Р Е
Ш Е
Н И
Е № 203
гр. Пловдив, 16.01.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, XX състав, в публичното
заседание на четвърти декември две
хиляди и осемнадесета година в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: ЛЮДМИЛА МИТРЕВА
при секретаря Василена
Стефанова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 13378 по
описа за 2018 г. и
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл.124 и сл. ГПК.
Производството е
образувано по искова молба от П.М.Г., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46 ,
представлявано от С. К. – ***, с която са предявени обективно кумулативно
съединени искове за обявяване на недействителен на договор за паричен заем ***
от ***. сключен между страните и връщане на недължимо платеното по него в
размер на 232 лева, при условията на евентуалност е предявен иск за обявяване
за недействителна клаузата за възнаградителна лихва в договора за паричен заем,
поради противоречие с добрите нрави и връщане на недължимо платена сума в
размер на 232 лева по клаузата за възнаградителна лихва.
В исковата молба и в
допълнителна молба от 04.09.2018 г. се твърди, че между страните е сключен
договор за паричен заем *** от ***., съгласно който ответникът е
предоставил на ищеца заем в общ размер на 400 лева. Твърди се, че така
сключеният договор е недействителен, поради неподписване от страна на ищеца на
общите условия към договора, както и поради липса на посочване на общата сума,
дължима от потребителя по договора, не е ясно какъв е размера на
възнаградителната лихва и на ГПР. Навеждат се доводи за недействителност на
договора и поради непосочване на условията за прилагане на договорения лихвен
процент.
В петитума на
исковата молба се прави и искане договорът да бъде обявен за недействителен,
поради липса на погасителен план, респективно липса на посочване в погасителния
план на последователността на разпределение на вноските по договора измежду
различните суми – главница, възнаградителна лихва и ГПР.
Твърди се, че общо
платените суми от ищеца по договора възлизат на 632.10 лева, като поради
недействителност на договора, ответникът следва да му възстанови надвнесените
суми в размер на 232 лева.
В условията на
евентуалност се излагат твърдения за недействителност на клауза за
възнаградителна лихва поради противоречие с добрите нрави. Счита, че
противоречаща на добрите нрави е уговорката, предвиждаща възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва при необезпечени кредити и
двукратния размер – за обезпечените.
Твърди се, че
поради недействителност на клаузата за възнаградителна лихва, ответното
дружество дължи връщане на сумата в размер на 232
лева, като недължимо платена възнаградителна лихва.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор от ответника „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, с който се оспорва исковете по същество. Оспорва
твърдението на ищеца, че договорът е недействителен поради неподписване на
общите условия, като излага доводи, че такова изискване е липсвало в ЗПК към
датата на подписване на договора, отделно от това, в самия договор ищецът е декларирал,
че са му представени Общите условия и че се е запознал с тях. Оспорва
твърдението, че договорът е недействителен, поради липса на посочване на общата
сума, дължима от потребителя по договора, не е ясно какъв е размера на
възнаградителната лихва и на ГПР. Твърди се, че в договорът е посочено ясно
каква сума се дължи като главница и какъв е размера на възнаградителна лихва,
като е посочен лихвения процент, който е фиксиран за целия период на договора,
както и е посочен ГПР в процент , като на ищеца е указано какво ще се взима
предвид при изчисляване на ГПР. Твърди се, че размерът на ГПР е съобразен с
нормативните изисквания. В договорът е посочен и общият размер на всички
плащания, дължими от заемателя, изчислени към момента на сключване на договора,
като извън тази сума, заемателят не дължи други допълнителни плащания.
Излагат се доводи за неоснователност на твърдението,
че договорът е недействителен поради непосочване на условията за прилагане на
договорения лихвен процент. Твърди се, че в случая не е приложима разпоредбата
на чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, доколкото лихвата е фиксирана за целия период на
договора и не се променя и не се влияе от
допълнителни условия, които да бъдат посочени в договора.
Оспорва се като неоснователно и твърдението за
недействителност на клаузата за възнаградителна лихва. Счита, че същата не
противоречи на добрите нрави. В закона нямало изискване възнаградителна лихва
да не надхвърля трикратния размер на законната лихва, нито може да бъде
извлечено от практиката такова разсъждение.
Счита, че ако се уважи иска за обявяване на клаузата
за възнаградителна лихва за недействителна, то не следва да се обявява цялата
клауза, а само тази част, надвишаваща допустимия съгласно добрите нрави размер.
Също така твърди, че на ищеца е предоставен
погасителен план, още повече, че погасителния план е инкорпориран в самия
договор и съдържа необходимите законови реквизити и информация за дължимите
суми.
В случай, че бъдат уважени исковете за обявяване на
недействителност на договора или клаузата за възнаградителна лихва, прави
възражение за изтекла давност за връщане на надвнесените суми.
Пловдивският районен съд, като прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл.
12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно
кумулативно и евентуално съединени искове с правна квалификация:
чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.10 ЗПК за обявяване на недействителен на договор за паричен заем *** от ***.,
поради липса на посочване на общата сума, дължима от потребителя по договора,
евентуално
чл.22, във вр. с чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК, за обявяване на недействителен на договор за паричен заем *** от ***.
поради непосочване на условията за прилагане на договорения лихвен процент, евентуално
чл.22, във вр. с чл.11, т.11 ЗПК за обявяване
на недействителен на договор за паричен заем *** от ***., поради липса на
погасителен план, респективно липса на посочване в погасителния план на
последователността на разпределение на вноските по договора измежду различните
суми – главница, възнаградителна лихва и ГПР, кумулативно
чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, във вр с
чл. 23 ЗПК – за връщане на недължимо платена сума по договора в размер на 232
лева, евентуално
по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД за обявяване за недействителна клаузата за възнаградителна лихва по договор
за паричен заем *** от ***., поради противоречие с добрите нрави, кумулативно
чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД връщане на
недължимо платена сума по недействителна клауза за възнаградителна лихва в
размер на 232 лева.
За ясното следва да се посочи, че
с исковата молба ищецът е предявил иск за обявяване на недействителност на
договора за заем, като е посочил като основание за недействителност неподписване от страна на ищеца на общите условия към договора,
квалифициран от съда с правна квалификация -
чл.22, във вр. с чл.11, ал.2 ЗПК за обявяване на
недействителен на договор за паричен заем *** от ***., както и иск за обявяване
за недействителна на клаузата за неустойка по договора и присъждане на
недължимо платена сума по тази клауза, като тези искове са оттеглени надлежно
от ищеца и производството по тях е прекратено, поради което не са предмет на разглеждане.
Също така, в
съдебно заседание, проведено на 04.12.2018 г. /л./ съдът е приел, че е сезиран
с още едно основание за нищожност на процесния договор, а именно с иск по
чл.22, във вр. с чл.11, т.11 ЗПК за обявяване на недействителен на договор за
паричен заем *** от ***., поради липса на погасителен план, респективно липса
на посочване в погасителния план на последователността на разпределение на
вноските по договора измежду различните суми – главница, възнаградителна лихва
и ГПР, като е допълнил доклада по делото в този смисъл.
По исковете за недействителност на договора за паричен заем:
Безспорно между
страните е обстоятелството, че са сключили договор за паричен заем № *** от ***., по силата на
който ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД, в качеството на заемодател е предоставил на ищеца П.М.Г., в
качеството на заемател заемна сума в размер
на 400 лева.
Безспорно между
страните е обстоятелството, че ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД представлява
финансова институции по смисъла на чл.3, ал.2 от ЗКИ, поради което може да
отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на
влогове или други възстановими средства. Това
означава, че дружеството предоставя кредити, което го определя като кредитор по
смисъла на чл. 9, ал. 4 ЗПК.
Безспорно между
страните е обстоятелството, че ищецът е потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК.
Предвид изложеното
сключеният между страните договор за заем по своята същност е договор за
потребителски кредит по смисъла на чл.9, ал.1 ЗПК, спрямо който са приложими
разпоредбите на Закона за потребителския кредит.
За да бъде валидно
сключен договорът за потребителски кредит е необходимо да отговаря на
предвидените в разпоредбите на чл.10, ал.1 ЗПК, чл. чл.11, ал.1 т.7-12 и т.20 и
ал.2 ЗПК и чл.12, ал.1, т.7-9 ЗПК.
В настоящия случай,
съдът е обвързан от заявените в исковата молба основание за недействителност на
процесния договор, които са предмет на делото и не следва служебно да разглежда
други основания за нищожност на договора, незаявени от ищеца.
В исковата молба са
изложени обстоятелства и твърдения за недействителност на процесния договор за
заем, поради липсата на реквизитите, предвидени в чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11
от ЗПК.
След изследва
съдържанието на договора, съдът намира, че са спазени изискванията към
съдържанието на договора за потребителски кредит, предвидени в цитираните
разпоредби.
Видно от договора
за заем /л.40/, в чл.3, ал.1, т.6 е посочен лихвеният процент по кредита, който
е 142.10 % фиксиран годишен лихвен процент по заема, представляващ реквизит по
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.
Действително в
договора няма отделно записване на общия размер на договорната лихва, но това
не води до недействителност на договора. Такова самостоятелно изискване за съдържанието
на договора за потребителски кредит не е предвидено в чл. 11 ЗПК или в друга
разпоредба, към която да препраща гл. „Шеста – Недействителност на договора за
потребителски кредит. Неравноправни клаузи“ от ЗПК.
В чл.3, ал.1, т. 7
от договора е посочен общият размер на всички плащания по договора в размер на
632.10 лева, а в т.8 и годишния процент на разходите на заема 941.54 % –
реквизити по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
В договора, в чл.3, ал.1, т.2, т. 3, т.4 и т.5, са
записани и условията за издължаването по кредита, съгласно изискванията на
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК, като е посочен размерът на вноските,
техния брой, периодичността на плащанията, падежите на всяка една вноска. Макар
да няма отделен документ с наименование „погасителен план“, в съдържанието на
договора е поместена цялата изисквана от чл. 11, ал. 1 ЗПК информация, като съдът приема, че погасителния план е
инкорпориран в самия договор, като в закона няма изискване „погасителен план“
да се представя на отделен документ.
Тъй като договорът е сключен при
фиксиран лихвен процент за целия му срок и за всички вземания по него, последното
изискване на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК- за посочване последователността на
разпределение на вноските между различните неизплатени суми в това число
главница и лихви, е неприложимо. Съгласно самата разпоредба тази информация
следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни
лихвени проценти, каквито не се установяват в случая.
С оглед изложените съображения съдът намира, че не
са налице посочените от страна на ищеца основания за недействителност на
договора за заем, предвид което исковете за установяване недействителността на
договор за паричен заем № *** от ***. следва да бъдат
оставени без уважение.
В тази връзка с оглед отхвърляне
на исковете за установяване недействителността на процесния договор се явява и
неоснователен искът по чл.55, ал.1,
пр.3 ЗЗД, във вр с чл. 23 ЗПК – за връщане на недължимо платена сума по
договора в размер на 232 лева, получена без основание по недействителен договор за паричен заем № *** от ***.
С оглед отхвърляне на главния иск
за установяване за недействителен на договора за заем, съдът следва да разгледа
искът, предявен в условията на евентуалност за недействителност на клаузата за
възнаградителна лихва, поради противоречие с добрите нрави.
По иска за недействителност на клаузата за възнаградителна лихва в
договора за паричен заем, поради противоречие с добрите нрави с правна
квалификация по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД:
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД е налице, когато се нарушава нравствен принцип, който може и да не
е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване
на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите на
справедаивостта и на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения. Нарушаване на тези принципи е налице когато има явно
несъответствие между насрещните престации, при което се достига до несправедливото
облагодетелстване на някоя от страните, за сметка на другата.
Преценката дали една клауза от
договора противоречи на добрите нрави се прави за всеки отделен случай като се
изследва съдържанието на договора и поетите с него права и задължения на
страните.
В настоящият случай
съдът намира, изследвайки съдържанието на договора и поетите с него права и
задължения от страните, че липса еквивалентност на насрещните престации, като вземането
на ответника е в размер, който чувствително несъответства на предоставената
облага и срока за който е предоставена, като това несъответствие цели
обогатяване, а не само възмездяване.
Това е така, доколкото за предоставяне в заем на
една малка по размер сума - 400 лева, отпусната за едни кратък период от време
21 седмици е предвидена фиксирана годишна възнаградителна лихва в размер на
142.10 %, чиито размер не е обясним нито с разходите, които прави заемодателят, нито с риска,
който носи, нито с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.
Така уговорената възнаградителна лихва надхвърля близо 15 пъти размера на
законната лихва.
Действително
няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната
лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл.10,
ал.3 ЗЗД, който препраща към ПМС № 72 от
8.04.1994 г. (обн., ДВ, бр. 33 от 19.04.1994 г., изм., бр. 74 от 22.08.1995 г.),
с което е определен само размерът на законната лихва, като към момента на
сключване на договора максималният размер на възнаградителната договорна лихва
е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД,
съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора,
доколкото то не противоречи на добрите нрави.
Несъмнено,
обаче, размерът на законната лихва, в практиката на съдилищата, е изведен като
критерии за преценка кога размера на уговорена договорна лихва, било
възнаградителна или компенсаторна, съпоставен с размера на законната лихва,
противоречи на добрите нрави.
Така
например с Решение № 378 от 18.05.2006 г.
на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о. е прието, че „Противно на добрите
нрави е да се уговаря компенсаторна лихва (за забава), надвишаваща трикратния
размер на законната лихва и възнаградителна лихва по обезпечен заем, надвишаваща
двукратния размер на законната лихва.“
Действително
в случая заемът не е обезпечен и в размера на възнаградителната лихва се
калкулира и риска, който заемодателят носи, но съдът не може да приеме, че в
случаите на необезпечен кредит е допустимо договорната лихва да се уговаря в
размер 15 пъти надхвърлящ размер на законната лихва, още повече съпоставяйки я
с малкия размер на предоставения заем и краткия срок, за който същият е
отпуснат, при което рискът, който поема заемодателя е минимален и не може да обоснове
годишен лихвен процент в размер на 142.10 %, който не е обоснован от очакван
размер на реални вреди, които биха могли да настъпят при неизпълнение на
договора. Така определения размер на лихвения процент създава предпоставки за
неоснователно обогатяване в полза на заемодателя за сметка на заемателя.
Нещо
повече, с изменение в ЗПК ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./ е
създадена нова ал.4 на чл.19 ЗПК, законодателно е закрепен максимален праг на
годишния процент на разходите по договори за потребителски кредит, в който е
включен и възнаградителната лихва, като е прието, че годишния процент на
разходите по договори за потребителски кредит не може да бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България, а
клаузите в договор, надвишаващи тези размери се считат за нищожни. Действително
тази разпоредба е приета месец след подписване на процесния договор и съгласно
§ 13 ПЗР към ЗИДЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) няма обратно действие и е
неприложима към него, но служи за ориентир какъв размер на възнаградителната
лихва би противоречал на добрите нрави и на принципите за добросъвестност и
справедливост.
С оглед
всичко изложено съдът намира, че предвидената в договор за паричен заем № *** от ***.
клауза за възнаградителна лихва, определена като фиксиран годишен лихвен
процент в размер на 142.10 % е нищожна, като противоречаща на добрите нрави,
поради което съдът приема, че същата не обвързва страните и следва да бъде
прогласена нейната нищожност.
Съгласно
разпоредбата на чл.26, ал.4 ЗЗД нищожността на отделни части не влече нищожност
на договора, когато те са заместими по право от повелителни правила на закона.
В случая съдът намира, че клаузата за възнаградителна лихва може да бъде
заместена от законната лихва и в случая по договора се дължи възнаградителна
лихва в размер на законната лихва, съгласно чл.10, ал.1 ЗЗД, във връзка с ПМС № 72 от 8.04.1994 г. (обн., ДВ, бр. 33 от 19.04.1994
г., изм., бр. 74 от 22.08.1995 г.), която за левове е в размер на основният лихвен процент на
Българската народна банка за периода плюс 10 пункта. В
този смисъл са Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.
д. № 315/2005 г., II г. о. и Определение № 901 от 10.07.2015г. по гр.д. №
6295/2014 г, 4 ГО на ВКС.
По иска с правна квалификация чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД връщане на недължимо
платена сума за възнаградителна лихва в размер на 232 лева:
За ясно, в съдебно
заседание от 04.12.2018 г. е поискано и допуснато изменение в размера на
претенцията по чл. чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на недължимо платена сума за
възнаградителна лихва, като същата е увеличена от 50 лева на сумата в размер на
232 лева.
За да бъде уважен така предявеният
иск следва да бъде установено, че ответникът е получил сумата в размер на 232
лева без основание.
В случая по делото се установи,
че клаузата за възнаградителна лихва е нищожна и същата не поражда изначално
действие за страните, като се заместена със законната лихва.
По делото между страните е
безспорно, че ищецът е изплатил на ответника цялата сума по договора в общ
размер на 632.10 лева.
По делото е безспорно между
страните, че по договора не са начислявани такси, комисионни и други разходи,
освен възнаградителна лихва, която при предоставен заем в размер на 400 лева и
върната сума в размер на 632.10 лева, се равнява на 232.10 лева.
Обстоятелството, че сумата в размер на 232.10
лева е размера на възнаградителната лихва се установява и при извършена, по
реда на чл.162 ГПК, математическа операция от съда, за която не са необходими
специални знания, като взе предвид размера на отпуснатия заем, периода, за
който е отпуснат – ***. до 19.11.2014 г. и уговорения в договора лихвен процент
142.10 %.
За периода от сключване на договора - ***., на която дата
е усвоен кредита, съгласно чл.4 от договора, до крайния срок на същия -
19.11.2014 г., съдът приема, че възнаградитената лихва, заместена от законната
лихва е в общ размер на 16.50 лева, определена по реда на чл.162 ГПК
чрез математическа операция, за извършването на която не са необходими
специални знания, с каквито съдът да не разполага. Размерът на законната лихва
е нормативно определен в ПМС № 72 от 8.04.1994 г. (обн., ДВ, бр. 33 от 19.04.1994
г., изм., бр. 74 от 22.08.1995 г.), който е основният лихвен процент на Българската народна банка за периода плюс
10 пункта.
Съдът приема, че сумата
в размер на 16.50 лева е платена на основание заместване на нищожната клауза за
възнаградителна лихва със законната лихва.
Без основание е платена
горницата над така определения размер до пълния платен размер на
възнаградителна лихва, а именно сумата в размер на 215.50 лева, която сума
следва да бъде възстановена на ищеца, като недължимо платена.
Предвид установяването
по основание и размер на тази претенция, следва да бъде разгледани и
своевременно релевираното възражение от ответника за изтекла погасителна
давност за вземането.
Съгласно Постановление N 1 от 28.V.1979 г., Пленум на ВС при
неоснователно обогатяване, в първия предвиден в чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, състав –
даване без основание, погасителната давност започва да тече от деня
на получаването на престацията.
В
чл.110 ЗЗД е предвидено, че вземанията, за които със закон не е предвиден друг
срок, се погасяват с изтичане на 5-годишна давност, която разпоредба съдът
намира, че е приложима по отношение на вземенията, престирани като платени без
основание, какъвто е настоящия случай, доколкото в закон не е предвиден друг
срок.
В
случая престацията по нищожната клауза е получена от ответника на части, като
част от погасителна вноска по заема, като безспорно между страните е, че
първото плащане от ищеца е направено на дата 02.07.2014 г., а последното на
дата 20.11.2014 г., като до датата на предявяване на иска не е изтекъл,
предвидения в закона 5-годишен давностен срок за нито една от платените суми.
В тази
връзка съдът не споделя възражението на ответника, че в случая е приложима разпоредбата
на чл.111 ЗЗД, доколкото се касаело за вземане за възнаградителна лихва, което
се погасява с кратката 3-годишна давност. Както беше посочено по-горе,
вземането се дължи на извъндоговорно основание – неоснователно обогатяване, за
което е приложима общата 5-годишна давност.
С оглед
изложеното, съдът намира, че претенцията по чл.55, ал.1, т.1 ЗЗД е основателна
до сумата в размер на 215.50 лева, която сума следва да бъде присъдена на
ищеца, като над уважения размер до пълния предявен размер от 232 лева,
претенцията е неоснователна и следва да бъде отхвърлена.
По отговорността за разноските:
Искане за присъждане на разноски е направено и от двете
страни и при този изход на спора право на разноски се пораждат и за двете
страни.
Ищецът доказа разноски в размер на 200 лева – платена по
делото държавна такса /л.23 и л.25/ и на основание чл.78, ал.1 ГПК следва да му
бъде присъдена сума в размер на 185.78 лева с
оглед уважената част от претенцията.
По делото е
представен договор за правна помощ и съдействие /л.5/, съгласно който на ищеца
е предоставена безплатна правна помощ по реда на чл.38 ЗА. Съгласно
чл.38, ал.2 ЗА на а.а се определя размер не по-малък от предвидения в Наредбата
за минималните размери на а.ските възнаграждения.
На основание
чл.7, ал.2, т.1 от Наредбата, съдът определя а.ско възнаграждение за адв. Д.Б.
в размер на 300 лева, като с оглед уважената част от претенцията ответникът
следва да бъде осъден да заплати от тази сума – 278.66 лева в полза на адв. Д.Б..
Право на разноски се пораждат и за ответника, който претендира
юрисконсултско възнаграждение. В исковото производство ответникът се е
представлявал от юрисконсулт, поради което на основание чл.78, ал.8 ГПК съдът
следва да му определи възнаграждение, доколкото е направено своевременно искане
в тази насока от ищеца. Съдът намира, че съгласно чл.37 Закона за правната
помощ във вр. с чл.25, ал.1 Наредба за заплащане на правната помощ следва да
бъде определено възнаграждение в размер на 150 лева, предвид липсата на правна
и фактическа сложност, като от тази сума ищецът следва да бъде осъден да
заплати - 10.67 лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК с оглед отхвърлената част от
претенцията.
Така мотивиран, Пловдивският районен съд
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ
предявените от П.М.Г., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С.
К. – ***, искове за признаване за установено между страните, че договор за
паричен заем *** от ***. е недействителен, поради липса на посочена обща сума,
дължима от потребителя и начина на формирането й, поради липса на посочен
размер на възнаградителна лихва, поради липса на погасителен план, респективно
липса на посочване в погасителния план на последователността на разпределение
на вноските по договора, измежду различните суми – главница, възнаградителна
лихва и ГПР.
ОТХВЪРЛЯ
предявеният от П.М.Г., ЕГН **********, с адрес: *** срещу „Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С.
К. – ***, иск за присъждане на сумата в размер на 232 лева, получена без
основание по недействителен договор за паричен заем *** от ***.
ОБЯВЯВА
за нищожна клаузата за възнаградителна лихва, обективирана в чл.3, ал.1, т.6 в
договор за паричен заем *** от ***., сключен между П.М.Г., ЕГН ********** и Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, в която е предвиден фиксиран годишен лихвен
процент по заема – 142.10 %, като противоречаща на добрите нрави.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С. К. – *** да заплати на П.М.Г., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата в
размер на 215.50 лева, платена без
основание по нищожна клауза, обектирана в чл.3, ал.1, т.6 в договор за паричен
заем *** от ***., сключен между П.М.Г., ЕГН ********** и Изи Асет Мениджмънт“
АД, ЕИК *********, както и сумата в размер на 185.78 лева – разноски в
производството за платена държавна такса, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.
София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано
от С. К. – *** да заплати на адв. Д.Г.Б., на основание чл.38 ЗА, сумата в размер на
278.66 лева - а.ско възнаграждение.
ОСЪЖДА П.М.Г.,
ЕГН **********, с адрес: *** да заплати на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал
Неру“ № 28, „Силвър център“, ет.2, офис 40-46, представлявано от С. К. – ***,
на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата в размер на 10.67 лева – юрисконсултско възнаграждение
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок
от връчването му на страните пред Пловдивския окръжен съд.
Препис от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /П/
ЛЮДМИЛА
МИТРЕВА
ВЯРНО С ОРИГИНАЛА.
В.С.