РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 10.01.2020 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на осемнадесети април две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЕЛЕНА ИВАНОВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА АНДРЕЙ ГЕОРГИЕВ

при участието на секретаря Маргарита Димитрова,

като разгледа докладваното от младши съдия ГЕОРГИЕВ въззивно гражданско дело № 13708 по описа за 2018 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Делото е образувано по въззивна жалба на „У.Б.“ АД срещу Решение № 452864/18.07.2018 г. по гр. дело № 88043/2017 г. на Софийския районен съд, 34. състав, с което са отхвърлени предявените от ищеца искове за признаване за установено, че Д.Б.Б. дължи на въззивника сумите от 1 956, 57 лева – главница по договор за кредитна карта за бизнес клиенти № 250-002/13.03.2015 г., както и сумата от 110, 89 лева – възнаградителна лихва върху горепосочената сума за 20.08.2015 г., и 563, 49 лева – законна лихва за забава за плащане на главницата, посочена по-горе, за периода от 20.08.2015 г. до 09.02.2017 г. – задължения по издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 8503/2014 г. на Софийския районен съд, 34. състав.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се доводи, че неправилно първоинстанционният съд е отхвърлил иска, като е приел, че банката не е направила задължението по договора предсрочно изискуемо преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Сочи се, че длъжникът бил уведомен за предсрочната изискуемост с нотариална покана, поради което се прилагали правилата за връчване на документи по ГПК, вкл. чл. 47 ГПК. Излагат се доводи, че неправилно Софийският районен съд е приел, че са извършени само три посещения на адреса на въззиваемия Б. – на 17.09.2016 г., 30.09.2016 г., и 14.10.2016 г., които били за период по-малко от един месец, като не е взел предвид, че е извършено и посещение на 23.11.2016 г., когато на адреса на длъжника е било залепено уведомлението по чл. 47, ал. 1 ГПК. Сочи се, че така са налице четири посещения за повече от един месец, като едно от тях – на 17.09.2016 г. е в почивен ден – събота. Сочи се, че е посочено, че на посочените дати въззиваемият не е бил открит на регистрирания си адрес. Излагат се доводи, че чл. 47, ал. 1 ГПК предвиждал две хипотези, при които се допуска връчване на едно лице чрез залепване на уведомление на адреса му – когато връчителят не бил събрал достатъчно категорична информация дали лицето живее на адреса, и когато бил установил, че не живее там. Излагат се доводи, че в първия случай било достатъчно връчителят просто да посети три пъти адреса, при което не било необходимо да събира други данни, както бил приел първоинстанционният съд. Излагат се доводи и че не съществували законови изисквания в каква форма връчителят следвало да установи, че не е намерил адресата на адреса. Излагат се доводи освен това, че посоченото от нотариуса като дата на връчване имало сила на официален удостоверителен документ, която не била оборена по делото. Излагат се доводи освен това, че към датата на връчване действала отменена редакция на чл. 47 ГПК, чиито изисквания за връчване били изпълнени. Освен това се излагат оплаквания, че съдът бил отхвърлил предявения иск изцяло поради ненастъпване на изискуемост на вземанията преди датата на подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, но не бил взел предвид, че част от вземанията на кредитора били с настъпил падеж преди датата на подаване на заявлението и били изискуеми на това основание. Поради това вноските, за които изискуемостта е настъпила поради настъпване на падежа, следвало да бъдат присъдени. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на предявените искове.

В законоустановения срок не е постъпил е отговор на жалбата от въззиваемия Д.Б.Б. – ответник в първоинстанционното производство.

В съдебното заседание представителят на въззивника е посочил, че поддържа претенцията за възнаградителна лихва за един ден с оглед уточнението, направено с молба от 25.05.2018 г., че на посочената дата (20.08.2015 г.) лихвата е била обявена за изискуема. Направил е претенция за присъждане на разноски. Представителят на въззиваемия оспорва жалбата и сочи, че не е спазена процедурата по чл. 47 ГПК, като посочва, че от текста на залепеното съобщение никъде не личи на 23.11.2016 г. да е извършено посещение на адреса или търсене на въззиваемия, а само че е залепено съобщение.

Първоинстанционният съд е приел, че между страните е сключен договор за предоставяне на кредитна карта на бизнес клиенти № 250-002/13.03.2015 г., по който главен длъжник е дружеството „Ф.– М“ ЕООД, а въззиваемият Б. е описан като „солидарен длъжник“. Първоинстанционният съд е приел за неоснователен довода на въззиваемия, че същият се явявал поръчител по договора, поради което бил освободен от отговорност с изтичане на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Изложил  е доводи, че от тълкуването на договора между страните не може да се направи извод, че става въпрос за поръчителство, а не за встъпване в чужд дълг от страна на въззиваемия. Съдът е отхвърлил и възражението, че е учредено обезпечение в нарушение на чл. 152 ЗЗД, който забранява да се учредяват непредвидени в закона обезпечения, като е посочил, че институтите на солидарната отговорност и встъпването в дълг са уредени от действащото законодателство, и не е налице уговорка за обезпечение, а за общо поемане на дълг. По-нататък съдът е установил по представените по делото от въззивника счетоводни данни и извършената счетоводна експертиза, че лимитът по кредитната карта е бил усвоен в периода 16.03.2015 г. – 28.03.015 г., като е останала дължима се главница в размер на 1 956, 57 лева. Приел е обаче, че доколкото е сезиран с предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване на задължение, по което е допуснато незабавно изпълнение с издаване на заповед за това по чл. 417 ГПК, че въззивникът „У.Б.“ АД (ищец в първоинстанционното производство) е следвало да установи и обявяване на кредита за предсрочно изискуем на въззиваемия Б.. Съдът  е приел, че са налице условия за настъпване на предсрочна изискуемост на вземането по договора за кредитна карта, тъй като съгласно чл. 4.2.3. от същия е следвало да се извършват плащания в минимален размер по същия до 15-то число на всеки месец, а според съдебносчетоводната експертиза не са били извършвани плащания след 20.05.2015 г. Следователно от 15.06.2015 г. кредитът е можело да бъде обявен за предсрочно изискуем на основанието посочено в чл. 15.1.5. от договора – при забава за плащане на вноски по договора. Съдът е приел, че в съответствие с тълкувателната практиката на Върховния касационен съд (ВКС) – т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за заповедното производство, предсрочната изискуемост следва да се обяви на длъжника, при това преди датата на подаване на заявление за издаване на заявление за незабавно изпълнение (в случая – 10.02.2017 г.). Първоинстанционният съд е посочил, че въззивникът твърди, че е обявил предсрочната изискуемост с изпращане на нотариална покана до въззиваемия Б., връчена чрез залепване на уведомление (чл. 47, ал. 1 ГПК). Съдът е приел, че не са били налице предпоставките за залепване на уведомление, защото на адреса са извършени само три посещения в рамките на по-малко от един месец, както и че връчителят не е направил никакви опити да потърси данни дали въззиваемият живее на адреса, което според съдебната практика е условие, за да се пристъпи към връчване чрез залепване на уведомление. Поради това е прието, че не е установено към датата на подаване на заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение да е било налице изискуемо вземане, и искът е отхвърлен.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо в обжалваната част.

По изложените във въззивната жалба оплаквания за правилност на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните не е спорно, че на 13.03.2015 г. въззиваемият Б. е поел задължение да бъде „солидарен длъжник“ по договор за кредитна карта, която била предоставена на дружеството „Ф.– М“ ЕООД, както и че от  тази кредитна карта е бил усвоен кредитният лимит, като останалата дължима се сума е в размер на 1 956, 57 лева главница, и последното плащане е извършено на 20.05.2015 г., като с него е погасена вноска с падеж на 15.04.2015 г. По отношение на тези факти страните не са направили оплаквания във въззивната жалба и отговора, поради което настоящият съд не следва да проверява дали същите са правилно установени от първоинстанционния съд съгласно забраната за преразглеждане на правилността на първоинстанционното решение на непосочено от страните основание (чл. 269 ГПК).

Във връзка с посочената забрана ВКС обаче е извел изключение по отношение на задължението на въззивния съд да следи за приложението на императивни материалноправни норми в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. на ОСГТК за въззивното производство. Във връзка с това и доколкото в отговора на исковата молба въззиваемият Б. е направил възражение за приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД, който според практиката на ВКС (т. 4б от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за заповедното производство) се прилага и служебно, настоящият съдебен състав е длъжен да посочи, че намира за правилни изводите на първоинстанционния съд относно това, че въззиваемият няма  качеството „поръчител“ по договора за банков кредит. Съгласно чл. 20 ЗЗД смисълът на употребените в договора изрази се тълкува с оглед действителната воля на страните, изразена включително и чрез анализ на договорните клаузи в тяхната цялост и връзка една с друга.

Тезата на въззиваемия Б., че неговото задължение има единствено обезпечителен характер не може да бъде приета с оглед на обстоятелството, че същият се явява управител на дружеството „Ф.– М“ ЕООД (както изрично е отбелязано в уводната част на договора – на лист 4 от първоинстанционното дело), а в т. Ι от договора („Предмет на договора“) изрично е посочено, че издадената кредитна карта е с титуляр – Д.Б.Б.. Оттук следва, че въззиваемият се е намирал във фактическо държане на картата и е можел да извършва тегления за всякакви нужди, без да обосновава дали те са свързани с дейността на дружеството. Поради това – с оглед разглеждането на клаузите на договора във връзка една с друга, следва да се приеме, че с оглед възможността му да се разпорежда с предоставения по договора кредитен лимит въззиваемият Б. няма качество само на обезпечаващо изпълнението на договора лица, а има възможност и да ползва предоставени суми по договора.  Оттук липсва основание съдът да приеме, че употребеният в договора израз „солидарен длъжник“ има някакво особено значение с оглед действителната воля на страните. Напротив, щом въззиваемият Б. е можел сам да ползва предоставената по договора чрез електронно разплащателно средство – кредитна карта, сума, то е логично и той да отговаря за задължението като съдлъжник, а не като обезпечаващо лице.

Във връзка с изложеното настоящият съдебен състав намира и че правилно първоинстанционният съд е приел, че въззиваемият Б. не се явява лице, което обезпечава задължението по договора, поради което не може да се излагат доводи, че отговорността му е уговорена в нарушение на забраната за учредяване на непредвидени в закона обезпечения (чл. 152 ЗЗД).

Правилно първоинстанционния съд е установил, че за да уважи предявения пред него иск е следвало да разгледа изискуемостта на вземането, като същият правилно е преценил и че обявяването на предсрочната изискуемост е потестативно право на банката, което следва да бъде извършено чрез изпращане на съобщение до длъжника (т. 18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС за заповедното производство). Въззивникът – „У.Б.“ АД, е изложил в исковата молба твърдения, че е обявил предсрочната изискуемост чрез връчване на нотариална покана по процесуалния способ на чл. 47, ал. 1 ГПК – връчване чрез залепване на уведомление. По оплакването относно твърденията за редовното връчване на нотариалната покана, с която кредитът е обявен за предсрочно изискуем, настоящият съдебен състав намира изводите на първоинстанционния съд за това, че не е налице редовно връчване по реда на чл. 47, ал. 1 ГПК, за правилни.

По настоящото дело не е необходимо съдът да разглежда въпроса дали са били налице всички предпоставките, за да се стигне до залепване на уведомление, ако установи, че една от тези предпоставки в процедурата по залепването на уведомлението не е спазена. Връчването чрез залепване на уведомление е уреден в процесуалния закон способ, с който се урежда законодателна фикция – че едно лице е узнало за пратено до него съобщение, макар същото да не му е било връчвано. Поради това, доколкото фикционните норми имат изключителен характер (уреждат правни последици от факти, които не са се случили), същите следва да се тълкуват стриктно и да се прилагат само когато са установени всички предпоставки за приложението им.

Съгласно чл. 47, ал. 1 ГПК залепване на уведомление на определен адрес се извършва чрез поставянето му по траен, фиксиран начин до входната врата на жилището или обекта, които се намират но посочения в съобщението адрес, като кумулативно е предвидено изискване и за пускане на второ уведомление в пощенската кутия, обозначена за този адрес. Единствено когато няма достъп до входната врата на съответното жилище или друг недвижим имот, е допустимо уведомление да се залепи на входната врата на сградата или друго подходящо място, а уведомление не се пуска в пощенската кутия само когато такава няма или до нея няма достъп. В настоящия случай както нотариусът (чрез поставяне на щемпел на гърба на нотариалната покана с текст „адресът посетен на…“ – на гърба на лист 12 от първоинстанционното дело), така и неговият служител за връчване на книжа – Щ. (в разписка на лист 14 от първоинстанционното дело с текст „на адреса няма такова лице“), са отразили, че са имали достъп до адреса, т.е. до жилището на въззиваемия, което се намира на втория етаж в многоетажна жилищна сграда. В същото време в уведомлението, което е било залепено в сградата, където живее въззиваемият Б. (на лист 13 от първоинстанционното дело), изрично е отбелязано, че „и 2те увед(омления) залепени на вх. врата на бл.“ – т.е., залепването не е било извършено до входната врата на апартамента, въпреки че в удостоверенията за предходни посещение е посочено, че е осъществен достъп до „адреса“, т.е. до конкретното жилище на въззиваемия Б. на втория етаж на сградата. Същата хипотеза – установен достъп до адреса на търсеното лице, но незалепване на уведомление на вратата на апартамента му, а само на входа на сградата, е бил предмет на преценка в практиката на ВКС - Решение № 232/29.12.2015 г. по гр. д. № 3795/2015 г., I ГО, като върховните съдии са приели, че в този случай не е изпълнена процедурата по чл. 47, ал. 1, изр. първо и второ ГПК и е налице нередовно връчване.

Следователно и в случая предсрочната изискуемост не е била надлежно съобщена на въззиваемия Б..

При това положение следва да се разгледа второто оплакване, посочено във въззивната жалба – че въпреки нередовното съобщаване на изявлението на банката, че обявява целия кредит за предсрочно изискуем, вноските по същия са станали изискуеми поради настъпването на падежа им. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС относно изискуемостта на банковия кредит и заповедното производство (произнесено след постановяване на първоинстанционното решение на 02.04.2019 г.) когато част от вземанията на заявителя в заповедното производство са били изискуеми поради настъпил падеж, съдът следва да уважи установителеният иск за дължимост на тези суми, независимо от нередовното обявяване на кредита за изцяло предсрочно изискуем. Със същото тълкувателно решение ВКС е посочил, че искът се уважава и за вноските с настъпил падеж в хода на съдебното производство по установителния иск.

Настоящият съдебен състав намира, че сключеният между страните договор е със срок до 31.07.2017 г. (съгласно т. 4.1. от договора на лист 4 от първоинстанционното дело). Следователно предоставянето на кредитния лимит, отпуснат по договора за кредитна карта, е било прекратено най-късно към тази дата, и въззиваемият Б. е бил длъжен солидарно с „Ф.– М“ ЕООД да възстанови изтеглените по договора пари най-късно на същата дата (същото е предвидено изрично и в т 7.4.3. от договора – на лист 5 от първоинстанционното дело), освен когато срокът на договора се продължи по реда на т. 12.2. от договора – клауза, която изисква изпълнение на задълженията на длъжника по договора, каквото, както беше установено по-горе, в случая не е налице – плащанията по договора са били прекратени през 2015 г., като е останал ползван и непогасен кредитен лимит.

При това положение претенцията на въззивника – „У.Б.“ АД, за усвоената главница в размер на 1 956, 57 лева е основателна.

По иска за присъждане на възнаградителна лихва съдът намира, че такава се дължи, ако е била уговорена в писмена форма съгласно чл. 430, ал. 3 ТЗ, и е установен нейният размер. В случая от т. 3.1. от договора за кредит, сключен между страните по делото и главния длъжник – „Ф.– М“ ЕООД, се установява, че е уговорена дължима се от дружеството и въззиваемия Б. лихва в размер на месечно изчисляван лихвен процент от 1, 60 % месечно върху използваната, но невърната сума, от предоставения кредитен лимит за съответния месец. Дължимата се лихва е изчислена от вещото лице по назначената от първоинстанционния съд съдебносчетоводна експертиза (заключението е на лист 56 – 58 от първоинстанционното дело), която не е оспорена, а настоящият съд намира за компетентно изготвена и я кредитира изцяло. В отговора на задача 5. от експертизата е посочено, че банката е извършила коректно изчисленията на дължимата се лихва с оглед първичните счетоводни документи. От таблицата, представена от вещото лице в отговора на задача 4. се установява, че дължимата се сума за процесния период възлиза на 110, 89 лева, каквато е и претендираната с иска сума за установяване от съда.

Посочената сума е поискана съгласно исковата молба и уточнителната молба от 25.05.2018 г. (на лист 48 – 49 от първоинстанционното дело) на въззивника (ищец в първоинстанционното производство) – „У.Б.“ АД, само за дата 20.08.2015 г., тъй като ищецът твърди, че на тази дата сумата е капитализирана по силата на чл. 8.1.2.1. и чл. 8.1.2.2 от договора за кредитна карта. С оглед на направеното уточнение, което съдът е приел, и като приема, че действително е уговорен механизъм за капитализация на договорната лихва на дата, на която банката установи просрочие, настоящият съдебен състав намира, че посочената по-горе сума на възнаградителна лихва за забава в размер на 110, 89 лева действително е била дължима към 20.08.2015 г., поради което произнасянето на съда е в рамките на заявеното от ищеца искане.

Следователно искът за установяване на дължимостта на договорна лихва в размер на 110, 89 лева следва да се уважи изцяло, а първоинстанционното решение – да се отмени в частта, с която този иск е отхвърлен.

 По иска за законна лихва за забава (чл. 86, ал. 1 ЗЗД) настоящият съд намира, че този иск следва да се уважи при наличие на следните две предпоставки: наличие на парично задължение на въззиваемия Б. (между страните не се спори, че е налице такова) и изпадане на същия в забава за плащане до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 10.02.2017 г., тъй като след тази дата е направена претенция за присъждане на законна лихва като отделно искане, следващо от подаването на иск в съда (по аргумент от чл. 214, ал. 2 ГПК).

В случая въззивникът „У.Б.“ АД е начислил лихва за забава върху цялата си претенция за главница от датата, на която твърди, че кредитът е бил обявен за предсрочно изискуем – 20.08.2015 г., до деня преди датата на подаване на заявление за издаване на заповед за изпълнение. Съдът обаче прие в мотивите си, че предсрочна изискуемост никога не е била обявявана, и следователно длъжникът по договора – въззиваемият Б., не е изпаднал в забава за плащане на цялата главница към 20.08.2015 г.

Следователно длъжникът е изпадал в забава при условията на чл. 84, ал. 1 ЗЗД за плащане на всяка отделна уговорена вноска за връщане на усвоения овърдрафт (кредитен лимит) по договора за кредитна карта на датата на падеж на вноската (определен от страните срок). Съгласно т. 4.2.3. от договора за кредит, обвързващ страните (на лист 4 от първоинстанционното дело), срокът за погасяване на месечната вноска е на 15-то число на месеца след края на месеца, в който е ползван паричния ресурс, а съгласно т. 4.2.1. минималната погасителна вноска на месец е 60 лева.

Съгласно установеното от вещото лице по приетата съдебносчетоводна експертиза (на лист 54 от първоинстанционното дело) последното погасяване по договора е извършено през месец май 2015 г., с което е погасена вноска за месец април 2015 г. Следователно първата забавена вноска, за която по се дължи законна лихва за забава е тази с падеж на 15.05.2015 г., а до датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от страна на въззивника „У.Б.“ АД на 10.02.2017 г. не са били платени общо 21 месечни вноски. При изчисление по реда на чл. 162 ГПК на лихвата за забава върху всяка вноска с размер на 60 лева от датата на падежа ѝ, но с оглед претендирания в исковата молба период след 20.08.2015 г. (т.е. за 4 вноски с падеж до 15.08.2015 г. – от 20.08.2015 г., а за последващите – съответно от 15.09.2015 г., 15.10.2015 г. и т.н.) до 09.02.2017 г. (датата, докогато е предявен искът за лихва за забава) с калкулатор на законна лихва в интернет настоящият съдебен състав установи, че дължимата се лихва за забава е в размер на 103, 37 лева върху всички дължими се месечни вноски от датата на съответните падежи до края на исковия период.

Следователно искът за законна лихва за забава (чл. 86, ал. 1 ЗЗД) е основателен за сумата от 103, 37 лева, като в частта, с която искът е отхвърлен за тази сума първоинстанционното решение следва да се отмени, а искът – да се уважи, а в останалата част – за разликата между 103, 37 лева до предявения размер от 563, 49 лева искът е отхвърлен правилно от първоинстанционния съд и решението му следва да се потвърди.

Относно разноските:

При този изход на спора въззивникът има право на разноски пропорционално на уважената част от иска, а въззиваемият Б. – на отхвърлената част, съгласно чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. Исковете се уважават за общо 2 171, 19 лева, или за 82, 52 на сто от предявения размер, като се отхвърлят за 17, 48 на сто от същия.

Първоинстанционното решение следва да бъде частично отменено и в частта за разноските, тъй като първоинстанционния съд е присъдил на въззиваемия Б. (ответник в първоинстанционното дело) разноски в пълен размер, а следва да бъде присъден само 17, 48 % от същия, или 6, 99 лева, като първоинстанционното решение се отмени за разликата над тази сума до присъдения размер на разноските от 40 лева.

Въззивникът (ищец в първоинстанционното дело) има право да му се присъдят 82, 59 на сто от сторените от него разноски в заповедното, първоинстанционното и въззивното производство. Същите възлизат в общ размер на 439, 12 лева в заповедното производство (по издадената от Софийския районен съд заповед за изпълнение); 862, 24 лева в първоинстанционното производство (105, 24 лева – държавна такса; 497 лева – адвокатско възнаграждение, уговорено чрез препращане към Наредба № 1/2004 г. в т. 3.1.1. от договор за правна защита и съдействие между въззивника и адвоката му на лист 20 от първоинстанционното дело, и платено на 11.12.2017 г. съгласно банков платежен документ на лист 24 от първоинстанционното дело, и 260 лева – депозит за експертиза), и 52, 62 лева – държавна такса във въззивното производство. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направено от въззиваемия Б. за първоинстанционното дело е неоснователно с оглед относителната фактическата и правна сложност на делото – необходимостта от събиране на доказателства и изчисляване на вноските по кредита, както и спора относно обявяването на кредита за предсрочно изискуем (по този въпрос е имало и образувано тълкувателно дело пред ВКС в периода на висящност на процеса).

Във въззивното производство въззиваемият Б. не е направил претенция за присъждане на разноски и съдът не следва да се произнася по неговите разноски. За заповедното производство пропорционално на въззиваемия следва да се присъдят 362, 67 лева, а за производството пред първата интанция – 712, 12 лева

Предявените искове са с цена под 5 000 лева, същите са предмет на спор относно изпълнение на търговска сделка (договор за банков кредит), поради което решението на въззивния съд по тях не подлежи на касационно обжалване
съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК във връзка с чл. 113, изр. второ ГПК.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 452864/18.07.2018 г. по гр. дело № 88043/2017 г. на Софийския районен съд, 34. състав, В ЧАСТТА, с която са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове на „У.Б.“ АД с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 430 ТЗ, чл. 122, ал. 2 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на Д.Б.Б., че Д.Б.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи на „У.Б.“ АД, с ЕИК: ******, с адрес на управление:***, пл. „******сумата от 1 956, 57 лева (хиляда деветстотин петдесет и шест лева) – главница по сключен договор с № 250-002/13.03.2015 г. за кредитна карта на бизнес клиенти, ведно със законната лихва, считано от 10.02.2017 г. до изплащане на вземането; сумата от 110, 89 лева (сто и десет лева и 89 стотинки) – възнаградителна лихва за периода от 20.08.2015 г. до 20.08.2015 г., и сумата от 103, 73 лева (сто и три лева и 73 стотинки) - обезщетение за забава върху главницата за периода от 20.08.2015 г. до 09.07.2017 г., КАКТО И В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която  „У.Б.“ АД, с ЕИК: ******, с адрес на управление:***, пл. „******е осъдено да плати на Д.Б.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***,  разноски в размер на разликата между 6, 99 лева (шест лева и 99 стотинки) и присъдения размер от 40 лева (четиридесет лева), вместо което

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове на „У.Б.“ АД с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 430 ТЗ, чл. 122, ал. 1 ЗЗД, и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Д.Б.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи на „У.Б.“ АД, с ЕИК: ******, с адрес на управление:***, пл. „******сумата от 1 956, 57 лева (хиляда деветстотин петдесет и шест лева) – неизплатен остатък от главница по сключен с „Ф.М“ ЕООД договор с № 250-002/13.03.2015 г. за кредитна карта на бизнес клиенти, по който Д.Б. е солидарен длъжник, ведно със законната лихва за периода от 10.02.2017 г. до изплащане на вземането; сумата от 110, 89 лева (сто и десет лева и 89 стотинки) – възнаградителна лихва по посочения договор за кредитна карта за периода от 20.08.2015 г. до 20.08.2015 г., и сумата от 103, 73 лева (сто и три лева и 73 стотинки) – обезщетение за забава за забава за плащане на вноски по описания по-горе договор за кредитна карта за периода от 20.08.2015 г. до
09.07.2017 г. – вземания по заповед за незабавно изпълнение, издадена по частно гражданско дело № 8503/2017 г. по описа на Софийския районен съд, 34. състав.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 452864/18.07.2018 г. по гр. дело № 88043/2017 г. на Софийския районен съд, 34. състав, в останалата му част, с която е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск на „У.Б.“ АД с правна квалификация чл. 79, ал. 1, предл. първо ЗЗД във връзка с чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на Д.Б.Б., че Д.Б.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, дължи на „У.Б.“ АД, с ЕИК: ******, с адрес на управление:***, пл. „******сумата в размер на разликата между
103, 73 лева (сто и три лева и 73 стотинки) и пълния предявен размер от 563, 49 лева (петстотин шестдесет и три лева и 49 стотинки) – обезщетение за забава върху главницата по договор за кредит № 250-002/13.03.2015 г. за кредитна карта на бизнес клиенти.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Б.Б., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на „У.Б.“ АД, с ЕИК: ******, с адрес на управление:***, пл. „******362, 67 лева (триста шестдесет и два лева и 67 стотинки) – разноски в заповедното производство, и 712, 12 лева (седемстотин и дванадесет лева и 12 стотинки) – разноски в първоинстанционното исково производство,.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.