Р Е Ш Е Н И Е
№ …………….
гр.София, 26.02.2018 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Софийски градски съд, Търговско отделение, VІ-13 състав в
публичното заседание на тридесет и първи януари две хиляди и осемнадесета
година в състав:
СЪДИЯ:
Владимир Вълков
при секретаря Весела Станчева
като разгледа докладваното от съдията т. д. № 1817 по описа за 2017 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предмет на разглеждане са
при условията на евентуалност искове с правно основание чл. 145 от Търговския закон
(ТЗ) и чл. 55 от закона за задълженията и договорите ЗЗД) като при условията
на чл. 214 ал. 2 от Гражданския процесуален кодекс е предявена и претенция за
законна лихва.
Ищецът А.Г ЕООД твърди ответницата Ж.М.К. да е била управител на дружеството за периода 17.06.2015 г. –
16.03.2017 г. и в това си качество е инициирала и на два пъти
съответно на 31.08.2016 г.
и 30.12.2016 г. получила плащане
от касата на дружеството общо в размер на
98840,46 лв. при посочено основание – възнаграждение. В качеството си на управител
разпоредила плащане на сума в общ
размер от 10 982 лв. при посочено
основание – данък върху общ доход.
Ищецът оспорва да е било договорено
възнаграждение като твърди и да липсва
решение на едноличния собственик на капитала, определящо
възнаграждение в усвоения от ответницата размер. Претендира се общо сума
в размер на 109 822,46
лв. При условията
на евентуалност ищецът твърди със
сумата от 109 822,46 лв. да е намаляло
имуществото му като същевременно това да е довело
до увеличено имущество на ответницата
без да е налице основание за това.
В отговор по исковата молба
от името на ответницата се признава, че
за твърдяния период тя е била
управител на дружеството, но се твърди ответницата
и И.Г. да са се договорили неформално
за месечно възнаграждение от 4500,00 лв. Твърди се
също така плащането, касаещо дължимото възнаграждение за целия период
да е станало при изричното знание,
съгласие и нареждане на И.Г.. При условията
на евентуалност противопоставя възражение за прихващане като
твърди, че за периода 09.06.2015 г. до 16.03.2017 г. осъществявала управление на предприятието
като нейният адрес бил вписан
и като адрес за управление на
дружеството. Счита да й се дължи
възнаграждение от
99 000 лв.
В допълнителната си искова молба
ищецът оспорва плащането да е било съгласувано с едноличния собственик на капитала. Сочи,
че единствените действия, осъществявани от ответницата за единствената дейност на дружеството
е извършвано разплащане с трето лице, ангажирано
за изграждане на къща за
гости. Твърди се и счетоводно дейността да е била обезпечена чрез възлагане на трето лице,
а на ответницата бил изплащан ежемесечен
наем от 500 лв. Твърди също
така ежемесечно по банкова сметна
на ответницата да й е превеждано възнаграждение, за което са начислявани
и внасяни съответно данъци и осигуровки. Застъпва теза, че приетото на
това основание плащане сочи и на постигнато съгласие
за размера на възнаграждението за дейността на
ответницата като управител на дружеството.
В отговора по допълнителната исковата молба от името на
ответницата се навежда довод, че следствие на
неформалните й отношения с И.Г.
още преди да бъде назначена
за управител, ищцовото дружество е калкулирало печалба, позволила му
да да закупи
имотите в с. Писменово. Твърди се, че
ответницата използвала контактите, знанията и уменията си като
осигурила на дружеството приходи от „ММ студио лимитед“
и „А.Л.“. Сочи причина за това да
е обещаното й възнаграждение
от по 4500 лв. месечно. Твърди,
че начисленото и осчетоводено възнаграждение е ставало на база
минимален осигурителен доход с цел избягване
на данъчни нарушения и налагане на глоби както
на ответницата, така и на дружеството. При условията на евентуалност
противопоставя възражение за прихващане със сумата 99 000 лв. на който
твърди да възлиза спестеното от дружеството възнаграждение за управление на
търговското му предприятие за периода 09.06.2015 г. до 16.03.2017 г.
В съдебно заседание процесуалният представител на ищеца –
адв. С. от САК, поддържа исковете. Претендират се
разноски като е представен и списък. Наведени са доводи в писмени бележки.
Процесуалният представител на ответницата – адв. И. от САК, оспорва исковете. Претендират се разноски
като е представен списък като прави възражение за прекомерност на заплатения
адвокатски хонорар за обезпечителното производство. В писмени бележки се
обосновава теза за доказано несъответствие между ежемесечно изплащаната сума и
следващата се според договореното с И.Г. възнаграждение от 4500 лв. Заявено е и
неразбиране за отказа на съда да събира доказателства за дейността на
ответницата в имуществените работи на дружеството.
Съдебната практика
утвърждава решението на общото събрание, съответно на едноличния собственик на
капитала да бъде ангажирана имуществената отговорност на управителя на
дружество с ограничена отговорност като абсолютна процесуална предпоставка. В
протоколно решение от 27.03.2017 г. едноличният собственик е обективирал волята си да бъде ангажирана отговорността на
ответницата за причинените на дружеството вреди. Като обсъди
наведените в процеса доводи с оглед събраните по делото доказателства, преценени по реда на чл.
235 ГПК, съдът намира следното:
От показанията на свид. В.С.се установява, че познава И.Г., когото назначил
за шеф на представителство на „Софарма“ в Украйна. През 2012 г. И.Г. напривил фирма и започнал строеж на къщата му. Ответницата
финансирала строежа и строяла къщата като управлявала делата на И.Г. в
България. Тъй като ответницата отговаряла за завода на „Софарма“ в Белград
тримата сметнали, че ответницата не би трябвало да може пряко да се ефишира в търговски регистри и други места, поради което
отлагали назначаването й като управител на фирмата въпреки, че тя движела
всичките неща.
Свидетелят присъствал на
разговор между ответницата и Г.на тема фирмата му в България, строежа на
къщата, парите откъде ще дойдат като още преди да стане управител на фирмата
през 2012 – 2013 г. било договорено, че трябва да получава 4500 лв. на месец,
но писмен договор не бил съставен. Свидетелят и ответницата три-четири пъти
питали Г.защо нямат договор и кога ще го правят, а поне пет-шест пъти през
периода от 2012 г. до 2016 г. обсъждали възнаграждението, което се дължи за
управляването на делата в България.
По делото не се спори, а
и от обстоятелствата, вписаните по партидата на ищцовото
дружество в търговския регистър се установява, че за периода 17.06.2015 г. – 01.02.2017
г., включително Ж.М.К. е била вписана като управител на търговското дружество.
От книжата по партидата
на ищцовото дружество се установява, че ответницата е
назначена за управител на дружеството с решение на едноличния собственик на
капитала – И.Г., на 09.06.2015 г., а е освободена от тази длъжност с решение от
27.03.2017 г.
По делото не се спори, а
и от доказателствата се установява, че на 31.08.2016 г. ответницата е получила
от касата на дружеството сумата 72 000 лв. при отразена операция РЗ,
аналогично на отразяваните през 2016 г. плащания от по 396,66 лв., а на
30.12.2016 г. и сумата 26840,46 лв. при отразено основание – дог.Упр. 12.2016.
Установява се също така,
че на 25.10.2016 г. ответницата е наредила превод в полза на държавния бюджет
на сума в размер на 8000 лв., а на 30.12.2016 г. – 2 982 лв. при посочено
основание данък общ доход.
От заключението на вещото
лице Т., неоспорено от страните, се установява, че за периода 17.06.2015 г. –
16.03.2017 г. по сметка на ответницата са преведени суми с посочено основание
заплата за периода м. 07.2015 г. – м. 1.2017 г. от по 396,66 лв. месечно, както
и наем в размер от по 500 лв.за периода 01.2016 г. – 02.2017 г. Сумите са
надлежно осчетоводени от ищцовото дружество.
Ответницата твърди
възнаграждението да й се дължи месечно за периода, през който е била назначена
за управител. При така очертаното съдържание на правоотношението без значение
за предявения спор остава реализираната
полза за ищцовото дружество с нейно участие полза
преди 09.06.2015 г. С оглед нормата на чл. 153 ГПК на доказване в съдебното
производство подлежат фактите от значение за решаване на делото и връзките
между тях. Самата ответница свързва полученото от нея възнаграждение с времево
ограничен период, а не като част от крупно определено възнаграждение с
разсрочено във времето плащане. При тези съображения съдът не намира да е
налице визираната от чл. 153 ГПК връзка между предходно извършена работа и
заявените в процеса правопораждащи факти. По силата
на чл. 159 ал. 1 вр. чл. 146 ал. 4 ГПК съдът дължи да
редуцира предмета на
При установената
фактическа обстановка от правна страна съдът намира следното:
По иска с правно
основание чл. 145 ТЗ
Законът ангажира
отговорността на управителя на дружество с ограничена отговорност за причинени
на дружеството вреди. Трайната съдебна практика свързва отговорността с неизпълнение
на задължение, произтичащо от мандатно правоотношение. При все това утвърдено е
разбирането за своеобразния режим на тази отговорност, очертана като „управителски
деликт“ (срв. Решение № 41 от
29.04.2009 г. по т. д. № 669/2008 г. на
ВКС, І ТО). Настоящият
състав приема, че специфичният характер на тази отговорност произтича от
особеностите на дейността. Макар и от правоотношението да произтича законна
представителна власт в основата му стои постигнатото съгласие. В основата на
търговската дейност, с реализацията на която пряко се ангажира управителят,
стои стопанския риск. Характерно за договора е споделената отговорност за
реализация на планирания при сключване на договора резултат. От тази гледна
точка и нормата на чл. 82 предл. първо ЗЗД при
добросъвестно изпълнение на задълженията лимитира
договорната отговорност до предвидимите вреди към момента на сключване на
договора. С други думи, при избора на съдоговорител
кредиторът в правоотношението поема част от риска. От тази гледна точка по
правило съдружниците, съответно едноличният
собственик на капитала в дружество с ограничена отговорност споделят риска при
непостигнат позитивен резултат – реализирана печалба и развитие на дейността. Управителят
обаче дължи обезщетение, когато с поведението си, осъществено в разрез с
дължимата грижа, необосновано от правна гледна точка причини загуба за
дружеството. Посочените в исковата молба обстоятелства се включват в така
очертания обхват на отговорността като безпредметно остава обсъждането дали и
доколко управителят дължи обезвреда за пропусната
полза.
Нормата на чл. 147 ГПК
обуславя договорното правоотношение между дружество с ограничена отговорност и
едноличния собственик на капитала му от писмено обективирана
воля. Трайната съдебна практика разграничава органното
представителство, произтичащо непосредствено от формираната воля за възлагане
управителните функции другиму, от облигационната връзка, детайлизираща
вътрешните отношения между дружеството с ограничена отговорност и назначения
управител – чл. 141 ал. 7 ТЗ. Еднозначно се приема в практиката, че договорът
за възлагане на управлението поражда мандатно правоотношение. При липсата на
изрична регламентация приложение следва да намери общият закон и в частност
правилата по договора за поръчка. Макар и отговорността на управителя да е
специфична, няма разумна причина да бъдат игнорирани останалите постановки,
регламентиращи мандатното правоотношение. Съгласно чл. 285 ЗЗД възнаграждение
се дължи, ако е уговорено. Ето защо и разпореждане със средства на ищцовото дружество в полза на ответницата предполага
категорично доказано съгласие за възмездност на
правоотношението, съответно за размера на възнаграждението.
Установената форма с
нормата на чл. 141 ал. 7 ТЗ изключва от правомощията на управителя възможността
да реши дали и какво възнаграждение му се следва. Задължението на управителя да
пази възложеното му имущество – чл. 281 ЗЗД, го ангажира да предприеме плащане
на това основание само при наличието на писмено съгласувана воля, еднозначно
утвърждава правото му да се разпореди в своя полза с конкретна сума. С оглед на
тези съображения утвърдената писмена форма е такава за доказване. По делото
нито се твърди, нито се установява договорено възнаграждение при тези условия.
Институтът на
представителството предполага предприети действия от чуждо име. Както теорията
така и съдебната практика еднозначно разграничават физическото лице едноличен
собственик на капитала от самото дружество. От тази гледна точка изявлението на
физическото лице И.Г. е в състояние да ангажира ищцовото
дружество доколкото е заявено при изрично указание, че го прави от негово име. Нормата
утвърждава собствени правила за учредяване на представителна власт. Дружеството
следва да се представлява от изрично овластено лице
от общото му събрание, съответно от едноличния собственик на капитала.
Съвместяването на това качество обаче не е достатъчно. Необходимо е писмено обективирано изявление за заплащане на възнаграждение за
упражняваната функция на управител на ищцовото
дружество с еднозначно изразено намерение с действията си пряко да ангажира
дружеството. Очертаните в отговора обстоятелства не позволяват еднозначен извод
при твърдяното договаряне И.Г. да е действал от името на ищцовото
дружество. Твърди се плащането да е станало при знание, съгласие и по нареждане
от негова страна.
Предписаната от закона
особена представителна власт за висшия орган на дружество с ограничена
отговорност – общото събрание, съответно едноличният собственик на капитала,
изключва приложението на чл. 147 ал. 1 ТЗ. Смисълът на тази норма е да
регламентира логично предпоставеното органно правоотношение между едноличния собственик на
капитала и дружеството, създадено от него, за да реализира стопанските му
инициативи. Нормата е ограничена до произтичащите от закона управителни функции.
Както бе посочено вече управителните функции не включат регламентацията на договорното
правоотношение. Ето защо дори да се приеме, че с оглед описаните отношения И.Г.
е осъществявал управлението въпреки вписания в търговския регистър управител,
текстът на чл. 147 ал. 1 ТЗ не утвърждава представителна власт за дефиниране на
договорното правоотношение, съпътстващо управителните функции.
Извън хипотезата на нормативно
утвърденото представителство, предполагащо на общо основание еднозначно
изявление за действие от чуждо име, волеизявленията на И.Г. нито ползват, нито са
в състояние да ангажират дружеството. Ето защо възпроизведеното от свидетеля
Стойчев обещание на И.Г. не е достатъчно, за да обвърже самостоятелния от
правна гледна точка правен субект – „А.Г“ ООД. Юридическата самостоятелност на
физическото лице, едноличен собственик на капитала и дружеството с ограничена
отговорност обосновават правната възможност физическото лице да обещае чуждо
действие. По аргумент и от чл. 21 ал. 1 ЗЗД при положение, че не се установява
еднозначно изразена воля, че И.Г. действа в качеството си на едноличен собственик
на капитала, безпредметно остава изследването на това юридически възможно, но
принципно различно правоотношение.
Както според Закона за
счетоводството от 2001 г., отменен понастоящем, но действал до 31.12.2015 г.,
така и последващия Закон за счетоводството, в сила от
01.01.2016 г. изискват документална обоснованост на
осчетоводяваните операции и факти, отразяващи се върху имуществото на
търговеца. От тази гледна точка счетоводството възпроизвежда реално проявили се
обстоятелства, съставляващи основание за плащане, а вписаното в счетоводните
регистри само по себе си не обосновава такова. Ето защо дружеството дължи да
регистрира процесните суми като излезли от патримониума му, но вписванията сами по себе си не
обосновават основание за плащане. Както бе посочено вече основание за
разпореждане със средства при посоченото основание – възнаграждение по договор
за възлагане на управление, се явява писмено обективирано
решение било на общото събрание, било на едноличния собственик на капитала в
дружеството. Извършеното плащане при липсата на писмено утвърдено задължение за
дружеството от органа с изключително правомощие да определи по обвързващ
дружеството начин размера на възнаграждението сочи на необосновано от
юридическа гледна точка извършен разход.
Разпоредените от ответницата плащания са довели до невъзможност
дружеството да се ползва от собствените си парични средства. Тъй като не се
установява зачетена от правния ред причина за извършеното плащане, налице е
вреда. Понеже управителят дължи да опазва чуждо имущество, пренебрегнатите
правила за отчет и разходване на паричните средства сочи на противоправност
на поведението на ответницата. Субективната й представа за следващото й се
остава без правно значение в рамките на процесното
отношение – с управляваното от нея дружество. При тези съображения съдът приема
за възникнало в нейна тежест задължение да обезщети ищеца в претендирания
размер.
При достигнатия извод по
главния иск безпредметно остава обсъждането на евентуално предявения иск, но са
налице процесуалните предпоставки за разглеждане на противопоставеното
възражение за прихващане.
Законът не допусна
безпричинно разместване на имуществени блага, поради което ангажира този,
облагодетелствал се материално без да е налице зачетена от правния ред причина,
да възстанови полученото. Ответницата твърди ищцовото
дружество да се е обогатило със спестените средства за възнаграждение при
извършената от нея работа по възлагане от дружеството. Настоящият състав
приема, че доколкото очертаното правоотношение почива на твърдение за липсващо
разместване на имуществени блага чл. 55 ЗЗД е неприложим. Спорът следва да бъде
разгледан с оглед субсидиарно приложимото правило на
чл. 59 ЗЗД.
Както бе посочено вече
очертаните с отговора правоотношение между страните – неплатено възнаграждение
за управление на търговското предприятие за периода от 09.06.2015 г. до
16.03.2017 г., предпоставя постигнато съгласие. Доворният характер на това правоотношение изключва
приложението на института на неоснователното обогатяване. Ответницата е в
правото си да прецени условията, при които се обвързва за осъществяване
функциите на управител.
Дори хипотетично да се
приеме, че неоснователното обогатяване е мислимо и при договорно обусловено
правоотношение, самият законът не предопределя възмездност
на мандатното правоотношение. Ето защо само по себе си осъществяването на
управителни функции не обосновава зачетен от правния ред интерес за
ответницата. При тези обстоятелства невъзможен остава и изводът, че
неудовлетворяването му води до обогатяване на ищцовото
дружество.
Освен това, в основата на
неоснователното обогатяване стои липсващата причина за разместване на блага.
Този институт не е в състояние да обоснове несъответствие в размера на престациите. Неекваливалентността
в престациите придобива значение, доколкото законът
изрично го признава, обуславяйки порок в сделката. Извън тези хипотези
преценката за еквивалентността на престациите е
такава по целесъобразност и не подлежи на съдебна преценка, ограничена до законъобразното развитие на правоотношение между равнопоставени субекти. Ето защо поддържаната в писмените
бележки от процесуалния представител на ответницата теза, че следващото й се
възнаграждение превишава помесечно плащаната й сума е
юридически незащитима.
За пълнота следва да се
посочи, че законът не придава значение на обема извършена работа от управителя.
От управителя се изисква в рамките на мандатното правоотношение да положи
грижата на добрия стопанин, която безусловно включва реален принос за развитие
на дейността, чийто логичен резултат е формираната печалба. Въпросът дали и как
ответницата е допринесла за успехите на дружеството преди 09.06.2015 г. не е
предмет на изследване предвид изрично ограничения с възражението за прихващане
предмет на спора – арг. от чл. 6 ал. 2 ГПК.
По изложените съображения
предявеният иск за главницата следва да бъде уважен в пълен размер.
По искането за законна лихва, предявено при
условията на чл. 214 ал. 2 ГПК
Процесуалният закон утвърждава изключение от правилото, че съдът дължи да
определи признатото за изпълняемо вземане както по
основание, така и по размер по отношение на акцесорното
вземане за лихва без да регламентира нито предпоставките, при които възниква
то, нито механизма за формиране на размера му. Ето защо настоящият състав
приема за приложим в тази насока материалният закон.
Нормата на чл. 79 ал. 1 предл. първо ЗЗД ангажира
закъснелия при изпълнение да възмезди кредитора и за вредите от забавата. Законът третира неизпълненото в срок парично задължение
като безусловен източник на вреда и утвърждава механизъм за остойностяването й.
Установеното в случая задължение за изпълнение е лихвоносно.
Дефинитивната норма на чл. 84 ЗЗД свързва забавата с изтекъл срок за
изпълнение. С Решение № 70 от
07.06.2012 г. по т. д. № 276/2011 г., ТК, ІІ ТО на ВКС е утвърдено разбирането, че
законният представител не се нуждае от покана, за да изпълни задължението си
към представляваното лице. При тези обстоятелства съдът приема, че към датата
на предявяване на исковата молба ответницата е била в забава, поради което и
дължи да заплати главницата ведно с предписаното от закона обезщетение.
По разноските
Отговорността
за разноски легитимира правоимащата страна в съдебен спор да бъде
възмездена за направените разноски за защита на
необосновано от правна гледна точка
претендирано, съответно оспорвано право. При все
това според чл. 78 ал. 2 ГПК ищецът дължи да
понесе разноските дори и тезата му да бъде възприета, когато ответникът с извънпроцесуалното си поведение не е
дал повод да бъде
търсена съдебна защита
– чл. 78 ал. 2 ГПК. Правилото еднозначно утвърждава общоустановената граница
на отговорността за обезвреда – на възстановяване подлежат вредите, съставляващи пряка и непосредствена последица от укоримо поведение
на насрещната по спора страна.
Договорът сочи на постигнато съгласие за възнаграждение в
производство по обезпечаване на бъдещ иск в размер на 2 000 лв. и 3000 лв.
за исковото производство. Договорът отразява изявление от адвокат С., че е
получил сумата в брой към датата на сключването му, придаващо на представения
документ характер на разписка. Ето защо необосновано е въведеното с писмените
бележки възражение за недоказаност на този разход.
Израз на
очертаната граница на отговорността за обезвреда е и нормата на чл.
78 ал. 5 ГПК. При конституционно гарантираната правна защита размерът
на възнаграждението непосредствено зависи от избора на предоставящия
квалифицираната услуга.
При все, че основният
текст, утвърждаващ самостоятелно от правна гледна точка
вземане за обезвреда еднозначно третира разхода за осигурена
защита от адвокат за присъщ
на съдебното производство, съдът е ангажиран да прецени доколко
размерът на този разход обвързва ответната страна да го възстанови в
договорения размер. За критерий в тази насока е определена фактическата и правната сложност на делото.
Предвиденият размер от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения при предявените в исковото производство вземания
възлиза на 3726,45 лв. и 1438,22 лв. в обезпечителното производство. Общият договорен
размер се включва в очертания минимум. Властта на съда да съобрази размера на
договореното възнаграждение с фактическата и правна сложност на делото е
ограничена до предписаните минимални размери. Установения в случая завишен
според тези критерии размер на възнаграждението за обезпечителното производство
се компенсира от занижения размер на възнаграждението за провокираното от
ответницата исково производство. Ето защо настоящият състав не намира основание
да приеме за налична прекомерност на адвокатското възнаграждение.
С оглед изхода от спора и с оглед правилото на чл. 236
ал. 1 т. 6 вр. чл. 81 ГПК съдът приема, че дължи да
се произнесе с нарочен диспозитив като направените от
ответницата разноски следва да бъдат възложени в нейна тежест.
Така мотивиран съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА Ж.М.К. с адрес *** да заплати
на „А.Г“ ЕООД, ЕИК ******със седалище и адрес на управление:***
както следва:
1) на основание чл. 145 ТЗ сумата от 109822,46
лв. – изплатени на каса суми в размер на 72000 лв. на 31.08.2016 г. и
26840,46 лв. на 30.12.2016 г. и преведени по сметка на Национална агенция за
приходите суми с основание „данък общ доход“ на 25.10.2016 г. – 8000 лв. и на
30.12.2016 г. 2982 лв., ведно със законната лихва на основание чл. 86 ЗЗД при
условията на чл. 214 ал. 2 ГПК, считано от 18.05.2017 г. до окончателно
изплащане на сумата;
2) на основание чл. 78 ал. 1 ГПК сумата от 9642,90 лв. –разноски пред Софийски градски съд.
ВЪЗЛАГА направените от Ж.М.К. разноски в производството пред Софийски градски съд в
нейна тежест.
Решението може да бъде
обжалвано с въззивна жалба пред Апелативен съд – гр. София в двуседмичен срок от
връчване на препис от настоящото, а в частта за разноските – при условията и по
реда на чл. 248 ГПК.
Съдия: