№ 197
гр. Ловеч, 10.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ЛОВЕЧ, III СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЗОРНИЦА АНГЕЛОВА
Членове:ПЛАМЕН ПЕНОВ
ТЕОДОРА АС. ДОНЕНЧЕВА
ТЕНЕВА
при участието на секретаря ЕЛЕНА ПЕНЧЕВА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА АС. ДОНЕНЧЕВА ТЕНЕВА
Въззивно гражданско дело № 20244300500498 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 110/10.06.2024 по гр.д. №432/2023 по описа на РС - Троян
са отхвърлени предявените от Ф. А. Т. искове против „Лескомерс Трейдинг“
ООД, ЕИК *********, с правно основание чл. 128, т.2 КТ за заплащане на
сумата 4999,82 лв., представляваща незаплатено трудово възнаграждение за
периода от 01.11.2022 г. до датата на завеждане на делото, ведно със законната
лихва, считано от 04.07.2023 г. до окончателното изплащане; с правно
основание чл. 226, ал. 1 КТ за заплащане на сумата 4999,82 лв.,
представляваща обезщетение за неиздаване на необходимите документи при
прекратяване на трудовия договора и иск с правно основание чл. 221, ал.1 КТ
за заплащане на сумата 390 лв., представляваща обезщетение за прекратяване
на трудов договор без предизвестие.
Срещу посоченото решение в срока по чл. 259, ал.1 ГПК е подадена
въззивна жалба от Ф. А. Т., с която са изложени твърдения, че обжалваният
съдебен акт е неправилен. Твърди се, че съгласно приетите от
първоинстанционния съд експертни заключения по допуснатите СГЕ,
1
подписът във ведомостите за м. ноември и декември не е на работника, като
липсват мотиви по отношение на това защо съдът кредитира последното
експертно заключение. Въззивникът намира за незаконосъобразно
предоставянето на неплатен отпуск от страна на работодателя в процесната
хипотеза, като намира това обстоятелство за недоказано. Поддържа, че не е
доказано дали отсъствието на работника от работното му място се дължи на
негово виновно поведение, както и че не е имал желание да прекрати
трудовото си правоотношение. Твърди, че бездействието на работодателя при
прекратяване на трудовото правоотношение обуславя претенцията му за
вземане за обезщетение по чл. 221, ал.1 КТ.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
„Лескомерс Трейдинг“ ООД, с който са изложени твърдения, че плащането на
трудовите възнаграждения за м. ноември и декември 2022 г. се установява
категорично въз основа на приетата по делото СГЕ и показанията на св. А..
Поддържа, че по делото е безспорно установено и че работникът е полагал
труд до м. декември 2022 г., поради което за времето след това не е получавал
трудово възнаграждение. Сочи, че обстоятелството дали работникът е бил в
неплатен отпуск е ирелевантно. Допълва, че въз основа на събраните по
делото свидетелски показания се изяснява, че работникът не е бил
възпрепятстван да полага труд. По изложените съображения моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено
следното:
По иска с правно основание чл. 128, т.2 КТ:
Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част.
В случая първоинстанционното решение е валидно. При извършване на
проверка на допустимостта обаче съдът констатира следните нарушения.
Въззивната инстанция при проверка на допустимостта и правилността на
първоинстанционното решение осъществява контрол и върху правилността на
определенията във връзка с изменението на иска, съобразявайки на
самостоятелно основание процесуалните предпоставки за допустимост на
2
изменения иск и правилността на определението за допускане на изменението
на иска. Тази проверка е пряко свързана с допустимостта на иска и на
постановеното решение.
В исковия процес съдържанието и пределите на търсената съдебна
защита се определят от ищеца, който чрез основанието и петитума на исковата
молба индивидуализира спорното материално право. Последваща промяна на
предмета на първоначално въведения с исковата молба правен спор е
допустима единствено при спазване на установените в чл. 214, ал.1 ГПК
правила за изменение на иска, едно от които е забраната за едновременна
промяна на основанието и петитума на сезиращата искова молба.
Нарушаването на тази забрана води до предявяване на нов по съществото си
иск в хода на висящия процес, разглеждането на който обуславя
недопустимост на съдебното решение.
В случая първоинстанционният съд е бил сезиран от Ф. Т. с искова молба,
с която срещу "Лескомерс Трейдинг" ООД е предявен осъдителен иск с правно
основание чл. 128, т. 2 КТ за сумата от 3900 лв., представляваща неизплатени
трудови възнаграждения за периода от 01.10.2022 г. до 04.07.2023 г., ведно със
законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното
изплащане на вземането. С определение от 03.11.2023 г. на основание чл. 214
ГПК съдът е допуснал изменение на иска по чл. 128, т.2 КТ в периода, за който
се претендират трудови възнаграждения, а именно от 01.11.2022 г. до
постановяване на съдебното решение. С определение от 11.01.2024 г. е
допуснатото ново изменение на иска в частта за размера, като същият е
увеличен на сумата от 4999,82 лв. С решението съдът е отхвърлил иска за
сумата от 4999,82 лв., дължима за периода от 01.11.2022 г. до завеждане на
делото – 04.07.2023 г.
С допускането на горепосочените изменения въззивният съд намира, че е
нарушено коментираното ограничение на допустимостта на изменение на
иска, въведено с чл. 214, ал.1 ГПК. Предявен е нов иск, с който е въведена
претенция за различен размер на дължими трудови възнаграждения и за
различен период. Нещо повече, новият период, за който се претендират
вземанията, обхваща и период след депозиране на исковата молба, като липсва
и ясно дефиниран краен момент на същия. Не е налице и хипотезата на чл.
124, ал.2 ГПК, която допуска релевиране на претенция за повтарящи се
3
парични задължения преди да е настъпила изискуемостта им, която би
оправдала допускането на подобно изменение. Предмет на иска по чл. 124,
ал.2 ГПК обаче следва да бъде парично, повтарящо се вземане на кредитора
ищец спрямо длъжника ответник при установен източник на задължението и
размер- т. е. при безспорна ликвидност, като възникването му не следва да
бъде поставено в зависимост от бъдещото поведение на кредитора. В случая
възникването на вземането за трудово възнаграждение е обусловено от
реалното полагане на труд от страна на работника или служителя, поради
което и искът по чл. 128, т.2 КТ не удовлетворява изискванията на чл. 124, ал.
2 ГПК. Следва да се отбележи и че не е налице изключението относно
допустимостта на увеличение на размера на претендираните вземания за
период след завеждане на исковата молба, валидно само в хипотезата на иск
по чл. 225 КТ.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че
допускането на процесните изменения на иска е в нарушение на правилата за
изменение на иска, сред които и забраната за едновременна промяна на
основанието и на петитума. Изменението на иска не може да се използва като
способ за въвеждане на ново спорно право, непредявено пред съда с
първоначалната искова молба. Независимо от така допуснато нарушение, с
крайния акт по съществото на спора съдът се е произнесъл по отношение на
увеличения размер, но за първоначално заявения период, игнорирайки
допуснатите от него изменения без да изложи каквито и да е мотиви за това и
стеснявайки заявения от ищеца исков период. Предвид това, силата на
пресъдено нещо е формирана само за периода 01.11.2022 г. – 04.07.2023 г. и по
увеличения размер, като следва да се отбележи, че по начало увеличаването
размера на претенцията е допустимо на основание чл. 214 ГПК. Такава сила
на пресъдено нещо не е формирана по отношение на периода след 04.07.2023
г. до постановяване на съдебното решение, станал предмет на исковото
производство в резултат на допуснатото от съда в нарушение на чл. 214 ГПК
изменение на иска. Макар и стеснявайки исковия период необосновано, в
случая не се е стигнало до произнасяне по субективно материално право,
различно от това, за което ищецът е поискал защита първоначално с исковата
молба, с недопустим акт. При това положение макар процесните изменения на
иска да са били в допуснати в грубо нарушение на чл. 214 ГПК с оглед
формираната сила на пресъдено нещо с крайния съдебен акт, процесното
4
решение не следва да бъде обезсилено като недопустимо.
При извършена проверка на правилността на решението в останалата част
съдът намира, че същото е частично неправилно.
Между страните не е спорно, че страните са обвързани от трудово
правоотношение по трудов договор от 10.06.2021 г., по силата на който
въззивникът е заемал длъжността „офис мениджър“ при въззиваемия при
уговорено месечно възнаграждение в размер на 325 лв., последователно
увеличавано на 355 лв. и на 390 лв. и място на работа производствен цех на
„Лескомерс Трейдинг“ ООД в с. Д.. В тази насока са и приетите по делото
писмени доказателства, а именно: трудов договор №183/10.06.2021 г., ведно с
допълнителни споразумения от 01.04.2022 г. и 03.01.2023 г. към него,
Длъжностна характеристика за длъжността „офис мениджър“, както и
Справка за актуално състояние на трудовите договори на въззивника към
03.07.2023 г.
Като писмени доказателства по делото са приети ведомости за заплати за
периода м. октомври – декември 2022 г., видно от които за въззивника е
положен подпис за получаване на дължимото му трудово възнаграждение.
С Констативен протокол №1/03.02.2023 г. служители в „Лескомерс
Трейдинг“ ООД – Е.Х., Г. А. и В. С., са установили, че в периода след
03.01.2023 г. въззивникът не се е явявал на работа.
Като свидетел по делото е разпитан Е. Х., от показанията на който се
установява, че въззивникът е полагал труд при въззиваемия в периода м.
октомври-декември 2022 г., като е преустановил идването на работното си
място от 01.01.2023 г. В тази връзка свидетелят и въззивникът провели
разговор относно оформянето на документи за освобождаване от длъжност,
както и за даването на писмени обяснения за неявяването на работа, което той
отказал да стори. Споделя, че впоследствие било изготвено писмо, с което да
бъде уведомен да се яви да даде исканите обяснения, което било върнато като
неполучено. След пращането на писмото двамата отново разговаряли, като
свидетелят помолил въззивника да получи писмото и да даде писмени
обяснения, с което той също не се съгласил. Свидетелят отрича някой да е
възпрепятствал въззивника да идва на работа, напротив, последният имал
личен офис, достъп до който имал само той. В тази насока са и показанията на
св. Т. Б. Е., която допълва, че въззивникът дошъл и изнесъл личните си вещи
5
от офиса, след което патронът на вратата му бил сменен. Свидетелката
изяснява също, че цеховете на предприятието не се заключват, а достъпът се
контролира от охранители, но въпреки това те не спират никого да влиза вътре
– дори и случайни хора. Същата отрича да е виждала м. януари 2023 г.
въззивника на работното си място, както и да е имало случай той да се яви и
да иска да полага труд, но да не е допуснат.
Разпитана като свидетел по делото, Г. А. – служител при въззиваемия,
заявява, че изплаща заплатите в „Лескомерс Трейдинг“, като за м. ноември и
декември лично сторила това с дължимите на въззивника възнаграждения.
Пояснява, че заплатата за м. декември му е платена около 15.01.2023 г., когато
пътувайки заедно със С. С. от с.Т. за цеха в гр. Т., видели въззивника
господина на строителна площадка, където спрели и тя му дала парите на
ръка, за което той се подписал на ведомост. Допълва, че в периода, в който
въззивникът е работил в дружеството заплатите са изплащани всеки месец по
ведомост.
За изясняване на спора по делото е допусната ССчЕ, от заключението на
която се установява, че брутното месечно трудово възнаграждение на ищеца за
м. ноември 2022 г. е 357,13 лв., а за м. декември 2022 г. – 525,29 лв., което е и
последното начислено му възнаграждение. Съгласно изводите на експерта, в
периода 01.01.2023 г. – 04.07.2023 г. въззивникът е бил в неплатен отпуск, като
при изслушването си в съдебно заседание изяснява, че тази констатация се
базира на ведомости, предоставени от „Лескомерс Трейд“ ООД.
По делото е допусната СГЕ, от заключението на която се установява, че
подписите във ведомости за заплати за м. ноември и декември 2022 г. срещу
името на въззивника не са изпълнени от него. Допусната е и допълнителна
СГЕ, даваща същото заключение при изследване на по-голям обем
сравнителен материал. Прието е и заключение по повторна СГЕ, съгласно
което не е възможно да се установи с категоричност авторството на подписа,
положен във ведомостта за заплата за м. ноември 2022 г. за Ф. А. Т., като е
вещото лице е направило извод, че подписът вероятно не е на въззивника. В
хода на експертното изследване вещото лице е констатирало, че липсват
образци от подпис, идентични с този във ведомостта, както и различия в
структурата на подписа, както и в общите и частните признаци. Тъкмо
обратното се установява относно подписът, положен във ведомостта за м.
6
декември 2022 г. Изяснява се и че въззивникът полага подписи с широка гама
на вариативност, с различни степени на опростеност, като при максимална
опростеност подписът не носи почти никакви графически характеристики на
официалния подпис на лицето.
Анализът на така установената фактическа обстановка налага
следните правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 124 КТ едно от основните задължения на
работодателя е да заплаща възнаграждение на работника или служителя,
който въз основа на сключен трудов договор е полагал труд.
Възнаграждението се дължи за извършената работа, която съгласно чл. 125 КТ
работникът или служителят следва да изпълнява точно и добросъвестно. В
този смисъл наличието само на сключен трудов договор, макар и безспорно
между страните, не е достатъчно, за да възникне задължение за работодателя
да заплаща трудово възнаграждение, а е необходимо и работникът или
служителят да полага труд и фактически да осъществява съответната трудова
функция. Следователно при предявен иск по чл. 128, т.2 КТ в тежест на
работника е да докаже, че претендираното от него неизплатено
възнаграждение действително е било уговорено с работодателя, че то е било
част от съдържанието на трудовото правоотношение, както и че е престирал
реално уговорената работа.
Въззивният съд приема, че през процесния период между страните е
съществувало валидно трудово правоотношение, като са налице признания в
тази насока и от двете страни, както и множество писмени доказателства,
съгласно изложеното по-горе.
Спорът по делото се концентрира на първо място върху това дали ищецът
е престирал реално труд през исковия период.
Успешно доказване на този правопораждащ факт обаче не е проведено по
делото. Следва да се отбележи, че в изготвения доклад по делото липсва
разпределение на доказателствената тежест по процесния иск с правна
квалификация чл. 128, т.2 КТ, доколкото не е посочено, че в тежест на ищеца
при условията на пълно и главно доказване е да установи наличието на
валиден трудов договор, както и престирането на работна сила по същия,
съответно не е изпълнено и изискването по чл. 146, ал.2 ГПК, като на ищеца
не са дадени указания, че не сочи доказателства относно последното
7
обстоятелство. Независимо от това, доколкото във въззивната жалба не е
наведено оплакване във връзка с непълнотата на доклада и с оглед
ограничените правомощия на въззивната инстанция при произнасяне относно
правилността на решението, този порок не следва да бъде взет предвид. В тази
връзка обаче следва да се отчете липсата на ангажирани от въззивника
доказателства за установяване полагането на работна сила от негова страна в
изпълнение на задълженията му по договора. Тъкмо обратното, в исковата
молба признава, че считано от края на м. септември 2022 г. е идвал само
веднъж на работното си място, след което преустановил ходенето си на работа,
тъй като работодателят не го допуснал. Тук е мястото да се отбележи, че при
наличие на предвидените в чл. 213, ал. 2 КТ предпоставки отговорността на
работодателя би могла да бъде ангажирана на това основание. По своя
характер вземането по чл. 213, ал.2 КТ представлява обезщетение за
недопускане до работа, а не трудово възнаграждение. Единствено размерът на
обезщетението се равнява на трудовото възнаграждение на служителя, но
правният характер на двете вземания е различен. От своя страна, ищецът в
исковата си молба изрично е формирал петитум, че желае присъждането на
трудово възнаграждение, а не на обезщетение, като е мотивирал претенцията
си с твърдения, че с ответника са обвързани от трудов договор, за времето на
действие на който е бил на разположение на работодателя, макар и да не е
полагал труд. В действителност дали претенцията на ищеца е за присъждане
на трудово възнаграждение или за обезщетение представлява правна
квалификация, която следва да бъде дадена от съда, но само въз основа на
твърденията на ищеца. Именно твърденията на ищеца са тези, които очертават
предмета на правния спор пред съда. В тази връзка следва да бъде съобразено,
че ищецът не сочи, че е положил необходими и достатъчни усилия да престира
своя труд. Ето защо, съдът намира, че първоинстанционният съд е дал
коректна правна квалификация на иска – в този смисъл Решение №4079 от
31.05.2013 г. по в.гр.д. №8790/2012 по описа на СГС.
Връщайки се на липсата на ангажирани от страна на въззивника
доказателства за полаган труд в процесния период, следва да се отбележи, че в
хода на първоинстанционното производство работодателят е провел успешно
насрещно доказване, за което няма изискване да бъде пълно. Въз основа на
приетия като писмено доказателство Констативен протокол №1/03.02.2023 г.,
подкрепен в пълнота от еднопосочните показания на св. Х. и Е.,
8
възпроизвеждащи лично възприети от тях факти, може да се направи извод, че
въззивникът не е посещавал работното си място след края на 2022 г., като по
никакъв начин не е бил възпрепятстван да стори това – тъкмо обратното,
разполагал е с личен офис, до който единствен е имал достъп, като едва след
напускането и изнасянето на личните си вещи, достъпът е бил ограничен чрез
смяна на патрона на вратата. Предвид това, съдът не дава вяра на изложените
в исковата молба изолираните бланкетни твърдения за недопускане на работа
на работника още от м.септември, като следва да се отбележи от друга страна,
че липсват твърдения за положени усилия за явяване и изпълнение на
работата. При това положение съдът намира, че за периода след 31.12.2022 г.
работникът не е полагал труд по процесния трудов договор. Изложеното обаче
не се отнася за периода м. ноември – м. декември 2022 г., доколкото и двамата
свидетели категорично заявяват, че са виждали неколкократно работника на
работното му място. По отношение на тази част от исковия период обаче
липсват мотиви в обжалвания акт, като съдът се е концентрирал единствено
върху констатацията, че след м. декември 2022 г. работникът не е полагал труд
по процесното трудово правоотношение, поради което въззивният съд намира
за основателни възраженията на въззивника в тази насока. При съобразяване
на изложеното и на показанията на двамата свидетели, които съдът кредитира
като логични и съответстващи на останалия събран по делото доказателствен
материал, въззивният съд намира, че неправилно първата инстанция е
формирала извод относно неизпълнение на задълженията на работника,
произтичащи от процесния трудов договор, през месеците ноември и
декември 2022 г.
В следствие на това, на преценка подлежи извършено ли е плащане на
дължимите трудови възнаграждения за този период. На първо място, следва да
се отчете, че възраженията на въззивника за липса на анализ на
доказателствения материал са основателни. Първоинстанционният съд се е
ограничил до изброяване на събраните по делото доказателства, съответното
възпроизвеждането на свидетелските показания и приетите експертни
заключения, като не е изложил мотиви кое от последните кредитира и защо,
както и върху какво гради извода си за изпълнение на задълженията на
работодателя за плащане на претендираните трудови възнаграждения.
Предвид изложеното, въззивният съд следва да формира самостоятелни
изводи при извършване преценка на събрания по делото доказателствен
9
материал относно това обстоятелство.
Чл. 270, ал.3 КТ поставя изискване към доказване плащането на трудово
възнаграждение, а именно то да се извърши само с писмени доказателства,
поради което в нарушение на нормата на чл. 164, ал.1, т.3 ГПК
първоинстанционният съд е обсъдил показанията на св. Г. А., Е.и Х. в тази
част, доколкото не са били налице изключенията по чл. 165, ал.1 и чл. 164, ал.2
ГПК.
За доказване плащането на дължимите възнаграждения въззиваемият е
представил ведомости, видно от които на въззивника са начислени трудови
възнаграждения за м. ноември и декември 2022 г., като в тази насока са и
изводите на вещото лице по допуснатата ССчЕ, чието заключение, преценено
по реда на чл. 202 ГПК, съдът кредитира като обективно и компетентно
изготвено. В същите за лицето Ф. А. Т. е положен подпис, удостоверяващ
получаването на процесните суми, съответно изпълнението на задълженията
на работодателя. Във връзка с оспорване авторството на подписите по делото
са изслушани 3 броя експертизи, като съдът намира, че следва да кредитира
заключението по повторната експертиза, доколкото същото отговаря в най-
голяма пълнота на поставените въпроси, извършен е детайлен анализ и
сравнение на всички образци от подпис на въззивника, като са използвани
различни методи на полагане на такъв. От същото се установява с
категоричност, че подписът за м. декември е изпълнен именно от въззивника,
поради което съдът намира за доказано плащането от работодателя в полза на
работника посоченото във ведомостта възнаграждение, съответстващо,
съгласно установеното, на уговореното между страните. Такава категоричност
обаче липсва по отношение авторството на подписа за м. ноември. В хода на
експертното изследване вещото лице е изяснило, че са налице редица
различия в общите и частните признаци на подписа, както и в структурата.
Ето защо, доколкото не може да бъде установено със сигурност, че оспореният
подпис е изпълнен от въззивника, съдът намира, че въззиваемият не е успял да
проведе успешно доказване на изпълнение на задължението си за плащане на
възнаграждението за м. ноември 2022 г. Този извод не се разколебава и при
съобразяване констатацията за широка вариативност на полаганите от
работника подписи, предвид че същата не е попречила за категоричното
установяване автентичността на документа в коментираната по-горе част.
10
С оглед всичко изложено, съдът намира, че в периода, в който е доказано
полагането на труд от страна на работника – м. ноември и декември 2022 г.,
работодателят е изпълнил частично задължението си по чл. 128, т.2 КТ, като е
заплатил само възнаграждението за м. декември - 525,29 лв., намалено с
удръжките в размер на 117,68 лв. за ДОО, ДОД, здравни осигуровки и ДЗПО,
или сумата от 407,61 лв., но не и това за плащане на възнаграждението за
м.ноември 2022 г. Предвид това, въззивният съд намира крайните изводи на
първоинстанционния съд за неоснователност на претенцията на работника в
частта за дължимото възнаграждение за м. ноември 2022 г. в размер на 357,19
лв. за неправилни, поради което обжалваното решение следва да бъде
отменено в тази част, а претенцията на Т. – уважена. В останалата си част с
оглед установеното по отношение на плащането на възнаграждението за м.
декември 2022 г. и неполагането на труд от страна на работника в периода
01.01.2023 г. – 04.07.2023 г., крайните изводи на двете инстанции съвпадат, с
оглед на което решението следва да бъде потвърдено.
По евентуалните искове: в случая с оглед изхода на спора пред
въззивната инстанция, а именно частична основателност на главния иск,
евентуалните искове не подлежат на разглеждане. Разглеждането на
евентуалния иск зависи от сбъдването на поставено от самия ищец условие и
то е отхвърлянето на главната му искова претенция. Както е изяснено по реда
на чл. 290 ГПК с решение № 210/27.05.2015 г. по гр. дело № 5600/2014 г. на IV
г. о. на ВКС, ако съдът уважи предходния по ред на заявяване в евентуалността
иск, няма право да се произнася по следващия, защото не се е сбъднало
условието, под което е предявен. Недопустимо е съдът да "преизчислява" за
каква част следва да се произнесе по евентуалния иск, ако главният е частично
уважен; възможно е така съединените искове да са и различни по вид –
установителни, осъдителни, конститутивни, или макар и от един и същи вид, с
петитум, който е некомпенсируем или евентуалността да е по отношение на
субектите. Разглеждането на евентуалния иск зависи от сбъдването на
поставено от самия ищец условие и то е отхвърлянето на главната му искова
претенция. В настоящата хипотеза с оглед несбъдването на
вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането на евентуалните искове,
решението в частта, с която същите са отхвърлени, е недопустимо и следва да
бъде обезсилено на основание чл. 270, ал.3 ГПК.
11
По разноските:
При този изход на спора въззивният съд следва да ревизира
първоинстанционния акт и в частта по произнасянето по дължимите разноски.
На основание чл. 78, ал.1 ГПК, съобразно уважената част от исковете, в полза
на работника следва да се присъди сумата от 34,37 лв., представляваща
заплатени разноски в производството пред първата инстанция за адвокатско
възнаграждение.
Ответникът е претендирал разноски за заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 2136 лв., като ищецът е навел своевременно
възражение по чл. 78, ал.5 ГПК. Съдът като взе предвид минималния размер
на дължимото адвокатско възнаграждение, съобразно чл. 7, ал.2, т.3 и ал. 9
НМРАВ – 2085,07 лв., преценен с оглед материалния интерес, а не с оглед броя
и цената на всеки от предявените искове, както и броя на проведените открити
съдебни заседания и фактическата и правна сложност на делото, намира за
неоснователно възражението на работника за прекомерност на адвокатския
хонорар. Предвид това, в полза на ответното дружество, съобразно
отхвърлената част от исковете, на основание чл. 78, ал.3 ГПК следва да се
присъди сумата от 2593,67 лв., представляваща заплатени разноски в
производството пред първата инстанция за адвокатско възнаграждение и
депозити за вещи лица.
Въззивникът има право на разноски на основание чл. 78, ал.1 ГПК и за
втората инстанция. Адв. К. – Д. претендира заплащане на възнаграждение на
осн. чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т.2 ЗА. При съобразяване разпоредбата на чл. 7,
ал.2, т.3 и ал. 9 НМРАВ и уважената част от исковете съдът намира, че на
същата следва да се присъди сумата от 45,89 лв., представляваща
възнаграждение за процесуално представителство в производството пред
въззивната инстанция.
На основание чл. 78, ал.3 ГПК, съобразно отхвърлената част от исковете,
в полза на „Лескомерс трейдинг“ ООД следва да се присъди сумата от 1081,50
лв., представляваща сторени във въззивната инстанция разноски за адвокатски
хонорар. Възражението на въззивника по чл. 78, ал.5 ГПК съдът намира за
неоснователно по съображения, аналогични с тези относно същото,
релевирано в първоинстанционното производство.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК „Лескомерс трейдинг“ ООД следва да
12
бъде осъдено да заплати по сметка на ОС - Ловеч дължимата държавна такса
от общо 75 лв., изчислена върху уважената част на предявените искове.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №110 от 10.06.2024 г. по гр. д. № 432/2023 г. по описа
на РС-Троян, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ф. А. Т., ЕГН
**********, против „Лескомерс Трейдинг“ ООД, ЕИК *********, иск с
правно основание чл. 128, т.2 КТ за сумата над 4642,70 лв., представляваща
дължимо трудово възнаграждение за периода от 01.12.2022 г. до 04.07.2023 г.,
до пълния предявен размер от 4999,82 лв. и за периода от 01.11.2022 г. до
30.11.2022 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
молба до окончателното плащане, както и в частта, с която Ф. А. Т., ЕГН
**********, е осъден да заплати на „Лескомерс Трейдинг“ ООД, ЕИК
*********, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата над 2593,67 лв. до
присъдения размер от 2686 лв., представляващи сторени разноски в
първоинстанционното производство, като вместо това:
ОСЪЖДА „Лескомерс Трейдинг“ ООД, ЕИК *********, да заплати на
Ф. А. Т., ЕГН **********, на основание чл. 128, т.2 КТ сумата от 357,12 лв.,
представляваща дължимо трудово възнаграждение за периода 01.11.2022 г. –
30.11.2022 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
депозиране на исковата молба до окончателното плащане.
ОСЪЖДА „Лескомерс Трейдинг“ ООД, ЕИК ********* да заплати на
Ф. А. Т., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал.1 ГПК сумата от 34,37 лв.,
представляваща сторените разноски в производството по гр.д. №432/2023 по
описа на РС – Троян.
ПОТВЪРЖДАВА Решение №110 от 10.06.2024 г. по гр. д. № 432/2023 г.
по описа на РС-Троян, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ф. А. Т.,
ЕГН **********, против „Лескомерс Трейдинг“ ООД, ЕИК *********, иск с
правно основание чл. 128, т.2 КТ за сумата над 357,12 лв., представляваща
дължимо трудово възнаграждение за периода 01.11.2022 г. – 30.11.2022 г., до
пълния предявен размер от 4999,82 лв. и за периода от 01.12.2022 г. до
04.07.2023 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата
13
молба до окончателното плащане, както и в частта, с която Ф. А. Т., ЕГН
**********, е осъден да заплати на „Лескомерс Трейдинг“ ООД, ЕИК
*********, сумата от 2593,67 лв., представляващи разноски, сторени в
производството по гр. д. №432/2023 г. по описа на РС – Троян.
ОБЕЗСИЛВА Решение №110 от 10.06.2024 г. по гр. д. № 432/2023 г. по
описа на РС-Троян, в частта, с която са отхвърлени предявените от Ф. А. Т.,
ЕГН **********, против „Лескомерс Трейдинг“ ООД, ЕИК *********, при
условията на евентуалност искове с правно основание чл. 226, ал. 1 КТ и чл.
221 КТ за осъждане на „Лескомерс Трейдинг“ ООД, ЕИК *********, да
заплати на Ф. А. Т., ЕГН **********, сумата от 4999,82 лв., представляваща
обезщетение за неиздаване на необходимите документи при прекратяване на
трудов договор №183/10.06.2021 г. и сумата от 390 лв., представляваща
обезщетение за прекратяване на трудовия договор без предизвестие.
ОСЪЖДА Ф. А. Т., ЕГН **********, да заплати на „Лескомерс
Трейдинг“ ООД, ЕИК *********, на основание чл. 78, ал.3 ГПК сумата от
1081,50 лв., представляваща разноски, сторени в производството по в.гр.д.
№498/2024 по описа на ОС – Ловеч.
ОСЪЖДА „Лескомерс Трейдинг“ ООД, ЕИК *********, да заплати на
адвокат И. С. К. – Д. - ЛАК, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т.2 ЗА
сумата от 45,89 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
осъществено безплатно процесуално представителство в производството по
в.гр.д. №498/2024 по описа на ОС – Ловеч.
ОСЪЖДА „Лескомерс Трейдинг“ ООД, ЕИК *********, да заплати на
основание чл. 78, ал.6 ГПК по сметка на Окръжен съд – Ловеч сумата от 75
лв., представляваща дължимата държавна такса върху уважената част от
исковете.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14