№ 216
гр. Оряхово, 23.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ОРЯХОВО в публично заседание на двадесет и шести
ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:И.В.К.С.
при участието на секретаря Г.Ц.Ц.
като разгледа докладваното от И.В.К.С. Гражданско дело № 20241460100568
по описа за 2024 година
От П. Н. С., с ЕГН ********** с постоянен адрес гр. Оряхово, ул.“6-ти септември“ №
22, вх.Б, ет.3, ап.18 чрез адв. Л. И. А.-САК против „МАКРОАДВАНС“ АД,с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, р-н Средец, бул.“Г.С.Раковски“ № 147, ап.14,
представлявано от В.Г.С., е предявени обективно съединени искове с правно основание чл.
22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1 ЗЗД,- за прогласяване нищожността на Договор за
потребителски кредит № 187631/22.11.2022 г.,сключен между страните, поради
противоречието му с разпоредбите на ЗПК, поради накърняване на добрите нрави и поради
заобикаляне на закона, и иск с пр. основание чл.55 ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника,да
заплати на ищеца недължимо платена сума в размер на 5 548.49 лв. представляваща
недължимо платена лихва в размер на 1 444.49 лв. и неустойка от 4 104 лв. по договор за
потребителски кредит № 187631/22.11.2022 г., ведно със законната лихва върху сумата,
считано от завеждане на делото, до окончателното й изплащане,и евентуални обективно
съединени искове - с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД прогласяване нищожността на
клаузата за неустойка по чл.10 от Договор за потребителски кредит № 187631/22.11.2022 г., и
иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника, да заплати на ищеца П. С., сумата в
размер на 4 104.00 лв., представляваща недължимо платена сума за неустойка по чл.10 от
Договор за потребителски кредит № 187631/22.11.2022 г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от завеждане на делото, до окончателното и изплащане.
Претендират се и направените по делото разноски.
В исковата молба се твърди, че на 22.11.2022 г., страните са сключили договор за
потребителски кредит № 187631, по силата на който ответникът му е предоставил сума в
размер на 3 000.00 лв.
Ищецът следвало да върне заетата сума до 22.11.2024 г. съгласно погасителен план на
1
24 месечни вноски, които суми същият е платил изцяло.Ищецът твърди, че за погасяване на
договора е заплатил на ответникът обща сума в размер на 8 548.49 лв., в които суми освен
главницата, били начислени - лихва в размер на 1 444.49 лв. и неустойка по чл.10 от
договора за потребителски кредит в размер на 4 104 лв, които суми същият счита за
недължимо платени на ответника.
В исковата молба се сочи, че страните са „уговорили“ неустойка в случай, че не бъде
предоставено поръчителство на едно физическо лице, одобрено от Кредитора от длъжника в
3 - дневен срок от подписване на договора за кредит. Така уговорена, тази неустойка не
обосновава вредите за кредитора при неизпълнение на задължението за връщане на дълга от
размера на насрещната престация, от която кредитора би бил лишен при неизпълнение, а
произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника, като заплащането й
не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по договора, а възниква
впоследствие от липса на обезпечение от поръчителство.
Ищецът счита, че така предвидената сума за неустойка по чл. 10 от договора,
произтича от неравноправна клауза съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради същата се явява
нищожна, включително и на основание чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Сочи се, че клаузата за
задължаване на кредитополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора в
тридневен срок от сключването на договора, като при неизпълнение се дължи неустойка, във
фиксиран размер от 4104 лева е във вреда на потребителя. Същата не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитодателя и потребителя, тъй като кредиторът е прехвърлил
отговорността си за дължимата професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. От
своя страна потребителя е задължен в необосновано кратък срок да осигури обезпечение,
което да отговаря на многобройни условия, изпълнението на които от своя страна изискват
време и съдействие от частни лица и държавни органи, което прави обективно невъзможно
спазването на този срок. Ищецът сочи, че така както е уговорена, неустойката е
предназначена да санкционира него за виновното неспазване на договорното задължение за
предоставяне на обезпечение, но задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение
за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договора и общите условия, както и че
непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който
би следвало да прецени възможностите на заемодателя да предостави обезпечение и риска
по предоставянето на заем към датата на сключването на договора, с оглед на
индивидуалното договаряне на договорните условия.
С оглед на това ищецът счита, че макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се
дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката е включена в погасителните
вноски и води до скрито оскъпяване на кредита. Поради което счита, че същата
представлява добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл сигурна печалба за
ответника, която увеличава стойността на договора. Ищтецат сочи, че уговорената
неустоечна клауза е да доведе до неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на
кредитополучателя. тъй като увеличава подлежащата на връщане сума. Сочи се, че
2
уговорена по този начин, неустойката излиза извън присъщите функции - обезпечителна,
обезщетителна и санкционна и цели само неоснователно обогатяване.
Ищецът счита, че клаузата по чл. 10, вр. чл. 20 от договора,предвиждаща неустойка е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави - чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. Критериите дали е
налице нищожност поради противоречие с добрите нрави на неустойка, се съдържат в TP №
1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно - такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции.
Ищеца сочи, че договорената неустойка представлява скрита лихва, която не е
включена в годишния процент на разходите и не е надлежно посочена в договора като лихва,
като по този начин се нарушават добрите нрави и представлява възнаграждение дължимо
под условие (ако не се предостави обезпечение) и за това размерът й следва да бъде включен
в годишния процент на разходите.
В исковата молба се сочи също, че „Неустойката“ оскъпява допълнително кредита и
това оскъпяване многократно надхвърля законовото ограничение предвидено чл. 19 ал.4 от
ЗПК, а именно - ГПР да не надхвърля пет пъти размера на законната лихва. За това
уговорената „неустойка“ противоречи на закона.
Сочи се също, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на
хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. респективно целият
договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.
Твърди се в ИМ, че процесният договор е нищожен на осн. чл. 22 във вр, с чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК, тъй като посоченото ГПР в Договора за заем в размер не отговаря на реално
приложения, тъй като в този размер, неправилно е включена само договорната лихва. В ГПР
е следвало да се включи предвидената неустойка по, доколкото същата представлява скрита
печалба на кредитора. Така наясно с невъзможността на потребителя да изпълни посочените
в чл. 20 от договора задължения, заемодателят предварително е предоставил на ищеца
погасителен план, в който е предвидено заплащането на неустойката, като част от
анюитетните вноски. Поставяйки неизпълними изисквания към заемополучателят,
кредитодателят си е гарантирал допълнителна печалба, която следва да бъде включена в
размера на ГПР.
С оглед неспазване изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и поради нарушаване на
изискванията на чл. 19, ал. 4 и ал. 5 от ЗПК ищецът счита, че целия договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК, поради което
претендира връщане на платените суми по договора за лихва и неустойка.
Ищецът претендира, в случай че съдът счете, че договорът за кредит не е нищожен на
горепосоченото основание, то се твърди, че клаузата на чл. 11, ал. 1 от Договора,
предвиждащите заплащането на неустойка е нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, поради
което претендира връщането й като недължимо платена.
Ищеца сочи също, че предвидената неустойка е неравноправна на осн. чл. 143, ал. 2, т.
5 от ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения, да
заплати необосновано висока неустойка, във връзка със задължение, което изначално
кредиторът е знаел, че няма как да бъде изпълнено от длъжника. Поради гореизложеното
3
счита, че клаузата е нищожна на осн. чл. 146, ал. 1 във връзка с чл. 143, ал. 2, т. 5 от ЗЗП.
В подкрепа на иска са представени и приети писмени доказателства.
Допусната е съдебно-счетоводна експертиза.
В срока за отговор по чл.131 ГПК, е постъпил писмен такъв с който ответникът
оспорва предявените искове по основание и размер.
В отговора не се оспорва обстоятелството, че действително между страните е сключен
процесният договор за кредит, с който на ищеца е отпусната цитираната сума за посочения
срок, която сума е била усвоена от ищеца. Твърди се че ответникът е изпълнил задължението
си съгласно чл. 16 от ЗПК и за своя сметка е извършило оценка на кредитоспособността на
ищеца.
Ответникът сочи , че предоставеният кредит е от категорията на т.нар. „бързи
кредити“, при които характерни са именно кратките срокове на обработка на документи,
предоставяне на становище по заявката, отпускане на сумите и т.н. Сочи се също, че
неустойка за непредоставяне на обезпечение се дължи единствено и само за периода /след
изтичане на трите дни от сключване на договора/, за който период кредитът не е бил
обезпечен.
На следващо място в отговора е посочено,че разпоредбата на чл. 11, т.10 от ЗПК
регламентира, че при сключване на договора следва да се уговори годишният процент на
разходите по кредита, включващ по арг. от чл.19, ал.1 от ЗПК общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.
Ответникът твърди, че годишен процент на разходите посочен в договора, в размер на 49.65
%, е изчислен съгласно Закона за потребителския кредит.
Размерът на ГПР, както е записано в чл. 9 от договора за кредит, се изчислява съгласно
чл. 19 ал. 2 от Закона за потребителския кредит, а именно: по формула, съгласно приложение
№1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания.
Следва да бъде обърнато внимание, че нито закона, нито съдебната практика поставя
изисквания кредиторът да разписва подробно методиката на формиране на годишния
процент на разходите. Достатъчно е размерът да бъде конкретизиран и да предоставя
информация на потребителя начина на формиране, както е и в настоящия случай.
Относно твърдението на ищеца, че уговорената неустойка е нищожна, поради
противоречието й с добрите нрави, ответника сочи, че неустойката следва да се приеме за
нищожна, ако единствената й цел, за която е уговорена излиза извън рамките на присъщите
й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция. Съгласно чл. 10 от Договора за
потребителски кредит, кредитополучателят дължи неустойка с обезщетителен характер, в
случай че не представи обезпечение съгласно реда и условията, предвидени в чл.20, ал.2 от
настоящият договор. Същата се дължи, поради неосигуряването от страна на
кредитополучателя на обезпечение на кредита с поръчителство на едно физическо лице,
което да отговаря на поставените в общите условия изисквания. Като клауза, уговорена в
договора, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право
4
(чл. 9 ЗЗД). С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще
заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е
необходимо да се доказва размера на вредите, настъпили от неизпълнението. Автономията
на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да
уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието
на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на
добрите нрави /Тълкувателно решение № 1 /2010 г. по т. дело № 1 /2009 на ВКС/.
Уговорената такава между двете страни е в размер, който е изцяло съобразен със законовите
изисквания и е изчислен съгласно условията в договора. Освен това, договорената неустойка
не води до неравноправие на страните, защото чрез нея кредиторът обезпечава и гарантира
своето вземане, без да поставя в неравноправно положение кредитополучателя, който като
страна по договора, изразила своята воля за съгласие, се задължава да върне съответната
сума. При положение, че присъщ за неустойката е предварително определен в договора
размер на вредите от неизпълнение на конкретно договорно задължение, без да е
необходимо те да се доказват, е допустимо отнапред да се уговори и начин за разсроченото й
плащане в случай на такова неизпълнение. От уговорка за разсрочено плащане на
неустойката не може да се направи извод, че страните отнапред са приели, че задължението,
чието неизпълнение е скрепено с неустоечна клауза, няма да бъде изпълнено и че поради
това в действителност с тази клауза се уговаря заплащане на суми, които да водят до
надвишаване на максимално допустимия ГПР съгласно императивната разпоредба на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК при заобикаляне на тази разпоредба. Неустойка е за неизпълнение на конкретно
договорно задължение, а именно - осигуряване на достатъчно обезпечение на задължението
да върне главницата и договорната лихва. Ето защо и с оглед разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т,
1 от ЗПК тя не се включва в ГПР по кредита и нейният размер не води до увеличаване на
ГПР над максимално допустимия праг по чл. 19, ал. 4 от ЗПК, което съгласно чл. 19, ал. 5 от
ЗПК да обуслови нищожността на тази уговорка за неустойка.
Сочи, че нищожността на отделна клауза не влече нищожност на целия договор.
Ответникът оспорва твърденията в ИМ, че ищецът е заплатил сума в общ размер от
8548.49 лева за погасяване на задължението, респективно, че 4101 лева са постъпили за
погасяване на неустойка и 1444.49 лева - за лихва. Твърди, че задължението е погасено
предсрочно, като същото е изплатено в пълен размер с със сумата от 3455 лв. от които за
погасяване на неустойка са платени 282.73 лв., а за лихва - 172.27 лв.
С отговора на ИМ се претендират направените по делото разноски.
В откритото съдебно заседание ищецът редовно призован не се явява и не се
представлява. С молба пълномощникът на ищеца – адв. Л. И. А.-САК, поддържа
предявените искове. Направено е искане делото да бъде разгледано в тяхно отсъствие
За ответникът „МАКРОАДВАНС“ ЕООД, редовно призован, не се явява представител,
с писмено становище заявява че поддържа отговора на исковата молба и оспорва изцяло
предявените искове.
По молба преди съдебно заседание от пълномощника на ищеца, съдът на осн.чл.214
ГПК, е допуснал намаление на размера предявеният искове с пр.осн. чл.55 ал.1 от ЗЗД - от
5
сума в размер на 5 548.49 лв., на сума в размер на 455.00 лв. и евентуален иск - като същия
се счита предявен за сума в размер на 282.73 лв., вместо първоначално заявената сума в
размер на 4 104.00 лв.
Съдът, като анализира и прецени събраните по делото доказателства поотделно
и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Не се спори между страните, а и от представените по делото доказателства се
установява, че на 22.11.2022 г. между „МАКРОАДВАНС“ ЕООД и П. Н. С., е сключен
Договор за потребителски кредит № 187631/22.11.2022 г., по силата на който му е предадена
главница в размер на 3 000 лв., при условия посочени в договора.
От приетия Договор за потребителски кредит № 187631/22.11.2022 г., е видно, че
ищецът се е задължил да върне заема на 24 месечни вноски, по погасителен план и при
падеж на първа вноска 22.12.2022 г. и краен срок 22.11.2021 г. Уговорен е фиксиран годишен
лихвен процент в размер на 41.00 %. В чл. 9 на договора е посочено, че годишният процент
на разходите по кредита е 49.65%. Също така е видно, че към вноската от 185.19 лв.
включваща главница и договорна лихва, е добавена вноска неустойка по чл. 10, от договора
в размер на 171.00 лв., което е разсрочената дължима неустойка за непредоставяне на
обезпечение по заема, при което крайната вноска е посочена в размер на 356.19 лв. за целия
срок на заема. При това положение вместо ищецът да дължи връщане на сумата от 3 000 лв.,
той дължи сумата от общо 8 548.49 лв.
В чл. 10 от договора е уговорено, че заемателят се задължава, в срок от три след
сключването на договора, да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на всички дължими
погасителни вноски, лихви, разходи и неустойки. Третото лице/поръчител, солидарен
длъжник/ Третото лице /поръчител/ подлежи на предварителна проверка от страна на
заемодателя с оглед на неговата възможност да поеме посочения солидарен дълг. Страните
се договорят, че третото лице – поръчител следва да отговаря кумулативно на минимум
следните условия: 1. минимален осигурителен брутен доход през последните шест месеца,
предхождащи сключването на договора: 1400 лева на месец; 2. Да работи по трудово
правоотношение от поне 6 календарни месеца преди сключването на договора; 3. Да няма
активни експозиции в ЦКР с просрочие над 30 дни, 4. Да не е страна по друг договор с
кредитора. С клаузата на чл. 10 от договора, страните са уговорили, че в случай, че
Заемателят в определения срок не изпълни задължението си, посочено в чл. 20, дължи на
Заемодателя неустойка в размер на 17.10 лева плюс 0,190% от усвоения размер на кредита
за първия ден на забава и в размер на 0.190% от усвоения размер на кредита за всеки ден от
кредита през който същият не е обезпечен.
Страните не спорят, а и от приетите по делото писмени доказателства и заключението
на вещото лице по изготвената ССчЕ се установява, че ищецът е изпълнил задълженията си
по договора за заем и е погасил предсрочно договора със сумата в размер на 3455.00 лв.
включваща главница – 3000 лева, договорна лихва – 172.27 лева и неустойка- 282.73 лева.От
заключението на вещото лице също се установява, че посоченото ГПР от 49.66% в договора
6
не е включена предвидената неустойка, като действителния размер ГПР изчислен от вещото
лице, след включване на неустойката е в размер на 245.21%.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
Предявени са субективно съединени искове с правно основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл.
26, ал. 1 ЗЗД,- за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит №
187631/22.11.2022 г.,сключен между страните, поради противоречието му с разпоредбите на
ЗПК, поради накърняване на добрите нрави и поради заобикаляне на закона, и иск с пр.
основание чл.55 ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника,да заплати на ищеца недължимо
платена сума в размер на 455.00 лв. представляваща недължимо платена лихва и неустойка
по договор за потребителски кредит № 187631/22.11.2022 г., ведно със законната лихва върху
сумата, считано от завеждане на делото, до окончателното й изплащане,и евентуални
обективно съединени искове - с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД прогласяване
нищожността на клаузата за неустойка по чл.10 от Договор за потребителски кредит №
187631/22.11.2022 г., и иск по чл.55 ал.1 от ЗЗД за осъждане на ответника, да заплати на
ищеца П. С., сумата в размер на 282.73 лв., представляваща недължимо платена сума за
неустойка по чл.10 от Договор за потребителски кредит № 187631/22.11.2022 г., ведно със
законната лихва върху сумата, считано от завеждане на делото, до окончателното и
изплащане.
Сключеният между страните договор за заем попада под правната регламентация на
Закона за потребителския кредит, в който е посочено изчерпателно какво следва да е
съдържанието на договора за кредит. Липсата на изрично посочените в чл. 22 във вр. с 10,
ал. 1 и чл. 11 ЗПК реквизити на договора за кредит водят до недействителност на същия. В
случая обаче договорът не отговаря на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно който договорът
за потребителски кредит задължителна следва да съдържа „годишния процент на разходите
по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване
на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“.
Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на кредитната
институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се
изчислява по специална формула. Спазването на това изискване дава информация на
потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата дължима сума по договора.
Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т. е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9, ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК. Съгласно чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал.
7
1, т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно
от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата
има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при
самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите
разходи.
В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че
договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула.
Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван
размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина
/бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за
потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Нарушение е налице, тъй като в договора
кредиторът се е задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и ГПР.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите
по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 49, 65 %/.
Посочената годишна фиксирана лихва от 41, 00 % не е ясно как точно се съдържа и как е
изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в
невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него
финансов продукт.
Видно от съдържанието на процесния договор за кредит и представената от ответното
дружество преддоговорна информация, неустойката не е включена при изчисляване на ГПР,
които са определени в размер на 49.65%.
Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 49.65 % и общата
сума на плащанията, не съответстват на действителните ГПР в размер на 245.21% изчислени
от вещото лице. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено,
уговорената в чл. 10 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със съответната
погасителна вноска. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез
поръчителство съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които – предвид изключително краткия срок, в който следва да се
предоставя – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението
неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение,
относно физическото лице – поръчител, тъй като същото следва да отговаря на критерии, за
8
които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за
осигуровки, чиста кредитна история и пр. /, т. е. все действия, за които са нужни
технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане
на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води
единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й
функции. Това обстоятелство, обаче не е включено в ГПР разходите, поради което е налице
нарушение на чл. 19, ал. 1 и на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Ето защо и поради липса на част от
задължителните реквизити на т. 10 на чл. 11 ЗПК, договорът се явява недействителен.
Доколкото се касае за възнаграждение по усвояването и управлението на кредита, с тях
реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се
покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер от
245.21% значително надхвърля законовото ограничение. Ето защо посочения в договора
годишен процент на разходите от 49.65% не отговаря на действителния такъв.
Посочването в договора за кредит на по нисък от действителния ГПР, представлява
невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно заблуждаваща
търговска практика, съгласно чл. 68 г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя подвежда
потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му позволява да
прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В този смисъл:
Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г., Решение №
1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33 от 8.01.2020
г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
С оглед всичко изложено настоящият съдебен състав намира, че сключеният между
страните договор за заем се явява недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК.
С оглед недействителността на договора за кредит на специалните основания за това,
то съгласно чл. 23 ЗПК ищецът дължи връщане единствено и само на главницата по
договора за кредит, която е в размер от 3000.00 лв. Не се спори и от събраните в хода на
производството писмени доказателства и заключението на вещото лице се установява, че
ищецът е заплатил по договора за заем обща сума в размер от 3455.00 лв., поради което
разликата до размера на погасената главница /3000.00 лв./ или сумата от 455,00 лв. подлежи
на връщане, като предявеният осъдителен иск следва да се уважи.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на делото, съдът намира, че искането от страна на ищеца за присъждане
на сторените от него разноски следва да се уважи на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. В полза на
ищеца следва да се присъдят заплатените от него разноски за платена държавна такса в
размер на 563.88 лева, депозит за вещо лице в размер на 300.00 лева и заплатено адвокатско
възнаграждение в размер на 854.00 лева съгласно представения списък по чл.80 от ГПК.
Адвокатското възнаграждение платено от ищецът е в минимален размер, поради което не
подлежи да корекция.
Мотивиран от горното, Съдът
9
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, нищожността на Договор за потребителски кредит № 187631/22.11.2022 г.,
сключен между П. Н. С., с ЕГН ********** с постоянен адрес гр. Оряхово, ул.“6-ти
септември“ № 22, вх.Б, ет.3, ап.18 и П. Н. С., с ЕГН ********** с постоянен адрес гр.
Оряхово, ул.“6-ти септември“ № 22, вх.Б, ет.3, ап.18, като противоречащ на закона.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД,с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н Средец, бул.“Г.С.Раковски“ № 147, ап.14, представлявано от
В.Г.С., да заплати на П. Н. С., с ЕГН ********** с постоянен адрес гр. Оряхово, ул.“6-ти
септември“ № 22, вх.Б, ет.3, ап.18, сумата в размер на 455.00 лв., представляваща платена
без основание сума за лихва и неустойка по нищожен Договор за потребителски кредит №
187631/22.11.2022 г.
ОСЪЖДА „МАКРОАДВАНС“ АД,с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, р-н Средец, бул.“Г.С.Раковски“ № 147, ап.14, представлявано от
В.Г.С., ДА ЗАПЛАТИ НА П. Н. С., с ЕГН ********** с постоянен адрес гр. Оряхово, ул.“6-
ти септември“ № 22, вх.Б, ет.3, ап.18 сумата от 1717.00 лева /хиляда седемстотин и
седемнадесет лева/ - деловодни разноски.
Решението подлежи на въззивно обжалване пред Окръжен съд гр. Враца в двуседмичен
срок, от съобщението.
Съдия при Районен съд – Оряхово: _______________________
10