Р Е Ш Е Н И Е
№………./…………….. 2019 г.
Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на седми октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
СВЕТЛА ПЕНЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
КРАСИМИР ВАСИЛЕВ
НЕВИН ШАКИРОВА
при секретар Цветелина Цветанова,
като разгледа докладваното от съдия Пенева
въззивно гражданско дело № 1537
по описа за 2019 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по въззивна жалба на „А.Н.Н.2“ ООД - София срещу решение № 1343 от 01.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 16742 по описа за 2018 г. на Районен съд - Варна, тридесет и първи състав, с което е отхвърлен предявения от въззивното дружество срещу Г.В.К. иск за заплащане на сумата от 2 130 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на задължение в срок от 12 месеца след прекратяване на трудовия си договор ответникът да не осъществява конкурентна на работодателя дейност, включително да не сключва трудови договори с доставчици, клиенти или конкуренти на ищеца, на основание член 92 от ЗЗД, както и е осъдено дружеството да заплати на Г.В.К. сумата от 820 лева, сторени от него по делото пред първата инстанция разноски, на основание член 78, алинея 3 от ГПК.
Жалбата е основана на оплаквания за неправилност и необоснованост на решението. Излага се, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че разпоредбата на член 2 от анекса към трудовия договор е нищожна, доколкото въззивното дружество като работодател не е наложило забрана на работника си, специализирал в дадена област, да упражнява професията си. Такава е и практиката по идентични дела. Ето защо предявеният иск за заплащане на неустойка е основателен и следва да бъде уважен. В тази връзка моли да се отмени обжалваното решение и вместо него бъде постановено друго, с което предявеният иск бъде уважен. отхвърлен като неоснователен.
Отговор на жалбата от насрещната страна е постъпил, в който тя излага съображения, че същата е неоснователна, респективно атакуваното решение следва да бъде потвърдено .
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, гражданско отделение –
първи състав, като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата, и след съвкупна
преценка на събраните по делото доказателства, както и становищата на страните
и по вътрешно убеждение, съобразно член 235 от Гражданския процесуален кодекс,
счита за установено от фактическа и правна страна следното:
В исковата молба се твърди, че на 06.04.2012 г. между страните е сключен
трудов договор, по силата на който ответникът Г.К. е изпълнявал длъжността
„склададжия“ при месечно трудово възнаграждение в размер на 710 лева, като с
анекс към трудовия договор от същата дата е поел ангажимент по време на
изпълнение на договора и дванадесет месеца след прекратяването му да не
осъществява конкурентна дейност, а при неизпълнение е посочено, че се дължи
неустойка в размер на три основни месечни възнаграждения. Излага се, че считано
от 27.12.2013 г. трудовото правоотношение на ответника с ищеца е изменено, като
той е преназначен на длъжност „снабдител доставчик“, считано от 01.01.2014 г.
при прилагане на всички останали договорки по предходния договор. Твърди се, че
на 18.04.2016 г. трудовото правоотношение между страните е прекратено по
взаимно съгласие, а ответникът впоследствие е сключил трудови договори с други
търговци. Сочи се, че ищецът и новите работодатели на ответника имат един и същ
предмет на търговска дейност - търговия на дребно с бои, лакове и други, поради
което ищецът счита, че за него е възникнало право да търси заплащане на
неустойка за нарушени договорни клаузи и претендира заплащане в размер на 2 130
лева неустойка заедно със законната лихва върху нея от датата на сезиране на
съда до окончателното й изплащане.
Ответникът не оспорва, че е бил служител на ищеца на посочените длъжности
и при посочените договорни условия. Твърди обаче, че уговорката за заплащане на
неустойка за извършване на конкурентна дейност е нищожна като противоречаща на
закона – член 48, алинея 3 от Конституцията на Република България /КРБ/ и член 8,
алинея 4 от Кодекса на труда /КТ/, предвиждащи свобода на избор на професия и
място на работа. Сочи, че съобразно съдебната практика работодателят няма право
да налага забрана на специализираните си в дадена област служители да
упражняват професията си след прекратяване на трудовото си правоотношение.
Доколкото няма спор по фактите, установени посредством писмени
доказателства пред първоинстанционния съд, то настоящият състав на въззивната
инстанция не намира за необходимо да ги преповтаря, поради което и на основание
член 272 от ГПК препраща към мотивите на ВРС в тази част на решението.
Клаузата относно уговорена неустойка в сключения между страните анекс към
трудовия договор, дължима при осъществяване на конкурентна дейност в срок от
дванадесет месеца след прекратяването му, е нищожна на основание член 74, алинея 1 от КТ поради противоречието й с член 48, алинея 1 от КРБ. Уговорка за неустойка при неизпълнение на поетото от работника задължение
след прекратяване на трудовия договор с този работодател да не сключва трудови договори
с конкурентни фирми за срок от дванадесет месеца след прекратяването не може да
намери място в трудовия договор по отношение на бъдещи отношения на работника,
защото бъдещите му трудовоправни отношения са императивно регулирани от член 48, алинея 3 от КРБ, чиято разпоредба признава на всеки гражданин правото свободно да избира
професия и място на работа. Това право е закрепено и в член 15,
§ 1 от Хартата на основните права на ЕС, така и в редица други международни
актове - Европейската социална харта от 18.10.1961 г., Хартата на общността за
основните социални права на работниците от 09.12.1989 г. Свободата на движение
на работниците, свободата на установяване и свободата на предоставяне на услуги
са признати като неподлежащи на дерогиране и в практиката на Съда на Европейския
съюз. Правото всеки гражданин свободно да избира своята професия и място на
работа, не може да бъде предмет на действителен отказ или ограничение, изразени
в частноправно съглашение, включително като клауза на трудов договор при
постъпване на работа, предвид недопустимостта за отказ от личното право на
труд, скрепено с императивната норма на член 8, алинея 4 от КТ.
С оглед изложеното договорката на страните в трудовия договор, сключен
помежду им, работникът да не встъпва в бъдещи трудовоправни отношения с
конкурентни фирми за срок от дванадесет месеца след прекратяването му, което К.
не е изпълнил, сключвайки трудови договори с две други фирми с идентичен
предмет на дейност, противоречи на закона, недействително е, а искането за
изпълнение на поетото с него задължение за неустойка - неоснователно. В този
смисъл е и практиката на ВКС - решение № 625 от 12.11.2010 г., постановено по
гр.д.№ 1313/2009 г., III ГО; Решение № 417 от 21.05.2010 г., постановено по
гр.д.№ 1228/2009 г., III ГО; решение № 561 от 17.06.2010 г., постановено по
гр.д.№ 1717/2009 г., IV ГО.
Поради съвпадане на изводите на
въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, то решението следва да
бъде потвърдено.
По разноските
С оглед изхода на спора и съобразно разпоредбата на член 78 от ГПК
въззивникът следва да бъде осъден да заплати на Г.К. направените пред
настоящата инстанция разноски, които съобразно представеният списък по член 80
от ГПК и доказателства за плащането им са в размер на 1 200 лева.
По изложените съображения и на основание член 271, алинея 1 от ГПК,
настоящият състав на въззивния съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1343 от 01.04.2019 г., постановено по гр.д.№ 16742 по описа за 2018 г. на Районен съд - Варна, тридесет и първи състав.
ОСЪЖДА “А.Н.Н.2“ ООД ЕИК121505875 със седалище и адрес на управление в град София - ж.к. “Надежда-3“ бл.304 вх.А ет.7 ап.18 да заплати на Г.В.К. ЕГН ********** *** сумата 1 200 /хиляда и двеста/ лева, представляващи сторени от последния разноски пред въззивната инстанция, на основание член 78 от ГПК.
Решението не подлежи на обжалване на основание член 280, алинея 3,
точка 1, изречение първо от Гражданския процесуален кодекс.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.