Р Е Ш Е Н И Е
град София, ……………
В
И М Е
Т О Н А
Н А Р
О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на дванадесети
май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: РОСИ
МИХАЙЛОВА
при
секретаря ЮЛИЯ АСЕНОВА разгледа докладваното от мл. съдия МИХАЙЛОВА възз.гр.дело № 6853 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258 – чл.273
от ГПК.
Производството по
делото е образувано по въззивна жалба с вх. № 5052108
от 05.05.2020 г. (подадена по пощата на 04.05.2020 г.
при действието на Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на народното събрание от 13 март 2020 г. и за
преодоляване на последиците ) от „Т.С.“ ЕАД срещу решение № 74747 от 22.04.2020
г., постановено по гр. д. № 52681/2019 г., по описа на CPC, I ГО, 162-ри състав, с което са отхвърлени
предявените от ищеца срещу ответника Д.Д.Г. искове по
чл. 422, ал. 1 от ГПК във вр. с чл. 59, ал. 1 от ЗЗД
и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за приемане за установено по отношение на ответника, че
дължи на ищеца сумата 108,21 лева - незаплатена
стойност на потребена топлинна енергия за периода от
м. 02.2018 г. до м. 04.2018 г. за имот, представляващ търговски обект -
видеотека, находящ се в гр. София, ж.к. „******, с
абонатен номер 357344 и ГО 149409, сумата от 13,70 лева, обезщетение
за забава в размер на законната лихва върху главницата от 31.03.2018 г. до
24.06.2019 г., сумата от 11,04 лева - такса за дялово
разпределение за периода от м. 02.2018 г. до м. 04.2018 г., както и сумата от 1,59 лева - лихва за забава върху главницата за дялово
разпределение за периода от 30.10.2017 г. до 24.06.2019 г., с които ответникът
неоснователно се е обогатил и за които е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК от 31.07.2019 г. по ч.гр. дело № 40606/2019 г. на
СРС, 162 състав. С решението ищецът е осъден да заплати на ответника на
основание чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 300 лева разноски в исковото
производство.
В жалбата се прави
оплакване, че решението е неправилно, тъй като неправилно съдът е приел, че
ответникът не може да отговаря по иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД в качеството си
на потребител на топлинна енергия за стопански нужди като собственик на имота.
Излага правни доводи, че ответникът като собственик на имота се е обогатил в
качеството си на потребител на топлинна енергия за стопански нужди, но не е
сключил договор, въпреки поканата за това. Позовава се на тълкувателната
практика на ВКС. Моли решението да бъде отменено и вместо него постановено
друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендира разноски. Прави
възражение за прекомерност на заплатеното от другата страна възнаграждение за
адвокат.
В срока за отговор на
въззивната жалба по чл. 263, ал. 1 от ГПК, такъв не е постъпил от въззиваемата страна Д.Д.Г. чрез адв. М.Й.. В съдебното заседание пред въззивния
съд прави искане за присъждане на направените по делото разноски.
Третото лице-помагач - „Т.С.”ЕООД, не взема становище
по жалбите.
Предявени са от „Т.С.” ЕАД срещу Д.Д.Г. при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.124
ал.1 от ГПК във връзка с
чл.415 от ГПК във връзка с
чл.422 от ГПК във връзка
с чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
С оглед
доводите, изложени в жалбата,
съдът намира, че предмет на
обжалване е първоинстанционното решение в неговата цялост.
Софийският градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се
установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред
настоящата инстанция не са събрани доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК,
които да променят установената фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите
на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата
инстанция доказателства, които са правилно обсъдени и преценени към
релевантните за спора факти и обстоятелства.
В конкретния случай не е спорно между страните и се
установява от доказателствата по делото, че за процесните
искови суми, видно от приложеното ч. гр. д. № 40606/2019 г. на СРС, 162 състав, въззивникът-ищец - „Т.С.” ЕАД, е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК на 16.07.2019г.
и е постановена на 31.07.2019г. заповед за изпълнение на парично задължение по
реда на чл.410 от ГПК срещу Д.Д.Г. за заплащане
на сумите, посочени в заявлението. В срока по чл.414 от ГПК е подадено от длъжника Д.Д.Г. възражение,
поради което дължимите от него суми, посочени в заповедта на изпълнение, са
предмет на предявените в настоящото производство установителни
искове.
Настоящият
състав, по реда на въззивната проверка, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Предявени са били обективно
съединени искове с правно основание чл.124 ал.1 от ГПК във връзка
с чл.415 от ГПК във връзка
с чл.422 от ГПК във връзка
с чл.59, ал.1 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване на решението не са допуснати нарушения на императивни материалноправни норми.
Относно законосъобразността на решението и като съобрази
изложеното в жалбата, въззивният състав намира следното:
С разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ изрично е
предвидено, че облигационните правоотношения между топлопреносното
предприятие и клиенти на топлинна енергия за небитови нужди, какъвто въззивникът ищец твърди, че е ответникът, следва да бъдат обективирани в договор, сключен в писмена форма.
Същевременно
въззивникът ищец не доказва твърдението си, че
ответникът по делото е клиент на топлинна енергия за стопански нужди, доколкото
ответникът по делото е физическо лице.
В
отговора на исковата молба ответникът по делото Д.Г. е изложил доводи за наличие
на облигационно отношение между него и ищцовото
дружество.
По
делото не се спори и се установява от приложения като писмено доказателство
нотариален акт, че собственик на процесния имот, намиращ се на адрес гр. София,
ж.к. „******, през процесния период е бил Д.Д. Г..
Съгласно
разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ собствениците и титулярите на вещно право на
ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия.
От
приетото и неоспорено от страните заключение на СТЕ се установява, че имотът е
бил топлофициран и че сградата – етажна собственост,
в която се намира процесният имот, е била
присъединена към топлопреносната мрежа.
От
изложеното следва, че въззиваемата страна – ответник
има качеството клиент на топлинна енергия и дължи стойността на потребената топлинна енергия по силата на облигационно отношение с ищцовото
дружество.
При
доказано основание за твърдяното разместване на имуществени блага – договор
между страните, възникнал по силата на чл. 153 ЗЕ, първоинстанционният
съд е направил правилен извод, че субсидиарният иск
по чл. 59 ЗЗД за заплащане на претендираната сума
като резултат от неоснователно обогатяване следва да се отхвърли.
За
пълнота на изложението следва да се отбележи, че дори при липсата на основание
за разместване на твърдените от ищеца имуществени блага, искът отново би бил
неоснователен, тъй като по делото се явява недоказана реална доставка на
твърдяното от въззивника ищец количество топлинна
енергия – от приетото по делото и неоспорено от страните заключение на СТЕ се
установява, че в обекта не е била ползвана енергия нито за отопление, нито за
топла вода, а единствено отдадена от сградната
инсталация топлинна енергия.
Изводът за
неоснователност на главния иск обуславя извод за неоснователност и на акцесорния иск за обезщетение за забава, поради което първоинстанционният съд е направил правилен извод за неговата
неоснователност.
Доколкото изводите на настоящият състав съвпадат с тези
на СРС, решението следва да се потвърди изцяло, както е постановено,
включително в частта за разноските, присъдени съобразно изхода на делото в
полза на ответника.
По разноските пред СГС :
При този изход на спора право на разноски има въззиваемата страна. С оглед направеното искане за
присъждане на разноски от Д. Г.и представените доказателства за реално
извършени такива, а именно разписка за заплатено възнаграждение за адвокат в
размер на 300 лв., в полза на въззиваемата страна Д.Д.Г. следва да бъде присъдена сумата в размер на 300
(триста) лева, представляваща разноски, сторени във въззивното производство. Възражението
на въззивника по чл. 78, ал. 5 от ГПК за прекомерност
на заплатеното от въззиваемата страна възнаграждение
за адвокат е неоснователно, тъй като заплатеното от Д. адвокатско
възнаграждение е в минималния размер съгласно Наредба 1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения.
По горните съображения въззивният съд
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение № 74747 от 22.04.2020 г.,
постановено по гр. д. № 52681/2019 г., по описа на CPC, I ГО, 162-ри състав.
ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, да заплати на Д.Д.Г.,
ЕГН **********, с адрес: ***, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, сумата от 300
(триста) лв., представляваща разноски за въззивното ппроизводство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на „Т.С.“ ЕООД, като трето лице помагач на
ищеца.
РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 280, ал. 3 ГПК, не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.