№ 8055
гр. София, 14.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 56 СЪСТАВ, в публично заседание на
четиринадесети юни през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Н. Д. С. М.
при участието на секретаря П. Н. Н.
като разгледа докладваното от Н. Д. С. М. Гражданско дело №
20211110163101 по описа за 2021 година
Производството е образувано по предявени от „А. Т.“ ЕООД срещу Р. Р. М. по
реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с
правна квалификация чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 9
ЗПК, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2101,12 лева, представляваща главница по договор за
заем с „К.“ АД от 15.01.2020 г., сумата 325,64 лева, представляваща договорна лихва
за периода 21.05.2020 г. - 09.06.2021 г., сумата 73,93 лева, представляваща наказателна
лихва за периода 21.06.2020 г. - 08.06.2021 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по частно гр. дело № 48402/2021 г. на СРС, 56 състав. В
условията на евентуалност е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 74 ЗЗД,
вр. чл. 23 ЗПК за сумата от 1314,72 лв., ведно със законната лихва от подаване на
заявлението до окончателното плащане.
Ищецът твърди, че на 15.01.2020 г. ответникът кандидатствал онлайн за
отпускане на потребителски кредит от „К.“ ЕАД, вследствие на което на същата дата
между „К.“ ЕАД и ответника, под формата на електронен документ, е сключен договор
за потребителски кредит № 2166447 по реда на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, съгласно който на ответника е предоставен кредит в размер на
2500 лв. срещу задължението му да го върне до 20.01.2022 г. С част от заемната сума
ответникът погасил предходно задължение към „К.“ в размер на 1449,45 лв., а
остатъкът от усвоената сума в размер на 1050,55 лв. била получена от ответника в
същия ден на каса на „И.“ АД. Ответникът избрал да обезпечи кредита чрез сключване
на договор за предоставяне на поръчителство, като между ищеца и ответника бил
сключен договор за поръчителство /поръчка/ чрез размяна на електронни изявления.
Ищецът твърди, че в изпълнение на договора с ответника сключил със заемодателя
1
Договор за поръчителство, според който той се задължил да отговаря солидарно със
заемополучателя за всички негови задължения по кредита. Твърди се още, че между
„К.“ ЕАД и ищеца се сключил договор за поръчителство, като предвид неизпълнение
на задълженията на длъжника по договора за кредит и след изпратено уведомление до
ответника, на 16.06.2021 г. ищецът погасил всички дължими от кредитополучателя по
процесния договор за кредит суми, с оглед което са предявени настоящите искове. При
условията на евентуалност, предявява осъдителен иск за сумата от 2500 лв., ведно със
законната лихва от предявяване на иска до окончателното плащане. Претендира
разноските по делото, както и направените такива в хода на заповедното производство.
В срока по чл.131 ГПК от ответника е депозиран отговор на исковата молба, в
който исковете се оспорват по основание и размер. Навежда се довод за нищожност за
договора за потребителски кредит, както и на договора за предоставяне на
поръчителство, поради което счита, че дължи единствено чистата стойност на кредита.
Навежда твърдения за извършени доброволни плащания на обща стойност от 2 867,45
лв. Не оспорва получаване на сума в размер на 1050,55 лева. Претендира разноски за
заповедното и за исковото производство.
Съдът, като обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, намира за
установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч. гр. д. № 48402/2021 г. по описа на СРС, 56 състав, е видно, че
на 27.08.2021 г. съдът е издал заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК, по силата на която Р. Р. М., ответник в настоящото производство, е осъден да
заплати на „А. Т.“ ЕООД сумата 2101,12 лева, ведно със законната лихва от 21.05.2020
г. до изплащане на вземането, сумата 325,64 лева, представляваща договорна лихва за
периода 21.05.2020 г. - 09.06.2021 г., сумата 73,93 лева, представляваща наказателна
лихва за периода 21.06.2020 г. - 08.06.2021 г. Предвид постъпилото в срока по чл. 414
ГПК възражение от длъжника, на заявителя са дадени указания да предяви иск в
законоустановения срок. В предвидения едномесечен срок „А. Т.“ ЕООД, ищец в
настоящото производство, е предявил установителен иск по чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415,
ал. 1 от ГПК.
На основание чл. 146, ал. 1, т. 4 и чл. 153 ГПК като неоспорени от ответника и
ненуждаещи се от доказване в доклада по делото са отделени следните обстоятелства:
сключване на 15.01.2020 г. между ответника и „К.“ ЕАД договор за потребителски
кредит, получаване от ответника на 15.01.2020 г. на каса на „И.“ АД сумата от 1050,55
лв., сключване на договор за предоставяне на поръчителство между ответника и ищеца.
Видно от съдържанието на приложения по делото Договор за потребителски
кредит № 2166447/15.01.2020 г., сключен между „К.“ ЕАД, в качеството на
кредитодател, и Р. Р. М., в качеството на кредитополучател, и Приложение № 1 към
същия, между страните е уговорено предоставяне на кредит в общ размер от 2500 лв.,
погасяването на който да се извърши на 24 месечни вноски в размер на 127,24 лв.
всяка. Уговорен е фиксиран лихвен процент по заема от 20 % и годишен процент на
разходите – 21,94 %. Посочен е общ размер на всички плащания от 3053,76 лв. В
приложение № 1 към договора за кредит е инкорпориран погасителен план.
Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора за потребителски кредит, е уговорено
кредитополучателят да предостави едно от следните обезпечения: банкова гаранция в
10-дневен срок от подаване на заявлението за кандидатстване за кредит или да сключи
договор за предоставяне на поръчителство в срок от 48 часа от подаване на
заявлението. Според чл. 4, ал. 2 от договора, в случай че в посочения срок
кредитополучателят не предостави съответното обезпечение на кредита, ще се счита,
2
че заявлението не е одобрено.
Договорът е подписан при Общи условия/ОУ/, които са неразделна част от него.
Установява се и сключването на договор за предоставяне на поръчителство
между „Ай Тръст“ ЕООД, като поръчител, и Р. Р. М., сключен на същата дата, на която
е сключен и договорът за кредит – 15.02020 г. Видно от приложение № 1 към договора
за предоставяне на поръчителство за предоставянето на поръчителство се дължи
възнаграждение в размер на 154,60 лева на месец за периода на действие на договора за
кредит. Размерът на месечното възнаграждение за поръчителство (154,60 лв.) е по-
висок от размера на месечната погасителна вноска, включваща главница и лихви
(127,24 лв.). В договора за кредит, нито в погасителния план към него не фигурира в
месечната вноска предвиденото с договора за предоставяне на поръчителство
възнаграждение за поръчителя в размер на 154,60 лв. Тази сума фигурира в самия
договор за предоставяне на поръчителство, като с възнаграждението за поръчителя
месечната вноска става 281,84 лв.
Представен е по делото и договор за поръчителство също от 15.01.2020 г.,
сключен между „К.“ ЕАД и „А. Т.“ ЕООД, като поръчител, въз основа на който
последният е поел обезпечение на задълженията на Р. Р. М..
Предвид наведените от страните противоречиви твърдения относно размера на
отпуснатия заем, а именно – усвоена ли е разликата над сумата от 1050,55 лв., която
ответникът признава да е получил, до пълния уговорен по договора размер от 2500 лв.,
на изследване в настоящото производство подлежи този спорен факт.
На първо място, съдът взе предвид, че в договора за кредит не е упоменато
между страните част от сумата да се отнася за погасяване на предходно задължение,
каквото изявление би могло да се цени като признание на ответника по реда на чл. 175
ГПК, ползващо се с материална доказателствена сила за неизгодния факт.
По делото е изслушано заключение по съдебно-счетоводна експертиза, което
съдът кредитира като обективно и безпристрастно и даващо отговор на поставените
въпроси. В отговора на първия поставен въпрос вещото лице е констатирало, че в
счетоводството на ищеца сумата от 1449,45 лв. е отразена като отнесена за погасяване
на старо задължение, но не са представени документи на вещото лице, въз основа на
което то да установи дали сумата реално е използвана за рефинансиране на предходно
задължение. От това се налага изводът, че твърдението на ищеца в тази насока не е
доказано при условията на пълно и главно доказване, като доказателство за същото не
може да е счетоводната операция на кредитодателя, доколкото същата представлява
едностранно действие и не може да установи постигнато съгласие на двете страни по
договора в тази насока. Ето защо съдът приема, че е доказано реалното усвояване на
кредит от страна на Р. Р. М. в размер на 1050,55 лв.
По останалите въпроси по съдебно-счетоводната експертиза, вещото лице е
посочило, че извършените от ответника погасявания във връзка с договора за кредит са
в общ размер от 1185,28 лв., от които за погасяване на главница е отнесена сумата от
398,88 лв., за погасяване на договорна лихва – 155,62 лв., за възнаграждение за
поръчителство – 629,83 лв., а за лихва за забава – 0,95 лв. Вещото лице е посочило, че
не са му предоставени данни, въз основа на които да приеме наличие на извършени от
страна на ищеца „А. Т.“ ЕООД в полза на „К.“ ЕАД плащания в погасяване на
задължения на Р. Р. М. по договор за потребителски кредит от 15.01.2020 г.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна
страна следното:
3
По предявените главни искове по реда на чл. 422 ГПК:
Допустимостта на предявените искови претенции по установителните искове,
предвид релевирането им по реда на чл. 422 ГПК, се обуславя освен от наличието на
общите процесуални предпоставки, още и от подаването на възражение от длъжника в
срока по чл. 414 ГПК, предявяването на установителен иск в едномесечен срок от
уведомяването на кредитора, както и от тъждество между вземането по заповедта за
изпълнение и претендираното в исковото производство. Така посочените предпоставки
са налице, което обуславя разглеждане на исковите претенции по същество.
По иска с правно основание чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 от
ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК
На основание чл. 154 ГПК в тежест на ищеца е да докаже, че между ответника и
„К.“ ЕАД е налице валидно облигационно отношение, възникнало по силата на
договор за заем от 15.01.2020 г., по силата на което ответникът е получил заем в
сочения размер; сключен договор за поръчителство между ищеца и „К.“ ЕАД, по
силата на който ищецът е поел задължение срещу възнаграждение да обезпечи
вземанията на кредитора срещу длъжника, както и че в качеството си на поръчител е
изпълнил задълженията на ответника, като го е уведомил за отправено към него от
кредитора искане за плащане и за самото плащане.
В тежест на ответника е да докаже, че е платил задължението си на кредитора
преди да бъде уведомен от поръчителя, респ. че надлежно е погасил регресното
вземане на поръчителя.
От представените и анализирани по-горе писмени доказателства се установява
сключването между „К.“ ЕАД и ответника на процесния договор за потребителски
кредит с твърдяното в исковата молба съдържание.
Не се спори между страните, че трите договора са сключени посредством
използване на средства за комуникация от разстояние, което обуславя приложимост
спрямо тях на разпоредбите на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние /ЗПФУР/.
Първият спорен и релевантен по делото въпрос касае размера на отпуснатия
заем, а втория – действителността на възникналите въз основа на договора за кредит и
договора за поръчителство облигационни правоотношения.
Процесният договор за потребителски кредит е сключен при действието на
Закона за потребителския кредит (Обн., ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010
г.). Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги
или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при
които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез
4
извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне.
Следователно въз основа на сочената разпоредба и в отклонение от правилото на чл.
240 ЗЗД, установяващ реален характер на договора за заем, по отношение на договора
за потребителски кредит законодателят е предоставил възможност същият да се
сключи както като реален, така и като консенсуален договор. Във втория случай
договорът е двустранен, като пораждащ от една страна задължението на кредитодателя
да предостави договорената сума, а от друга – задължението на кредитополучателя да я
върне.
С оглед установеното по-горе от фактическа страна, по делото се доказа
реалното предаване на сума в размер на 1050,55 лв., но не и на разликата до пълния
посочен размер на отпуснатия заем от 2500 лв., т.е. за сумата от 1449,45 лв. Предвид
формалния характер на договора за потребителски кредит (чл. 10, ал. 1 ЗПК) не може
да се приеме, че страните са постигнали невписана уговорка част от договорената като
заемна сума да се отнесе за погасяване на старо задължение, а и такава не се доказа.
Нещо повече, в чл. VI, т. 1 от Общите условия като начини за усвояване на сумата са
посочени превод по банкова сметка на кредитополучателя, предаване на сумата в брой
или превод към издадена на кредитополучателя карта, съответно рефинансиране на
старо задължение не е предвидено като способ за усвояване на сумата, но и същото не
се доказа да е индивидуално уговорено и приложено между страните по договора за
кредит. Ето защо съдът намира, че при условията на пълно и главно доказване е
установено предоставянето в полза на ответника на кредит в размер от 1050,55 лв. въз
основа на процесния договор.
По доводите за недействителност на договора за паричен заем и съобразно
вмененото от закона правомощие на съда да проверява валидността на договора и
противоречието на същия с императивни правни норми и добрите нрави, съдът намира
следното:
По отношение действителността на процесния договор, приложение намират
разпоредбите на Закон за потребителския кредит и на Закон за защита на
потребителите. В чл. 22 от Закон за потребителския кредит ЗПК) са изброени
хипотезите, в които договорът за потребителски кредит е нищожен, а именно при
неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12,
ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК. Процесният договор е сключен в писмена форма съгласно чл. 10, ал.
1 ЗПК. Същият съдържа информация за общия размер на кредита и условията за
усвояването му, разходите по кредита, лихвения процент, като настоящият състав
намира, че са удовлетворени и изискванията за представяне на погасителен план,
съответно – че договорът съответства на условията за действителност, регламентирани
в чл. 11, ал. 1, т. 7, 8, 11 и 12 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК. Нито в договора за кредит, нито
в общите условия обаче има уговорени условия за промяна на лихвения процент в
5
насока намаляване, като такива има единствено такива за увеличаване – чл. VIII, т. 2.3
от Общите условия, което прави клаузата неравноправна. Отделно от това липсва и
методика за изчисляване на референтния лихвен процент съгласно чл. 33а.
Отделно от гореизложеното, изследваната фактическа обстановка обуславя
извод за нарушаване на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поставяща
забрана годишният процент на разходите да е по-висок от петкратния размер на
законната лихва в левове или във валута, определена с постановление на Министерски
съвет на Република България (основен лихвен процент – 0,1 % плюс 10 пункта), което
означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата
сума. За да стигне до това заключение, настоящата инстанция взе предвид
установеното от служебно извършената справка в Търговски регистър по партида на
кредитора и поръчителя, от която се установява, че същите са свързани дружества по
смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ, предвид обстоятелството, че едноличен собственик на
капитала на поръчителя „А. Т.“ ЕООД е кредитодателят „К.“ ЕАД. Това обстоятелство
навежда на извода, че възнаграждението за поръчителство е уговорено с цел
обогатяване в крайна сметка на кредитодателя. Възнаграждението по договора за
поръчителство не е включено при изчисляване на посочения в договора годишен
процент на разходите. При сумиране на уговореното месечно възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство (154,60 лв.) за срока на договора за кредит
(24 месеца) се получава общ размер на възнаграждението, който пресметнат съвкупно
с останалите разходи по кредита надвишава максимално допустимия по закона предел
на годишния процент на разходите. По аргумент от чл. 19, ал. 5 ЗПК клаузите,
уговорени в нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК са нищожни.
Наред с горните съображения, като взе предвид, че отпускането на кредита е
поставено в зависимост от предоставянето на обезпечение, трите договора са сключени
на една и съща дата и фактът, че ищецът и кредитодателят са свързани лица, съдът
намира, че изследването на действителността на сключените договори предполага
съобразяване на връзката между тях. Възнаграждението за поръчителството
представлява още един разход по кредита, който обаче не е включен в упоменатите
такива в договора, което води до противоречие с императивната разпоредба на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК. Обуславя се следователно извод, че предвид неудовлетворяване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 9а и т. 10 ЗПК, процесният договор за кредит е
нищожен на основание чл. 20 ЗПК.
Последиците от приемане на договора за потребителски кредит за нищожен са
посочени в разпоредбата на чл. 23 ЗПК. Съгласно сочената разпоредба когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
Следователно за ответника съобразно установеното по-горе е възникнало задължение
за връщане на сумата от 1050,55 лв.
6
От друга страна, доколкото договорът за предоставяне на поръчителство е
сключен с цел увеличаване в крайна сметка на разходите по кредита, то съдът намира,
че договорът за предоставяне на поръчителство и сключеният в изпълнение на същия
договор за поръчителство са също нищожни на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД като
заобикалящи императивните изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно, претенцията на ищеца, основана на договора за поръчителство,
следва да бъде отхвърлена като неоснователна. Дори договорът за поръчителство да бе
действителен, то при преценка за основателността на претенцията следва да се
съобрази заключението по съдебно-счетоводната експертиза. От него се установява, че
общият размер на направените плащания (1 185,28 лв.) надхвърля чистата стойност,
която по делото бе установена за усвоена (1050,55 лв.). Извършването на тези
плащания обуславя извод, че към момента кредитополучателят е изпълнил
задължението си за връщане на предоставената главница изцяло, което обуславя
неоснователност на претенциите срещу него. По горните съображения предявените
искове следва да бъдат отхвърлени.
По евентуалния осъдителен иск с правно основание чл. 74 ЗЗД, вр. чл. 23
ЗПК за сумата от 1314,72 лв.:
Основателността на предявения в условията на евентуалност осъдителен иск се
обуславя от кумулативното наличие на следните предпоставки, които на основание чл.
154, ал. 1 ГПК са в тежест на ищеца: заплащане от страна на ищеца в полза на „К.“ АД
на задължението на ответника и наличие на правен интерес от това, което се обуславя
от съществуването на валидни правоотношения по договор за кредит, договор за
предоставяне на поръчителство и договор за поръчителство.
Предвид изложените по-горе изводи за недействителност на договорите за
предоставяне на поръчителство и за поръчителство, то по делото не е доказано
наличието на правен интерес, обусловен от качеството поръчител. Още повече,
предвид връзката между кредитодателя и ищеца, не може да се направи извод, че
имуществената сфера на „А. Т.“ ЕООД е застрашена при евентуално неизпълнение от
негова страна, което да преодолее нищожността на договора за поръчителство и
свързания с това правен интерес на поръчителя във всички случаи да плати чуждото
задължение, в обезпечение на което лично се е задължил.
Само за пълнота следва да се посочи, че не се доказа и плащане от страна на
ищеца в полза на „К.“ АД в погасяване на задължения на ответника.
Ето защо, предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл.
74 ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК за сумата от 1314,72 лв. също подлежи на отхвърляне като
неоснователен.
7
По разноските:
При този изход на делото право на разноски има ответникът. Същият е
претендирал такива за адвокатско възнаграждение в размер на 450 лв. за заповедното
производство и 600 лв. за исковото производство.
По отношение на претендираните разноски за заповедното производство, съдът
взе предвид, че възражението не се постановява в самостоятелен състезателен процес, а
е само предпоставка за предявяване на материалното право на кредитора по исков път,
в което исково производство длъжникът следва да изчерпи възраженията си за
неоснователност на иска. Законът изрично освобождава длъжника от задължението да
мотивира възражението си, поради което и доколкото защитата му в исковото
производство по реда на чл. 422 ГПК би била напълно аналогична, няма основание да
бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо. (в този смисъл например
Определение № 45 от 23.01.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 3074/2018 г., I т. о., ТК). От
друга страна, макар и да не е необходимо, длъжникът може да мотивира възражението
си, както и да ползва правна защита и да упълномощи адвокат, като страните по
договора за правна защита и съдействие свободно могат да уговорят възнаграждение и
за изготвяне на възражението – било то мотивирано или не. При разпределяне на
отговорността за разноски обаче, съответно при натоварване на насрещната страна,
следва да се отчете обусловената и несамостоятелна роля на защитата чрез депозиране
на възражение по чл. 414 ГПК, като насрещната страна не следва да се натоварва с
разноски за дублираща се или дори бланкетна в някои случаи защита. Доколкото
адвокатът има признато от закона право на възнаграждение, респективно и на страната,
която го е упълномощила, следва да се присъдят разноски за заплащане на такова,
когато защитата е успешна, то при направени разноски в заповедното производство
това право следва да бъде упражнено в рамките по чл. 6, т. 5, предл. последно от
Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения,
като се присъди адвокатско възнаграждение като за изготвяне на молба, т.е. в размер от
50 лв. (в този смисъл Определение № 140 от 19.03.2020 г. на ВКС по ч. т. д. №
236/2020 г., II т. о., ТК).
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „А. Т.“ ЕООД, ЕИК
********* срещу Р. Р. М., ЕГН ********** положителни установителни искове с
8
правно основание чл. 143 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 6 от ЗПФУР, вр. чл. 9 ЗПК,
и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 2101,12 лева, представляваща главница по договор за заем
с „К.“ АД от 15.01.2020 г., сумата 325,64 лева, представляваща договорна лихва за
периода 21.05.2020 г. - 09.06.2021 г., сумата 73,93 лева, представляваща наказателна
лихва за периода 21.06.2020 г. - 08.06.2021 г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по частно гр. дело № 48402/2021 г. на СРС, 56 състав, като
неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ предявения в условията на евентуалност от „А. Т.“ ЕООД, ЕИК
********* срещу Р. Р. М., ЕГН ********** осъдителен иск с правно основание чл. 74
ЗЗД, вр. чл. 23 ЗПК за сумата от 1314,72 лв., като неоснователен.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК „А. Т.“ ЕООД, ЕИК ********* да
заплати на Р. Р. М., ЕГН ********** сумата от 50 лв. разноски за заповедното
производство по частно гр. дело № 48402/2021 г. на СРС, 56 състав, и сумата от 600
лв. разноски за настоящото исково производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9