Р
Е Ш Е
Н И Е №
гр.Пазарджик,02.03.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД гражданска колегия в открито заседание на втори февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : АНИ ХАРИЗАНОВА
при секретаря Наталия
Димитрова като разгледа докладваното от
съдията Харизанова гр.д.№1718 по описа за
2020 година и за да се
произнесе взе предвид следното :
В исковата си молба срещу Л.И.П. с ЕГН ********** ***
ищецът „А.С.В.“ЕАД с ЕИК.... със седалище и адрес на управление град София,
бул.“Д-р П. Д.“№25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4 , представлявано от
изпълнителния директор Д. Б. Б. твърди, че на 01.04.2017г е подписано
Приложение №1 към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения / цесия/
от 30.01.2017г между „И. А. М.“АД с ЕИК .... и „А.К.П.З.“ЕООД с ЕИК ...., по
силата на който вземането, произтичащо от сключения между ответника и „И. А. М.“АД
договор за паричен заем №2495853 от 18.02.2016г. е прехвърлено в полза на „А.К.П.З.“ЕООД.
От своя страна „А.К.П.З.“ЕООД прехвърля
процесното вземане в полза на ищцовото дружество по силата на договор за
продажба и прехвърляне на вземания/ цесия/ от дата 03.05.2019г.Договорът за
заем съдържа изрична клауза , която урежда правото на кредитора да прехвърли
вземането си на трети лица. Твърди се, че ищцовото дружество е упълномощено от
името на цедента и за своя сметка да изпраща уведомления до длъжниците за
извършената цесия от 03.05.2019г. В изпълнение на изискванията на закона и по
реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД до ответника е изпратено уведомително писмо изх №
ЛД-С-АКПЗ-ИАМ/2495853 от 10.05.2019г. от страна на „А.К.П.З.“ЕООД чрез „А.С.В.“ЕАД
в качеството на преупълномощен за станалата цесия на основание договор за прехвърляне на вземания от
30.01.2017, сключен между „И. А. М.“АД и „А.К.П.З.“ЕООД. До ответника е изпратено и уведомително писмо
изх.№УПЦ-С-АКПЗ-ИАМ/2495853 от 10.05.2019г от страна на „А.К.П.З.“ЕООД чрез
ищцовото дружество за извършена на 03.05.2019г цесия между двете дружества.Двете
писча са изплатени едновременно до длъжника и са върнати в цялост с отбелязване“непотърсени“
Твърди се, че на
18.02.2016г между ответника като заемател и „И. А. М.“АД като заемодател е
сключен договор за паричен заем №2495853 съгласно разпоредбите на Закона за
потребителския кредит и на основание Стандартен европейски формуляр,
предоставен предварително на заемателя и
съдържащ индивидуалните условия на бъдещия заем и предложение за сключване на
договор за паричен заем направен от заемателя.
По силата на този договор заемодателят се е задължил да предостави на заемателя
паричен заем в размер на 500лв.,
представляваща главница и чиста стойност на кредита.Редът и условията, при
които кредиторът е отпуснал кредит на кредитополучатeля се уреждат от договора и Общите условия към него.
Съгласно клаузите на договора страните са постигнали съгласие , че договорът за
заем има сила на разписка ,ведно от
което заемната сума по договора е била предоставена от заемодателя на заемателя
при подписване на договора, тоест реално
предаване на заемната сума е на датата на сключване на договора. Ответникът се
е задължил да върне заетата сума ведно с
договорна лихва в размер на 68.82лв. съгласно условията на сключения
договор на 7 равни месечни погасителни
вноски всяка в размер на 81.26лв. като падежът на първата погасителна вноска е
19.03.2016г , а падежът на последната погасителна вноска е 15.09.2016г. Срокът
на договора е изтекъл на 15.09.2016г с падежа на последната погасителна вноска
и не е обявяван за предсрочно изискуем.На длъжника е начислена лихва за забава
в размер на 141.74лв., за периода от 17.07.2016г до датата на подаване на
заявлението в съда. Твърди се, че длъжникът не е извършил плащане по дължимия
паричен заем към дружеството.
Твърди се,
че ищецът е подал заявление за издаване
на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.По това заявление е било образувано
ч.гр.д.№740/2020г по описа на РС-Пазарджик. Издадена е заповед за изпълнение за
сумата от 365.39лв., от които главница в
размер на 215.90лв., договорна лихва в размер на 7.75лв., ведно със законната
лихва от датата на входиране на заявлението до окончателното изплащане на
задължението и обезщетение за забава в
размер на 141.74лв. Длъжникът е възразил
срещу издадената заповед за изпълнение, което е обусловило правния интерес на
ищеца да предяви настоящия установителен иск. Моли се съда да се приеме за
установено по отношение на ответника, че за ищеца съществува вземане за слените
суми: сумата от 215.90лв. главница по договор за кредит, сумата от 7.75лв.
договорна лихва за периода от 17.07.2016г. до 15.09.2016г., сумата от 141.74лв.
обезщетение за забава за периода от 17.07.2016г. до датата на подаване на
заявлението , ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от
датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на сумата.
Претендират се сторените в заповедното и в исковото производство разноски. В
подкрепа на твърденията ищецът ангажира доказателства.
В срока по чл.131
от ГПК от ответника е подаден писмен отговор, с който се изразява становище, че
искът е недопустим и неоснователен. В чл.6
от договора за паричен заем, сключен на
18.02.2016г между ответника като заемател и „И. А. М.“Ад като заемодател
е уговорен фиксиран годишен лихвен процент в размер на 40% като ГПК е в размер
на 49 %. Посочено е, че заемът се издължава на седем вноски , всяка в размер на
81.26лв., включващи главница и договорна лихва. В чл.4 от договора е предвидено
заемът да бъде обезпечен с едно от двете обезпечения: 1/ две физически
лица-поръчители, отговарящи на условията описани в т.1 от договора – осигурителен
доход над 1000лв., безсрочен трудов договор, да няма неизплатени осигуровки за
последните две години, да няма друг договор за паричен заем с „И. А. М.“ АД да
има кредитна история със статус“Редовен“ в ЦКР или2/ банкова гаранция за сумата на договора със
срок – 30 дни след изтичане срока на договора. В ал.2 на чл.4 от договора е
предвидено, че при непредставяне на предвиденото в ал.1 обезпечение заемателят дължи неустойка
в размер на 402.15лв. като тази неустойка се заплаща на 7 равни вноски ведно с
вноски по договора съгласно погасителен план. Твърди се, че разпоредбите на
чл.4, ал.1 и ал.2 от процесния договор са неравноправни по смисъла на чл.143 от
ЗЗП и са нищожни. В преддоговорната информация няма информация за размера на
неустойката при неизпълнение на задължението за осигуряване на обезпечение.
Предвидената неустойка в размер на 402.15лв. представлява около 80% от заемната
сума. Посочената сума е несъразмерна и несъответстваща на евентуалния нарушен
интерес на кредитора от неизпълнение на точно това задължение, което е идеята
на законодателя в чл.143, ал.1т.5 от ЗЗД. Неравноправна клауза в договор ,
сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на
изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата
и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в т.5 задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано
високо обезщетение или неустойка. Множеството изисквания към поръчителите ,
които следва да осигури заемодателя , за да не се активира неустойката са от
такъв характер, че намирането на такъв поръчител би било невъзможно начинание.
Тези изисквания реално се ползват от заемодателя, за да бъде невъзможно на
заемателя осигуряването на такова обезпечение , като в този случай той
неминуемо ще следва да заплати неустойка , за която вече се е подписал в договора. Въпреки, че по договора
е предоставен тридневен срок за предоставяне на поръчител, неустойката е
включена като неотменима част от погасителния план на договора още със
сключването му. С въвеждането на тези текстове и осигуряване на невъзможността
на заемателя да предостави посоченото обезпечение, заемодателят осигурява за
себе си освен 49% доходност върху заетата
сума, допълни 80% доходност от услугата под форма на неустойка , която заемателят практически не
може да избегне. Кредиторът във всички случаи предвижда събирането на тази
т.нар.неустойка , представляваща реално скрита допълнителна тежест именно с цел
заобикаляне на изискването за размер на лихвата по кредита не по-голям от
петкратния размер на законната лихва. Това само по себе си представлява
самостоятелно основание за признаване на нищожност на тези клаузи. Посочените
правни норми от цитираните нормативни
актове са императивни. Клаузите, противоречащи
на посочените императивни правни норми са нищожни на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД- заобикаляне
на закона и чл.146, ал.1във вр.чл.143, ал.1т.5 от ЗЗП- неравноправни клаузи.
Ответникът твърди, че е извършил пет плащания по договора както следва: на
30.03.2016г – сумата от 138.71лв., на 12.04.2016г- сумата от 138.71лв., на
21.06.2016г –сумата от 150лв., на 05.09.2016г.сумата от 170лв. и на 29.09.2016г
сумата от 200лв., с които е погасил общо сумата от 797.42лв. Въпреки това от името
на заемодателя продължават да претендират плащане на посочените с исковата
молба суми. С оглед констатацията, че разпоредбите на чл.4 от договора са
нищожни и начислените и събрани на това основание суми са недължими, то по
договора се дължат единствено следните суми: главница , ведно с договорна лихва
в общ размер на 568.82лв., законните лихви за забава за всяка от непогасените в
срок вноски дължими за периода на просрочие за всяка вноска. В този смисъл
начислените и събрани на основание чл.4 от договора са без правно основание и
следва да бъдат възстановени. Моли се съда да отхвърли изцяло специалния положителен установителен иск по
чл.422 от ГПК . Ответникът предявява насрещни искове да се приеме за
установено, че разпоредбите на чл.4 от договор за паричен заем №2495853 от
18.02.2016г , сключен между „И. А. М.“АД
и Л.И.П. са нищожни на основание
чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.143, ал.1 от ЗЗП
като накърняваща добрите нрави, явно недобросъвестни и създаващи неравновесие
между договарящите страни както и поради нарушение на чл.143, ал.1т.5 от ЗЗП
като предвиждащи необосновано висока неустойка
и да бъде осъден ответника по насрещните искове“А.С.В.“ЕАД с ЕИК .... да
заплати на Л.И.П. сумата от 228.60лв., платена без основание, ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на насрещния
иск. Претендират се сторените по делото разноски.Прави се възражение за
прекомерност на юрисконсулското възнаграждение.Правят се доказателствени
искания.
В срока по чл.131
от ГПК от ответника по насрещните искове
е подаден писмен отговор, с който
се оспорват същите. Твърди се, че не е налице накърняване на добрите нрави по
смисъла на чл.26, ал.1,пр.3 от ЗЗД. Процесният договор за кредит е сключен след
изменението на чл.19 от ЗПК/ обн.ДВ бр.35 от 2014г. в сила от 23.07.2014г./
поради което по отношение на същия е приложими изискването на ал.4 от същата
разпоредба ГПР да не надвишава пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута определена с постановление на
Министерски съвет на Република България.Твърди се, че в конкретния случай заемодателят
е предоставил на ответника финансов ресурс, без да прави детайлно проучване на
имущественото му състояние и кредитът не е обезпечен, поради което се повишава
и рискът от настъпване на неблагоприятни имуществени последици в патримониума
на доставчика на финансова услуга. Предвид това в конкретния случай уговореният
размер на неустойката за неизпълнение на задължението на потребителя за
предоставяне на обезпечение на кредитора не надхвърля присъщите и функции и
клаузата за неустойка не влиза в противоречие с принципите на
добросъвестността. Съгласно чл.92 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнение на
задължението и служи за обезщетение на вредите от неизпълнението, без да е
нужно те да се доказват.
В съдебно
заседание ищцовото дружество поддържа
предявените искове. Подробни съображения по съществото на спора са развити в
хода на устните състезания чрез представените по делото писмени бележки.
В съдебно
заседание ответникът по първоначалните искове чрез пълномощника си поддържа
писмения отговор. В качеството си на ищец по насрещния иск прави искане за изменение на осъдителната си
претенция чрез нейното намаляване, поради което на основание чл.214 от ГПК е
допуснато изменение на исковата претенция
с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД като вместо сумата от 228.60лв. се
претендира сумата от 62.12 лв. и се иска осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 62.12лв.платена без основание.
Пазарджишкият
районен съд след като се запозна с изложените в исковата молба фактически
твърдения, след като съобрази доводите на страните и след като анализира
събраните по делото доказателства
поотделно и в съвкупност, прие за установено следното:
Видно е
от приложеното като доказателство по делото ч.гр.д.№740/2020г по описа на
РС-Пазарджик, че със заявление от 11.02.2020г., подадено от „А.С.В.“ЕАД е
отправено искане до съда за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Издадена е Заповед №342 от 12.03.2020г
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено
длъжникът Л.И.П. с ЕГН **********/ ответник по настоящото дело/ да заплати
на заявителя следните суми: главница в
размер на 215.90лв. , договорна лихва в размер на 7.75лв. за периода от
17.07.2016г до 15.09.2016г./ падеж на последната погасителна вноска/, сумата от
141.74лв.- обезщетение за забава за периода от 17.07.2016г до датата на
подаване на заявлението в съда -11.02.2020г, ведно със законната лихва върху
главницата, смитана от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на сумата.В заповедта за изпълнение изрично е вписано, че вземането
произтича от следните обстоятелства: задължение по договор за паричен заем с
№2495853 от 18.02.2016г, сключен между „Изи Аест Мениджмън“АД и Л.П., като
впоследствие вземането по договора е прехвърлено от страна на „И. А. М.“ Ад в
полза на „А.К.П.З. „ООД с ЕИК ..../ понастоящем „А.К.П.З.“ЕООД/., по силата на
Приложение 1 от 01.04.2017г., представляващо допълнение към Рамков договор за
прехвърляне на парично задължение/ цесия/ от 31.01.2017г.От своя страна „А.К.П.З.“ЕООД
е прехвърлила процесното вземане в полза на „А.С.В.“ЕАД с ЕИК .... по силата на
договор да продажба и прехвърляне на вземания/ цесия от 03.05.2019г.Заповедта за
изпълнение е връчена лично на длъжника на 04.06.2020г и на 11.06.2020 същия е
подал възражение срещу заповедта. С разпореждане №5108 от 11.06.2020г. заповедният
съд указал на заявителя да предяви иск за установяване на вземането си. Указал
е и последиците от непредявяване иска в
едномесечния срок.Това разпореждане е връчено на заявителя на 29.06.2020г и на
20.07.2020г е предявен настоящия установителен иск.
При това
положение съдът счита, че така
предявеният специален положителен установителен иск с правно основание чл.422
във вр. чл.415, ал.1 от ГПК е процесуално допустим. Предявен е от легитимирана
страна – цесионера „А.С.В.“ЕАД, в хипотезата на подадено в срок от длъжника
възражение срещу заповедта.Налице е развило се заповедно производство с
предмет, който е идентичен с предмета на настоящото исково производство.
По
същество съдът намира следното:
От
представените с исковата молба писмени доказателства се установява, че на 18.02.2016г
между „И. А. М.“АД с ЕИК .... в
качеството на заемодател и Л.И.П. с ЕГН ********** в качеството на заемател е сключен
договор за паричен заем №2495853, по силата на който заемодателят е предоставил
на заемателя сумата от 500лв. Заемателят
се е задължил да върне заетата сума на 7
месечни погасителни вноски всяка
вноска в размер на 81.26лв като в чл.2
т.5 от договора са фиксирани падежните дати на всяка вноска. Първата вноска е с
падеж 19.03.2016г., а последната вноска е с падеж 15.09.2016г. Уговорен е фиксиран годишен лихвен процент 40%, ГПР 49%
Заемателят се е задължил да върне общо сумата от 568.82лв.Съгласно чл.3 от договора с
подписването му заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в
брой заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадената, съответно
получена заемна сума. Съгласно чл.4 от договора заемателят се задължава в срок
до три дни , считано от датата на сключване на договора да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения:1/
поръчителство на две физически лица, всяко от които да е с нетен
осигурителен доход в размер над 1000лв., да работи по безсрочен трудов договор
, да не е заемател или поръчител по друг договор за заем , сключен с „И. А. М.“АД,
да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има кредитната
му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от
401“Редовен“ или 2/ банкова гаранция . Според алинея 2 от същата клауза при
неизпълнение на задължението за
предоставяне на обезпечение в срок заемателят дължи на заемодателят неустойка в
размер на 402.15лв. Неустойката се заплаща разсрочено заедно с всяка погасителна вноска като към размера на погасителната вноска ,
посочен в чл.2,т.2 се добавя сума в размер на 57.45лв. Разпоредбите на договора
предвиждат, че съгласно Тарифа на „Изи Асет. Съгласно чл.8 от договора на някоя
от погасителните вноски заемателят дължи на заемодателя законна лихва върху
забавената сума за всеки ден забава. Съгласно чл.10 заемодателят има право по
всяко време да прехвърли правата си по настоящия договор на трето лице.
От
приложения по делото Рамков договор за прехвърляне на парични задължения/
цесия/ се установява, че на 30.01.2017г между „И. А. М.“АД в качеството на
цедент и „А.К.П.З.“ООД с ЕИК .... в качеството на цесионер е сключен договор
със следния предмет съгласно пар.2 , а именно – страните се споразумяват, че
продавачът ще прехвърля на купувача свои изискуеми вземания , произхождащи от
договори за заем по смисъла на ЗЗД и ТЗ и договори за потребителски кредити по
смисъла на ЗПК, които същият е отпуснал на свои клиенти като вземанията ще се
индивидуализират в Приложение №1 към този договор, като Приложение №1 ще бъде
съставено на хартиен носител, подписано и подпечатано от двете страни Съгласно пар.2 т.2.2 от договора страните изразяват
воля да прехвърлят вземанията си при спазване условията на този договор на месечна база. Вземанията се
индивидуализират от страните в съответно Приложение №1 със съответна нова дата
, като с неговото съставяне , подписване и подпечатване то става неразделна
част от договора. Видно от съдържащото
се на лист 16 от делото Приложение № 1
от 01.04.2017г към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 30.01.2017г.
под №130 е прехвърлено вземането по договор за паричен заем №2495853 от 18.02.2016,
обсъден по- горе за следните суми:
остатък от главница в размер на 215.90, остатък от договорна лихва в размер на 7.75лв.,
остатък от неустойка в размер на
114.90лв.
Видно от данните по делото цедентът е упълномощил
цесионера да уведоми длъжника за прехвърляне на вземанията на основание чл.99,
ал.3 от ЗЗД./ лист 26 от делото/.
Видно от данните по делото на 03.05.2019г
между „А.К.П.З.“ЕООД в качеството на
цедент и ищцовото дружество в качеството на цесионер е сключен договор с
договор за продажба и прехвърляне на вземанията с предмет- вземания,
произтичащи от договори за заем по смисъла на ЗЗД и ТЗ , договори за
потребителски кредит по смисъла на ЗПК, които продавачът е придобили от банкови
и небанкови институции, като вземанията ще бъдат индивидуализирани в Приложение
№1 към този договор. По делото е
представен препис-извлечение от
Приложение №1 от 03.05.2019г./ виж лист 24 от делото/ от което е видно, че в
предметния обхват е попаднал и обсъдения по-горе договор за
потребителски кредит №2495853 от 18.02.2016г. Видно от данните по делото
цедентът е упълномощил цесионера да уведоми длъжника за прехвърляне на
вземанията на основание чл.99, ал.3 от ЗЗД. Цесионерът е изготвил две уведомителни писма от 10.05.2019г.
,съдържащи се на лист 28 и 29 от делото/, адресирани до длъжника, с които последния се уведомява за двете цесии.
Уведомлението е изпратено до длъжника, но пратката е върната с отбелязване“непотърсена“.
За изясняване
на спора от фактическа страна по делото е изслушана съдебно-икономическа
експертиза, чието заключение съдът кредитира като компетентно и обосновано
изготвено и неоспорено от страните.Вещото лице е установило, че ответникът е
направил 5 вноски по процесния кредит като вноските са в общ размер от
677.42лв. Към датата на подаване на исковата молба 21.07.2020г.са останали
непогасени главница в размер на 182.55лв., договорна лихва в размер на 7.75лв.,
неустойка в размер на 114.90лв. за
периода от 16.08.2016г до 15.09.2016г.обезщетение за забава в размер на
76.45лв. за периода от 18.07.2016г. до 21.07.2020г върху непогасената главница
и обезщетение за забава в размер на 47.70лв. върху просрочената неустойка за
периода от 18.07.2016г до 21.07.2020г. На въпроса:Какъв би бил размера на
дължимата сума по кредита без включване на неустойката и като се отчетат
направените от ответника вноски?отговорът от вещото лице е обективиран в
таблица, неразделна част от заключението, съдържаща се на лист 93 от делото. Съгласно
обективираното в табличен вид ответникът е направил следните погасителни
вноски: на 30.03.2016г-138.71 лв., на 12.04.2016г-138лв., на
21.06.2016г-150лв., на 29.09.2016г -200лв и на 09.02.2017г. – 50 лв. или общо
внесената по кредита сума възлиза на 677.42лв. С тези вноски
са погасени изцяло главницата в размер на 500лв. и договорната лихва в размер на 68.82лв. В
таблица, съдържаща се на лист 92 от делото вещото лице е онагледило
отразяването от самия кредитор на
платените от ответника пет погасителни
вноски, а именно – платена главница в размер на 317.45лв. и остатък за плащане
в размер на 182.55лв., платена договорна лихва в размер на 61.07лв. и остатък за плащане в размер на 7.75лв. Платена
неустойка в размер на 287.25лв. и остатък за плащане в размер на
114.90лв.дължима лихва за забава върху просрочената главница в размер на
76.45лв. и дължима лихва за забава върху неустойката в размер на 47.70лв.
Въз
основа на така очертаната по делото фактическа обстановка от правна страна
съдът прави следните изводи :
При така
изложените факти както се посочи и по-горе съдът приема, че е сезиран с искове с правно основание чл.422 от ГПК във
връзка с чл.124 ,ал.1 предл.второ от ГПК за съществуване на вземането , предмет
на ч.гр.д.№740/2020г. по описа на ПРС, за което е издадена заповед №342 от 12.03.2020г
за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК.
Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 от ГПК
всяка страна е длъжна да установи фактите , на които основава своите искания и
възражения. В производството по чл.422 от ГПК в тежест на ищеца е да докаже
наличието на правен интерес от
предявяване на иска и фактите, от които произтича вземането му. Правният
интерес, който е свързан с допустимостта на иска, е доказан, по развитите от съда по-горе съображения.
Правопораждащият
факт, от който ищецът черпи правата си , е договор за продажба и прехвърляне на вземания
от 03.05.2019г., сключен между „А.К.П.З.“ ЕООД в качеството на цедент и ищеца в
качеството на цесионер.Установи се също така, че „А.К.П.З.“ ЕООД от друга страна е цесионер на „И. А. М.“АД, което дружество дефакто е
било кредитор по процесния договор. По своята
правна природа цесията е способ за прехвърляне на вземания, по силата на която
настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение, като вземането
преминава в патримониума на цесионера в
обема, в който го е притежавал цедента с всички привилегии, обезпечения и
изтекли лихви. Цесията предполага съществуващо вземане, произтичащо от друго
правно основание. Действително съгласно разпоредбата на чл.99, ал.4 от ЗЗД
прехвърлянето има действие спрямо третите лица и длъжника от
деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор било лично
било от новия кредитор по силата на изрично упълномощаване. Трайна е съдебната
практика на съдилищата и на ВКС, че за да възникне за цесионера качеството на
кредитор не е необходимо договорът за цесия да бъде съобщен на длъжника по
цедираното вземане от цедента. Съобщаването на договора за цесия не е елемент
от фактическият му състав, тъй като вземането преминава върху цесионера по
силата на постигнатото съгласие за прехвърляне на вземането. Правилото на
чл.99, ал.4 от ЗЗД поставя като условие за противопоставимост на цесията на
длъжника и на трети лица осъществяването на факта на уведомяване на
длъжника от предишния кредитор.Неуведомяването не се отразява на валидността на
договора за цесия. До съобщаването на длъжника той може валидно да изпълни на
предишния кредитор с погасителен ефект, без цесията да може да му бъде
противопоставена. Прехвърленото вземане вече е преминало върху цесионера с
привилегиите , обезпеченията и другите му принадлежности и цесионерът има
качеството на кредитор по отношение на цедирания длъжник/ решение
№139/27.04.2008г на ВКС по гр.д.№4025/2008г/.В настоящия случай възражение за
извършено плащане от длъжника на първоначалния кредитор след датата
01.04.2017г, когато е извършена първата цесия, не е направено , няма събрани
такива доказателства, поради което и дали длъжникът е бил уведомен за цесията
или не , не се отразява на валидността и съществуването на вземането. Тук
е момента да се отбележи, че последното
плащане по процесния договор за паричен заем №2495853 от 18.02.2016г., което
длъжникът е направил на първоначалния кредитор
„Изи Асет Мениджмън“ АД е било на 09.02.2017г., тоест преди първата
цесия.
Неоснователно
е възражението на ответника, че процесното вземане договор за паричен заем №2495853 от 18.02.2016г., не е било предмет на цесионните договори.
Безспорно се установи след анализа на доказателствата и по-конкретно слез преценка на обсъдените по-горе Приложения №1 к от
01.04.2017г касаещ първата цесия и Приложение№ 1 от 03.05.2019г ,касаещ втората
цесия, че в предметния обхват на двата
цеисонни договора е попадал и настоящия договор
за кредит като същия е в достатъчна степен индивидуализиран с посочване
на иманета и ЕГН-то на длъжника, номера на договора, датата на сключването и и дължимите суми като главници,
договорни лихви и други вземания.
За
пълното на изложените следва да се отбележи ,че неуведомяването на ответника по реда на чл.99, ал.3 от ЗЗД и
непрехвърляне на процесното вземане по
договора за паричен заем № 2495853 от 18.02.2016г биха довели до неоснователност на исковата претенция, а не и до нейната
недопустимост, поради което възражението на ответника в писмения отговор за
недопустимост на исковите претенции, почиващо на тези доводи, е неоснователно.
Вземането
е изискуемо – договорът за кредит е с краен падеж 15.09.2016г. Няма спор по
делото, че сключеният между страните договор попада в приложното поле на Закона да потребителския кредит/ЗПК/.
Същевременно към него е приложима и общата императивна закрила срещу
неравноправното договаряне в сила от 10.06.2006г/ пар.13, т.12 на ЗЗП вр.чл.143 и сл. от ЗЗП както и нормите
на Европейското общностно право –Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори.Ето защо съдът следва
са следи служебно и при незаявено основание за нищожност на договора когато:1/
е нарушена норма, предвидена в закона в обществен интерес, 2/ е относимо до
формата/ външната страна на представения правопораждащ спорното право документ,
3/ е налице противоречие с добрите нрави / решение №229 от 21.01.2013г по
т.д.№1050/2011г на ВКС, т.3 от ТР№1/15.06.2010г на ОСТК на ВКС/, 4/ е налице
неравноправна клауза в потребителския
договор/ решение № 23 от 07.07.2016г по т.д.№3686/2014г на ВКС. Общата
потребителска закрила по чл.146, ал.1 от ЗЗП във вр. с чл.24 от ЗПК предвижда,
че неравноправните клаузи в договори между потребители и търговци са
нищожни като нищожността е обусловена от
две предпоставки: потребителски характер на договора и липса на индивидуално
договаряне. В конкретният случай съдът приема, че начинът на договаряне
категорично изключва формиране на волята на страните по всяка една от клаузите
на договора, част от които са и във вреда на потребителя, нарушават значително
равновесието между правата и задълженията
на търговеца или доставчика и потребителя и не отговарят на изискването
за добросъвестност/чл.143 от ЗЗП/. По делото не се установи ответникът да е
получил преддоговорна информация от
заемодателя за точните параметри на кредита. В представеното предложение за
сключване на договора, съдържащо не на лист 9
и на лист 10 от делото, не се съдържа информация за ГЛП и ГПР, който
се прилага, както и за клаузата за
неустойка. В този смисъл клаузите на процесния договор по отношение на ГЛП, ГПР и неустойка са неравноправни на основание чл.143,т.9 от ЗЗП във вр.с чл.24
от ЗПК, тъй като налагат приемане на условия, с които потребителят не е имал
възможност да се запознае преди сключване на договора, в резултат на която той
не е бил в състояние да прецени икономическите
последици от сключване на договора, съставляващо основание за неравноправието им по силата на
чл.143, т.18 от във вр.с чл.24 от ЗПК. Ищецът не доказа тези клаузи: ГПР, ГЛП и
неустойка по договора/ да са били индивидуално уговорени с ответника, за да е
приложимо спрямо тях изключението по чл.146, ал.1 от ЗЗП. Представената му за
попълване бланка-предложение за сключване на договора е типова,
стандартизирана, поради което са налага извод, че сключеният договор е с клаузи
, подготвени предварително- типови и стандартно предлагани на клиенти на
заемодателя за съответния вид кредит/ чл.146, ал.2 от ЗЗП/. При позоваване на
неравноправен характер на договорна клауза от потребител/ каквото е налице
видно от съдържанието на писмения отговор на ответника/ или при служебна
проверка от съда/ съгласно решение №23 от 07.07.2016г по
т.д.№3686/2014г по описа на ВКС/ търговецът или доставчикът следва да установи
индивидуалното уговаряне на оспорената
клауза, като само обстоятелството, че договорът е подписан е ирелевантно за
дължимата от съда защита на потребителя. Ако посоченото обстоятелство, а
именно- подписването на договора от потребителя би освобождавало търговеца от
задължението да докаже ,че клаузите са били индивидуално уговорени, това би
имало за последица изключване на защитата при всички потребителски договори.
Индивидуално уговорена клауза по смисъла
на 146 от ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена
предварително от търговеца или доставчика или дори и да е била изготвена предварително
потребителят е могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при
достатъчно информиран избор би я приел.В настоящият случай съдът намира, че
ответникът не е разполагал с такъв избор / в този смисъл решение №98 от
25.07.2017г по т.д.№535/2016г по описа на ВКС. Ето защо клаузите на процесния
договор относно ГЛП ,ГПР и неустойка са нищожни като неравноправни и
неиндивидуално уговорени/ чл.146, ал.1 във вр.с чл.143, т.9 и т.18 във вр.с
чл.147 от ЗЗП във вр.с чл.26, ал.1 от ЗЗД и чл.24 от ЗПК/
Клаузите
на процесния договор относно ГЛП, ГПР и неустойка са нищожни и на основание
чл.21 от ЗПК. Съгласно чл.11, ал.1т.9 и т.10 от ЗПК задължителен реквизит на
всеки договор за потребителски кредит е ГЛП и ГПР. По процесният договор ГЛП е
40%, а ГПР е 49% като не се установяват обстоятелства, обосноваващи
определянето на ГЛП и ГПР в такива високи размери, довели до нееквивалентност
на насрещните престации при стойност на заема от 500лв. и недоказаност на
значителните разходи и риск, което от заемодателя с срока на договора/ седем
месеца/ , които да оправдават договарянето на такива високи проценти. Според
трайната съдебна практика максималният
размер , до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е
действително, е ако не надвишава с повече от три пъти законната лихва/ решение
№378 от 18.05.2006г. по гр.д.№315/2005г. на ВКС/. В случая това съотношение не
е налице . Договорената между страните годишна лихва в размер на 40% надхвърля
размера на законната такава за времето на сключване на договора, при
определения от БНБ основен лихвен
процент плюс 10 пункта надбавка, поради което уговорката противоречи на добрите
нрави и не нищожна. Уговарянето на ГЛП и ГПР в процесните високи размери не е обяснимо нито с разходите, които прави
заемодателя, нито с риска, който носи нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Висока
възнаградителна лихва е типична за дългосрочните кредити / над 15 години/
когато независимо от обезпечението , рискът на заемодателят е увеличен поради
възможните инфлационни процеси ,които
биха на намалили стойността на даденото
обезпечение. В настоящия случай такива обстоятелства не са налице. Съдът
намира, че в договора за потребителски кредит не е достатъчно да бъде посочен
общия размер на ГПР в процентно съотношение от общия размер на предоставения
кредит. Нужно е освен общия размер на ГПР в договора да се посочат всички
разходи по вид и размер, от които се формира ГПР така както те са описани в
текста на чл.19, ал.1 от ЗПК и Приложение№ 1 от закона. Освен разбивка на всички разходи по вид и размер в договора за потребителски кредит трябва да е
посочена и общата сума, която е дължима от потребителя , представляваща годишен
процент на разходите. При положение, че в процесния потребителски договор годишният
процент на разходите е посочен само общо
като годишен процент от общия размер на предоставяния кредит, без да
бъдат посочени отделните разходи по вид и размер и без да се посочи общата
стойност на разходите, които потребителя ще дължи в края на срока на договора
не може да се са приеме, че са спазени изискванията на
закона. В случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера
на законната лихва за забава/ при допустима норма 50% ГПР определен на 49%/ но само това не е
достатъчно , за да се приеме, че уговорката не противоречи на закона.
Ето защо
следва да се приеме, че уговорката относно ГПР е недействителна до степен на
нищожност поради противоречие със закона
на основание чл.22 от ЗПК във вр. с чл.11, ал.1т.10 от ЗПК. Уговорката
относно лихвения процент по кредита е
недействителна до степен на нищожност
поради противоречие със закона на основание чл.22 от ЗПК във вр.с чл.11,
ал.1т.9 от ЗПК. Както се посочи по-горе уговорката за заплащане на договорна
/възнаградителна/ лихва е нищожна и на
основание чл.26, ал.1 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави.
Съгласно чл.23 от ЗПК когато договорът за
потребителски кредит е обявен за
недействителен потребителят връща само
чистата стойност на кредита на не дължи лихва или други. В контекста на така
изложено чистата стойност на кредита е
500лв.Установи се от заключението на вещото лице , че тази сума е погасена от
ответника – заемополучател по договора № 2495853 от 18.02.2016г.
По изложените
съображения съдът намира, че предявения положителен установителен иск с правно
основание чл.422 във вр.с чл.415, ал.1 от ГПК за установяване съществуване на
вземане по заповед №342 от 12.03.2020г за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№740/2020г по описа на РС-Пазарджик за сумата от
215.90лв. главница по договор за паричен заем №2495853 от 18.02.2016г. ,за
сумата от 7.75лв. договорна лихва за периода от 17.07.2016г до 15.09.2016г. за сумата от 141.74лв. законна лихва за забава
за периода от 17.07.2016г до датата на подаване на заявлението , ведно със
законната лихва за забава върху главницата , считано от датата на подаване на
заявлението до окончателното изплащане на сумата е неоснователен и следва да
бъде отхвърлен.
По
насрещните искове: 1/ установителен иск са приемане за установено, че клаузата
за неустойка, обективирана в чл.4 от процесния потребителски договор, е нищожна
на основание чл.26, ал.1 от ЗЗД и на основание чл.143 ал.1 от ЗЗП и осъдителен иск с правно основание чл.55,
ал.1,предл.1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 62.12лв. платена без основание
съдът намира следното:
По
установителния иск за прогласяване нищожност на неустоечната клауза освен
развитите по-горе съображения съдът следва да допълни, че клаузата е нищожна като противоречаща на
добрите нрави съгласно чл.26, ал.1 от ЗЗД, когато е уговорена извън присъщите и
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции/ според ТР№1 от 15.06.2020г
по т.д.№1/2009г на ОСТК на ВКС/. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за
всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно
посочени критерии като естеството и размер на обезпеченото с неустойка
задължение обезпечение на поетото задължение с други , различни от неустойката
правни способи , вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за
което е предвидена съотношението между размера на неустойката и неочакваните за
кредитора вреди от неизпълнението/ решение №107 от 25.06.2010г. по
т.д.№818/2009г по описа на ВКС. Освен обезпечителна и обезщетителна по волята
на страните неустойката може да изпълнява и наказателна функция . В случая
обаче страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури надлежно обезпечение на кредитора
в тридневен срок от сключване на договора като при неизпълнение е предвидена
неустойка в размер на 402.15лв. , платима разсрочено заедно с всяка погасителна
вноска като към всяка погасителна вноска от 81.26лв. се добавя още 57.45лв.
Така както е уговорена неустойката е
предназначена да санкционира заемателя за виновно неспазване на договорно
задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на
главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение
за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Предвидено е
още предварително, че неустойката ще се заплаща разсрочено заедно със всяка
вноска по договора. Процесната неустойка не обезпечава изпълнението и не
обезщетява кредитора за неизпълнение на основното договорно задължение за
връщане на заетата сума, а за друго наложено от кредитора изискване във връзка
с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка
дори и при изпълнение на същинското задължение по заемния договор, ако не
осигури поръчител в тридневен срок от сключване на договора. Такава клауза изцяло противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл.26 ал.1, предл.3 от ЗЗД, тъй като драстично нарушава
принципа на справедливостта и излиза извън обезпечителните и обезщетителни
функции , които законодателят определя за неустойката и се превръща в
необоснована санкция за длъжника, необусловена от неизпълнение на същинското
договорно задължение ,както и в средство за неоснователно обогатяване на
кредитора.Ето защо съдът счита, че клаузата за неустойка, уговорена в чл.4
от договора за паричен заем №2495853 от
18.02.2016г, сключен между „И. А. М.“АД и ответника Л.П., е нищожна на
основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД и чл.143 от ЗЗП. Тъй като противоречието между
клаузата за неустойка и добрите нрави е налице още при сключване на договора ,
то следва изводът, че в конкретни случай не е налице валидно неустоечно
съглашение според чл.21 от ЗПК във вр.с чл. 26, ал.1 във вр.ал.4 от ЗЗД в тази
час договорът изобщо не е породил правно действие и нищожността на тази клауза
е пречка за възникване на задължение по нея.Установи се от заключението на изслушаната съдебно-икономическа експертиза,
че ответникът е извършил плащания за
неустойка в размер на 287.25лв. като
това плащане е било без основание въз основа на нищожна клауза. Ето защо за ищеца по насрещния иск
възниква правото да получи обратно платеното без основание, поради което
претенцията по чл.55, ал.1,предл.1 от ЗЗД се явява доказана по основание.Доказана е и по размер, тъй като се претендира сумата от 62.12 лв.
Предвид
изложеното насрещните искове като
основателни следва да бъдат уважени.
По
разноските :
Предвид
изхода по положителния установителен иск
по чл.422 от ГПК разноски не се дължат на ищеца нито за заповедното
производство нито за исковото.От представения от Л.П. договор за правна защита е видно ,че същият е
направил разноски в размер на 350 лв./
адвокатско възнаграждение / във връзка с предявения насрещен иск и за
процесуално представителство по делото. При липса на данни каква част от
възнаграждението е по насрещния иск и каква част е за процесуална защита по
първоначалния иск съдът приема, ме възнаграждението е по равно или по 175лв. С
оглед изхода по първоначалния иск в полза на ответника Л.П. следва да се
присъдят разноски в размер на 175лв.
адвокатско възнаграждение.
Ищецът
по насрещните искове е направил разноски както следва: 100лв. държавна такса ,
150 лв. за вещо лице и 175 лв. адвокатско възнаграждение. Предвид изхода по
тези искове следва да се осъди „А.С.В.“ЕАД
да заплати на Л.П. сумата от 425лв. разноски по насрещните искове . Към
дължимите на Л.П. разноски в размер на 425лв. се прибавят и разноските в размер на 175 лв. адвокатско
възнаграждение/ присъдено на основание чл.78, ал.3 от ГПК във връзка първоначалния иск/ в негова полза
разноските са в общ размер от 600лв.
Така
мотивиран Пазарджишкият районен съд
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от „ А.С.В.“ЕАД с ЕИК
.... със седалище и адрес на управление град София, бул.“Д-р П. Д.“№25, офис
сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Д. Б.
Б. срещу Л.И.П. с ЕГН ********** *** иск с правно основание чл.422 във вр.с
чл.415 ал.1,т.1 от ГПК за установяване
съществуване на вземането по Заповед №342 от 12.03.2020г за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№740/2020г по описа на
РС-Пазарджик за сумата от 215.90лв. главница по договор за паричен заем
№2495853 от 18.02.2016г. ,за сумата от 7.75лв. договорна лихва за периода от
17.07.2016г до 15.09.2016г. за сумата от
141.74лв. законна лихва за забава за периода от 17.07.2016г до датата на
подаване на заявлението , ведно със законната лихва за забава върху главницата
, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
сумата
ПРОГЛАСЯВА за нищожна разпоредбата
на чл.4 от договор за паричен
заем №2495853 от 18.02.2016г., сключен между „И. А. М.“ АД с ЕИК .... и Л.И.П.
с ЕГН ********** на основание чл.26,
ал.1, предл.3 от ЗЗД като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА „ А.С.В.“ЕАД с ЕИК .... със седалище и адрес
на управление град София, бул.“Д-р П. Д.“№25, офис сграда Лабиринт, ет.2, офис
4, представлявано от изпълнителния директор Д. Б. Б. да заплати на
Л.И.П. с ЕГН ********** *** на основание чл.55, ал.1предл.1 от ЗЗД
сумата от 62.12лв. дадена без основание, ведно със законната лихва върху тази
сума ,считано от датата на подаване на
насрещния иск -07.10.2020г до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „ А.С.В.“ЕАД с
ЕИК .... със седалище и адрес на управление град София, бул.“Д-р П. Д.“№25,
офис сграда Лабиринт, ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Д.
Б. Б. да заплати на Л.И.П. с ЕГН ********** *** сумата от 600лв.
разноски по делото.
Решението подлежи
на обжалване с въззивна жалба пред Пазарджишкия окръжен съд в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :