РЕШЕНИЕ
№
………..
гр. София, 07.05.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, І ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 20-ти състав, в публично заседание на двадесет и четвърти февруари
две хиляди и двадесета година в състав:
СЪДИЯ:
АЛБЕНА БОТЕВА
при
секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа гр. дело № 5668/2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 365 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба с вх. № 61240/09.05.2017г.,
предявена от И.П.В., с ЕГН: **********,
с адрес: *** и Л.В.П., с ЕГН: **********,
с адрес: ***, против „Д.З.“ АД, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление:***.
Ищците И.П.В. и Л.В.П., твърдят, че на
01.03.2016 г., около 15.00 ч., в гр. Велико Търново на ул. „Н.Габровски“, Й.П.С., с ЕГН: **********, при управление на
автобус „Ирисбус Кросуей“, с рег. №********поради движение с несъобразена
скорост, станал причина и реализирал пътнотранспортно произшествие (ПТП)
с пешеходеца В.П. В., който починал вследствие на
получените при ПТП травматични увреждания.
В исковата молба
се сочи, че И.П.В. е била съпруга, а Л.В.П. – син на починалия В.П. В.. Смъртта на В.В. причинила на ищците неимуществени
вреди – болки и страдания. Ищците страдали от посттравматичен стрес, изразяващ
се в нарушение на съня, често главоболие и тревожност. След смъртта на техния
близък те станали затворени и отчуждени и избягвали срещи с други лица .
Ищците твърдят, че към датата на
увреждането, ответникът е застраховал гражданската отговорност на лицата,
управляващи правомерно автобус „Ирисбус
Кросуей“, с рег. №********включително и на водача Й.П.С..
Предвид изложеното, ищците молят да бъде
постановено решение, с което ответникът да бъде осъден да им заплати: сумата от
250 000 лева, представляваща
обезщетение за неимуществените вреди, претърпени от И.В., и сумата от 200 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени
от Л.П.. Сумите се претендират ведно
със законната лихва, считано от датата на непозволеното увреждане - 01.03.2016
г. до окончателното им изплащане. Ищците претендират и направените по делото
разноски.
В срока
по чл. 367 ГПК, ответникът „Д.З.“ АД е
депозирал отговор на исковата молба. Ответникът не оспорва наличието на застрахователен договор за застраховка
„Гражданска отговорност“ по силата на който, към датата на процесното ПТП, е
застраховал гражданската отговорност на лицата, управляващи правомерно автобус „Ирисбус Кросуей“, с рег. № *******Ответникът
оспорва исковете с възражението, че са недопустими, евентуално неоснователни,
евентуално - завишени по размер. Ответникът оспорва твърденията на ищците, че
процесното ПТП е настъпило по вина на водача на автобус „Ирисбус Кросуей“, с рег. № *******Сочи, че представените по
делото документи не установяват обстоятелствата и причините за ПТП. Счита, че
процесното ПТП е настъпило изключително по вина на пострадалия В.В., а не са
резултат от действията на водача на автобуса.
Евентуално,
ответникът прави възражение за съпричиняване на увреждането от пострадалия,
като твърди, че с поведението си В.В. сам се е поставил в ситуация на повишен
риск от увреждане.
Ответникът
оспорва твърденията на ищците, че от описаното ПТП същите са претърпели
описаните в исковата молба вреди. Евентуално поддържа, че исковите претенции са завишени,
като излага съображения, че получаването на твърде висока сума противоречи на
справедливостта. Моли исковете да бъдат отхвърлени. Претендира направените по
делото разноски.
Съдът
приема от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно кумулативно съединени
осъдителни искове с правна квалификация чл.
267, ал.1 КЗ, вр. чл. 226, ал.1 КЗ–отм., но приложим съгласно § 22 о КЗ, обн., ДВ, бр. 102
от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016г.
Съгласно чл. 226, ал. 1, КЗ (отм.), увреденият, спрямо
който застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от
застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”, който, съгласно ал. 2
на чл. 226 КЗ (отм.), може да прави
възраженията, които произтичат от договора и от гражданската отговорност на
застрахования. Видно от законовата разпоредба, за да бъде уважен иска, следва
да бъде установено наличието на валидно правоотношение по застраховка
„Гражданска отговорност” между ответника - застраховател и делинквента относно
управлявания от последния автомобил. Наред с това, за да се ангажира
отговорността на застрахователя, следва да са налице и всички кумулативни
предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД /деяние, вреди,
противоправност, причинна връзка и вина/, пораждащи основание за отговорност на
прекия причинител – застрахован за обезщетяване на причинените вреди, тъй като
отговорността на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на
застрахования деликвент и има вторичен характер – застрахователят дължи обезщетение
за вредите, доколкото застрахованият е отговорен спрямо увреденото лице за
репатрирането им. Вината
се предполага – чл. 45, ал.2 от ЗЗД, като опровергаването на тази презумпция е
в тежест на ответника при условията на обратно пълно доказване.
В
настоящия случай не се спори по делото, че към 01.03.2016 г. (датата на
процесното ПТП), по силата на Договор за задължителна застраховка „Гражданска
отговорност“, сключен във формата на застрахователна полица № BG/15/115002822728, валидна от 31.12.2015 г. до 30.12.2016 г., „Д.З.“ АД е
застраховало гражданската отговорност на лицата, правомерно управляващи автобус „Ирисбус Кросуей“,
с рег. №********включително и на водача Й.П.С.. Този факт е
отделен като безспорен и ненуждаещ се в отношенията между страните по делото (с
определението от 01.09.2017 г.).
Установяват
се и останалите правопораждащи правото на ищеца юридически факти,
представляващи елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД:
Съдът приема за установено по делото, че на 01.03.2016
г., около 15.00 ч., в
гр. Велико Търново на ул. „Н. Габровски“, е
реализирано пътнотранспортно произшествие с участници: автобус „Ирисбус
Кросуей“, с рег. №********управляван от Й.П.С., и пешеходеца В.П. В., който е починал вследствие на
получените при ПТП травматични увреждания.
Настъпването
на процесното ПТП и участието на водача, чиято гражданска отговорност е
застрахована при ответника, се установява от представения по делото Констативен протокол за ПТП с пострадали лица
№ 224/01.03.2016 г. (л. 11-12), съставен от служител при Сектор „ПП“ при ОД на
МВР – гр. Велико Търново, който е посетил мястото на ПТП. В Констативния
протокол е посочено, че обстоятелствата и причините за ПТП са в процес на
изясняване.
Настъпването
на процесното ПТП се установява и от Протокол за оглед на пътно – транспортно
местопроизшествие от 01.03.2016 г. (л. 50 и сл. и л. 140 и сл.), съставен от
разследващ полица при РУ – гр. Велико търново, в съответствие с чл. 129 и сл. НПК. Протоколът има характера на официален свидетелстващ документ, с обвързваща
съда доказателствена сила, съгласно чл. 179 ГПК относно установените
обстоятелства при огледа на произшествието.
По случая е било образувано ДП № ЗМ-205/2016 г. по описа на РУ – гр.
Велико Търново.
С
постановление от 17.11.2017 г. (№ 527/20.11.2017 г.) на прокурор при Окръжна
прокуратура – гр. Велико Търново (л. 137 и сл.), производството по ДП № ЗМ-205/2016 г. по описа на РУ – гр.
Велико Търново е било прекратено, поради липса на извършено престъпление.
Представеното
постановление но прокурор от ОП – гр. Велико Търново не се ползва с обвързваща
съда материална доказателства сила относно сочения в него механизъм на ПТП,
поради което и този документ сам по себе си нито е в състояние да докаже, нито да опровергае
наличието на виновно и противоправно деяние на Й.П.С..
По делото са събрани гласни доказателства
чрез разпита на Й.П.С. и И.Г.И..
В проведения на 25.04.2018 г. (л.130) разпит
(по делегация), свидетелят Й.П.С. заявява, че си спомня инцидента през месец
март 2016 г. В светлата част на денонощието, към обяд, свидетелят управлявал
пътнически автобус „Ивеко“ в гр. Велико Търново, по ул. „Габровски“, в посока
от Пожарната към новата болница, със скорост 25 – 26 км/ч. Бил хубав, топъл ден, с добра видимост, пътят бил сух.
На кръстовището с улицата към стадиона,
свидетелят карал след
поток от коли. Имало две пешеходни пътеки и светофари. За
свидетеля сигналът на светофарната уредба бил зелен и той и останалите превозни
средства, с които били в колона и пресичали на зелено. Свидетелят минал първата
пешеходна пътека, имало хора които чакали, минал втората пешеходна пътека и при
преминаването на втората видял
от „нищото“ човек до вратата, който се ударил в
предната врата до колонката. Пешеходецът пресичал от дясно на ляво. Свидетелят
не го видял, но в последния момент видял силует до дясната колонка на автобуса.
Излязъл „от нищото“. Другите хора си чакали на тротоара. Свидетелят възприел визуално пешеходеца в момента на
удара – как се удря в колонката на вратата и пада назад.
Според С., за пешеходеца, сигналът на светофарната уредба задължително е бил
червен, тъй като управлявания от свидетеля автобус навлязъл в кръстовището на
зелен сигнал на светофара. Спомня си, че набил спирачки и свил вляво, колкото е възможно без да навлиза в
насрещната лента, тъй като от там идвали коли.
В открито съдебно заседание на 08.07.2019 г. (л. 254 и сл.), Й.П.С.
заявява следното: „Спрямо моето движение пешеходецът пресичаше отдясно
наляво. Видях пешеходеца в последния
момент, когато се удари на стъклото. На предната дясна врата видях едната му
ръка и лицето. За част от секундата само видях тялото му, поради което не
мога да кажа с какъв ход се е движел“.
Относно
различните показания, които е дал в досъдебното производство, свидетелят обяснява, че от случая са минали 3 години и
щом така го е казал, явно е, че там му е
било „по-прясно“. Имало някакъв бърз ход на пешеходеца.
Свидетелят
заявява отново, че от дясната му страна са стояли група хора, които са чакали светофара,
за да преминат. Светофарът за пешеходци светел в червено. Свидетелят карал в
колоната и в един момент видял как пешеходецът прави две три крачки и пада на
стъклото му. Все едно, че той искал да го удари. Според свидетеля, пешеходецът
не е погледнал светофара или „нещо такова“. Той не чакал при другите пешеходци.
После свидетелят разбрал, че е минал
покрай тях. Това го казали другите хора.
Пешеходецът гледал в краката си, имал много странни движения. Свидетелят карал със скорост 25 - 30 км./ч.,
за него светофарът светел зелено.
Свидетелят И.Г.И., заявява, че е очевидец на процесното ПТП. Свидетелят
спрял на кръстовището, където станало ПТП, за да изчака да светне зелен сигнал
за пешеходците. Докато чакал, внезапно в дясно
от свидетеля минал мъж, който без да се огледа, без да съобрази червения
светофар, и без изобщо да спира, тръгнал да пресича пешеходната пътека.
Направил две-три крачки и автобусът го блъснал. Свидетелят заявява, че е чакал
да пресече там, където е тръгнал да пресича човека. Той се движел доста бързо. Ударът
настъпил някъде в началото на пешеходната пътека. Свидетелят сочи, че малко
преди удара е видял, че идва автобус, но нямало как да го види (по-рано), тъй
като е гледал напред към светофара.
Настоящата
съдебна инстанция приема показанията на двамата свидетели за достоверни, тъй
като, преценени по правилата на чл.
172 ГПК, са последователни и житейски логични, като не се доказа тяхна заинтересованост
от изхода на правния спор, предмет на делото. Субективните възприятия на
двамата свидетели по отношение на правнорелевантните факти са формирани
непосредствено и не са взаимоизключващи се. Въпреки наличието на противоречия в
дадените от свидетеля С. показания (относно момента, в който е забелязал
пресичащия пешеходец), това не може да доведе до извод за противоречивост,
нелогичност и непоследователност на показанията. Няколкократно, както в
събраните по делегация показания, така и пред настоящия съдебен състав о.с.з.
свидетелят заявява, че е видял пострадалото лице едва в момента на удара, както и че същото се е появило „от нищото“. Едва в последната част на
показания си свидетелят описва подробно поведението на пострадалия преди
настъпване на удара, като изрично подчертава, че „това го казали другите хора“.
Ето защо съдът счита, че в тази част на показанията свидетеля, сочен за делинквент,
всъщност преразказва спомените за инцидента на трети лица, намиращи се в
близост до мястото на инцидента. Тоест те не представляват негови лични
възприятия относно случилото се, поради което притежават по-ниска
доказателствена стойност.
По делото са приети заключенията по Автотехническа експертиза, Допълнителна АТЕ, съдебно-медицинската експертиза и комплексна
медико-автотехническа експертиза, със следните задачи:
В заключението по Комплексната експертиза е констатирано, че по делото, като медицинска документация на В.
В. е приложена единствено съдебномедицинска експертиза на труп № 23/2016 г. При
извършения външен и вътрешен оглед на трупа на В. не са открити и описани
значими заболявания на сърдечносъдовата
и дихателната системи и опорнодвигателния апарат, които биха могли
съществено да повлияят на функционалната и двигателна активност на В.. Основните увреждания на В. са в лявата
половина – лява теменнотилна област, лява гръдна половина с увреда на ребра и
ляв бял дроб. При внимателния оглед на трупа на В. са установени макроскопски
болестни изменения на двете очи – потъмняване на роговицата му със сивкавобелезникав
цвят, обхващащи като пелена двете очни ябълки.
При така направените констатации, експертизата е отговорила, че посоката
на движение на пешеходеца В. е била от дясно на ляво спрямо посоката на
движение на автобуса. Затова и увредите по тялото на пострадалия са предимно в
лявата страна.
В приложената медицинска документация по делото не са открити значими
заболявания на сърдечносъдовата и
дихателната системи и опорнодвигателния апарат, които биха могли съществено да
повлияят на функционалната и двигателна активност на В..
В отговора на 3 задача се посочва,
че най-вероятно пострадалото лице не е могло да тича бързо. При движение на
пешеходеца от дясно на ляво спрямо движението на автобуса, ако пешеходецът се е
движил с минималните стойности на скоростите при различните начини на вървене и
тичане:
При бавно вървене – ударът за водачът е предотвратим, независимо с каква
скорост се е движил автобусът.
При вървене с нормален – спокоен ход – ударът е предотвратим при скорост
на автомобила до 46 км/ч, при скорост на автобуса над 46 км/ч, ударът е бил
непредотвратим за водача му.
При вървене с бърз
ход, ударът е бил предотвратим при скорост на автомобила до 24 км/ч, при
скорост над 24 км/ч, ударът е бил непредотвратим за водача му.
При тичане на пешеходеца, ударът за водача на автобуса е бил
непредотвратим.
В КЕ е посочено още, че по принцип с напредването на възрастта при хората
(починалият е бил на 64 години и 11 месеца) намалява физическата активност и
издръжливост, което оказва влияние върху двигателната активност – тичане,
скачане.
От представената по делото допълнителна АТЕ се установява следният
механизъм на ПТП: На
01.03.2016 г., около 15:00 ч., в гр. Велико Търново, по ул. „Никола Габровски”,
в посока от центъра на запад се е движил автобус „Ирисбус Кросуей”, с рег. №********управляван
от водача Й.П.С., като се е приближавал към кръстовището с ул. „Славянска“ със
скорост в диапазона 40 - 45 км/ч. Кръстовището е регулирано със
светофарна уредба. В същото време пешеходецът В.П. В. е предприел пресичане на
платното за движение на ул. „Никола Габровски“ по пешеходната пътека, която е
непосредствено след кръстовището, в посока от север на юг или от дясно на ляво
спрямо движението на автобуса. Тъй като траекториите на движение на пешеходеца
и автобуса се пресичат, автобусът е ударил пешеходеца с крайната си предна
дясна част и го е отхвърлил на около 10 метра напред и на около 1 метър
вдясно от автобуса, затова не го е прегазил. Водачът е задействал спирачките
след като е ударил пешеходеца и е спрял на 19-20 метра след мястото на
удара, като от представената с допълнителната АТЕ графика се установява, че
след настъпване на инцидента и започване на спирането водачът е насочил автобуса
леко наляво, но без да навлиза в лентата за насрещно движещите се автомобили.
При своевременна реакция за
спиране, при движение на пешеходеца в посока от дясно на ляво, тъй като е
изминал само 2,6 метра, водачът на автобуса не е имал възможност да спре
преди мястото на удара и не е могъл да предотврати удара и произшествието. Само
при бавен ход на пешеходеца ударът е предотвратим при скорост на автобуса до 49
км/ч.
Според показанията на водача на
автобуса, той е навлязъл в кръстовището при зелен за него сигнал на светофара,
от което следва, че пешеходецът е предприел пресичане на платното за движение
на ул. „Н. Габровски“ на червен сигнал на пешеходния за него светофар.
Вещото
лице изяснява, че при изготвяне на заключението относно възможността на водача на автобуса да предотврати удара чрез
спиране е отчетен момента, в който пешеходецът тръгва да пресича платното за
движение и започва да прави първата си крачка.
Сочи, че от страна на
пешеходеца, причината за настъпване на произшествието е в действията на пешеходеца,
предприел пресичане на платното за движение на ул. „Н. Габровски“ в опасна
близост до приближаващ се автобус отляво, при червен за него пешеходен
светофар, според свидетеля и движение без да се оглежда, ако е бил с добро
зрение.
От страна на водача на
автобуса, в причинна връзка са неговите действия, ако пешеходецът се е
движил само с бавен ход, защото само при него ударът за водача е бил
предотвратим. При спокоен и бърз ход, както и при тичане ударът е
непредотврати за водача на автобуса и преценката за действията на водача на
автобуса дали са в причинна връзка се прави от юридическа гледна точка.
При движение на пешеходеца от
дясно на ляво спрямо движението на автобуса, водачът му не е имал възможност да
спре преди мястото на удара и не е могъл да предотврати произшествието при
вървене и при тичане. Само при бавен ход ударът е предотвратим за водача на
автобуса при скорост до 49 км/ч.
Съдът възприема изцяло направените от вещите лица
доказателствени (фактически) изводи, тъй като експертизите са изготвени
компетентно и добросъвестно, като вещите лица са изследвали пълно и задълбочено
представените по делото доказателства и са отговорили изцяло на поставените
задачи, предмет на допуснатите АТЕ, допълнителна АТЕ, СМЕ и КЕ. Действително
приетите по делото КЕ и допълнителна АТЕ разкриват наличието на известни
противоречия относно възможността ударът между автобуса и пешеходеца да бъде избегнат
чрез задействане на спирачната уредба от страна на водача при обсъдените в
заключенията различни скорости на движение на автобуса и пешеходеца. Въпреки
това, обаче, настоящият съдебен състав намира, че от посочените заключения
несъмнено се установява правнорелевантното обстоятелство, че при бърз ход от
страна на пешеходеца ударът е бил неизбежен при установената по делото скорост
на автобуса от приблизително 40-45 км/ч. От събраните по делото свидетелски
показания се установява, че пострадалият пешеходец се е движел „доста бързо“.
Според КЕ при бърз ход на пешеходеца ударът е бил непредотвратим при скорост
над 24 км/ч, а съгласно допълнителната АТЕ избягването на удара е било възможно
единствено при бавен ход на пешеходеца, и то при скорост на автобуса под 49
км/ч, а при бърз ход на пешеходеца инцидентът е бил неизбежен, независимо от
скоростта на автобуса.
Видно
от Протокол № ІІІ-70 (л. 63 от настоящото дело) от извършеното химическо
изследване в досъдебното производство, в предоставената за изследване проба
кръв, иззета от трупа на В.П. В., е установено наличие на етилов алкохол с
концентрация 1.54 промила.
Посоченият
протокол представлява официален свидетелстващ документ, тъй като е издаден от
длъжностно лице, в рамките на предоставената му от закона компетентност, поради
което същият се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно
установените в него факти.
По делото са приети събрани по делегация свидетелски показания на свидетелката
С.С.И.. Тя сочи, че Л.П. й е много близък приятел от 20 години, покрай него
познава и майка му. Ищците и починалия
били сплотено семейство, разбирали се, много си помагали. Л. винаги помагал на
родителите си, чували се по телефона. Преживели тежко смъртта му. Спомня си, че около
2 седмици преди случилото се, Л. й споменал, че баща му има проблеми със зрението и може би са му
открили перде на едното око, при което в деня преди
инцидента Л. споменал на свидетелката, че баща му ще ходи на лекар и трябва да
му определят ден за операция. Всъщност този ден, в който се случил инцидента,
той се връщал от лекаря, имал е и определена дата за операция.
Настоящият съдебен състав намира, че преценени по
правилата на чл. 172 ГПК, показанията на свидетелката И. са достоверни,
последователни и житейски логични, тъй като възпроизведените пред съда
субективни възприятия се потвърждават от останалите събрани по делото
доказателства.
Предвид установените по-горе обстоятелства съдът
намира, че при осъществяване на процесния пътен инцидент водачът на автобус
„Ирисбус Кросуей“ е действал противоправно, като същият е нарушил разпоредбите
на чл. 5, ал. 2, чл. 20, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП.
Както беше изяснено от събраните по делото
свидетелски показания на шофьора на автобуса, същият е забелязал пострадалото
лице едва след настъпване на сблъсъка, въпреки изминатите от пешеходеца цели
2,60 м. до мястото на удара и добрата видимост, с която е разполагал шофьорът
по време на злополуката. От тук следва и логичният извод, че делинквентът е
имал възможност и е бил длъжен да забележи преминаващия на червен светофар
пешеходец. Следователно в случая поведението на водача противоречи на
регламентираното в чл. 5, ал. 2 ЗДвП общо правило, според което водачът на
пътно превозно средство е длъжен да бъде внимателен и предпазлив към уязвимите
участници в движението, каквито са пешеходците и водачите на двуколесни пътни
превозни средства.
Освен това от представените в настоящото производство
писмени и гласни доказателствени средства беше категорично установено, че към
момента на настъпване на процесното ПТП водачът на автобус „Ирисбус Кросуей“ е преминавал през регулирано от светлинни знаци кръстовище, при зелен
сигнал за водачите на МПС, движейки се направо в колона от автомобили със
скорост от около 40-45 км/ч, като на пешеходните пътеки на кръстовището са били
налице чакащи пешеходици. Въпреки че скоростта на автобуса е била съобразена с
максималната допустима скорост за процесния пътен участък по чл. 21 ЗДвП, съдът
намира, че същата не е била съобразена с обективно съществуващите условия на
пътя (преминаване през кръстовище, натоварен трафик, наличие на чакащи
пешеходци), като по този начин водачът на автобуса е нарушил разпоредбата на
чл. 20, ал. 2 ЗДвП, според която водачите на пътни превозни средства са длъжни
при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия,
с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с
превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните
условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо
препятствие. В този смисъл е и съществуващата по сходни случаи съдебна
практика. Съгласно решение № 19 от 07.06.2016 г. по н. д. № 1666/2015 г., на
ВКС, І НО: „Няма спор, че ударът на
пострадалата С. е настъпил на пешеходната пътека на регулирано с работеща
светофарна уредба кръстовище, както и че пострадалата е навлязла на пътното
платно на червен за нея сигнал на светофара, а подсъдимият е преминал
през кръстовището на зелен за него сигнал на светофара. При това положение,
неговата наказателна отговорност е всъщност за това, че управлявайки автомобила
със скорост около 45 км/ч, не е изпълнил задължението си като водач на МПС да
съобрази скоростта си на движение (макар и разрешена, но почти гранична) с
конкретната пътна ситуация (градски трафик, кръстовище, жилищна зона, наличие
на пешеходци, тъмна част на денонощието и пр.) и да се движи със скорост, която
да му позволи да спре при възникване на всяко предвидимо препятствие,
каквото несъмнено е представлявала пострадалата - намирала се е в периметъра на
кръстовището и е била видима за подсъдимия като опасност за движението от
момента на навлизането й на пътното платно, когато той е бил на разстояние,
значително по-голямо от това, на което е реагирал със задействане на спирачната
система и намаляване на скоростта и спиране, т. е. допуснатото от него
нарушение на правилата за движение е такова по чл. 20, ал. 2 от ЗДП.“ Нещо
повече, по делото се установи, че водачът е задействал спирачната уредба на
автобуса едва след настъпването на процесния инцидент, което поведение
противоречи на правилото на чл. 20, ал. 2, изр. 2, според което още при
възникване на опасност водачът трябва да намали скоростта на автомобила, а при
необходимост – да спре. Действително от представените по делото КЕ и
допълнителна АТЕ се установи, че при бърз ход на пешеходеца и скорост на
автобуса от 40-45 км/ч ударът е бил неизбежен, дори при натискане на спирачния
педал на автобуса. Въпреки това обаче следва да се отбележи, че при
съобразяване на обективно съществуващите условия на пътя от страна на водача и
поддържане на по-ниска скорост, същият би могъл да предотврати настъпването на
ПТП при своевременно задействане на спирачната уредба в момента, в който
пешеходецът е започнал пресичането на пешеходната пътека. Но само за пълнота
следва да се отбележи, че въпреки невъзможността ударът да бъде избегнат при
скорост на автобуса от 40-45 км/ч, неговата сила би била ограничена и вероятно
леталният изход би бил избегнат, при предприемане на спиране от страна на
шофьора още в момента, в който пешеходецът е стъпил на пътното платно.
Освен това, от събраните по делегация свидетелски
показания на делинквента, а и от представената по делото допълнителна АТЕ се
установява, че след настъпване на удара, водачът е отклонил автобуса наляво,
почти достигайки осевата линия на пътното платно, но без да навлиза в насрещната
пътна лента, което води до логичния извод, че дори при наличие на насрещно
движещи се автомобили между процесния автобус и осевата линия на пътя е имало
разстояние, което е давало възможност на водача за маневриране наляво (макар и
ограничено). От събраните по делото доказателства, а и от твърденията на
страните, не се установява съществуването на обективна невъзможност за
извършване на подобна маневра непосредствено преди настъпване на инцидента. Предвид
обстоятелството, че съприкосновението между автобуса и пешеходеца е настъпило в
предната най-дясна част на автобуса, следва да се направи логичния извод, че
вероятно ударът би бил предотвратен при своевременно въздействие върху
управлението и насочване на автобуса наляво от шофьора.
В
отлика от наказателното право в гражданския процес е приложима уредената в чл.
45, ал. 2 ГПК оборима презумпция за виновност на лицето, което е извършило
противоправно деяние. Процесуалното задължение (доказателствената тежест) за
опровергаване на това законно предположение принадлежи на дееца (респ.
застраховалият гражданската му отговорност) – именно той трябва да установи
чрез обратно, но пълно доказване, че не е настъпила презумтивната предпоставка,
а именно че осъщественото от него противоправно деяние (действие или
бездействие) не се дължи на неговите субективно поведение, т.е. че макар и той
да е положил всички необходими волеви усилия под въздействието и контрола на съзнанието,
не е могъл да предотврати настъпването на противоправния резултат. Нещо повече, по делото се установи, че в създалата се
ситуация шофьорът не е забелязал преминаващият на червен светофар пешеходец и
съответно не е реагирал своевременно на възникналата опасност, въпреки че към
момента на злополуката времето е било ясно и сухо, а водачът на автобуса е имал
добра видимост. Освен това беше установено и правнорелевантното обстоятелство,
че инцидентът е настъпил на разстояние от 2,60 м. навътре в пътното платно.
Следователно делинквентът е могъл и е бил длъжен да забележи приближаващият се
пешеходец, както и да предприеме действия за предотвратяване на сблъсъка. Действително по
делото се установи, че пострадалото лице е пресичало процесното кръстовище при
червен сигнал на светофара, но това обстоятелство само по себе си не може да
екскулпира делинквента. Този извод се потвърждава и от цитираното по-горе решение № 19 от 07.06.2016 г. по н. д. № 1666/2015 г., НК, І НО на ВКС
според което: „Несъмнено е, от
друга страна, че пешеходците (както и децата, хората с трайни увреждания и пр.)
са третирани от закона като особено уязвима категория участници в движението и
затова поведението на водачите към тях е предмет на изрична регламентация,
гарантираща тяхната безопасност и предимство в определени пътни ситуации, вкл.
при преминаването им през пътното платно (раздел ХХІІ от ЗДП). Корелативни
на тези изисквания към водачите, са правилата за движение на пешеходците
(раздел ХХІ от ЗДП), съдържащи задължения (чл. 113 от ЗДП) и забрани (чл.
114 от ЗДП). Едно от задълженията е това по чл. 113, ал. 1, т. 3 от
ЗДП - да спазват светлинните сигнали и сигналите на регулировчика.
Нарушаването на което и да е от правилата за движение, води до изгубване на
предимството за пешеходеца, без обаче да елиминира задълженията на водачите
на МПС за избор на безопасна скорост при преминаване, в зависимост от
интензитета на отрицателното въздействие на факторите по чл. 20, ал. 2 от
ЗДП.“
Както
беше посочено, разпоредбата на чл. 226 КЗ (отм.) дава право на увреденото лице при пътно-транспортно
произшествие да насочи иск за обезщетяване на претърпените вреди направо срещу
застрахователя, при който деликвента има застраховка “гражданска
отговорност”. Когато пострадалият е
починал, обезщетение за неимуществени вреди от прекия причинител могат да
претендират и неговите най – близките роднини, чиито кръг е подробно очертан в
ППВС № 4 от 1961 г. – раздел ІІІ, т. 2 – низходящи, възходящи и съпруг, както и
лицата между които са установени трайни връзки, аналогични между родител и дете
и между съпрузи, които не са оформени по законоустановения ред посочени в ППВС
№ 5 от 1969 г. – взетото за отглеждане и осиновено дете, съответно отглеждащият
го, ако единият от тях почине, както и лицето, което е съжителствало
на съпружески начала с починалия от непозволеното увреждане. Следователно
описаните категории лица са легитимирани да искат обезщетението и направо от
застрахователя, който е застраховал гражданската отговорност на
деликвента.
При
така установените факти, съдът приема, че се установяват всички елементи от
фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, а презумпцията
по чл. 45, ал. 2 от ЗЗД не беше
опровергана. Събраните по делото писмени и доказателства и
доказателствени средства установяват предпоставките
от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД и на основание чл. 226, ал. 1 КЗ
(отм.), застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ “Д.З.“ АД дължи да
заплати обезщетение за доказаните неимуществени вреди на увредените лица,
каквото са ищците (чл. 265, ал. 2 и ал.
1 КЗ-отм.). Съгласно формираната с ППВС
№ 4/1961 г., ППВС № 5/1969 г. и ППВС № 2/1984 г. задължителна съдебна практика,
ищците попадат в кръга на лицата, легитимирани да претендират обезщетение за
неимуществени вреди от смъртта на Златко
П. Зайков.
Що
се отнася до размера на
обезщетението за претърпените неимуществени вреди съдът намира следното:
Въпреки
липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки и страдания и
паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира
парично обезщетение за неимуществени вреди, като е предоставил на съда да
прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това
обезщетение - по силата на чл. 52 ЗЗД, предвиждащ, че
обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост.
Критериите за определяне на този размер са възрастта на пострадалия, видът,
обемът и тежестта на причинените неимуществени вреди, интензивността и
продължителността на претърпените болки и страдания, продължителността на
възстановителния период, общовъзприетото понятие за справедливост и общото
икономическо състояние на обществото, което е от значение за номиналния размер
на обезщетението. Обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи
съвкупно като обезвреда за цялостните последици за здравето и претърпени от
ищеца болки, в каквато насока е константната съдебна практика на всички
съдилища в Република България. В тази връзка съдът съобрази указанията, дадени
с Постановление № 4/68 г. на Пленума на ВС и с Постановление № 17/63 г. на
Пленума на ВС, съдебната практика по сходни случаи и отчете вида и характера на
доказаните по делото увреждания - претърпените болки и страдания. При
определяне на заместващото обезщетение следва да се вземе предвид
обстоятелството, че загубата на съпруг и баща, към който ищците са били силно
привързани, ще ги съпътства през целия им живот. Те ще бъдат лишени както от
емоционалния контакт с него, така и от неговата морална подкрепа и духовна
опора. Освен това при определяне на размера на обезщетението за неимуществени
вреди следва да бъдат взети предвид и съществуващите към момента на настъпване
на увреждането социално-икономическите условия.
Предвид
всички тези обстоятелства по настъпването на вредите, вида и характера на
уврежданията, претърпените болки и страдания, степента на увреждане, съдът
намира, че справедливото обезщетение за претърпените неимуществени вреди
възлиза на сумата от 130 000 лева
– за ищцата и сумата от 120 000 лева
- за ищеца.
При
това положение, съдът следва да разгледа евентуалното възражение на ответника
за съпричиняване на вредоносния
резултат от пострадалия ищец.
По
обективния характер на съпричиняването е налице задължителна за съдилищата
съдебна практика - т. 7 от ППВС № 17/1963 г. В константната си практика по
приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а и в
създадената по реда на чл. 290 ГПК практика
(решение № 45/15.04.2009 г. по т. д. №
525/2008 г. на ІІ т. о., решение № 159/24.11.2010 г. по т. д.
№ 1117/2009 г. на ІІ т. о., решение № 206 от 12.03.2010 г. по т.
д. № 35/2009 г. на ІІ т. о., решение № 58/29.04.2011 г. по т.
д. № 623/2011 г. на ІІ т. о., решение № 59 от 10.06.2011 г. по т.
д. № 286/2010 г. на І т. о., решение № 153/31.10.2011 г. по т. д.
№ 971/2010 г., решение № 169/28.02.2012 г. по т. д.
№ 762/2010 г. на ІІ т. о., решение № 54 от 22.05.2012 г. по т.д.
№ 316/2011 г., на ВКС, ТК, ІІ ТО и др.), Върховният касационен съд
последователно е застъпвал становище, че намаляването на обезщетението за вреди
от деликт на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД е
обусловено от наличие на причинна връзка между поведението на пострадалия и
произлезлите вреди. За да е налице съпричиняване от пострадалия по смисъла
на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва
неговото поведение обективно да е в причинна връзка с настъпването на вредите,
т.е. пострадалият трябва обективно да е допринесъл за вредоносния резултат,
създавайки условия или улеснявайки с поведението си неговото настъпване, като
вина на пострадалия в тази насока не се изисква. Или, от съществено значение е
конкретното проявление на действието или бездействието на пострадалия, което
съставлява пряка и непосредствена причина за причинените вреди. Релевантен за
съпричиняването и за прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е
само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се
стигнало (наред с неправомерното поведение на деликвента) до увреждането като
неблагоприятен резултат. Правните последици от съпричиняването и значението му
за размера на обезщетението, което увреденият има право да получи като паричен
еквивалент на произлезлите от деликта вреди, изключват допустимостта съдът да
обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или с предположения.
Както в т. 7 на ППВС № 17/63 г., така и в постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решения
на ВКС (решение № 154/10.10.2017 г. по т. д.
№ 2317/2016 г. на ВКС, II ТО, решение № 206/12.03.2010 г. по т. д.
№ 35/2009 г. на ВКС, ІІ ТО, решение № 59/10.06.2011 г. по т. д. №
286/2011 г. на ВКС, I ТО, решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. №
596/2012 г., решение № 169 от 28.02.2012 г., по т.
д. № 762/2010 г. на ВКС, II ТО и мн. други) е прието, че
изводът за наличие на съпричиняване на вредата не може да почива на
предположения.
Освен
това, според цитираната съдебна практика, дори безспорните нарушения на ЗДвП от страна на
пострадалия, имат значение при преценката на приноса му, само ако се намират в
причинна връзка и са допринесли за настъпване на вредоносните последици, тъй
като вината на увреденото лице не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Т.е.
във всички случаи на предявен иск по чл. 45 ЗЗД срещу
деликвента или по чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) срещу
застрахователя съпричиняването подлежи на доказване от ответника, който с
позоваване на предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД цели
намаляване на отговорността си към увреденото лице.
В
Тълкувателно решение № 88 от 12.09.1962 г., ОСГК на ВС се приема, че за
прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД не
е необходимо увреденият да е допринесъл виновно за настъпването на вредите, а е
достатъчно наличието на причинна връзка между неговото действие или бездействие
и вредоносния резултат. В постановените по реда на чл. 290 и сл. ГПК решение № 165/26.10.2010 г. по т. д.
№ 93/2010 г. на ВКС, II т. о. и решение № 44/26.03.2013 г. по т. д. №
1139/2011 г. на ВКС, ІІ ТО също е прието, че вината на
пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и
с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда
евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно
ирелевантни за института на съпричиняването. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е
налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В настоящия случай съдът намира, че ответникът е доказал пълно и
главно възражението си за съпричиняване.
От
представените по делото доказателства несъмнено се установи обстоятелството, че
процесният инцидент е настъпил на пешеходна пътека на регулирано със светлинни
знаци кръстовище с интензивен трафик (колона от автомобили), при червен сигнал
на светофара за чакащите пешеходци и зелен сигнал – за намиращите се на пътя
автомобили. Въпреки забраната за преминаване, обаче, пострадалият е предприел
пресичане на пътя, движейки се в края на пешеходната пътека, като навлязъл на
2,60 м. навътре в пътното платно, вследствие на което бил ударен от движещ се
към него автобус. Съгласно чл. 6, т. 1 ЗДвП и чл. 7, ал. 2 ЗДвП, участниците в
движението съобразяват своето поведение със светлинните знаци и с пътната
маркировка, като при несъответствие между светлинните сигнали и пътните знаци
относно предимството, участниците в движението са длъжни да се съобразяват със
светлинните сигнали. Следователно при
наличие на работеща светофарна уредба участниците в движението, в т. ч. и
пешеходците, дължат съобразяване със светлинните сигнали и само при
несъответствие, следват указанията на пътните знаци и на последно място - на
пътната маркировка. В тази връзка настоящият съдебен състав намира, че,
пресичайки при светещ червен светофар (макар и на пешеходна пътека),
пешеходецът е нарушил регламентираното в чл. 113, ал. 1, т. 3 ЗДвП правило,
според което при пресичане на платното за движение пешеходците са длъжни да
преминават по пешеходните пътеки, спазвайки светлинните сигнали. Освен това
следва да се посочи, че преди инцидента пострадалият не е отчел наличието на
интензивен трафик на автомобили и зелен сигнал на светофара за движещите се по
пътя водачи на пътни превозни средства, поради което и настоящият съдебен
състав приема, че същият не е спазил разпоредбата на чл. 113, ал. 1, т. 1,
гласяща, че преди да навлязат на платното за движение, пешеходците трябва да се
съобразят с приближаващите се пътни превозни средства.
От
събраните по делото свидетелски показания на свидетеля И. – очевидец на
настъпилото ПТП се установи, че починалият е навлязъл бързо в пътното платно,
без да спира. А съгласно заключението на вещото лице, изготвило допълнителната
АТЕ, причината за настъпване на
произшествието е в действията на пешеходеца, предприел пресичане на платното за
движение на ул. „Н. Габровски“ в опасна близост до приближаващ се автобус
отляво, при червен за него пешеходен светофар, без да се оглежда. Предвид
съществуващите условия на пътя в момента и мястото на инцидента, появата на
пешеходеца на пътното платно несъмнено е била внезапна и е довела до висока
степен на риск от настъпване на ПТП. Ето защо съдът счита, че с тези свои
действия пешеходецът е нарушил чл. 114, т. 1 ЗДвП, според който на пешеходците
е забранено да навлизат внезапно на платното за движение.
С оглед изложените по-горе
съждения, следва да се направи категоричният извод, че при реализиране на
процесното ПТП починалият пешеходец е действал противоправно, нарушавайки
установените в чл. 113, ал. 1, т. 1 и т. 3 ЗДвП и чл. 114, т. 1 ЗДвП правила за
поведение.
Действително, в настоящото
производство се установи, че към момента на инцидента починалото лице е имало
здравословни проблеми с очите. Това обстоятелство, обаче, е без значение при
разглеждане на възражението за съпричиняване, доколкото то има отношение към
възможността на пострадалото лице да възприема факти от обективната
действителност посредством зрителните си органи. Тоест, въпросът за зрението на
пострадалия всъщност е свързан с неговото субективно отношение към
осъщественото от него противоправно поведение (наличието на вина). Но доколкото
вината не е необходима предпоставка за уважаване на възражението за
съпричиняване, съдът намира това обстоятелство за ирелевантно. Освен това, дори
при нарушено зрение пешеходецът е винаги длъжен да проявява необходимото
внимание и съобразителност при движение в градски условия и натоварен трафик.
Както бе изяснено, съгласно
представената по делото допълнителна АТЕ противоправните действия на пешеходеца
се намират в пряка причинно-следствена връзка с настъпилата злополука.
Следователно в случая са налице всички необходими за уважаване на възражението
за съпричиняване материални предпоставки – противоправност на действията на
пострадалия и причинна връзка.
Вярно е, че от доказателствения
материал по делото е безспорно, че пострадалият е навлязъл с бърз ход на червен
светофар на пътното платно, с което е нарушил установените с чл. 113, ал.
1, т. 1 и т. 3 ЗДвП и чл. 114, т. 1 ЗДвП правила за пресичане, но е вярно също,
че районът на местопроизшествието – кръстовище с интензивен трафик на
автомобили и пешеходци - представлява обстоятелство,
което несъмнено налага изключително внимание от страна на водача на процесния
автобус. Следователно при установената ясна видимост на пътя и вмененото на
водача на увреждащия автобус общо задължение по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, което
изисква да предприеме такава скорост на движение, позволяваща му да спре
своевременно при възникнала, но все още невъзприета от него конкретна опасност,
избраната скорост, макар и в рамките на разрешената, се явява несъобразена с
наличните пътни условия по смисъла на горецитираната разпоредба. Неспазването
на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, означава непроявена дължима грижа от страна на
водача на увреждащия лек автомобил - фактор, който обуславя и правен извод, че
приносът му превишава значително този на пострадалия В.В.. В този смисъл е и решение
№ 198 от 03.02.2017 г. по т. д. № 3252/2015 г., ТК, ІІ ТО на ВКС.
С оглед на горното съдът
приема, че приносът на пострадалия за настъпването на
вредите следва да бъде определен в размер на 30%, с колкото
и на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, следва да
бъдат намалени определените застрахователни обезщетения.
Поради изложеното искът на
ищцата за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди следва да бъде уважен за сумата от 91 000 лева
(130 000 лв. – 39 000 лв.), а искът на ищеца – за сумата от 84 000
лева (120 000 лв. – 36 000 лв.), като за разликата до пълните
предявени размери, съответно от 250 000 лева (за ищцата) и от 200 000 лева
(за ищеца), исковете следва да бъдат отхвърлени.
Съгласно
чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.) отговорността на застрахователя е обусловена от
отговорността на прекия причинител на увреждането, поради което същата е
функционална и застрахователят се смята в забава с оглед привилата на
непозволеното увреждане. При задължение от непозволено увреждане длъжникът се смята
в забава и без покана, поради което върху определеното обезщетение се дължи
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД - от деня на
увреждането (аргумент от чл. 84, ал. 3 ЗЗД). В този смисъл е и постоянната
практика на ВКС – решение № 6/28.01.2010г. по т.д. № 705/2009г. на ВКС, ТК, ІІ
ТО, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. № 525/08г. на ВКС, ТК, решение №
72/30.04.09г. по т.д. № 475/08г. на ВКС, ТК, решение №594/17.10.2006г. по т.д.
№ 192/2006г. на ВКС, ТК и др. Поради това, присъдените обезщетения за
неимуществени вреди са дължими от ответника ведно със законната лихва от датата
на увреждането – 01.03.2016 г.
Относно
разноските:
На
основание чл. 78, ал. 1 от ГПК вр. чл. 38, ал.1, т.2 от ЗА, вр. чл. 7, ал. 2 от
Наредба № 1 за минималният размер на адвокатските възнаграждения, ответникът
следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на ищците – адв. Н. Н. Д.,
адвокатско възнаграждение съразмерно на уважената част от исковете в
размер на 4928.04 лева (10530
лв. + 20% = 12 636 лв. х 0.39).
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от
405.65 лева от общо направените
разноски в размер на 665 лева (665 лв. х 0.61), в т.ч.: депозити за АТЕ - 450
лв. (л. 45 и л. 218), ДТ за съдебно удостоверение – 5 лв., и депозити за
свидетели – 210 лв. (л. 93, л. 249, л. 281). На основание чл. 78, ал. 8 от ГПК /изм. – ДВ бр.8/2017/, вр. чл. 37, ал.1 от ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за
заплащането на правната помощ, на ответника се дължи юрисконсултско възнаграждение, което съдът определя
на 450 лева. Съразмерно на отхвърлената част от иска на основание чл. 78, ал. 3
от ГПК, на ответника следва да се присъди сумата от 274.50 лева (450 х 0.61) -
юрисконсултско възнаграждение.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК и съобразно уважената част от исковете,
ответникът следва да бъде осъден да заплати в полза на Софийски градски съд,
сумата от 7 351 лева, в т.ч.:
държавна такса – 7000 лв. (175 000 лв. х 4 %), и депозити за експертиза –
351 лв. (900 лв. х 0.39), от внасянето на които
ищците са освободени.
Така
мотивиран, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, 20 състав,
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА „Д.З.“ АД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление:***, да заплати, на
основание чл. 267, ал. 1, вр. чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.),
-
на И.П.В., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 91 000 лева - главница, и
-
на Л.В.П.,
с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 84 000 лева - главница,
представляващи
застрахователни обезщетения за претърпени от ищците неимуществени вреди,
вследствие на смъртта на В.П. В., настъпила
вследствие на пътно – транспортно произшествие, реализирано на 01.03.2016 г.,
ведно със законната лихва върху сумите, считано от 01.03.2016 г. до окончателното им изплащане, като
ОТХВЪРЛЯ исковете по чл. 267, ал. 1, вр. чл. 226, ал. 1 КЗ (отм.),
за разликата над 91 000 лева до пълния предявен размер от 250 000
лева, претендиран от И.П.В., и за разликата над 84 000 лева до пълния предявен размер от
200 000 лева, претендиран от Л.В.П..
ОСЪЖДА „Д.З.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на адвокат
Н. Н. Д., с ЕГН: **********, с
адрес: ***, офис 4, на основание чл.
38, ал. 2 от Закона за адвокатурата, сумата от 4928.04 лева – адвокатско
възнаграждение, с вкл. ДДС.
ОСЪЖДА И.П.В., с ЕГН: **********, с адрес: *** и Л.В.П., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплатят на „Д.З.“ АД, ЕИК
********, със седалище и адрес на управление:***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата
от 405.65 лева - разноски по делото
и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК, сумата от 274.50 лева - юрисконсултско
възнаграждение.
ОСЪЖДА „Д.З.“ АД, ЕИК ********, със седалище
и адрес на управление:***,
да заплати на СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, сумата от 7 351 лева – държавна такса и разноски
по делото.
РЕШЕНИЕТО може да се
обжалва с въззивна жалба пред Софийски апелативен съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
СЪДИЯ: