дори
основните параметри по кредита били извадени изначално най-отгоре в самия
договор, така че за самия потребител да бъде изначално ясно при какви по-
точно условия взима кредит.
Ответникът оспорва твърдението, че договорът е недействителен
поради липса на посочване на условията за прилагане на договорения лихвен
процент. Подобно твърдение демонстрирало единствено непознаване на
материята за потребителското кредитиране. Видно от договора за паричен
заем от 10.07.2019 г., в раздел „Параметри и Условия“ бил посочен
годишният лихвен процент по кредита – 32.03 %, като изрично било посочено
в чл. 2 от същия, че този лихвен процент е фиксиран за целия срок на
договора, предвид което не подлежи на промяна. При положение, че
лихвеният процент е фиксиран за целия срок на договора и той е неизменен, в
този случай не било необходимо да се посочват условия за прилагането му,
тъй като такива условия няма. Условия по прилагане на лихвеният процент се
уреждали тогава, когато лихвеният процент по договора не е фиксиран и
подлежи на промяна в зависимост от настъпването на определени
обстоятелства. Именно в тези случаи било необходимо да се уредят в
7
договора условията, при които ще се прилага променения лихвен процент по
договора. В Закона за потребителски кредит не било предвидено като условие
за действителност на договора възнаградителната лихва да е посочена в
цифрова стойност, а и същата можела да се изведе от съдържанието на
договора от отпуснатия кредит и общо дължимата сума по договора. Размерът
на възнаградителна лихва бил фиксиран за целия период на договора и не
подлежал на промяна. Всичко това било достатъчно да обоснове липса на
нарушения по чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото в договора се съдържали всички
реквизити, посочени в тази разпоредба.
Във връзка с твърдението, че не са посочени взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на ГПР, ответникът заявява, че това
не е така. Това било поредното доказателство, че исковата молба е писана по
образец и с голословни твърдения, несъобразени нито със съдържанието на
конкретния договор, нито с конкретния казус. В чл. 3, изр. последно от
договора, ясно били посочени всички обстоятелства около това при какви
допускания е изчислен ГПР, съобразно изискванията на ЗПК и формулата за
изчисление на ГПР, посочена изрично от законодателя в преходните и
заключителни разпоредби на закона.
Доводът за недействителност на договора, основан на чл. 11, ал. 1, т.
11 ЗПК, а именно – че към договора липсва погасителен план, в който да са
разбити отделните вземания, които ще се погасяват, също бил неоснователен.
В договора за кредит бил инкорпориран погасителен план. В погасителния
план били посочени броят на вноските по кредита, дата на всяка една от
вноските, периодичността на вноските, както и размерът на всяка една от
вноските. Тъй като договорът бил сключен при фиксиран лихвен процент за
целия му срок и за всички вземания по него, последното изискване на чл. 11,
ал. 1, т. 11 ЗПК – за посочване последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми в това число главница и лихви,
било неприложимо. Съгласно самата разпоредба, тази информация следвало
да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни
лихвени проценти, каквито не се установявали в случая.
Ответникът счита за неоснователно и твърдението, относно
заплатената от кредитополучателя „Такса ангажимент“ по кредита.
Разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК действително забранявала да бъде
8
изисквано заплащането на такси за действия, свързани с усвояване и
управление на кредит, но същевременно в закона не била посочена легална
дефиниция какво представляват усвояването и управлението на кредит.
Такава в някаква степен можело да бъде открита в съдебната практика, при
задълбочено изследване на материята.
- управление на кредит – „Управление на кредита са действия на
банката по администриране на точното изпълнение на задълженията на двете
страни по кредита“;
- усвояване на кредит – „Усвояването на кредита са действия по
предоставяне на заемната сума в разпоредителната власт на
кредитополучателя“. (цит. Решение 1307 от 23.07.2018 г. по А. Н. Д. №
4217/2018 г. на Р. с. – П.).
От съдържанието на договора било видно, че начислената такса
ангажимент по кредита била изискана при сключването на договора за кредит
и приспадната от стойността на отпуснатия заем, т.е. тя била заплатена от
кредитополучателя, чрез прихващане. Срещу това кредиторът поемал ясно
определени ангажименти, а именно – да фиксира лихвения процент –
съответно задълженията на кредитополучателя по основание и размер за
целия срок на договора (пар.1, т.5 предл. първо от Допълнителните
разпоредби към ЗПК). Както се виждало и изследвано по същество това
действие не представлявало нито действие по усвояване, нито действие по
управление на кредита. Законодателят неслучайно използвал съюзната
частица „и“ , а не „или“, т.е. налице било кумулативно наличие на двете
действия управление и усвояване, което означавало, че за да бъде нарушена
нормата на чл. 10а, ал.2, начислената такса трябвало да е едновременно и за
управление, и за усвояване по кредита. Определянето на лихвеният процент
по вид и размер било елемент за действителност на договора за
потребителски кредит на осн. чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, т. е. съществен
елемент от сключването на договора за кредит. Сключването на договор за
кредит като юридически факт с правопораждащо действие било ясно
диференцирано от чл.11, ал. 1, т.1 от ЗПК, като хронологически предхождало
и обуславяло управлението и усвояването на кредит, които били последици от
сключването на договор за кредит. Плащането на таксата било определено по
време при усвояването на кредит, но това не променяло факта, че тя
9
възникнала по основание и размер при сключването на договора за кредит,
т.е. не ш правело действие свързано с усвояването. Систематичното тълкуване
на редакцията на чл.10а от ЗПК показвало, че забраната за кредитора била да
„изисква заплащане“ на такси и комисионни, т.е. да ги изисква едностранно –
например като част от тарифа. Тъй като съгласието било елемент от
действителността на договора за кредит, чл. 10а от ЗПК не забранявал
индивидуалните договорки на такива такси. По този начин се илюстрирало
ограниченото приложно поле на забраната на чл. 10а, ал. 2 от ЗПК и налице
едно изключително стеснително тълкуване на тези норми от страна на съда.
Тя се отнасяла само до едностранни действия a posteriori на сключването на
договор за кредит и то за ограничен кръг такива действия свързани с
управлението и усвояването на кредит. В подкрепа на изложеното били
следните съдебни решения: Решение № 369/25.10.2019 по в. гр. д. № 525/2019
г. на О. с. - гр. П., Решение № 215 по в. гр. дело № 177 по описа на О. с.- гр. В.
за 2019 год.
Противно на твърдяното от ищеца, таксата ангажимент била
включена в годишния процент на разходите. Именно на нейното начисляване
се дължала и разликата между параметрите на ГПР и ГЛП в договора.
Неясно оставало къде кредитополучателят е прочел в договора, че за
него възниква задължението да заплати предоставената главница и лихва, а
при определени условия – неустойка за непредоставяне на обезпечение, както
и различни други лихви такси /така, както било посочено в исковата молба на
стр. 2, абзац последен/. Посоченото оспорване отново било бланково, без
дори да е съобразено с конкретното съдържание на оспорвания договор за
кредит. Нещо повече, дори не било съобразено, че въпросният договор е за
потребителски кредит, което означавало, че въобще не се предвижда
предоставяне на обезпечение.
Отново изключително непрецизно и юридически неиздържано било
оспорването, че застраховката по кредита е услуга, която е свързана с
усвояването и управлението на кредита. На първо място, сключването на
застраховка по кредита не било задължително условие за сключване на
договор за потребителски кредит с „Б. П. П. Ф. С.А., клон Б.“, както в
конкретния случай, така и въобще. Никъде в договора не било посочено, че
същата е задължителна. Застраховката по кредита се предлагала на
10
кредитополучателя и същият сам вземал решение, напълно доброволно дали
желае или не сключването на такава. По делото не били ангажирани
доказателства, че сключването на застраховката е било задължително условие
за сключването на договора, нито ищецът правел такова твърдение.
Изчислението на ГПР било направено съгласно формулата в т. „Д“ от
Приложение № 1 към чл. 19 ал.2 ЗПК, като били използвани размерът на
отпуснатия кредит и предвидените в договора за кредит разходи – лихва и
такса ангажимент, т.е. застраховката не следвало по закон да бъде включена в
ГПР.
Неясно и немотивирано оставало и твърдението на
кредитополучателя, че договорът е недействителен, поради факта, че
лихвеният процент надвишава трикратния размер на законната лихва. Видно
от приложената като доказателство по делото разпечатка от договора, същият
попадал в обхвата на действащия и към настоящия момент Закон за
потребителския кредит (ЗПК). В чл.19, ал. 4 ЗПК, в сила от 23 юли 2014 г.
било посочено, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Р. Б../ На
практика това означава, че ГПР не следва да надхвърля величина от 50.00%. В
настоящия случай, това нормативно заложено правило било напълно
изпълнено, тъй като определения в договора ГПР в размер на 32.03% бил в
пъти по-малък от законово допустимия.
С оглед всичко изложено ответникът моли исковете да бъдат
отхвърлени, като му се присъдят разноските по делото.
От събраните по делото доказателства, отделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
Не се спори и се установява от писмените доказателства, че на
10.07.2019 г. между ответника „Б. П. П. Ф. С.А., клон Б.“ ЕАД, като
кредитодател и Ф. Н. М., като кредитополучател, е бил сключен Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-17104782, по силата на който на
ищеца е предоставен паричен заем в размер от 6000 лева. Страните са
уговорили, че размерът на предоставения заем включва и застрахователна
премия в размер на 806.40 лева, както и такса „ангажимент“ в размер на 210
лева. Кредитополучателят е поел задължение за върне предоставената сума,
11
да заплати застрахователна премия, такса „ангажимент“ и възнаградителна
лихва в годишен размер на 32,03 % на 24 равни месечни вноски, всяка от
които по 378,41 лева. Общата сума за изплащане по кредита е в размер на
9081.84 лева при Годишен процент на разходите 42.38 %. В т. 2 от договора е
посочено, че застрахователната премия е дължима на равни вноски,
представляващи част от общата вноска. Уговорено е, че таксата „ангажимент“
е дължима срещу задължението на кредитора да приеме, че договорът се
сключва при фиксиран лихвен процент по смисъла на §1, т. 5 от ЗПК и е
дължима при усвояване на кредита като се удържа от отпуснатия кредит. В
раздел „Удостоверявания“ с полагане на подписа си кредитополучателят е
декларирал, че е получил информация от кредитополучателя за условията и
параметрите, които са го мотивирали да сключи договора за кредит.
Установява се от представените като доказателства Договор за
застрахователно посредничество и Сертификат № PLUS-17104782, че при
сключване на процесния договор за кредит, C. A. V. SA, F. чрез клона си „К.
Ж. – клон Б.“ и C. A. R. DI. SA, F. чрез клона си „К. Общо застраховане –
клон Б.“, са поели задължение срещу заплащане да покрият рискове по пакет
„Стандарт“ и „Комбинирана защита“.
От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, изготвено въз основа на събраните по делото доказателства, се
установява, че по договор за паричен кредит № PLUS-17104782 от 10.07.2019
г., Б. П. П. Ф. С.А., клон Б.“ ЕАД е превело на ищеца сумата от 6000 лева,
като сумата от 210 лева е удържана като такса „ангажимент“. Начислени са
били и застрахователна премия в размер на 806.40 лева и договорна лихва в
размер на 2275.44 лева. Установява се, че от страна на кредитополучателя са
извършени плащания по кредита в общ размер от 5451.53 лева. Вещото лице
посочва, че към 11.03.2020 г. и към 10.07.2019 г. – дата на сключване на
Договор за потребителски паричен кредит № PLUS – 17104782, законната
лихва е в размер на 10.00 % /ОЛП на БНБ + 10 %/. Годишният процент на
разходите /ГПР/ по Договор за потребителски паричен кредит № PLUS-
17104782 от 10.07.2019 г. е 59.47% – при начислена договорна лихва в общ
размер на 2275.44 лв.; начислена застраховка в общ размер на 806.40 лв.;
начислена такса „ангажимент“ по кредита в размер на 210 лв., изискана при
сключването на договора за кредит и приспадната от стойността на
отпуснатия заем. В случай, че не се взема предвид начислена застраховка от
12
806.40 лева, ГПР е 43.90 %.
От заключението на приетата съдебно-техническа експертиза се
установява, че в текста на договора е използван серифен шрифт от типа на
„Гарамонд“ (Garamond). На определени места в текста, шрифтът е от
описания тип и е удебелен (получер). Навсякъде в текста на договора,
размерът на шрифта е 11,6 pt.
В текста на „Условия по договора“ е използван серифен шрифт от
типа на „Гарамонд“ (Garamond). На определени места в текста, шрифтът е от
описания тип и е удебелен (получер). Навсякъде в текста на Условия по
договора, размерът на шрифта е 11,7 pt.
При така установената фактическа обстановка съдът приема от
правна страна следното:
По иска с правно основание чл.26, ал.1 ЗЗД:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е
усвоил сумата от 6000.00 лева. Ответникът е небанкова финансова
институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да
отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане
на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице,
което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и на
кредитор съгласно чл. 9, ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон – ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Тя е изначална недействителност, защото последиците й са
изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор отговаря
13
на императивните изисквания на чл. чл.11, ал.1, т. 7, 9, 11 и 20 ЗПК. Посочени
са датата и мястото на сключване, вид на предоставения кредит,
индивидуализиращи данни за страните, размерът на получената сума, общият
размер, който потребителят следва да върне, годишният процент на
разходите, годишният лихвен процент по кредита, условия за издължаване на
кредита – брой и размер на погасителните вноски и периодичността и датите
на плащането им, срока на договора за кредит – доколкото в погасителния
план е посочена крайна дата за издължаване на последната вноска –
20.07.2021 г. Съгласно чл.11, ал.1, т.9 ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му
и индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния
лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на
лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни
лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени
проценти. Така поставените нормативни изисквания са свързани с
възможността за промяна на уговорения първоначално лихвен процент. В
случая такъв е уговорен като постоянен, а не променлив, поради което е
достатъчно да бъде посочен размерът на същия, което е сторено в договора.
При фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на периодите,
условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и не важи
изискването за посочване на методиката за определянето му. В съответствие с
чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора е инкорпориран погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане
на погасителните вноски, каквото е законовото изискване при договори за
кредит с фиксиран лихвен процент. В случая лихвата е с фиксиран процент и
не е необходимо да се посочва последователността на разпределение на
вноските между различните неизплатени суми, което изискване е поставено
само при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Процесният договор, обаче, не отговаря на изискването на чл.10, ал.1
ЗПК – Договор за кредит № PLUS-17104782 не е сключен с еднакъв по вид и
размер шрифт – не по-малък от 12, а в по-малък и различен на места – 11,6 и
11,7, което се установява от приетата съдебно-техническа експертиза.
Нарушена е и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, която сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
14
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. В процесния договор никъде не са
посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляването, а за
такива не могат да се приемат описаните в т.2 на част III от Стандартния
европейски формуляр /л.23/, тъй като конкретика за точните допускания,
които евентуално са взети предвид, липсва.
Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на
ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и
разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които
ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
Нарушение е налице, тъй като в договора кредиторът се е задоволил
единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по
заема и ГПР. Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредита – кои компоненти точно са включени в него
и как се формира същият от 42,38 %. Посочената годишна фиксирана лихва
от 32,03 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на
общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да
разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт. Ето защо, не е ясно по какъв начин е формиран ГПР,
неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който
се формира годишното оскъпяване на заема. След като кредиторът, при
формиране цената на предоставения от него финансов ресурс, задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, следва по разбираем за
потребителя начин да посочи какво точно е включено в тях.
Отделно – посочването само с цифрово изражение на процента ГПР
не е достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на
15
цитираната разпоредба на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави
пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от
клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в този смисъл –
трайната практика на Окръжен съд П. – Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д.
№ 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение
№ 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по
в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата на разбираема и недвусмислена
информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди
средния потребител относно цената и икономическите последици от
сключването му.
С оглед изложеното, съдът приема, че не са спазени изискванията на
чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, поради което договорът за потребителски
кредит № PLUS-17104782 от 10.07.2019 г. се явява недействителен, а искът по
чл.26, ал.1 следва да се уважи като основателен и доказан.
По иска с правно основание чл.55, ал.1, предл.1-во от ЗЗД:
Първата хипотеза в посочения законов текст предвижда обезщетение
за нещо, предадено, респективно – получено без основание, в случая – по
силата на нищожни клаузи на договор за потребителски кредит.
Основателността на иска предполага заплащане на сочената от ищеца сума на
ответника, което обстоятелство следва да бъде установено при условията на
пълно и главно доказване от ищеца. В тежест на ответника е да установи при
условията на пълно и главно доказване наличието на основание за задържане
на сумата, в т.ч. наличието на валидно облигационно правоотношение между
страните по договор за заем.
От заключението на вещото лице по приетата счетоводна експертиза
16
се установява, че кредитополучателят е заплатил такса „ангажимент“ в
размер на 210.00 лева. С оглед разпоредбата на чл. 23 от ЗПК и установената
по делото нищожност на договора за заем, то тази сума се явява недължимо
платена. Поради изложеното съдът следва да уважи предявения иск като
основателен и доказан в претендирания от ищеца размер от 200.00 лева.
Относно разноските:
При този изход на делото, ответникът следва да бъде осъден да
заплати на ищеца направените по делото разноски в размер на общо 913.27
лева, от които 413.27 лева за държавна такса и 500 лева за възнаграждения на
двете вещи лица.
На основание чл. 38, ал.1 от ЗА, ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на адв. С. П. сумата от 794,08 лева, представляваща
адвокатско възнаграждение изчислено по реда на чл. 38, ал.1, т.3 от ЗА във
вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/9.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Тук съдът намира за необходимо да уточни, че
минималният размер на адвокатското възнаграждение се определя от
аритметичния сбор от цената на всички претенции, а не съобразно
материалния интерес на всеки от исковете поотделно. В този смисъл е
трайната практика на ВКС – определение №366/18.07.2016г. по ч. гр. д.
№2443/16г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение №95/03.04.2017г. по ч. гр. д.
№868/17г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., определение №292/13.06.2017г. по ч. гр. д.
№2096/17г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др. Ето защо претенцията на пълномощника
на ищеца за присъждане на адвокатски хонорар и за втория уважен иск е
неоснователна.
По отношение претенцията за допълнително възнаграждение,
поради проведени множество съдебни заседания, то същата е неоснователна,
тъй като делото не се отличава с фактическа или правна сложност, а освен
това пълномощникът не се е явил в нито едно съдебно заседание.
Доколкото адвокатското възнаграждение се присъжда в минимален
размер, възраженията на ответната страна за неговата прекомерност са
неоснователни.
Мотивиран от изложеното съдът
РЕШИ:
17
ПРОГЛАСЯВА за НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД във
вр.с чл.22, във вр. с чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК Договор за
потребителски паричен кредит № PLUS-17104782 от 10.07.2019 г. сключен
между „Б. П. П. Ф. С.А., КЛОН Б.“ ЕИК: **********, гр. С., жк. М. *, Б. П.
С., сгр. **, представлявано от Д. Д. – зам. управител, като кредитодател и Ф.
Н. М., ЕГН: **********, адрес: с. А., обл. П., ул. „Д.“ №**, като
кредитополучател, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, пр. 1-во от ЗЗД, „Б. П. П. Ф.
С.А., КЛОН Б.“ ЕИК: **********, гр. С., жк. М. *, Б. П. С., сгр. **,
представлявано от Д. Д. – зам. управител, да заплати на Ф. Н. М., ЕГН:
**********, адрес: с. А., обл. П., ул. „Д.“ №** сумата от 200.00 лв. (двеста
лева), недължимо платена по Договор за потребителски паричен кредит №
PLUS-17104782 от 10.07.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума
от датата на подаване на исковата молба – 30.11.2021 г., до окончателното
изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „Б. П. П. Ф. С.А., КЛОН Б.“ ЕИК: **********, гр. С., жк.
М. *, Б. П. С., сгр. **, представлявано от Д. Д. – зам. управител, да заплати на
Ф. Н. М., ЕГН: **********, адрес: с. А., обл. П., ул. „Д.“ №** сумата от общо
913.27 лева, представляваща разноски по делото за заплатена държавна такса
и възнаграждение на вещи лица.
ОСЪЖДА „Б. П. П. Ф. С.А., КЛОН Б.“ ЕИК: **********, гр. С., жк.
М. *, Б. П. С., сгр. **, представлявано от Д. Д. – зам. управител, да заплати на
от С. Ж. П., служебен адрес: адрес: гр. П., пл. „С.“ № *, ет. * офис **, сумата
от 794,08 лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл.
38, ал.2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред О. с. П. в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
ЦЧ
Съдия при Районен съд – Карлово: _______________________
18