РЕШЕНИЕ
№146
Самоков, 21.09.2023 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
САМОКОВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в открито съдебно заседание, проведено на четвърти
юли през две хиляди двадесет и втората година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Дарина
Николова сложи за разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 284 по описа на съда за 2021 г. и за да се произнесе, взе
предвид следното:
Р.Б.Г. ***,
е предявила срещу Л.А.В. *** за
установяване по отношение на ответника на правото й на собственост върху реална
част с площ 200 кв. м. от недвижим имот, находящ се в с. Р., Община С.,
представляващ поземлен имот с идентификатор 61604.51.2.. по кадастралната карта
и кадастралните регистри (КККР) на селото, целият с площ 670 кв. м., при
граници на реалната част, посочени в исковата молба. Ищцата е отправила и
искане за отмяна на нотариален акт № 11, т. ІІа, рег. № 2559, д. № 193/2012 г.
на нотариус М. Х., с район на действие съдебния район на Самоковския районен
съд, с който ответникът е признат за собственик на основание придобивна давност
на поземлен имот с идентификатор 61604.51.2.. по КККР на с. Р., в частта му за
разликата над площта от 470 кв. м. на този имот.
Твърди се в исковата молба, че
ищцата е собственик на процесната реална част на основание придобивна давност и
наследяване (вж. стр. 2 от исковата молба). Ищцата твърди, че наследодателят й
Д. А. В. е започнал да владее тази реална част от имота през 1936 г., владял я
е до смъртта си през 1978 г., придобил я е по давност в този период, а след
смъртта му владението е продължено от дъщеря му М. Д. К. (майка на ищцата),
която я е владяла от 1978 г. до 2005 г., когато е одобрена кадастралната карта
на с. Р., Община С., като тя продължила да я владее и до смъртта си през 2014
г. След смъртта на М. К. до предявяване на иска същата реална част била владяна
от ищцата. Процесната реална част не била заснета в кадастралната карта на
селото като самостоятелен обект, а била погрешно заснета като част от поземлен
имот с идентификатор 61604.51.2.. по КККР на с. Р., Община С., целият с площ
670 кв. м. по кадастрална карта. През 2012 г. ответникът бил признат за
собственик на този поземлен имот на
основание придобивна давност. Тези обстоятелства обосновават у ищцата
твърдение, че между нея и ответника е налице спор за собственост върху
процесната реална част, за чието разрешаване същата се е обърнала към съда с
предявяване на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК ответникът
е представил отговор на исковата молба, в който е оспорил иска. Твърди се в
отговора на исковата молба, че ответникът е заплащал данък за цялата площ на
имота съгласно КККР и го е декларирал като своя собственост. Изтъква се, че
ищцата не разполага с никакъв документ за собственост на имота и се сочи, че
нейният дядо Д. В. е ползвал спорната реална част с площ 200 кв. м. по устна
уговорка с дядото на ответника, като в замяна на това последният е ползвал част
от друг имот около воденица с цел осигуряване на място за обръщане на каруци.
Пред съда ищцата се представлява
от пълномощника си адв. С. О., която заявява, че поддържа иска и в хода на
устните състезания застъпва становище, че искът е основателен и следва да бъде
уважен.
Ответникът поддържа лично
становището си по иска, заявено с отговора на исковата молба, а в хода на
устните състезания се представлява от адв. Р. К., която излага съображения
срещу основателността на иска и моли за отхвърлянето му.
Съдът, като прецени по свое
убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен e иск с правно основание чл. 124,
ал. 1 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 79, ал. 1 от Закона за
собствеността (ЗС).
Искът е допустим, а правната му
квалификация се извежда от твърденията на ищцата, че е собственик на реална
част от поземлен имот с идентификатор 61604.51.2.. по КККР на с. Р., Община С.
че тази реална част погрешно не е нанесена в КККР като самостоятелен обект на
право на собственост и че между ищцата и ответника е налице правен спор относно
принадлежността на правото на собственост върху процесната реална част от
поземления имот с горепосочения идентификатор, като оспорването от страна на
ответника на претендираното от ищцата право на собственост е обективирано в
действията му по снабдяване с нотариален акт за придобиване на целия имот с
този идентификатор на основание давностно владение. В този случай съгласно
Тълкувателно решение № 8/23.2.2016 г. по т. д. 8/2014 г. на ОСГК на ВКС
положителен установителен иск за собственост върху реална част от поземлен
имот, която не е нанесена в КККР като самостоятелен обект на право на
собственост, е допустим и той поглъща иска по чл. 54, ал. 2 от Закона за
кадастъра и имотния регистър (ЗКИР), като при уважаване на иска в диспозитива
на съдебното решение следва да се посочи в какво се състои допуснатата грешка
или непълнота в кадастралната карта – очевидно без да се налага нарочното й
установяване с отделен диспозитив, щом като в този случай искът по чл. 54, ал.
2 от ЗКИР изгубва самостоятелното си значение (в т. см. т. 4 и т. 5 от мотивите
на посоченото тълкувателно решение.
Искът е отчасти основателен.
С нотариален акт № 11, т. ІІа,
рег. № 2559, д. № 193/2012 г. на нотариус М.Х., с район на действие съдебния
район на РС – С., ответникът Л.А.В. е признат за собственик по давностно
владение на следния недвижим имот – незастроен поземлен имот с идентификатор
61604.51.2.. по КККР на с. Р., Община С., с площ по кадастрална карта 670 кв.
м.
Установява се от приетото
заключение на в. л. И.Т. по първоначалната съдебно-техническа експертиза (СТЕ),
че този имот е в границите на с. Р., но не представлява урегулиран поземлен
имот по смисъла на Закона за устройство на територията (ЗУТ) съгласно
действащия регулационен план на селото. Съгласно същото заключение част от този
имот с площ 175 кв. м., очертана с червен контур по точки 1-2-3-4-5-1 на
скицата към заключението, е обособена на място от останалата част на поземления
имот с межда – слог с височина около 0,5 м., а откъм прилежащата улица тази
част е оградена с телена мрежа на дървени колове, докато останалата част от
имота е оградена с телена мрежа на бетонни колове. При изслушването му за
защита на заключението по първоначалната СТЕ в с. з. на 11.4.2022 г. вещото
лице пояснява, че западната граница на поземления имот с идентификатор
61604.51.2.. е коритото на река М., а източната му граница е път и както на
запад от западната му граница, така и на изток от източната му граница,
съществуват жилищни сгради, поради което имотът е в границите на населеното
място, но съгласно действащия регулационен план за този имот не е отреден
урегулиран поземлен имот, нито е предвидено друго мероприятие по плана. Също
така вещото лице уточнява пред съда, че по част от границата на имота откъм
пътя има дувар.
Според приетото заключение на в.
л. Т. по допълнителната СТЕ и скицата към него, южната част на поземлен имот с
идентификатор 61604.51.2.. е идентична с имот пл. № 296 по отменения
кадастрален план на с. Р. от 1958 г. Съгласно разписния лист към този план имот
пл. № 296 е записан на името на Д. А. В. с вид и назначение на имота – двор,
зеленчукова градина. При изслушването му за защита на заключението по
допълнителната СТЕ в с. з. на 6.6.2022 г. вещото лице пояснява, че по
кадастралния план от 1958 г. имот пл. № 296 попада в границите на селото, но не
представлява урбанизирана територия.
Видно е от представеното
удостоверение за наследници изх. № 95/1.7.2019 г., издадено от кметство с. Р.,
Община С., че Д. А. В. е починал на 9.11.1978 г. и е оставил наследници съпруга
С. С. В. и три деца, сред които и М. Д. К., починала на 19.9.2014 г., чиято
дъщеря е ищцата Р.Б.Г..
Установява се от показанията на
свидетеля Г. Д., че приживе Д. В. и дъщеря му М. – съответно дядо и майка на
ищцата, ежегодно обработвали градина с площ около 200-300 кв. м. в с. Р.. След
смъртта на Д. В. неговата дъщеря М. продължила да обработва градината по същия
начин, а след нейната смърт тази дейност продължили да осъществяват децата й –
ищцата и брат й Г., заедно с неговите деца, които понастоящем отглеждали там
картофи и тикви, а до около година преди разпита на свидетеля – и фасул.
Непосредствените впечатления на св. Г. Д. за тези обстоятелства са за период от
1972 г. – 1975 г. до разпита му на 14.2.2022 г., в който посочените от него
лица последователно обработвали имота непрекъснато и без наличие на спорове с
ответника. Тези показания се подкрепят от показанията на св. М. Г., която сочи,
че по нейна преценка площта на градината е около 200 кв. м. и че в последните
20 години тя се обработва от майката на ищцата (на която свидетелката копала
картофи в тази градина), а след нейната смърт – от самата ищца. Съдът кредитира
тези показания като логично изложени, последователни, взаимнодопълващи се за
отделни факти, безпротиворечиви (житейски разбираемо е свидетелите да не могат
да посочат точна площ на градината и показанията им по този въпрос да се
отличават едни от други, макар и несъществено) и неопровергани от други
доказателства.
От съвкупната преценка на
показанията на свидетелите Г. Д. и М. Г. относно границите на градината, на
съдържанието на разписния лист към кадастралния план на с. Р. от 1958 г. и
заключенията на в. л. Т. по първоначалната и по допълнителната СТЕ, се налага
еднозначен извод, че площта, върху която наследодателите на ищцата, а
впоследствие – и тя самата, са упражнявали фактическа власт в периода от 1972
г. – 1975 г. до настоящия момент, обработвайки я като градина, е частта от
поземления имот с идентификатор 61604.51.2.. по КККР на с. Р., чийто граници са
очертани в червен контур по т. 1-2-3-4-5-1 на скицата към заключението по
първоначалната СТЕ. В тази именно част е попадал имот пл. № 296 по кадастралния
план на селото от 1958 г., който е бил записан на името на Д. А. В. - дядо на
ищцата и тази част е отделена от имота на ответника с граница, по която „може
да се движи човек“ (вж. показанията на св. Д.), т. е. отделена е със слог
(межда) с височина около 0,5 м. според заключението по първоначалната СТЕ по
линията по т. 1-2-3 в червен контур на скицата към това заключение, като останалите
граници на градината са брега на реката, улица и имот на трето лице (със
собствено име П. според показанията на св. Г.). Очевидно показанията на св. Д.,
че ищцата има два имота – единият „над“ имота на ответника, а другият – „под“
него, касаят съответно процесната градина в южната част на поземлен имот с
идентификатор 61604.51.2.. и поземлен имот с идентификатор 61604.51.239 на
север от него съгласно скицата, издадена от СГКК – С. област. Тази реална част
от поземления имот с идентификатор 61604.51.2.., очертана по т. 1-2-3-4-5-1 на
скицата към заключението по първоначалната СТЕ е явно обособена от останалата
част на поземления имот – тя има отделен вход откъм улицата, оградена е с
различна ограда, отделена е чрез слог от останалата част на поземления имот и
тези обстоятелства, съпоставени с идентичността й с имот пл. № 296 по
кадастралния план на селото от 1958 г., налагат еднозначен извод, че тя е обект
на владението, осъществявано от наследодателите на ищцата и от нея самата
понастоящем.
Приживе Д. А.. В. е установил
фактическа власт върху тази реална част от поземления имот с настоящ
идентификатор 61604.51.2.. по КККР на с. Р. през 1936 г. Сам по себе си този
факт не е оспорен от ответника, но последният твърди, че тогава това е станало
по уговорка (очевидно неформална) между дядо му Г. В. и Д. В., по силата на
която Г. В. временно отстъпил на Д. В. процесната реална част и в замяна
получил ползване на място на Д. В. в близост до воденицата си, което било
необходимо за обръщане на каруци. Наред с това ответникът твърди, че воденицата
на дядо му преустановила работа, но въпреки това Д. В. заградил както
собственото си, така и отстъпеното му място. Тези твърдения не са подкрепени от
други доказателства в настоящото производство, но те представляват еднозначно
признание от страна на ответника на обстоятелството, че в един определен момент
Д. В. е изменил намерението да владее процесната реална част за Г. В., като е
установил фактическа власт върху нея за себе си. С оглед обстоятелството, че
воденицата на Г. В. *** е преустановила работа през 1949 г. (вж. протокол от
3.2.1949 г. – л. 57 от делото) се налага изводът, че това е станало след
3.2.1949 г. От друга страна, в разписния лист към плана от 1958 г. имот пл. №
296, идентичен понастоящем с процесната реална част от поземлен имот с
идентификатор 61604.51.2.., е записан на името на Д. А. В.. Записванията в
разписните листове към кадастралните планове към този момент не са
доказателство за право на собственост, но това записване сочи на начало на
владение на Димитър В. върху тази реална част за себе си. Презумпцията по чл.
69 от ЗС, че всеки владее за себе си до доказване на противното, не е
опровергана от доказателства по делото, а напротив – фактът, че Д. В. е
завладял спорната реална част за себе си дори се потвърждава от изявленията на
ответника в отговора на исковата молба и в изявленията му в с. з. на 14.2.2022
г.
На следващо място, от показанията
на св. Д. се установява, че първите му непосредствени впечатления за осъществявана
от Д. В. фактическа власт върху спорната реална част датират от 1972 г. – 1975
г. По делото не е опровергана и оборимата презумпция по чл. 83 от ЗС – че
всеки, който докаже, че е владял в различни времена, се предполага, че е владял
и в промеждутъка. Наред с това, не се установява осъществяваното от Д. В.
владение за себе си върху спорната реална част да е било скрито или да е било
смущавано. Така при положение, че ответникът признава неизгоден за него факт –
че Д. В. е завладял реалната част за себе си и че според писмените
доказателства (разписен лист към кадастралния план от 1958 г.) това е станало
най-късно през 1958 г., то на основание чл. 79, ал. 1 от ЗС той е придобил
право на собственост върху нея на основание придобивна давност най-късно на
31.12.1968 г. въз основа на непрекъснато, явно и несмущавано владение в
продължение на 10 години, с което на основание чл. 99 от ЗС ответникът е
изгубил това право. Заплащането на данъци за имота не представлява демонстрация
на собствена фактическа власт върху имота, нито е от естество да прекъсне
чуждото владение върху него, поради което ангажираните от ответника
доказателства, че той е плащал данък за имота са неотносими към предмета на
доказване по делото.
Придобитото от Д. В. на основание
придобивна давност право на собственост върху експертно установената реална
част от имота е преминало в имуществото на наследниците му след неговата смърт
на 9.11.1978 г., сред които е и дъщеря му М. Д. К., а след нейната смърт на
19.9.2014 г. – в имуществото на ищцата. Предявяването на иск за собственост е
действие по управление на недвижимия имот, поради което не е необходимо той да
бъде предявен от всички настоящи съсобственици на имота, нито съдът следва да
определя идеалната част на ищцата в тази съсобственост. Решението по такъв иск
формира сила на пресъдено нещо спрямо ответника, а обема на правото на
собственост на ищцата е въпрос на нейни вътрешни отношения с останалите
сънаследници на Д. В. и не е предмет на делото.
Към момента на придобиване от Д. В.
на правото на собственост върху установената реална част не са били налице
пречки за придобиване на това право по давност независимо от нейната площ и лице.
Не са налице и пречки за съществуването на това право в имуществото на неговите
наследници понастоящем. Както се установява по делото, поземлен имот с настоящ
идентификатор 61604.51.2.. по КККР на с. Р. никога не е представлявал дворищно-регулационен
парцел, съответно урегулиран поземлен имот, поради което разпоредбите на чл.
40, ал. 2 от Закона за планово изграждане на населените места (обн. ДВ, бр.
227/1949 г., отм. ДВ, бр. 29/1973 г.) и чл. 59, ал. 1 от Закона за териториално
и селищно устройство (обн. ДВ, бр. 1973 г., отм. ДВ, бр. 1/2001 г.) не намират
приложение в случая. Отделно от това, разпоредбата на чл. 200, ал. 1 от
действащия ЗУТ също е неприложима, защото тя се отнася само за урегулираните
поземлени имоти, но не и за неурегулираните с план за застрояване и регулация
имоти, какъвто е настоящият случай (в т. см. Решение № 60108/21 г. от 14.1.2022
г. по гр. д. № 123/2021 г. на ВКС, І г. о.). Наред с това, установява се от
писмени доказателства, че за имота или за части от него няма съставен акт за
общинска собственост, нито са заявени или реализирани реституционни претенции
по ЗСПЗЗ, поради което е извън предмета на обсъждане дори по принцип
приложението на чл. 5, ал. 2 от Закона за възстановяване собствеността върху
одържавени недвижими имоти (нова, обн. ДВ, бр. 107/1997 г., изм. ДВ, бр.
61/2015 г.).
Кадастралната карта на с. Р.,
Община С. е одобрена със Заповед № РД-18-9/1.2.2005 г. на Изпълнителния
директор на Агенцията по кадастъра (вж. скицата на поземлен имот с
идентификатор 61604.51.2.. – л. 23 от делото). При одобряването й в нея е
допусната грешка по смисъла на § 1, т. 16 от Допълнителните разпоредби на ЗКИР,
изразяваща се в заснемане на поземлен имот с идентификатор 61604.51.2.. с площ
от 670 кв. и граници, в които попада част с площ 175 кв. м. с граници, очертани
с червен контур по т. 1-2-3-4-5-1 по скицата към заключението на вещото лице И.Т.
по първоначалната СТЕ, върху която правото на собственост не принадлежи на
ответника, а на ищцата.
По тези съображения следва да
бъде признато за установено по отношение на ответника, че ищцата е собственик
на основание придобивна давност и наследяване на гореописаната реална част от
поземлен имот с идентификатор 61604.51.2.. по КККР на с. Р., Община С.,
погрешно включена в него при одобряване на кадастралната карта на селото и
индивидуализирана съгласно скицата към заключението по първоначалната СТЕ,
която следва да бъде приподписана от съда и да бъде неразделна част от
решението. Площта на имота не е негов основен белег при индивидуализацията му,
но в конкретния случай е съществен елемент от пространствения обхват на правото
на собственост. Поради това искът следва да бъде уважен относно принадлежността
на това право в имуществото на ищцата за площ от 175 кв. м. и да бъде отхвърлен
за разликата над тази площ до претендираните 200 кв. м. като неоснователен.
С оглед изхода на делото и на
основание чл. 537, ал. 2 от ГПК съдът следва отмени частично нотариален акт №
11, т. ІІа, рег. № 2559, д. № 193/2012 г. на нотариус М.Х., с район на действие
съдебния район на РС – С. – в частта му, с която ответникът е признат за
собственик на основание давностно владение на поземлен имот с идентификатор
61604.51.2.. по КККР на с. Р., Община С. с площ над 495 кв. м. за разликата до
670 кв. м., която разлика представлява реална част с площ 175 кв. м. с граници,
очертани с червен контур по т. 1-2-3-4-5-1 по скицата към заключението на
вещото лице И.Т. по първоначалната СТЕ. В тази му част отмяната на нотариалния
акт е допустима. Този нотариален акт не обективира правна сделка, а съставлява необвързващ
съда правен извод на нотариуса за принадлежността на правото на собственост в
имуществото на ответника, който е формиран в едностранно производство, което е
протекло без участие на ищцата и е засегнал материалните й права. Тъй като
искането за отмяна на нотариалния акт не е предмет на самостоятелен иск, то не
следва да бъде отхвърляно изрично с диспозитива на решението за част,
съответстваща на отхвърлената част от иска за собственост.
По разноските:
Ищцата претендира разноски по
списък по чл. 80 от ГПК в общ размер 1035 лв. Разноските за внесена държавна
такса по иска, за вписване на исковата молба и за внесени такси за издаване на
съдебни удостоверения в общ размер 85 лв. й се дължат от ответника в пълен
размер. Тези разноски ответникът би дължал при всеки частично положителен за
ищцата резултат. Разноските за платено адвокатско възнаграждение съгласно
представения договор за правна защита и съдействие в размер 600 лв. и за
внесени депозити за възнаграждение на вещо лице по първоначалната и по
допълнителната СТЕ в общ размер 350 лв., или общо 950 лв. се дължат на ищцата
от ответника съразмерно с уважената част от иска спрямо предявения му размер
относно площта на имота (175/200) – т. е. 831,25 лв. Така ответникът следва да
бъде осъден да заплати на ищцата общо 916,25 лв. за разноски по делото (85 лв.
+ 831,25 лв. = 916,25 лв.).
Ответникът претендира разноски в
размер 250 лв. за платено адвокатско възнаграждение съгласно представен договор
за правна защита й съдействие. Ищцата следва да бъде осъдена да му заплати
сумата 31,25 лв., представляваща част от тези разноски, съразмерна с
отхвърлената част от иска.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Л.А.В., ЕГН **********,
с адрес ***, по предявения срещу него от Р.Б.Г.,
ЕГН **********, с адрес ***, иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. чл. 79, ал. 1 от Закона за
собствеността (ЗС), че Р.Б.Г., ЕГН ********** е собственик на основание
придобивна давност и наследяване на реална част с площ 175 кв. м. от поземлен
имот с идентификатор 61604.51.2.. по
кадастралната карта и кадастралните регистри (КККР) на с. Р., Община С., целият
с площ 670 кв. м. и съседи по кадастрална карта: поземлени имоти с
идентификатори 61604.51.596, 61604.51.241, 61604.51.579 и 61604.51.239, с
граници на тази реална част, очертани в червен контур по т. 1-2-3-4-5-1 на
скицата към заключението на вещото лице И.Т. по съдебно-техническата
експертиза, прието в открито съдебно заседание на 11.4.2022 г., приподписана от
районния съдия и представляваща неразделна част от решението, която реална част
погрешно не е нанесена като самостоятелен обект на право на собственост на Р.Б.Г.
в кадастралната карта на с. Р., Община С., одобрена със Заповед № РД-18-9/1.2.2005 г. на Изпълнителния директор на
Агенцията по кадастъра, като ОТХВЪРЛЯ
предявения от Р.Б.Г. срещу Л.А.В. иск с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК,
вр. чл. 79, ал. 1 от ЗС В ЧАСТТА МУ за разликата над площта от 175 кв. м. на
тази реална част от поземлен имот с идентификатор 61604.51.2.. по КККР на с. Р.,
Община Самоков до пълната й претендирана площ от 200 кв. м.
ОТМЕНЯ, на
основание чл. 537, ал. 2 от ГПК, нотариален акт № 11, т. ІІа, рег. № 2559, д. №
193/2012 г. на нотариус М.Х., с район на действие съдебния район на РС – С., В
ЧАСТТА МУ, с която Л.А.В., ЕГН **********, е признат за собственик на основание
давностно владение на поземлен имот с идентификатор 61604.51.2.. по КККР на с. Р.,
Община Самоков с площ над 495 кв. м. за разликата до 670 кв. м., която разлика
представлява реална част с площ 175 кв. м. с граници, очертани в червен контур
по т. 1-2-3-4-5-1 на скицата към заключението на вещото лице И.Т. по
съдебно-техническата експертиза, прието в открито съдебно заседание на
11.4.2022 г., приподписана от районния съдия и представляваща неразделна част
от решението.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК Л.А.В., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати
на Р.Б.Г., ЕГН **********, с адрес ***, сумата 916,25 лв. за разноски по
делото.
ОСЪЖДА, на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, Р.Б.Г., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати
на Л.А.В., ЕГН **********, с адрес ***, сумата 31,25 лв. за разноски по
делото.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с
въззивна жалба пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок от връчването на
препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: