Решение по дело №643/2019 на Апелативен съд - Варна

 

Р      Е      Ш     Е      Н      И      Е

 

№  105/14.05.2020 година                           град Варна

 

              В   ИМЕТО  НА  НАРОДА

 

          Апелативен съд – Варна                                търговско  отделение

на  двадесет и шести февруари                                                   година 2020

в открито  заседание в състав :

 

                                                                   ПРЕДСЕДАТЕЛ :В.Аракелян                                                                                   ЧЛЕНОВЕ : М.Недева       

                                                                                                  М.Христова

                                                  

при  секретаря Д.Чипева

като разгледа докладваното от съдия М.Недева в.т.д. № 643 по описа  на Варненския апелативен съд за 2019г., за да се произнесе, взе пред вид следното :

          Производството по делото е по реда на чл.258 ГПК.

Образувано е по подадена въззивна жалба от Е.С.Я., ЕГН **********, с адрес *** против решение № 442/21.05.2019г. на Варненския окръжен съд, постановено по т.д. № 1851/18г. в частта, в която  е прието за установено  в отношенията между страните, че същата ДЪЛЖИ на "УниКредит Булбанк"АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Възраждане“, пл. „Света Неделя“ № 7, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 430 от ТЗ,  чл. 79 от ЗЗД, чл. 86 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение от 28.12.2016 г. по ч.гр.д. 74733/2016 г. на СРС, а именно: 30 787.45 лв., представляваща главница по Договор за банков кредит № 3573 от 16.05.2008 г., Анекс № 1 от 22.10.2009 г. и Анекс № 2 от 18.11.2010 г; 516.40 лв. - договорен лихвен процент (възнаградителна лихва), дължима на основание чл. 4.1.а, предложение 2 от Анекс № 2 от 18.11.2010 г. и изчислена за периода от 20.11.2011 г. до 07.12.2011 г. и 19 563. 88 лв., представляващи непогасена част от  лихва върху просрочена главница, дължима на основание чл. 4.2 от Анекс № 2 от 18.11.2010 г. за периода от 20.11.2011 г. до 20.12.2016 г.; ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявление с вх. №3087171/21.12.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. По съображения, подробно изложени в жалбата, моли съда да отмени решението в обжалваната му част и вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което да остави без уважение предявената установителна искова претенция.

Въззиваемата страна счита жалбата за неоснователна и моли съда да потвърди обжалвания съдебен акт като правилен и законосъобразен.

Съдът, за да се произнесе по съществото на въззива, прие за установено следното :

Предявеният иск е с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 430 от ТЗ,  чл. 79 от ЗЗД, чл. 86 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД.

Ищецът  "УниКредит Булбанк"АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Възраждане“, пл. „Света Неделя“ № 7 претендира да бъде установено по отношение на ответницата Е.С.Я., ЕГН **********, с адрес ***, в качеството й на законен наследник на кредитополучателя Г. С. В., с ЕГН **********, б.жител ***, поч. на 11.06.2017г., че същата ДЪЛЖИ на банката следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 28.12.2016 г. по ч.гр.д. 74733/2016 г. на СРС, а именно: 30 787.45 лв., представляваща главница по Договор за банков кредит № 3573 от 16.05.2008 г., Анекс № 1 от 22.10.2009 г. и Анекс № 2 от 18.11.2010 г; 516.40 лв. - договорен лихвен процент (възнаградителна лихва), дължима на основание чл. 4.1.а, предложение 2 от Анекс № 2 от 18.11.2010 г. и изчислена за периода от 20.11.2011 г. до 07.12.2011 г. и 19 563. 88 лв., представляващи непогасена част от  лихва върху просрочена главница, дължима на основание чл. 4.2 от Анекс № 2 от 18.11.2010 г. за периода от 20.11.2011 г. до 20.12.2016 г.; ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявление с вх. №3087171/21.12.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.

Предметните предели на настоящото въззивно производство са очертани с въззивната жалба и обхващат уважената част на исковата претенция.

От събраните по делото доказателства се установява следната фактическа обстановка :

Между „УниКредит Булбанк” АД и Г. С. В., б.жител ***, поч. на  11.06.2017г., наследодател на ответницата по иска Е.С.Я., е сключен Договор за банков кредит № 3573/16.05.2008 г., по силата на който банката се задължила да предостави на кредитополучателя кредит в размер на 30 000лв, който от своя страна се е задължил да погасява отпуснатата сума на равни анюитетни месечни вноски по посочена банкова сметка. ***, размера и начина на изчисляване на лихвите, дължими срещу предоставената сума, както и крайният срок за погасяване на задължението – 20.05.2018г. Няма спор, че кредитът е изцяло усвоен.

Предвид неизпълнение на задълженията от страна на кредитополучателя за погасяване на анюитетните вноски, кредитното правоотношение е предоговаряно на два пъти, като са подписани два анекса към основния договор – Анекс № 1 от 22.10.2009г. и Анекс № 2 от 18.11.2010г. С първия анекс е договорен годишен лихвен процент върху редовната главница в общ размер на 12.926 % и годишен лихвен процент върху просрочената главница в размер на 14.926 %, като срокът за погасяване на задължението е продължен до 20.05.2020 г. С втория анекс кредитът е преструктуриран, като кредитополучателят се  задължил да ползва и върне сумата, ведно с начислените върху нея лихви, комисионни, такси и други разходи в срок до 20.05.2020 г., по начин и по посочената в чл. 7 от анекса банкова сметка. ***, че в периода от 18.11.2010 г. до 20.10.2011 г. кредитът ще се олихвява с фиксирана лихва по чл. 4.1.а, пр. 1 и ще се изплаща само лихвата без главницата, като по този начин, поради влошено финансово състояние на кредитополучателя банката е намалила размера на месечната погасителна вноска за този период.

          Предвид настъпилото в хода на заповедното производство наследствено правоприемство в лицето на ответницата по иска и липсата на твърдения за отказ от наследствени права или приемане на наследството под опис, безспорно установена по делото се явява и пасивната материалноправна легитимация по иска.

          От заключението на ССчЕ, прието пред първата инстанция се установява, че към датата на изготвянето й общият размер на задължението по договора и анексите към него възлиза на 65 564. 81 лева, от които непогасена главница от 30 787.45 лева, възнаградителни лихви 3 154. 77 лева и лихви за просрочие 31 622. 59 лева. Установено е още, че датите на последните погашения са съответно: 22.10.2009 г. за главница, 05.10.2011 г. за възнаградителни лихви, 22.10.2009 г. за лихви за просрочие и 18.11.2010 г. за наказателни лихви.

Основният спорен въпрос, пренесен и пред настоящата инстанция се свежда до това настъпила ли е предсрочната изискуемост на ДБК,  с произтичащите от това правни последици. В тази връзка съдът съобрази следното :

          Съгласно т. 18 от ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС, предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на една от страните и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.

          Според новелата на  т.15.4 от Анекс № 1/22.10.09г. при неизпълнение на всяко едно от задълженията на кредитополучателя по договора или по ОУ, неплащането на което и да е парично задължение по кредита /главница, лихви, такси, комисионни, разноски/, правото на ползване на неусвоените суми по кредита се преустановява, а  ползваният кредит по преценка на банката става автоматично предсрочно изискуем. Предвид установеното по делото последно плащане по кредита на 05.10.2011г., банката приема, че датата, на която кредитът е обявен за изцяло предсрочно изискуем е 07.12.2011г., като същата е посочена и в документа по чл.417 ГПК.

          Независимо обаче от уговорената автоматична предсрочна изискуемост, константната съдебна практика /Решение № 58 от 15.04.2009 год. по т.д. № 584/2008 год. на II т. о., Решение № 92 от 16.06.2009 год. по т.д. № 467/2008 год. на II т.о., Определение № 25 от 11.01.2011 год. по ч.гр.д. № 847/2010 год. на ВКС и др., след което обобщени в ТР № 4/2013 год./ безусловно приема, че правомощието на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем е нейно право, като то не поражда последици автоматично с факта на неплащане на погасителна вноска, а настъпва когато банката реши да се възползва от него и да го упражни, за което действие се съди от отправено волеизявление до длъжника, било чрез изпращане на уведомление за обявяване на предсрочна изискуемост, било чрез инкорпорирането му  в исковата молба  при предявен осъдителен иск за вземането.

          В настоящия случай се установява, че в изпълнение на това изискване банката е  изпратила до длъжника нотариална покана с рег. № 21686, том 7 на нотариус М. Г., с район на действие РС София, с която е удостоверено, че посоченият адрес е посетен три пъти в рамките на един месец, като лицето не е намерено, поради което уведомлението е залепено по реда на чл. 47 от ГПК на 21.11.2016 г.  Спорен по делото остава въпросът обаче връчена ли е редовно нотариалната покана по правилата на чл.47, ал.1 и ал.3 от ГПК, респективно налице ли е фикцията на чл.47, ал.5 от ГПК.

                За да отговори на този въпрос съдът се позовава на константната съдебна практика, съгласно която волеизявлението на банката може да бъде връчено на длъжника по реда на чл.50 ЗННД при спазване на изискванията на чл.37-58 ГПК, както и че в този случай правилото на чл.592 ГПК за лично връчване на адресата не се прилага.

По силата на посочената разпоредба когато нотариусът, респективно връчителят не намери адресата на посочения адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, връчителят е длъжен да залепи уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато има достъп до пощенската кутия, следва да се пусне уведомление и в нея. В случая адресът е посетен на три непоследователни дати, уведомлението не е пуснато в пощенската кутия, тъй като такава липсва, съседите са отказали съдействие. Уведомлението е залепено на входната врата на ап.4 на 21.11.2016г. и следователно двуседмичният срок е изтекъл на 06.12.2016г.

В този смисъл като неоснователно се преценява поддържаното във въззивната жалба оплакване  за нарушение на процедурата по уведомяване на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, уредена в чл.47 ГПК, предвид на това, че нотариусът не е указал на молителя  или сам не е извършил проверка с оглед предоставеното му  съобразно чл.19 ал.2 от ЗННД правомощие  за достъп до НБД „Население”  за адресната регистрация на адресата, който не е намерен на постоянния си адрес, на който му е връчена нотариалната покана.        Нотариалната покана е връчена на адреса, който е посочен от самата кредитополучателка в договора за банков кредит като нейн постоянен адрес. Липсва каквото и да е уведомление до банката, че този адрес е променен, че кредитополучателката пребивава на друг, настоящ адрес или че се намира извън страната за определен период от време. Липсват и доказателства, че настоящият адрес на длъжницата се е различавал от постоянния й адрес.

        С оглед на така установеното, съдът намира, че процедурата по чл.47 от ГПК е спазена и нотариалната покана, съдържаща волеизявление на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е стигнало по длъжника, като това е станало на 06.12.2016г., т.е. - преди иницииране на заповедното производство на 21.12.2016г.

 

Размерът на дължимия непогасен остатък от кредита съдът изчислява съобразно направеното възражение за изтекла в полза на ответната по спора  страна погасителна давност.

По размера на главницата по  кредитния дълг:

Претендира се дълг, който е предсрочно изискуем, считано от 06.12.2016 год., в размер на 30 787,45лв. Във величината му се включват падежирали вноски до обявявяване на предсрочната изискуемост на 06.12.16г. и предсрочно изискуема главница след тази дата.

Исковата молба, прекъсваща давността, / в случая заявлението за издаване на ЗНИ/  е предявена на 21.12.2016 год.

Погасителната давност за предсрочно изискуемата главница не е изтекла. Поставя се въпроса за погасителната давност по отношение на вече падежиралите вноски от същата.

На първо място, според задължително тълкуване на чл.111, б.”в” ЗЗД, за да се изсрочват с кратка 3 годишна давност, задълженията с падежи, настъпващи през предварително определени интервали, следва да имат относителна самостоятелност и повтарящ се характер, като общността им възниква от един правопораждащ факт (ТР № 3/2011 на ОСГТК на ВКС). Кредиторът е предоставил на длъжника еднократно главницата като цяло за ползване до изтичане на краен срок 2018 г., съответно и връщането на тези парични средства на погасителни вноски не превръща договора в такъв за периодични платежи, а представлява предварително съгласие на кредитора да приема изпълнение на части. Ето защо, разсрочването на части от усвоения кредит на отделни погасителни вноски не превръща главницата в периодично платима и за нея остава приложим общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД. В тази насока е и известната на настоящия състав  съдебна практика (Решение № 28 от 5.04.2012 г. на ВКС по гр. д. № 523/2011 г., III г. о., ГК и Решение № 38/26.03.2019 по т. д. № 1157/2018г, 2, т. о., ТК). 

Междинните срокове по плана, макар и да не водят до типична периодичност, имат правното значение на падежи за съответно изискуемите части и за двете страни. Крайната дата за ползване на кредита се отнася само за последната част от главницата, затова и за всяка по-рано изискуема вноска длъжникът изпада в забава, макар и не за цялата главница, а само за съответно изискуемата част. В този смисъл и  т. 1 от ТР 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Значението на падежа на всяка вноска не може да бъде игнорирано и с оглед в разпоредбата на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции, според която, банката може да се снабди с изпълнителен лист за всяка една неплатена вноска по договор за банков кредит, което означава, че вземането на банката за всяка неплатена вноска на падежа е изискуемо.  На посоченото основание и с оглед критериите на чл.114, ал.1 ЗЗД, по всеки от падежите следва да се отчита началото на давностните срокове и давността тече отделно за всяка падежирала анюитетна вноска от датата, на която плащането е било дължимо /Решение № 90 от 31.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6629/2013 г., IV г. о., ГК/.

Исковата молба е предявена на 21.12.2016 год. и прекъсва течението на погасителната давност по отношение на всички анюитетни вноски от главницата, дължими след 21.12.2011 г., съгласно чл.116 б.”Б” ЗЗД, респ. вземането за падежирали анюитетни вноски до посочената дата, в размер на 1 974,76лв, е погасено по давност.

 Дължимият непогасен остатък от главното задължение, изчислен служебно от съда, при приспадане на вноските за главница за периода от 22.10.2009г. / последното плащане по главницата/ до . до 21.12.2011 год. по погасителния план, възлиза на 28 812,69лв.

В този смисъл въззивната жалба се явява частично основателна.

 

По претенцията за възнаградителна лихва:

По арг. от чл. 111, б.“в“ ЗЗД вземането за лихви се погасява с кратката тригодишна давност /Решение № 38/26.03.2019 год., постановено по т.д.№ 1157/2018 год. на ВКС, Второ ТО/. Вземането за лихва в рамките на предвидените анюитетни вноски е изрично визирано в погасителния план, респ. определимо. Паричните задължения са делими и няма пречка давността по отношение на частта от вноската, съставляваща договорна лихва да се погасява с различна давност от главното задължение. Продължителността на законоустановения срок за погасяването на вземането за лихва не може да бъде удължаван чрез включването му като част от анюитетна вноска. Следователно, вземането за възнаградителна лихва, съставляваща част от анюитетните вноски до 21.12.2013г., следва да се счита за погасено по давност.

 Възнаградителните лихви съставляват цена на финансовата услуга, начислявана според срока на предоставеното ползване. Възнаградителните лихви се дължат като следствие от разсроченото изпълнение на задължението за връщане на заетата главница. При предсрочна изискуемост, възнаградителна лихва върху предсрочно изискуемия дълг не следва да се начислява, поради отпадане преимуществата на срока, съответно и на правото на ползване на кредита занапред. Кредиторът има право да претендира договорни лихви единствено за просрочените и изискуеми месечни анюитетни вноски до датата на предсрочната изискуемост. В този смисъл и ТР № 3/27.03.2019 год., постановено по т.д. № 3/2017 год. на ОСГТК на ВКС. В заключение, акцесорната претенция за възнаградителна лихва за периода след обявяването на кредита за предсрочно изискуем е неоснователна.

При съобразяване на горното, банката разполага с вземане за възнаградителна лихва единствено за периода от 21.12.2013г. до 06.12.2016г.

Тъй  като банката претендира възнаградителна лихва в размер на 516,40лв за периода 20.11.2011г. – 07.12.2011г., то претенцията й се явява погасена по давност. В тази й част въззивната жалба се явява основателна и следва да бъде уважена.

 

По претенцията за наказателна лихва:

Предмет на настоящото производство е част от непогасената наказателна лихва в размер на 19 563. 88 лв.,  дължима на основание чл. 4.2 от Анекс № 2 от 18.11.2010 г. за периода от 20.11.2011 г. до 20.12.2016 г.

Клаузата за наказателна надбавка има характер на договорна неустойка, санкционираща забавеното плащане на главницата от кредитополучателя. Доколкото се касае за лихва като вид договорно обезщетение, то възражението на ответницата за погасяване на задължението с краткия 3-годишен срок се явява основателно – чл.111, б.“б“ ЗЗД . Непогасената част от вземането е за периода след 21.12.2013г. /3 години преди образуваното исково производство, прекъсващо давността/. Размерът на вземането, съобразно служебните изчисления на съда, съвпада с определения от първоинстанционния съд - 19 563. 88 лв. 

В тази й част жалбата е неоснователна.

По разноските: Банката е направила следните разноски : за заповедното производство – 1 311,30лв – д.такса + 1 816,16лв – адв.възнаграждение; за първа инст. – 1 311,30лв – д.такса + 2 996,33лв- адв. възнаграждение + 300лв за ССчЕ и за втора инст. – 300лв за ССчЕ, или общо 8 035,09лв. Съобразно уважената част й се дължат 5 928,64лв.

Ответницата е направила разноски за двете инст. в размер на по 5 900лв –адв.хонорар или общо 11 800лв. Съобразно отхвърлената част на иска й се дължат 3 093,45лв. Следователно на банката се дължат 2 835,19лв, изчислени по компенсация.

Водим от горното, съдът

 

Р       Е       Ш      И       :

 

ПОТВЪРЖДАВА       решение № 442/21.05.2019г. на Варненския окръжен съд, постановено по т.д. № 1851/18г. в частта, в която  е прието за установено  в отношенията между страните, че Е.С.Я., ЕГН **********, с адрес *** ДЪЛЖИ на "УниКредит Булбанк"АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Възраждане“, пл. „Света Неделя“ № 7, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 430 от ТЗ,  чл. 79 от ЗЗД, чл. 86 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение от 28.12.2016 г. по ч.гр.д. 74733/2016 г. на СРС, а именно:  28 812,69лв  главница по Договор за банков кредит № 3573 от 16.05.2008 г., Анекс № 1 от 22.10.2009 г. и Анекс № 2 от 18.11.2010 г.,  19 563. 88 лв. непогасена част от  лихва върху просрочена главница, дължима на основание чл. 4.2 от Анекс № 2 от 18.11.2010 г. за периода от 20.11.2013 г. до 20.12.2016 г.; ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявление с вх. №3087171/21.12.2016 г. до окончателното изплащане на задължението, както и в частта, в която Е.С.Я. е осъдена да заплита на „УниКредит Булбанк” АД съдебно-деловодни разноски за двете инстанции и заповедното производство в размер на 2 835,19лв., изчислени по компенсация.

ОТМЕНЯ  решението в останалата обжалвана част, като  вместо него

П О С Т А Н О В Я В А :

 

ОТХВЪРЛЯ предявения от "Уникредит Булбанк"АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, р-н „Възраждане“, пл. „Света Неделя“ № 7 срещу Е.С.Я., ЕГН **********, с адрес *** иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 430 от ТЗ,  чл. 79 от ЗЗД, чл. 86 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че Е.Я. ДЪЛЖИ на „УниКредит Булбанк” АД следните суми, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 28.12.2016 г. по ч.гр.д. 74733/2016 г. на СРС, а именно: за горницата над 28 812,69лв до 30 787.45 лв., представляваща главница по Договор за банков кредит № 3573 от 16.05.2008 г., Анекс № 1 от 22.10.2009 г. и Анекс № 2 от 18.11.2010 г;   сумата от 516.40 лв. - договорен лихвен процент (възнаградителна лихва), дължима на основание чл. 4.1.а, предложение 2 от Анекс № 2 от 18.11.2010 г. и изчислена за периода от 20.11.2011 г. до 07.12.2011 г., ведно със законна лихва върху главницата от датата на подаване на заявление с вх. №3087171/21.12.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.

Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от съобщаването му при условията на чл.280 ал.1 ГПК.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :                                    ЧЛЕНОВЕ :