№ 2518
гр. София, 17.05.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и първи април през две хиляди двадесет и трета година
в следния състав:
Председател:Иванка И.
Членове:Петър Люб. Сантиров
Теодора М. П.
при участието на секретаря Елеонора Анг. Георгиева
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20221100503072 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК
С Решение №20225438 от 23.12.2021 г., постановено по гр.д. №62802/2020 г., по
описа на СРС, 128 с-в, са уважени изцяло предявените от С. Л. М. против Ц. Т. С. обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД и
чл. 86 ЗЗД за сумата от 3 000,00 лв., представляваща обезщетение за причинените
неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 11.12.2020г. до окончателното
заплащане на обезщетението, както и за сумата от 914, 16 лв., представляваща лихва за
забава за периода от 11.12.2017г. до 11.12.2020г., както и предявените от „Ц. и Ф.“ ЕООД
против Ц. Т. С. обективно кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание
чл. 45 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за сумата от 947, 40 лв., представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди от престъпление – унищожаване и повреждане на чужди вещи, а именно
– монитор, телевизор, стъкла на метални маси, метален стол, бар плот, бутилки и чаши,
извършено на 11.12.2020г., ведно със законната лихва от 11.12.2020г. до окончателното
изплащане на дължимото, както и за сумата от 288, 69 лв., представляваща лихва за забава за
периода от 11.12.2017г. до 11.12.2020г.
Със същото решение ответникът е осъден да заплати на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
сумата от 550, 00 лв. на С. Л. М. и сумата от 350, 00 лв. на „Ц. и Ф.“ ЕООД, както и сумата
от 5 00, 00 лв., представляваща разноски по делото и 5, 00 лв. а служебно издаване на
изпълнителен лист по сметка на СРС.
Срещу така постановеното решение е подадена въззивна жалба от ответника Ц. Т. С.,
чрез пълномощника си - адв. М. П., с надлежно учредена представителна власт по делото, с
оплаквания за неговата неправилност поради допуснати от първоинстанционния съд
нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост на
изводите. Сочи, че съдът не е извършил цялостен анализ на събраните доказателства по
1
отделно и в тяхната съвкупност, поради което и е достигнал до погрешни правни изводи.
Твърди, че е нарушено правото му на защита, тъй като не е уважена отправена молба да не
бъде даван ход на последното съдебно заседание поради заболяване на процесуалния му
представител. Поддържа, че ищецът „Ц. и Ф.“ ЕООД не е индивидуализирал вида на
имуществото, на което се твърди да са причинени вреди. Сочи, че по делото не са
ангажирани доказателства за стойността на повредените вещи, както и за тяхната
собственост. Посочва още и, че при определяне на размера на дължимото се обезщетение за
неимуществени вреди на ищеца С. М. е допуснато нарушение на принципа на справедливост
по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Моли решението да бъде отменено, като предявените искове
бъдат изцяло отхвърлени. Претендира разноски в производството пред СРС и СГС.
Въззиваемите С. Л. М. и „Ц. и Ф.“ ЕООД, чрез пълномощника си - адв. Ц. К., в срока
по чл. 263, ал. 1 ГПК са подали отговор на въззивната жалба, с който оспорват същата,
поддържайки че не са допуснати сочените от ответника нарушения на
съдопроизводствените правила. Сочат, че по делото безспорно е доказан размерът на
причинените имуществени вреди на ищеца „Ц. и Ф.“ ЕООД, а размерът на дължимото се
обезщетение за неимуществени вреди на ищеца С. М. е определен в съответствие с
принципа на справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Молят решението да бъде изцяло
потвърдено. Претендират разноски.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо /постановено е в рамките на
правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с
основанието и петитума на искането за съдебна защита/.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по
следните съображения:
Съгласно цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във
въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само на посочените
процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на
първоинстанционния съд, а относно правилността на първоинстанционното решение той е
обвързан от посочените в жалбата пороци. По оплакванията във въззивната жалба, които
очертават и предметния обхват на въззивната проверка, намира следното:
Във връзка с наведеното оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения
с оглед на даването на ход на делото въпреки наличие на отправена молба за отлагането му
от страна на ответника, следва да бъде посочено, че в разпоредбата на чл. 142, ал. 2 ГПК,
действаща в редакцията към момента на провеждане на съдебното заседание в
първоинстанционното производство /07.12.2021г./, като основание за отлагане на делото е
посочено единствено наличието на неотстранима пречка за страната и пълномощника й да
се явят в съдебното заседание, каквато хипотеза не се установява да е била налице в
конкретния случай, тъй като в молбата до съда е била посочена единствено пречка,
осуетяваща явяването на процесуалния представител на страната, но не е било наведено
твърдение, нито е ангажирано доказателство за наличие на пречка за явяването на страната в
лично качество.
В допълнение на това следва да бъде посочено, че дейността на въззивния съд макар
и да не е повторение на първоинстанционното производство, а само негово продължение и
втората инстанция да не дължи повтаряне на дължимите от първата инстанция процесуални
действия, а надгражда върху тях, дори и същите да са били опорочени, въззивният съд не
следва да ги извършва наново, а да отстрани пороците чрез собствените си действия по
2
установяване на фактите и прилагането на правото. В тази връзка следва да се отбележи, че
пред въззивната инстанция в качеството й на инстанция по същество на спора, страните, при
съобразяване на правилото на чл. 266 ГПК могат да включат нови факти по делото и да
направят доказателствени искания в случаите, в които твърдят, че в хода на
първоинстанционното производство са допуснати процесуални нарушения, въз основа на
които въззивната инстанция да направи собствени фактически и правни изводи относно
предмета на спора, каквото процесуално поведение не е предприето от въззивника в хода на
настоящото производство.
При съобразяване на изложеното, настоящият състав намира, че не е налице
соченото от въззивника нарушение на правото му на защита в процеса, като наведените
оплаквания в този смисъл са неоснователни.
По отношение на оплакванията за неправилност на решението в частта, с която е
изцяло уважен предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение
за причинени имуществени вреди на ищеца „Ц. и Ф.“ ЕООД следва да бъде взето предвид,
че по делото е представена влязла в сила на 03.07.2020 г. Присъда 02.03.2020 г.на СРС,
постановена на по НОХД №11 080/2017г. 104 с-в, потвърдена с Присъда от 03.07.2020 г.,
постановено по ВНОХД № 2090/2020 г. по описа на СГС, 14-ти въззивен наказателен
състав, с която ответникът е признат за виновен за това, че на 07.12.2016г. около 21:45ч. в
гр. София, ул. „****, в питейно заведение „Еклипс“ е унищожил чужди движими вещи на
обща стойност 947, 40 лв. Съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата в сила присъда
на наказателния съд е задължителна за гражданския, който разглежда гражданските
последици от деянието относно извършването на деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца. Поради което и настоящият състав намира за безспорно установено
наличието на основание за ангажиране на деликтната отговорност на ответника за
причинените имуществени вреди. С оглед на обстоятелството, че причинените от
престъплението имуществени вреди са съставомерни и като такива са конкретно описани в
диспозитива на постановената осъдителна присъда, в който изрично е посочен и размерът
им като възлизащ на сумата от 947, 40 лв., неоснователно се явява наведеното оплакване във
въззивната жалба за липса на индивидуализиране на вещите, които са били унищожени с
извършеното престъпление.
Като взе предвид това и при съобразяване на обстоятелството, че в открито съдебно
заседание във въззивното производство, проведено на 21.04.2023г. процесуалният
представител на ответника е посочил, че не се оспорва стойността на причинените вреди, а
единствено наличието на основание за заплащането им, и доколкото последното е безспорно
доказано с оглед на влязлата в сила присъда, настоящият състав намира, че предявеният иск
за сумата от 947, 40 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди е
основателен за пълния претендиран размер.
По отношение на предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД за
заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди на ищеца С. Л. М. следва да
бъде взето предвид, че за да възникне предявеното притезателно право за заплащане на
заместващо обезщетение за причинени неимуществени вреди на извъндоговорно (деликтно)
основание, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните
материални предпоставки: 1. деяние (волеви акт на ответника, извършен чрез действие или
бездействие), 2. противоправност (несъответствие между предписаното от уредените
нормативни или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца), 3.
причиняване на неимуществени вреди, 4. причинно-следствена връзка между
противоправното деяние и настъпилия вредоносен резултат, като това противонормено
поведение да е виновно (в гражданското право вината като субективен елемент на
имуществената отговорност се презумира – арг. чл. 45, ал. 2 ЗЗД).
По делото е представена влязла в сила на 25.11.2020г. Присъда № 81 от 03.07.2020г.
3
по В.Н.О.Х.Д. № 2090/2020г. по описа на СГС, XIV състав, оставена в сила с Решение № 144
от 25.11.2020г. по к.н.д. №798/2020г. по описа на ВКС, II н.о., с която ответникът Ц. Т. С. е
признат за виновен за това, че на 07.12.2016г. около 21:45 ч. в гр. София, ул. „****, в
питейно заведение „Еклипс“ е нанесъл удар с лява ръка, свита в юмрук в дясна слепоочна
област на С. Л. М., с което му причинил лека телесна повреда, изразяваща се в отоци,
кръвонасявания и охлузвания по долния клепач на дясното око, дясна ябълчна област, носа
и дясната ушна мида, при което са му причинени болки и страдания без разстройство на
здравето – поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12 във вр. с чл. 130, ал. 2, вр. чл. 1,
вр. чл. 54 НК е осъден на наказание три месеца лишаване от свобода, изпълнението на което
е отложено на основание чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години.
Както вече беше изяснено съгласно разпоредбата на чл. 300 ГПК, влязлата в сила
присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския, който разглежда гражданските
последици от деянието относно извършването на деянието, неговата противоправност и
виновността на дееца. Доколкото са установени всички елементи от фактическия състав на
основанието по чл. 45 ЗЗД, вр. чл. 52 ЗЗД неоснователни са оплакванията, че съдът
неправилно е уважил предявения иск за неимуществени вреди с оглед на обстоятелството, че
по безспорен и категоричен начин се установява основанието за ангажиране на деликтната
отговорност на въззивника за причинени неимуществени вреди.
По отношение на оплакванията, касаещи нарушения на критериите за справедливост
по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на присъденото обезщетение, настоящият състав
намира, че описаните в осъдителната присъда травматични увреждания, изразяващи се в
причинени отоци, кръвонасявания и охлузвания по долния клепач на дясното око, дясна
ябълчна област, носа и дясната ушна мида безспорно по характера си са били от естество да
доведат до болки и страдания за ищеца С. М..
От показанията на свидетелката Е.Б., бивш работник при ищеца С. М., които
настоящият състав на съда намира за обективни, последователни и непосредствено
възприети, кореспондиращи и с останалите събрани по делото доказателства, и които
показания кредитира с доверие, се установява, че след инцидента ищецът видимо е изпитвал
дискомфорт от причинените му наранявания, изразяващи се в подутини и синини по лицето.
От показанията на свидетелката се установява още и че С. М. е продължил да изпитва болки
в главата в продължение на около две седмици, както и че в резултат на инцидента
поведението на ищеца видимо се е променило, като същият се опасявал случката да не се
повтори отново и изпитвал притеснения относно бизнеса си, тъй като голяма част от
клиентите преустановили посещението на заведението след случилото се.
Според правилото, уредено в чл. 52 ЗЗД обезщетението следва да се определи по
справедливост. Ето защо причинените на ищеца неимуществени вреди – болки и страдания
следва да се преценяват с оглед на комплексен критерий, включващ обстоятелства като
характер на увреждането, причинените морални страдания, неудобствата в нормалната
деятелност, социално-икономическите условия в страната и т.н. В този смисъл и т. 2 на
Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, който изяснява правнорелевантното
обстоятелство, че понятието „справедливост“ по чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а се определя
конкретно според обстоятелствата по делото. В конкретния случай от събраните по делото
доказателства безспорно се установява, че ответникът виновно е причинил на ищеца лека
телесна повреда, изразяваща се в отоци, кръвонасявания и охлузвания по долния клепач на
дясното око, дясна ябълчна област, носа и дясната ушна мида, като в съвкупност тези
увреждания са реализирали медико-биологичния квалифициращ признак временно
разстройство на здравето, неопасно за живота, като деянието е извършено по хулигански
подбуди. Следва да се има предвид, че тази травма е създала неудобства в нормалната
деятелност на ищеца и е предизвикала силни болки и страдания, които макар и да не са били
с продължителен интензитет, немимуемо са оказали неблагоприятно влияние върху
4
ежедневния начин на живот на ищеца. Наред с чисто физическите болки се установява, че
инцидентът е рефлектирал и върху емоционалното състояние на ищеца, у когото се е
породило усещане за страх от бъдещи подобни инциденти в заведението. В понятието
“неимуществени вреди”, според последователната практика на ВКС, споделяна и от
настоящия състав (Решение №407/26.05.2010г по гр.д. № 1273/2009г.,III ГО, ВКС; Решение.
№195 от 16.07.2013 по гр.дело №757/2012, IV ГО, ВКС) се включват всички телесни и
психически увреждания на пострадалия и претърпените от него болки и страдания, които в
своята цялост формират именно негативните емоционални изживявания на същия, за които
е ноторно известно отразяването им върху психиката и създадения от това социален
дискомфорт.
Ето защо настоящата съдебна инстанция приема, че всички доказателства преценени
в своята съвкупност, касаещи определяне на справедливото обезщетение по смисъла на чл.
52 ЗЗД водят до извод, че същото е в размер на 3 000,00 лв. В заключение следва да се
отбележи, че принципът за справедливост включва в най-пълна степен компенсиране на
вредите на увреденото лице от вредоносното действие, релевантни към реално претърпените
от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), поради което и така определения
размер на обезщетение в размер на 3 000,00 лв. е в съответствие с принципа за
справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД.
Нещо повече, не следва да бъде споделено наведеното във въззивната жалба
оплакване за неправилност на решението поради допуснато нарушение при преценка на
събрания и проверен по делото доказателствен материал. По отношение на показанията на
св. Г. следва да бъде посочено, че той не е бил пряк очевидец, а единствено е представил
гледната си точно относно случилото се, поради което и предоставената от него информация
не позволява да бъде изяснена релевантната за предмета на спора фактическа обстановка.
При съобразяване на което обстоятелство и при съвкупна преценка на останалия събран по
делото доказателства материал /сред който и показанията на св. Е.Б., която е била пряк
очевидец на случилото се/ може да бъде направен несъмнен извод за основателност на
предявените искове.
Следва да се отбележи, че законната мораторна лихва върху определените
обезщетенията за причинени имуществени и неимуществени вреди по начало се дължи от
датата на деликта, но в конкретния случай с оглед на обстоятелството, че лихвите за забава
върху обезщетенията са претендирани за периода 11.12.2017г. до 11.12.2020г. и с оглед на
принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, то същите се дължат за
посочения период. Тъй като във въззивната жалба липсват други конкретни оплаквания
включително и относно размера на уважените акцесорни искове, то в съответствие с
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 ГПК въззивния съд не дължи проверка за правилността на
решението в тази му част и същото следва да се потвърди.
При съобразяване на изложеното и с оглед на обстоятелството, че настоящата
инстанция достига до същите правни изводи, които са били възприети и от СРС, то
обжалваното решение следва да бъде изцяло потвърдено, a въззивната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
Предвид изхода на спора право на разноски имат ищците – въззивници в настоящата
съдебна инстанция, като с оглед на направеното възражение за прекомерност на
претендираното адвокатско възнаграждение, което е основателно, предвид ниската правна и
фактическа сложност на делото, то ответникът – въззивник следва да бъде осъден да заплати
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, вр. чл. 273 ГПК на С. Л. М. сумата от 600, 00 лв. и на „Ц. и
Ф.“ ЕООД сумата от 400, 00 лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение в
производството пред СГС в минималния по НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 г.
С оглед на цената на иска и по арг. от чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, вр. чл. 69, ал. 1, т. 1
ГПК въззивното решение не подлежи на касационно обжалване.
5
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение №20225438 от 23.12.2021 г., постановено по гр.д.
№62802/2020 г., по описа на СРС, 128 с-в .
ОСЪЖДА Ц. Т. С., ЕГН: ****, с адрес: гр. София, ул. „****“ ** да заплати на „Ц. и
Ф.“ ЕООД, ЕИК: ****, със седалище и адрес на управление ж.к. „Люлин“ 7, бл. ****,
представлявано от управителя С. Л. М. на основание чл. 78, ал. 1, вр. чл. 273 от ГПК, сумата
от 600, 00 лв., представляваща разноски в производството пред СГС.
ОСЪЖДА Ц. Т. С., ЕГН: ****, с адрес: гр. София, ул. „****“ ** да заплати на С. Л.
М., ЕГН: **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Люлин“ 7, бл. **** на основание чл. 78, ал. 1,
вр. чл. 273 от ГПК сумата от 400, 00 лв., представляваща разноски в производството пред
СГС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6