Р
Е Ш Е
Н И Е
№ 260944 20.10.2020 година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско
отделение, XVIII състав, в публично заседание на двадесет и девети септември
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ СТОЯНОВ
при участието на секретаря Радка
Цекова,
като разгледа докладваното от съдията
гражданско дело № 17599
по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Съдът
е сезиран с искова молба от Б.Б.Д., с ЕГН **********, с
адрес: *** против „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:
гр. София, 1404, район „Средец", ж.к. „Мотописта", бул. „България №
49, мл. 53 Е, вх. В, представлявано винаги от двама от у. С.Н.Н., Я.Я.Ч., Ц. Г.
С. и Я. К. Ч., с която се
предявяват евентуално съединени установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД, чл.26, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 11, ал. 1,т. 9 и т. 10 ЗПК, за признаване
за установено в отношенията между страните, че сключеният между тях Договор № ****/ 02.05.2019г. е
нищожен. В случай на отхвърляне на главния иск, се иск да се признаване за установено в отношенията между
страните, че пакет от допълнителни услуги съгласно раздел 6 от
договора за кредит № ****/ 02.05.2019г. е нищожен поради това, че е неравноправен по смисъла
на чл. 143, т. 5, 18, 19 ЗЗП.
В исковата молба
се твърди, че ищецът бил
страна по договор за потребителски кредит №****/
02.05.2019г. Счита, че
договорът бил нищожен поради противоречие с добрите нрави /чл. 26, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД/ и поради това, че бил сключен при неспазване на нормите на чл. 11, т.
9 и т. 10 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, с произтичащите от това последния по
чл.23 от ЗПК, а именно потребителя дължал връщане само на чистата стойност на
паричния заем, но не дължал лихва и други разходи по заема.
Твърди, че съгласно раздел VI от
договора за потребителски кредит, именован „Параметри", ищецът трябвало да
върне сумата по кредита в размер на 3 000 лв. при ГПР 44,94%, годишен
лихвен процент 38.30 % и лихвен процент на ден 0,11 при срок на кредита от 24
месеца,. Постигната била договореност за заплащане на пакет от допълнителни
услуги в размер на 3712,80 лв., като общото задължение по кредита и по пакета
от допълнителни услуги било в размер на 7976,18 лв.
Твърди, че с договорения лихвен процент се нарушавали добрите нрави, поради което била налице
нищожност на уговореното възнаграждение в размер на 4 915,12лв., като
съображенията му за това били следните.
В правната доктрина и съдебна практика
безспорно се приемало, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, предл.3 то от ЗЗД било налице именно, когато се нарушавал правен принцип
било той изрично формулиран или пък проведен чрез създаването на конкретни
други разпоредби. В този смисъл била практика на ВКС /Решение№4/2009г. по
т.д.№395/2008г., Решение №1270/2009г. по гр.д.№5093/2007г., определение№877 по
т.д.№662/2012г. и др/. Такъв основен принцип бил добросъвестността в
гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и
на принципа на справедливостта, била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Тъй като ставало дума
за търговска сделка, нормата от ТЗ, чрез която бил прокаран този принцип била
чл.289 от ТЗ, но общите правила на ЗЗД също намирали приложение- чл.8, ал.2 и
чл.9 от ЗЗД. Според задължителната практика на ВКС преценката дали е нарушен
някой от посочените основни правни принципи се правела от съда във всеки
конкретен случай, за да се даде отговор на въпроса дали уговореното от страните
накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26 ал.1,предл.З от ЗЗД.
Поради накърняването на принципа
на „добри нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се е достигнало
до значителна нееквивалентност на насрещните
престации по договорното
съглашение, до злепоставяне на интересите на ищеца с цел извличане на собствена
изгода на кредитора.
Възнаградителната лихва
съставлявала цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато била
налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената цена, се
нарушавал принципът на добросъвестност при участие в облигационните отношения.
Или както било прието в решение № 452/25.06.2010г. по гр. д . № 4277/2008г. на
ВКС, IV г.о. „понятието добри нрави предполагало известна еквивалентност на
насрещните престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за
нарушение, водещо до нищожност.
Твърди, че когато едната престация била предоставяне в собственост на
парични средства, то насрещната престация - заплащане на възнаградителна лихва
следвало да се съизмерява както със стойноетта на отпуснатия заем, така и със
срока, за който се уговаряло връщане на заетата сума, и с обстоятелството, дали
заемът е обезпечен /доколкото цената калкулира и риска на заемодателя от
невъзможноетта да си върне заетата сума/. При заем с кратък срок на ползване
/24 месеца/, макар и този заем да е необезпечен, уговарянето на възнаградителна
лихва на близо 120 % по-висок от стойноетта на заема не е обяснимо нито с
разходите, които прави заемодателят, нито с риска, който носи, нито с размера
на добросъвестно очакваната от сделката печалба. Толкова висока възнаградителна
лихва е типична за дългосрочни кредита /над 15 години/, когато рискът на
заемодателя е увеличен поради възможните инфлационни процеси. Размерът на
формираната от ответника печалба надвишава близо двукратно размера на
предоставения заем.
Следвало да се има предвид и че рискът при небанковите финансови
институции бил по-нисък в сравнение с банковите институции, тъй като „Профи
Кредит България" ЕООД рискувал собствени средства, а банките носели
задължението за опазване на привлечените депозитни средства, което било
свързано с по-висок риск и санкции при неизпълнение /така влязло в сила Решение
№ 1915 от 14.10.2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 състав по в.т.д.
№3426/ 16г./
Освен това, съдебната практика приемала, че при формиране размера на
възнаградителната лихва обективен критерий могъл да бъде размера на законната
лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален размер. Приемало се,
че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната
лихва било действително, ако тя не надвишавала с повече от два пъти законната
такава при обезпечени заеми/ в този смисъл решение №378 от 18.05.2006г. на ВКС
по гр.д.№315/2005 на второ т.о./. По аргумент от цитираното решение, при
обезпечени заеми възнаградителната лихва следвало да не надхвърля повече от
четири пъти законната лихва. В настоящият случай договорената между страните
лихва в размер на 41,17 % годишно, към която следвало да се прибави скритата
лихва под формата на заплащане на пакет от допълнителни услуги надхвърляла с
над 9 пъти законната, което представлявало нарушение на добрите нрави /критерии
за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надвишавала драстично
четирикратния размер на законната лихва. Процесната клауза на договора,
обективирана в раздел 6 от договора накърнявала договорното равноправие между
страните, противоречала на добрите нрави и била в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което същата се явявала нищожна.
Поради това, че нищожните уговорки не произвеждали никакво действие, следвало
да се приеме, че лихва не била уговорена между страните по процесния договор и
такова задължение не било възникнало за ищеца.
Твърди, че било налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорката да се заплаща пакет от допълнителни услуги се нарушавало
изискването ГПР да не бъде по - висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ.на ПМС № 426/14г. В чл. 15
от ОУ били уредени условията, при които се предоставяли допълнителните услуги,
като упражняването на правото за отлагане на вноски, за намаляване на
погаситетни вноски и промяна на падеж не ставало автоматично с изпълнение на
изискванията за това, а било предоставено на дискрецията на заемодателя, като
за целта било необходимо да се подпишат допълнителни споразумения. След като било
необходимо да се подпише ново споразумение, то не се касае за услуга,
предоставяна по силата на договора, която трябвало да бъде възмездена, а за
нова услуга, чието предоставяне щяло се реализира след постигане отново на
съгласие между страните. Относно улеснената процедура за получаване на
допълнителни парични средства отново не било налице задължение /аргумент от
израза „КР може да одобри КЛ за отпускане на следващи парични средства" /,
а относно приоритетното разглеждане на потребителския кредит това право нямало
реално съдържание и не ставало ясно в какво се изразявал този приоритет. Реално
нямало допълнително предоставени услуги, а чрез нарушаване на добрите нрави и
чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при
несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното
обогатяване се калкулирала допълнителна /лихва/ печалба към договорената
възнаградителна лихва.
Заявява, че били нищожни като противоречащи на добрите нрави и като
неравноправии по смисъла на чл. 143, т. 19 от ЗПК клаузите на раздел VI от
договора за заем, в който е посочено, че годишният процент на разходите е в
размер на 44.94%, а действителният ГПР бил в различен размер от посочения, с
което потребителят е бил въведен в заблуждение относно стойноетта на разходите,
конто ще прави по обслужването на заема. Същевременно по силата на чл. 19, ал.
1 ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. Не бил установен механизмът, по който бил изчислен този
процент и по - конкретно какви други разходи, освен възнаградителната лихва
били включени в него.
При съобразяване съдържанието на процесния договор за кредит и поетите с
него права и задължения се формирал извод, че последният имал правната
характеристика на договор за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици освен общите правила на ЗЗД, следвало при преценка на
валидността и последиците му да се съобразят изискванията на специалния закон -
ЗПК в релевантната за периода на сключването му редакция /така в определение №
351 от 22.04.2016г. на ВКС по търг. дело № 3026/2015г., 1 т.о./. Също така,
съгласно чл. 26, ал. 4 от ЗЗД било възможно договор да бъде само частично
недействителен. Нищожността на отделни части от договора могла да доведе до
нищожност на целия договор, само ако частта не може да бъде заместена по право
от повелителни правила на закона или ако не може да се предположи, че договорът
би бил сключен без недействителната му част. На плоскостта на процесния казус,
нищожните клаузи на договора относно определянето на процента на
възнаградителната лихва и на ГПР не биха могли да се заместят по право от
повелителни норми на закона. Тъй като договорът за потребителски кредит бил
възмезден, кредиторът не би го сключил без определено възнаграждение за
отпуснатия кредит.
Аргумент за недействителност на договора на това основание могли да
се почерпят от обстоятелството, че съгласно по-пълната защита, дадена на
потребителя със ЗПК - чл. 22 от ЗПК, при неспазване на императивните изисквания
към договора за кредит, уредени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.1, т. 7-12и 20 и
чл. 12, ал. 1, т.7 - 9 ЗПК, сред които били точното определяне на
възнаградителната лихва - чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК и на годишния процент на
разходите - чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит се
явявал изцяло недействителен. От изложеното следвало, че законът поставял важен
акцент на посочените уговорки. Поради възмездния характер на договора за
потребителски кредит, в момента на сключването му и с оглед внасяне на яснота
относно правата и задълженията на потребителите и за по-пълна защита на
интересите им, трябвало да бъдат уговорени лихвеният процент по кредита /чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК/ и годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита / чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК/, чието изчисляване се извършвало като се допусне, че
кредиторът и потребителят изпълнявали своите задължения в съответствие с
първоначално определените срокове. Нищожността на клаузите, регламентиращи част
от реквизитите на договора за потребителски кредит - лихвен процент и ГПР -
представляващи част от същественото съдържание на договора правело цялото
заемно съглашение нищожно.
ПРИ УСЛОВИЯТА НА ЕВЕНТУАЛНОСТ се твърди нищожност на клаузите, които
предвиждали заплащането на пакет от допълнителни услуги. Освен това била
нищожна уговорката в чл. 12.4 от ОУ
към договора като неравноправна по смисъла
чл. 143, т. 5, т. 18 и т. 19 ЗЗП и чл. 26, ал. 1, т. 3 от ЗЗД, даващи право на
ответника при прекратяването му да получава неустойка и такси и други разноски.
Поради
това моли за уважаване на
предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК, ответникът е депозирал
писмен отговор, с който оспорва предявените искове като неоснователни и
недоказани. Твърди, че на процесният договор не бил нищожен, тъй като
не противоречал на добрите нрави нито съдържал неравноправни клаузи.
ПЛОВДИВСКИ
РАЙОНЕН СЪД, XVIII-ти
гр. състав,
след като прецени събраните по делото
доказателства по реда на чл. 235, ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
От приетите по делото писмени
доказателства се установява, че на 02,05,2019 г. между ответника в качеството
на кредитор и ищеца в качеството на кредитополучател е сключен договор за
потребителски кредит „Профи кредит Стандарт“ № **** и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги при следните параметри: сума на
кредита – 3000 лв.; срок на кредита 24 месеца, размер на месечна вноска по
кредита – 177,67 лв., ГПР – 44,94 % и ГЛП – 38,30%, лихвен процент на ден 0,11
и обща дължима сума по кредита 4263,38 лв. Параметрите по избрания и закупен
пакет допълнителни услуги са следните: 3712,80 лв.- възнаграждение за закупен пакет
и 154,70 лв.- размер на вноската. Общото задължение по договора и
споразумението към датата на сключването им е 7976,18 лв., общ размер на
погасителната вноска 332,37 лв. и дата на погасяване -20-ти ден на месеца.
Съгласно подписаните общи условия по договора за кредит – чл.12.3, в случай че
клиентът просрочи две или повече последователни месечни вноски кредиторът може
да обяви предсрочна изискуемост на кредита. Съгласно чл. 12.4 при прекратяване
на договора за потребителски кредит на основание чл. 12.3 от ОУ, клиентът дължи
остатъчните и непогасени вноски по
погасителния план, включващи и възнаграждението при закупен пакет от
допълнителни услуги, лихви за забава и таксите, дължими по реда на чл. 17.4.
Приет е по делото подписан от клиента
погасителен план, в който е отразен дата на плащане на вноската, като са
индивидуализирани вноските, както следва: размер на главница, размер на лихва,
размер на вноска по кредита, размер на вноска по закупен пакет от допълнителни
услуги и общ размер на месечната вноска.
От приетото по делото заключение на
съдебно – счетоводната експертиза, неоспорено от
страните, което съдът кредитира като компетентно и обективно дадено, се
установява, че замествайки параметрите във формулата,
посочена в Приложение № 1 към ЗПК се получава, че ГПР е в размер на 43,0102
%. Установява се, че в годишния процент
на разходите, като разход на заемодателя е включена само договорната лихва.
Вещото лице установява, че кредитът с постигнатата договорка за заплащане на допълнителен
пакет от услуги се оскъпява с 123,76 %.
Въз основа на така установените факти
по делото, съдът достигна до следните правни изводи:
Между ищеца и ответника са възникнали
правоотношения по договор за потребителски
кредит по чл. 9 и сл. ЗПК. Съгласно чл. 9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 11, ал.1, т.7 - 12 и т.20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност на договора
за потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване.
Тази недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й,
визирани в чл. 23 ЗПК, а именно че
когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл. 11, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит (ЗПК), който е приложим в отношенията между страните
договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
изрично изброени реквизити, сред които – общият размер на кредита и условията
за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на
договора за кредит (т.10) и условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т.11) .
В процесния договор,
кредиторът е посочил лихвения процент по заема, ГПР на заема и
годишното оскъпяване на заема, като
освен договорна лихва липсват други уговорени плащания по договора за заем, които евентуално да
бъдат предвидени и посочени като такива, включени в ГПР. Съгласно чл. 10, т.9 договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и
индекс или референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния лихвен
процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения
процент, ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти,
тази информация се предоставя за всички лихвени проценти. Внимателния прочит на
разпоредбата налага извода, че пълната редакция на текста е свързана с
възможността за промяна на уговорения първоначално лихвен процент. В случая
такъв е уговорен като постоянен, а не променлив - поради което е достатъчно да
бъде посочен размера на същия, което е сторено в договора. Не намира приложение
и разпоредбата на чл. 10, т.9а от ЗПК. Страните са подписали погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, каквото е законовото изискване на чл. 11, т.11 ЗПК при договори за
кредит с фиксиран лихвен процент.
Настоящият съдебен състав приема, че в
настоящия случай размерът на ГПР е посочен в договора, като същият се формира
по определения в приложение № 1 към ЗПК начин. В това приложение са посочени
редът и начинът на изчисление на ГПР, както и значимите компоненти на изчисляването му.
С
оглед гореизложеното съдът счита, че не са налице сочените основания за
недействителност на договора на основание чл. 22 ЗПК.
Съдът не възприема възраженията на
ищеца, че договорената възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави.
Същата е в размер от 38,30%, което
действително надвишава трикратния размер на законната лихва към датата на
сключване на договора, но преценката за противоречието й с добрите нрави не
следва да се основава само на това обстоятелство. В по – новата практика се приема, че не
следва критерият законна лихва да се абсолютизира и възнаградителната лихва да
се счита, противоречаща на добрите нрави в случай, че надхвърля трикратния
размер на законната лихва. В решение № 453/03.08.2016г. по гр.д.№ 1742/2015г.
на ІV г.о. на ВКС е прието, че преценката дали договореното противоречи на
добрите нрави /общоприети норми за справедливост и добросъвестност при
осъществяване на гражданските правоотношения в интерес на обществото/ се прави
въз основа на конкретно установените във всеки отделен случай релевантни
обстоятелства. Констатирано противоречие на волеизявленията с посочените изисквания
обуславя нищожността им, която свободата на договаряне не може да преодолее,
именно защото тя не е абсолютна, а е рамкирана съобразно императивната норма на
чл.9 ЗЗД. За да достигне до извода за нищожност на клаузата за възнаградителна
лихва, поради противоречие с добрите нрави, решаващият състав на апелативния
съд е взел предвид всички обстоятелства по делото, а не само размера на
възнаграждението спрямо законната и пазарната лихва за същия период от време,
вкл. лихвата, договорена при кредитирането от третите лица, както и уговорката,
че дори при предсрочно връщане на заема, възнаграждението е дължимо в същия
размер, без клаузата да отчита ползването на заемната сума във времево
отношение, вкл. и съотношението на възнаграждението към заемния капитал. В
настоящия случай се установява, че доколкото липсва друго обезпечение по
договора за кредит и същият е предоставен за кратък срок, то опредЕ.та
договорна лихва е съобразена с тези обстоятелства и не се явява прекомерна.
С оглед неоснователност на предявения
главен иск за установяване на недействителност на целия договор за кредит, то
следва да се пристъпи към разглеждане на евентуалния такъв за недействителност
на пакет допълнителни услуги.
По отношение на споразумението за предоставяне
на пакет от допълнителни услуги от 02.05.2019 г. следва да се посочи, че то не
може да бъде възприето като отделен договор от договора за кредит дори и само
поради обстоятелството, че възнаградителното задължение по този договор е
изрично включено в параметрите на договора за кредит при формиране на дължимата
от длъжника по него сума - погасителната вноска по договора за кредит, освен
главница и възнаградителна лихва, включва и парична сума по този допълнителен
пакет услуги. От друга страна разпоредбите на чл. 10а, ал. 1 и ал. 2 ЗПК
предвиждат, че кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни за
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може да
изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита. В разглеждания случай на датата на сключване на договора
за потребителски кредит между страните е сключено и споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги, които, според посоченото в
споразумението, се изразяват в: приоритетно разглеждане и изплащане на
потребителския кредит, възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски, възможност за намаляване на определен брой погасителни вноски,
възможност за смяна на датата на падеж и улеснена процедура за получаване на допълнителни
парични средства. Въпросът, който се поставя, е дали посочените „допълнителни
услуги“ представляват действия по усвояването и управление на кредита, за които
кредиторът не разполага с възможността да събира отделна такса извън сумата по
общите разходи по кредита /вж. легалната дефиниция по т. 1, § 1 от ДР на ЗПК/,
или пък тези услуги действително не са свързани с усвояването и управлението му
и тяхното заплащане не съставлява задължително условие за получаване на
кредита. При извършването на тази преценка трябва да се изследва съдържанието
на дължимото поведение от страна на кредитора, без съдът да кредитира
безрезервно декларираното в договора за потребителски кредит, което гласи:
„Профи Кредит България“ ЕООД не събира никакви такси за разглеждане и усвояване
на кредита“ и „Изборът и закупуването на пакет от допълнителни услуги не е
задължително условие за отпускане на потребителски кредит или за получаването
му при предлаганите условия“.
Анализът на съдържанието на описаните
в споразумението и т. 15 от общите условия „услуги“ налага категоричния извод,
че те касаят именно усвояването /по отношение на приоритетното разглеждане и
изплащане на сумата по кредита и улеснената процедура за получаване на
допълнителни парични средства/ и управлението /по отношение на възможността за
отлагане или намаляване на определен брой погасителни вноски и смяната на
падежната дата/ на кредита. Извеждането на тези „услуги“ в самостоятелно
споразумение, обективирано в отделен от договора за потребителски кредит писмен
акт, не променя тяхното естество и не поражда право за кредитора да претендира
отделно възнаграждение за тях, а съставлява единствено заобикаляне на закона –
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК, което следва да бъде санкционирано с нищожност на
споразумението – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД.
На следващо място потребителят заплаща
възнаграждение не за конкретно поети от ответника задължения, чието изпълнение
е обусловено от настъпването на ясно описани условия, а само за предоставени му
„възможности“, които така или иначе той има по силата на самия закон. На
„възможността“ длъжникът да поиска извършването на някоя от посочените в
споразумението „услуги“ не кореспондира никакво насрещно задължение на
кредитора. Клауза, която поставя изпълнението на задълженията на търговеца или
доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от
неговата воля, е неравноправна и следователно нищожна – чл. 143, т. 3 и чл.
146, ал. 1 от ЗЗП. С това споразумение на практика длъжника е поел задължение
за заплащане на възнаграждение за действия, свързани с усвояване и управление
на кредита, което е забранено от закона, като с уговореното задължение за
плащане на възнаграждение се нарушава и разпоредбата на чл. 19 от ЗПК относно
предвидения лимит на годишния процент на разходите по кредита. В противоречие с
изискванията на закона за т. н. предоставен пакет от допълнителни услуги не е
формирана цена за всяка от услугите по отделно, заплащането на възнаграждението
от потребителя е предвидено като предварително, а не за реално предоставени
услуги. В този смисъл са нарушени и принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето, които изискват заплащане на такса при реалното
ползване на опредЕ.услуга. Изводът, който се налага е, че услуга, за която да
се дължи такса не е предоставяна, липсва конкретно поето задължение в този
смисъл от страна на кредитора. По делото няма данни ищецът да се е възползвал
от тази допълнителна услуга. Следва да се приеме, че тази клауза е нищожна
поради липса на основание и съгласие на страните. Ако въобще става дума за
предоставяне на каквито и да било допълнителни услуги, то те следва да бъдат
включени в ГПР, тъй като това са възнаграждения по самия договор за кредит -
чл. 19, ал. 1 ЗПК. Договорено е предварително заплащане на възнаграждението от
потребителя, т.е. то е дължимо само за „възможността за предоставянето“ на
изброените услуги, както е посочено и в самото споразумение и без значение е
дали някоя от тези услуги ще бъде използвана от потребителя. Реално,
независимо, че тези услуги може да не бъдат ползвани, т.е. да не бъдат
предоставени, но това в нито един момент няма да бъде обвързано с неплащане или
намаляване на цената на този пакет услуги и оттам следва извод, че така уговорени
клаузите поставят изпълнението на задължението на търговеца в зависимост от
условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля и поради това са
неравноправни съгласно чл. 143, т. 3 ЗЗП. На практика се въвежда задължение за
потребителя да заплати за нещо, което страната има по силата на закона, като
правото да се инициира предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане
на вноските, свободата да се договори отлагане на една или повече погасителни
вноски, което води до неравнопоставеност на страните, тъй като на практика
излиза, че потребителят, заплаща правото си да договоря с кредитора за
изменение на параметрите на сключения договор, като на потребителя не му е
гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на кредитора. Принципите
на добросъвестност и справедливост при договарянето изискват потребителят да
заплати такса за реалното ползване на опредЕ. услуга, а не при хипотетично
ползване на такава /така решение № 963/08.11.2019 г. на Бургаски окръжен съд по
в.гр.д. № 1180/2019 г., решение № 837/10.10.2019 г. на Бургаски окръжен съд по
в.гр.д. № 1192/2019 г., решение № 511/08.11.2019 г. на Старозагорски окръжен
съд по в.т.д. № 1172/2019 г., решение № 503/06.11.2019 г. на Старозагорски
окръжен съд по в.т.д. № 1364/2019 г., решение №499/06.11.2019 г. на
Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1339/2019 г., решение № 475/29.10.2019 г.
на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1247/2019 г., решение № 477/29.10.2019
г. на Старозагорски окръжен съд по в.т.д. № 1248/2019 г., решение № 399/06.11.2019
г., решение № 869/11.10.2019 г. на Варненски окръжен съд по в.т.д. № 962/2019
г., решение № 875/14.10.2019 г. на Варненски окръжен съд по в.т.д. № 1200/2019
г., решение № 843/04.10.2019 г. на Варненски окръжен съд по в. т. д. № 922/2019
г., решение № 871/11.10.2019 г. на Варненски окръжен съд по в.т.д. № 1188/2019
г., решение № 84/30.04.2019 г. на Русенски окръжен съд по в. т. д. № 77/2019
г., решение № 173/17.07.2019 г. на Русенски окръжен съд по в. т. д. № 194/2019
г., решение № 158/16.04.2019 г. на Плевенски окръжен съд по в.гр.д. № 100/2019
г., с които е прогласена нищожност на споразумение за предоставяне на пакет допълнителни
услуги на същия ответник по напълно идентични договори/.
Отделно от всичко изложено в
предходния абзац следва да се подчертае, че по настоящото дело размерът на
възнаграждението по пакета допълнителни услуги /3712,80 лв./ надхвърля с
седемстотин и дванадесет лева и осемдесет стотинки размера на главницата по
договора за кредит /3000,00 лв./ и само това е достатъчно основание да се
прогласи нищожността на това споразумение, чието съществуване не отговаря нито
на буквата на закона, нито на добрите нрави.
Поради гореизложеното фактическото
оскъпяване на кредита от 44.94 % ГПР скача на 123.76% поради което и настоящата
инстанция приема, че допълнителния пакет услуги маскира стойността на 44.94%
ГПР до 123.76% оскъпяване на кредита.
С оглед гореизложеното съдът счита, че следва да се отхвърли, като
неоснователен предявения главен иск за установяване на недействителност на
целия договор и да се уважи евентуалният такъв за установяване на
недействителност на клаузите за заплащане на пакет от допълнителни услуги.
С оглед изхода на спора и на основание
чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК в полза на всяка от страните по делото следва да се
присъдят разноски по съразмерност на уважена и отхвърлена част от исковите
претенции. Ищецът претендира разноски в размер от 319,05 лв. за платена
държавна и 140 лв. депозит за съдебно –
счетоводна експертиза. От така претендираните разноски с оглед уважаване на
исковата претенция по евентуалните искове в полза на ищеца следва да се
присъдят половината от направените разноски за експертиза – 70 лв. и 148,51 лв.
за държавна такса съобразно уважената част от иска или общо сумата от 218, 51
лв. Представен е договор за правна
защита и съдействие, в който е уговорено защитата да бъде осъществена
безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 2 ЗАдв. Съгласно ал. 2, в случаите по
ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адв.
има право на адвокатско възнаграждение. Неговият размер, съобразно уважените
претенции, съдът определя на осн.чл.7, ал.2, т.2 от Наредбата за минималните
размери на адвокатските възнаграждения,
на стойност 489,89 лв. В случая е
представен договор за правна защита и съдействие с адв. Е. И. в полза, на която
следва да се присъди възнаграждението.
С оглед частичната основателност на
исковите претенции, то на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника
следва да се присъдят разноски по съразмерност
в размер на 100 лв. - юрисконсултско възнаграждение, на основание чл.
78, ал. 8 ГПК, вр. с чл. 37 ЗПП, вр. с чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на
правната помощ.
Поради изложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б.Б.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: *** против „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, район
„Средец", ж.к. „Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е, вх. В,
представлявано винаги от двама от у. С.Н.Н., Я.Я.Ч., Ц. Г. С. и Я. К. Ч. иск за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит Профи Кредит
Стандарт № **** от 02.05.2019г.
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО в
отношенията между Б.Б.Д., с ЕГН **********, с адрес: *** и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, район
„Средец", ж.к. „Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е, вх. В,
представлявано винаги от двама от у. С.Н.Н., Я.Я.Ч., Ц. Г. С. и Я. К. Ч. ,
че клаузата на раздел VI
„Параметри“ „По избран и закупен пакет от допълнителни услуги: възнаграждение
за закупен пакет от допълнителни услуги: 3712,80 лева“ от договор за
потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № **** от 02.05.2019г.,
е нищожна на основание чл. 143 вр. с чл. 146 ЗЗП.
ОСЪЖДА
„ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, район
„Средец", ж.к. „Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е, вх. В,
представлявано винаги от двама от у. С.Н.Н., Я.Я.Ч., Ц. Г. С. и Я. К. Ч. ДА ЗАПЛАТИ НА Б.Б.Д.,
с ЕГН **********, с адрес: ***,
сумата от 218,51 лв.- разноски съразмерно с уважената част от исковете.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, район
„Средец", ж.к. „Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е, вх. В,
представлявано винаги от двама от у. С.Н.Н., Я.Я.Ч., Ц. Г. С. и Я. К. Ч.
да заплати на Е. Г.И., сумата от 489,89
лева, представляваща адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38 ал.2 от
Закона за адвокатурата.
ОСЪЖДА Б.Б.Д., с ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ" ЕООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, 1404, район
„Средец", ж.к. „Мотописта", бул. „България № 49, мл. 53 Е, вх. В,
представлявано винаги от двама от у. С.Н.Н., Я.Я.Ч., Ц. Г. С. и Я. К. Ч., сумата от 100 лв. – разноски съразмерно
с отхвърлената част от исковете.
Решението подлежи на обжалване пред
Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: /п/ Николай Стоянов
Вярно с оригинала!
РЦ