РЕШЕНИЕ
№ 501
гр. Пловдив, 19.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и трети март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:Величка П. Белева
Членове:Надежда Н. Дзивкова Рашкова
Виделина Ст. Куршумова
Стойчева
при участието на секретаря Тодорка Г. Мавродиева
като разгледа докладваното от Виделина Ст. Куршумова Стойчева Въззивно
гражданско дело № 20235300500263 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Драган Цанков” №
37, чрез пълномощника по делото юрисконсулт З. П., против Решение №
3979/28.11.2022 г. постановено по гр.д.№ 18078 по описа за 2021 г. на Районен съд
Пловдив, VIII гр.с., с което се признава за установено по отношение на „Първа
инвестиционна банка“ АД, че Й. Б. В., ЕГН **********, от ***, не му дължи сумата 7
826, 27 лева, представляваща възнаградителна лихва по сключен между страните в
гр.*** Договор за банков кредит № *** г., както и осъжда „Първа инвестиционна
банка“ АД да заплати на адвокат Д. Г. Б., адвокатско възнаграждение при условията на
чл.38, ал.1, т.2 във връзка с ал.2 от ЗАдв. за производството по делото в размер на 1
659, 15 лева с ДДС, а в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Районен съд
– Пловдив – 313, 05 лева ДТ за производството по делото и 260 лева депозити за СТЕ и
ССЕ.
Във въззивната жалба са релевирани оплаквания, че решението е неправилно,
необосновано и незаконосъобразно. Оспорват се изводите на районния съд за
недействителност на договора за банков кредит като не мотивирани и се сочи, че съдът
е препратил към изложените в исковата молба основания, както и че единствено се е
позовал на обстоятелството, че общите условия и погасителния план към договора са с
големина на шрифта 12. Коментират се разпоредбите на чл.9, ал.1 и чл.10, ал.1 ЗПК,
1
както и на Директива 2008/48/ЕО към договорите за потребителски кредит. Поддържа
се, че българският законодател е предвидил допълнително изискване към договора за
потребителски кредит - всички елементи от договора да се представят с еднакъв по
вид, формат и размер шрифт, не по - малък от 12, като по този начин е въвел
изискване, различно от предвиденото в Директива 2008/48/ЕО, която съдържа
хармонизирани разпоредби в тази област и поради това не следва да се прилага.
Позовава се на заключението на СТЕ за големината на шрифта на договора за банков
кредит от 12 пункта, на общите условия от 11 пункта и на погасителния план от 9
пункта и се настоява за относимо, че шрифтът на договора е 12 пункта. Приема се, че
шрифтът на общите условия и на погасителния план позволяват на кредитополучателя
да прочете съдържанието, както и да прецени обхвата на своите права и задължения.
Излагат се съображения, че процесният договор е действителен като са спазени
изискванията на чл.10, ал.1 ЗПК и чл.11, ал.1, т.10 и т.11 ЗПК и се коментира
заключението на ССЕ. Искането към въззивния съд е да отмени първоинстанционното
решение и да постанови ново решение, с което да отхвърли предявения иск. Моли за
присъждане на разноските в производството.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от Й. Б. В.,
ЕГН **********, чрез пълномощника адвокат Д. Б., с който взема становище за
нейната неоснователност. Позовава се на Определение от 14.04.2021 г. по дело № С-
535/2020 г. на Съда на европейския съд, с което е даден отговор по отправено
преюдициално запитване дали разпоредбата на чл.10, ал.1 ЗПК не противоречи на
Директива 2008/48/ЕО, както и коментира възприетото в т.35 и т.37 в определението.
Намира, че допълнителното изискване в чл.10, ал.1 ЗПК съответства на Директива
2008/48/ЕО и следва да се прилага. Позовава се разпоредбата на чл.22, § 1 от
Директивата и сочи, че последната не забранява въвеждането на допълнителни
изисквания за действителност на договорите за потребителски кредит, което било
сторено с чл.22, вр.чл.10, ал.1 ЗПК. Поддържа, че достатъчно за недействителността на
договора е обективното несъответствие на размера на текстовата част на шрифта с
изискването да не е по-малък от 12, за което се позовава на съдебна практика. Приема,
че след като не всички елементи на договора са изпълнение с шрифт 12 - погасителния
план е с размер 9, а общите условия 11, не е спазено изискването на чл.10, ал.1 ЗПК и
договорът е недействителен на основание чл.22 ЗПК, от което заключава за
основателността на предявения иск. По изложените съображения моли съдът да се
произнесе, като на осн.чл.38 ЗАдв. да определи възнаграждение на адв.Б. за
извършеното процесуално представителство.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна страна
следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, изхожда от легитимирана страна и е
насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Първоинстанционното производството е образувано по предявен от Й. Б. В.
против „Първа инвестиционна банка“ АД отрицателен установителен иск по чл.124,
ал.1 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че не му дължи
сумата от 7 826, 27 лева, представляваща възнаградителна лихва по сключения между
2
тях Договор за банков кредит № *** г. Исковата претенция се основава на твърдения за
недействителност на договора за банков кредит на осн.чл.22 ЗПК, поради нарушения
на изискванията на чл.10, ал.1 и чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
С постановеното по делото решение ПРС е приел, че между страните е сключен
договор за банков кредит № *** г., с който ответникът е предоставил на ищцата банков
кредит в размер на 20 000 лева с краен срок за погасяване 03.01.2030 г., по който
според погасителния план към договора и заключението на ССЕ е уговорена
възнаградителна лихва в размер на 7 826, 27 лева. Въз основа на приетото заключение
на СТЕ районният съд е приел, че макар договорът за банков кредит да е написан с
шрифт с големина 12 пункта, текстът на погасителният план към договора е с размер
на шрифта 9 пункта, а на Общите условия към договора – с големина 11 пункта (и само
буквата „в“ в текста на тези общи условия е с големина 12 пункта), поради което и
предвид направеното от ищцата възражение за действителността на договора, както и
предвид разпоредбата на чл.10, ал.1 във връзка с чл.11, ал.2 от ЗПК, съдът е приел
договорът за недействителен, от което е заключил, че ищцата не дължи на ответника
сумата за възнаградителна лихва по недействителния договор за банков кредит.
При извършената служебна проверка на обжалваното решение съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото е
валидно и допустимо. Предвид горното и на основание чл.269, изр.2 от ГПК
следва да бъде проверена правилността на решението съобразно посоченото в
жалбата, както и при служебна проверка от въззивната инстанция за допуснати
при постановяването му нарушения на императивни материалноправни норми,
като въззивният съд се произнесе по съществото на правния спор между страните.
От фактическа страна по делото се установява, че на *** г. между „Първа
инвестиционна банка“ АД и Й. Б. В. като кредитополучател е подписан договор за
банков кредит № *** г., с който банката е предоставила на ищцата банков кредит в
размер на 20 000 лева с краен срок на погасяване 03.01.2030 г. на 120 месечни
погасителни вноски. Договорено е, че за ползвания кредит кредитополучателя заплаща
на банката годишна лихва в размер на действащия към датата на начисляване лихвен
процент, базиран за спестявания за лева, прилаган от банката, който към датата на
сключване на договора е 0.2198 % годишно, увеличен с надбавка от 6.7302 пункта.
Предвиден е годишен процент на разходите /ГПР/ от 8.59 % и обща дължима сума за
връщане от 29 271.04 лева, отразени и в приложения погасителен план. От
погасителния план се установява, че годишния лихвен процент /ГЛП/ е 6, 95 %, който
възлиза в размер на 7 826.27 лева за срока на договора. Договорът е сключен при
Общи условия на „Първа инвестиционна банка“ АД за кредити на физически лица,
които са представени.
В първоинстанционното производство са приети заключения на съдебно-
счетоводна и съдебно - техническа експертизи.
Според заключението на ССЕ, изготвено от вещо лице И.С., в ГПР са включени
разходите за договорна лихва, застрахователни премии, месечна такса за поддръжка на
разплащателната сметка, годишна такса за обслужване на кредитна карта, при което
ГПР възлиза на 8, 56 % и дължима сума от 29 269, 80 лева, съгласно уточненията на
вещото лице в о.с.з. Вещото лице е заключило, че не се установява оскъпяване на
кредита при включването на всички задължения в ГПР.
От заключението на СТЕ, изготвено от вещо лице С.М., се установява, че
размерът на шрифта на договора е 12 пункта, размерът на шрифта на текста на
3
погасителния план е 9 пункта, а размерът на шрифта на текста на общите условия е 11
пункта като само буква „в“ е с размер 12 пункта.
При така установеното по делото, настоящият въззивен състав намира за
основателна исковата претенция. Представеният пред съда договор има
характеристиките на договор за потребителски кредит, предвид качеството на ищцата
като потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13, т. 1 ДР на ЗЗП. По отношение на
процесния договор важат всички императивни изисквания по Закона за потребителския
кредит. Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е
договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна
форма на улеснение за плащане.Законът въвежда задължителни изисквания относно
формата и съдържанието на този вид договор, посочени в разпоредбите на чл. 10 и чл.
11 ЗПК. Според разпоредбата на чл. 22 ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, съгласно чл. 23 ЗПК заемателят
дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и
другите разходи.
В разглеждания случай безспорно се установява нарушение на разпоредбата на
чл.10, ал.1 от ЗПК, според която всички елементи на договора следва да бъдат
представени с шрифт, не по- малък от 12. Последното не е спазено при сключването на
процесния договор, тъй като според заключението на СТЕ размерът на шрифта на
текста на погасителния план е 9 пункта, а размерът на шрифта на текста на общите
условия е 11 пункта, без буква „в“ от 12 пункта, при което не е спазено изискването за
представяне на всички елементи от договора с шрифт, не по- малък от 12 пункта.
Неоснователни са възраженията на въззивника, че поставеното в разпоредбата на
чл.10, ал.1 от ЗПК изискване относно минималния шрифт на договора не следва да се
прилага, тъй като същото не е предвидено в Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредит, която
хармонизирана разпоредбите в областта на потребителските кредити.
Според възприетото в съдебната практика, намерило отражение в Решение №
50162 от 10.01.2023 г. на ВКС по т. д. № 550/2022 г., II т. о., ТК и Определение № 485
от 14.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2585/2021 г., IV г. о., ГК, Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски
кредити и за отмяна на директива 87/102 ЕИО на Съвета съдържа хармонизирани
разпоредби „в редица ключови области“ от правната уредба на потребителския
договор. По силата на съображение 9 от преамбюла на директивата за държавите –
членки възниква ограничение да запазят или въвеждат различни /от разпоредбите на
директивата/ национални разпоредби. Това ограничение се прилага само доколкото
съществуват хармонизирани с директивата разпоредби. Такава е разпоредбата на член
10, параграф 1 от директивата, която изисква договорите за потребителски кредит да се
изготвят на хартиен или друг траен носител. Съгласно втората алинея на същата
разпоредба посоченото изискване не засяга националните правила, отнасящи се до
действителността на сключването на договорите за кредит. Въз основа на изложеното
се заключава, че извън въведеното с директивата изискване за форма „на хартиен или
4
друг траен носител", държавите – членки не са ограничени да поставят допълнителни
условия за действителност на договора. Правилото на член 10, ал. 1 от ЗПК, в сила от
23.07.2014 г., предвижда изискване за размер на шрифта, което директивата допуска и
което е задължавало страните да сключат договора в съответствие с него.
Същевременно следва и да се има предвид, че с Определение на Съда на
Европейските общности /шести състав/ от 14.04.2021 г. по дело С-535/2020 е дадено
тълкуване по следните въпроси: 1. Следва ли чл. 22, пар. 1 от Директива № 2008/48/ЕО
на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета да се тълкува в
смисъл, че не допуска национална мярка, с която се цели транспонирането на тази
директива във вътрешното право, да налага на кредитните институции непредвидени в
директивата задължения, отнасящи се до представянето на всички елементи на
договора за кредит в еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12? 2.
Следва ли член 10, пар. 2 и съображение 31 от Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за потребителски кредити и
за отмяна на Директива 87/102/ЕИО да се тълкуват в смисъл, че елементите на
договора за кредит– неговите условия, идентификационните данни на
кредитополучателя /чл. 10, пар. 2, б. "б" от директивата/ и условията на застраховката/
чл. 10, пар. 2, б. "о" от директивата/, трябва да са представени в еднакъв по вид, формат
и размер шрифт – не по-малък от 12, за да отговарят на изискването, предвидено в тези
разпоредби, за посочването им по ясен начин? С определението е дадено следното
тълкуване: Член 10, параграф 2 и член 22, параграф 1 от Директива 2008/48/ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 година относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се
тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която налага всички
елементи на договор за потребителски кредит да бъдат представени с еднакъв по вид,
формат и размер шрифт – не по-малък от 12.
Изложеното не се опровергава от доводите на въззивника, че шрифтът на
общите условия и на погасителния план позволяват на кредитополучателя да прочете
съдържанието и да прецени обхвата на своите права и задължения. Следва да има
предвид, че изискването на чл. 10, ал. 1 ЗПК не е самоцелно, а е поставено като
гаранция, че информацията ще бъде представена прозрачно и четливо, за да бъде
достъпна за потребителя и да се осуети използването на дребен шрифт, който поражда
опасност важна информация относно правата и задълженията на потребителя да бъде
пропусната от него. Така и според Решение № 50206 от 25.11.2022 г. на ВКС по гр. д.
№ 3578/2020 г., III г. о., ГК, ако договорът за потребителски кредит е с размер на
шрифта по-малък от 12, то той е недействителен на осн. чл. 22 ЗПК.
От изложеното дотук се налага изводът, че на основание чл.22 от ЗПК
процесният договор следва да се приеме за недействителен, тъй като не отговаря на
изискването на чл.10, ал.1 от ЗПК за представяне на елементите му с шрифт, не по-
малък от 12. В предвид на установеното е без правно значение позоваването от
въззивника на заключението на ССЕ, според което кредитът не се оскъпява при
включването на всички задължения в ГПР.
Съгласно разпоредбата чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи. Изложеното обосновава основателността на иска за
установяване недължимостта на вземането за възнаградителна лихва, поради което
5
същият следва да бъде уважен. Като е достигнал до същия извод, районният съд е
постановил правилно и законосъобразно решение, което следва да бъде потвърдено, а
въззивната жалба да се остави без уважение.
С оглед изхода на спора и на основание чл.38, ал.2 от Закона за
адвокатурата жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на адв. Д. Б.
адвокатско възнаграждение в размер на 1082, 63 лв лв., определено съгласно чл.7,
ал.2, т.2 Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Така мотивиран, Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 3979/28.11.2022 г. постановено по гр.д.№ 18078
по описа за 2021 г. на Районен съд Пловдив, VIII гр.с.
ОСЪЖДА „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Драган Цанков” № 37, да заплати на адв. Д. Г.
Б., сумата от 1082, 63 лв.- адвокатско възнаграждение за оказаната във въззивното
производство безплатна правна помощ на Й. Б. В., на осн.чл. 38, ал.2 от Закона за
адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на
страните - при наличие на предпоставките по чл. 280 ГПК, пред Върховния касационен
съд.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6