Р Е Ш
Е Н И Е
№…….....................
гр. София, 31.05.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на пети ноември две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.с.ЛОРА
ДИМОВА
при секретаря К. Лозева, като
разгледа докладваното от младши съдия Димова въззивно гр. дело № 12673 по описа за 2019 г. на СГС, за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С Решение № 165005/13.07.2019
г. постановено по гр.д. № 56732 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, 74
с-в са отхвърлени изцяло като неоснователни и недоказани предявените искове
с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД и чл.
86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че В.Р.Х. с ЕГН *********** дължи на
„Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД с ЕИК *******сумата от 596, 80 лв.,
представляваща незаплатена главница по договор за паричен заем №
2481996/29.01.2016 г. и на основание договор за цесия от 16.11.2010 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на заявлението по чл. 410 ГПК –
27.02.2018 г до окончателното изплащане на сумата; сумата от 41, 30 лв.
– договорна лихва за периода от 28.02.2016 г. до 27.06.2016 г.; сумата от 18,00
лв. – такса и разходи за събиране на кредита; неустойка в размер на 291,
20 лв. – за периода от 29.03.2016 г. до 27.06.2018 г. и обезщетение за
забава в размер на 109, 68 лв. за периода от 29.02.2016 г. до 27.02.2018
г., за които вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 13200/2018 г. на СРС, II ГО, 74 с-в.
Срещу първоинстанционното
решение е подадена въззивна жалба с вх.
№ 5129450/01.08.2019 г. на ищеца в първоинстанционното производство „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД, подадена
чрез юрисконсулт Б.Р.. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност на
първоинстанционното решение. Изложени са съображения, че от събраните по делото
доказателства несъмнено се установявало, че процесното вземане, произтичащо от
сключен договор за кредит от 01.06.2016 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и В.Р.Х.,
е прехвърлено на цесионера „А.з.с.н.в.“ ЕАД с Приложение № 1 от 01.12.2016 г.
към Рамков договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., сключен
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД – цедент и „А.з.с.н.в.“ ЕАД - цесионер.
Вземанията на цедента били подробно индивидуализирани в Приложение № 1, от
което са представени като доказателства по делото първата, последната и
страницата, на която е посочено вземането срещу В.Р.Х. с оглед защитата на
личните данни на останалите длъжници. Цената на прехвърлените вземания била
заличена поради спазването на търговска тайна. Отразени са следните параметри
на прехвърленото вземане: отпусната главница 600 лв., общо дължимо по кредита:
1025, 30 лв., остатък на дължимата сума към дата на продажба 01.12.2016 г. –
982, 36 лв.; непогасена лихва към дата на продажба – 35, 06 лв., които суми
напълно съответстват на претендираното със заявлението, а единствено
непогасеното обезщетение за забава в размер на законната лихва е различно с
оглед датата на подаване на заявлението. Освен това поддържа, че съдът е
допуснал процесуални нарушения като се произнесъл по доказателствената стойност
на посоченото приложение, без такива възражения да са релевирани от насрещната
страна. Въз основа на изложените съображения се поддържа, че постановеното
първоинстанционно решение е неправилно и следва да бъде отменено, а предявените
искове като основателни и доказани следва да бъдат уважени. Претендират се
разноски, включително и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил писмен отговор на ответника в първоинстанционното
производство – В.Р.Х., представлявана от назначения на първа инстанция
особен представител адв. С.С.. Поддържа се, че подадена въззивна жалба е
неоснователна, а решението на първоинстанционния съд е правилно и
законосъобразно, доколкото от събраните по делото доказателства не се е
установяло валидност на цесията. Иска се решението на Софийски районен съд да
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно.
В
откритото съдебно заседание на 05.11.2020 г. въззивникът „Агенция за събиране
на вземанията“ ЕАД не изпраща представител, въззиваемата страна В.Р.Х. се
представлява от особения представител адв. С., която поддържа отговора на
въззивната жалба.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото
доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:
Производството пред
първоинстанционния съд е образувано по искова молба на “Агенция за събиране на
вземанията” ЕАД, подадена чрез юрисконсулт Б.Р., против В.Р.Х., с която ищецът
е поискал да бъде признато за установено, че ответницата му дължи сума в общ размер
от 1056,98 лв., представляваща сбора от следните суми 596, 80 лв. –
главница по договор за паричен заем № 2481996 от
29.01.2016 г., сумата от 41, 30 лв. – договорна лихва за периода
от 28.02.2016 г. до 27.06.2016 г., 18, 00 лв. – такса разходи за
събиране на просрочени вземания; 291, 20 лв. – неустойка за неизпълнение
на договорно задължение за периода от 29.03.2016 г. до 27.06.2016г.; 109, 68
лв.- обезщетение за забава за периода от 29.02.2016 г. до датата на
подаване на заявлението в съда, както и законна лихва за забава върху
главницата от подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът е навел твърдения, че на 01.12.2016 г. между него и „Изи Асет Мениджмънт“
АД е подписано Приложение 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания, сред които и вземанията, произтичащи от сключения между ответницата и
цедента договор за паричен заем № 2481996/29.01.2016 г. „Изи Асет Мениджмънт“
АД упълномощило “Агенция за събиране на вземанията” ЕАД да уведоми длъжниците
за извършената цесия, поради което и ищецът изпратил писмо от 05.12.2016 г. до В.Р.Х.
за извършената продажба до постоянния ѝ адрес и писмо от 02.08.2018 г. до
настоящия ѝ адрес. Двете пратки се върнали на подателя в цялост, поради
което ищецът приложил копие от уведомлението като доказателство по делото и
поддържа, че с него длъжницата по договора бил уведомена за извършената цесия с
връчването на копие от исковата молба. Сочи, че по силата на сключения на
29.01.2016 г. договор за паричен заем заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД
предоставил на В.Р.Х. сума в размер на 600 лв., с фиксиран лихвен процент до
края на срока на договора и лихва по кредита в размер на 61, 30 лв. Общата
сума, която заемателят се задължил да върне на заемодателя до 27.06.2016 г. на
пет равни месечни вноски в размер на 132, 26 лв. всяка, възлизала на 661, 30
лв. Падежът на първата погасителна вноска съобразно погасителния план бил на
28.02.2016 г., а на последната – 27.06.2016 г. Заемателката не изпълнил
задълженията си на падежа, поради което заемодателят начислил и такса за
разходи за събирането на просрочените вземания в общ размер на 45 лв., съгласно
предвиденото в договора. Заемателката не изпълнила и задължението си да
представи обезпечение съгласно догореното, поради което ѝ е начислена
неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 364,00 лв. В
договора страните са постигнали споразумение неустойката да бъде разсрочена на
5 равни части по 72,80 лв., платима на съответния падеж на всяка погасителна
вноска и начислена заедно с нея, така размерът на погасителната вноска станал 205,
56 лв. Поради неизпълнение на предвидените в договора за паричен заем
задължения в срок е начислена и лихва за забава в размер на законната лихва за
периода от 29.02.2016 г. до датата на подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение в съда. Посочено е, че ответницата погасила част от
задълженията си по договора в общ размер на 123 лв., с които били погасени:
неустойка за неизпълнение – 72, 80 лв., такса разходи – 27 лв., договорна лихва
– 20 лв. и главница – 3, 20 лв. Срокът на договора изтекъл на 27.06.2016 г.
Цесионерът подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК, което било уважено и доколкото заповедта била
връчена на длъжника В.Р.Х. по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК за него възникнал
правен интерес от предявяването на настоящия установителен иск по реда на чл.
422 ГПК.
Ответницата В.Р.Х. е
представлявана от назначения ѝ с разпореждане от 08.03.2019 г. по гр.д. №
56732/2018 г. по описа на Софийски районен съд по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК
особен представител - адв. С.С.. В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил
отговор на исковата молба, подаден от адв. С., в който се съдържат възражения
относно активната процесуална легитимация на ищеца „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД. Навеждат се съображения, че липсват данни длъжницата да е
уведомена за извършената цесия съгласно изискването на чл. 99, ал. 3 ЗЗД и
поради това ищецът не разполагал с вземане срещу нея. Въз основа на този довод
намира исковата молба за недопустима, евентуално за неоснователна.
Към делото е приложено заповедно
дело № 13200/2018 г. на СРС, 74 с-в от което се установява, че по заявление вх.
№ 3019814/27.02.2018 г. е издадена
заповед за изпълнение от 15.03.2018
г. по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено В.Р.Х. да заплати на “Агенция
за събиране на вземанията” ЕАД следните суми, произтичащи от цедирано вземане
по договор от 29.01.2016 г.: 596, 80 лв., ведно със законната лихва от
27.02.2018 г. до изплащане на вземането; 41, 30 лв. – договорна
лихва за периода от 28.02.2016 г. до 27.06.2016 г., 18, 00 лв. – такса; 291,
20 лв. – неустойка за периода от 29.03.2016 г. до 27.06.2016г.;109, 68
лв.- обезщетение за забава от 29.02.2016 г. до 27.02.2018 г. и 75 лв.
– разноски по делото, представляващи 25лв. – държавна такса и 50 лв. –
възнаграждение за юрисконсулт. Длъжницата е уведомена за заповедта по реда на
чл. 47, ал. 5 ГПК и с разпореждане от 16.07.2018 г. заповедният съд е указал на
заявителя на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК в едномесечен срок да предяви
иск за вземанията си. Съобщение е връчено на „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД на 03.08.2018 г. и в указания срок е предявен установителен иск
с вх. № 2024003/24.08.2018 г.
По делото е приет като
доказателство договор за паричен заем № 2481996 от 29.01.2016 г., сключен между
„Изи Асет Мениджмънт“ АД в качеството му на заемодател и В.Р.Х. – в качеството
ѝ на заемател, по силата на който заемодателят предоставил на заемателя
сумата от 600 лв., а заемателят се задължил да я върне на 5 месечни вноски,
всяка в размер на 132, 26 лв., дължими на следните дати: 28.02.2016 г.,
29.03.2016 г., 28.04.2016 г., 28.05.2016 г. и 27.06.2016 г. Уговорен бил
фиксиран лихвен процент в размер на 40 %, като общият размер на всички плащания
възлизал на 661, 30 лв., а годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита по
заема в размер на 49, 01 %. Страните се споразумели приложимият лихвен процент
при отказ от договора да бъде в размер на 0,11 %. В чл. 3 на договора е
посочено, че с подписването му страните се съгласяват да рефинансират текущия
заем на заемателката, като тя заявила, че желае да погаси изцяло задълженията
си по Договор за паричен заем № 2446966 в размер на 255, 78 лв. Страните са
направили изявление за прихващане на насрещни изискуеми задължения, като след
прихващането задължението на заемателя се погасява изцяло, а заемателят изплаща
сумата по договора, посочено е още, че сключеният договор има силата на
разписка. В чл. 4 на договора заемателката се задължила в тридневен срок от
сключването му да представи на заемателя едно от следните обезпечения: две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания да
представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото
възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000
лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по
друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД; да няма
неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други
банкови и финансови институции или ако има кредитната му история в ЦКР на БНБ
една година назад да е със статус не по-лош от 401 „Редовен“, като поръчителят
подписва договор за поръчителство или банкова гаранция с бенефициер
заемодателя за сумата от 661, 30 лв. със срок на валидност 30 дни след крайния
срок за плащане на задълженията по договора. В следващата алинея е уговорено,
че при неизпълнение на задължението да се предостави обезпечение в срока на
предходната алинея, заемателката дължи на заемодателя неустойка в размер на 364
лв., като същата се заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски
като към всяка вноска се добавя сума в размер на 72, 80 лв. Съгласно чл. 8 от
сключения договор, ако заемателят забави заплащането на погасителна вноска с
повече от 30 календарни дни, заемателят ще бъде принуден да направи разходи за
събиране, изразяващи се в изпращането на напомнителни писма, електронни
съобщения, провеждане на телефонни разговори посещения на адрес, като страните
се съгласили в тези случаи заемателката да дължи на заемодателя заплащането на
разходи в размер на 9 лв., като тези разходи се изчисляват за всеки следващ
30-дневен период, през който има погасителна вноска, чието плащане е забавено с
повече от 30 календарни дни, но не могат да бъдат повече от 45 лв. Съгласно ал.
2 на посочената разпоредба при забава за плащане на някоя от погасителните
вноски, заемателят дължи на заемодателят законна лихва върху забавената сума за
всеки ден забава. Предвидено е правото
на заемодателя да прехвърли правата си по договора на трето лице – чл. 10.
Договорът е подписан от страните по него.
Приет като доказателство е Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен на 16.01.2010 г.
между „Изи Асет Мениджмънт“ АД в качеството му на продавач и „А.з.с.н.в.“ ООД /понастоящем
ЕАД/ в качеството му на купувач, по силата на който страните уговорили, че
продавачът ще прехвърли на купувача станали ликвидни и изискуеми вземания в
пълен размер, произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени от
продавача с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, които
вземания ще се индивидуализират в Приложение № 1, което ще бъде неразделна част
от този договор, считано от датата на неговото съставяне. Приложение 1 ще бъде
съставено във вид на електронен документ по см. на чл. 3, ал. 1 от Закона за
електронния документ и електронния подпис /ЗЕДЕП/. В чл. 2.2. от рамковия
договор е уточнено, че Приложение № 1, както и всяко следващо приложение към
договора с идентичен номер, но различна дата, касаещо индивидуализирането на
прехвърлени вземания има минимум съдържание – кредит ID, имена на длъжника, съответно
поръчителя/поръчителите, ЕГН на длъжника, съответно на поръчителя/поръчителите,
дата на договора за потребителски кредит, отпусната главница, общ размер на
задълженията във връзка с потребителския кредит, остатък от дължимата сума,
който е засечен към деня на съставяне на електронния документ, лихва за забава
и начислени разходи за събиране на вземанията. В чл. 4.1. от договора е
посочено, че моментът на потвърждаване приемането на съответното Приложение № 1
в електронната информационна система на купувача се счита за надлежна дата, на
която вземанията са валидно прехвърлени и от този момент съответното приложение
става неразделна част от рамковия договор. Договорът е подписан от
представители на купувача и продавача.
Като доказателство по делото е
прието извлечение – страница 1, 20 и 31 от Приложение № 1/01.12.2016 г. към
Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между „Изи Асет
Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД, съгласно което
продавачът „Изи Асет Мениджмънт“ АД прехвърля на купувача „Агенция за събиране
на вземанията“ ЕАД /универсален правоприемник на „Агенция за събиране на
вземанията“ ООД/ 1740 вземания по списък. На позиция 1101 от списъка е посочено
вземането срещи В.Р.Х. с ЕГН **********, ID 2481996, дата на договор: 29.01.2016 г., отпусната
главница – 600 лв., общо дължимо по кредита – 1025, 30 лв., остатък на
дължимата сума към датата на засичане – 982, 36 лв., в това число и лихви за
просрочие към датата на засичане – 35, 05 лв. Приложението е подписано от
представители на продавача и купувача. В същото са заличени всички данни
относно останалите прехвърлени вземания по посочените позиции, както и данните
за покупната цена на вземания.
Прието като доказателство е и
Потвърждение за сключена цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД и чл. 4.8. от
Рамковия договор от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, което потвърждава извършената
цесия на вземанията, цедирани н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД съгласно договора и
Приложение № 1/01.12.2016 г., представляващо неразделна част от него.
По делото е приложено пълномощно
от 09.09.2015г., с което „Изи Асет Мениджмънт“ АД упълномощава „А.з.с.н.в.“ АД да
уведоми всички длъжници по всички вземания на дружеството, възникнали по силата
на сключени договори за кредит, които дружеството е цедирало /прехвърлило/
съгласно Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
16.11.2010 г.
Прието като доказателство е
уведомително писмо за извършено прехвърляне /цесия/ с изх. № УПЦ-П-ИАМ/2481996
от 05.12.2016 г. от „Изи Асет Мениджмънт“ АД, чрез „А.з.с.н.в.“ ЕАД до В.Р.Х.,
с което получателката е известена на основание Приложение № 1/01.12.2016 г. към
Договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., че вземането
ѝ към „Изи Асет Мениджмънт“ АД, произтичащо от договор за паричен заем №
2481996 за сумата от 600 лв. е изцяло прехвърлено н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД и към
05.12.2016 г. задължението ѝ по договора възлиза на 982, 36 лв., като е
поканена да го заплати доброволно. Писмото е изпратено до адреса на В.Р.Х. в
гр. София, кв. *******, посочен в договора за паричен заем № 2481996 от
29.01.2016 г. видно от приетото като доказателство известие за доставяне, на
което е отбелязано, че пратката е върната на подателя с направено отбелязване
от пощенския служител „непознат“. Прието като доказателство е и писмо с изх. №
УПЦ-С-ИАМ/2481996 от 02.08.2018 г. с идентично съдържание и отбелязване, че
размерът на задължението към 02.08.2018 г. възлиза на 1 176, 82 лв. Към
това писмо е приложена товарителница № 67939282 на куриерска фирма „Лео
експрес“ и отбелязване за изх. № на писмото, изпратено до В.Р.Х. на адрес *** –
посочен като настоящ адрес в сключения договор за паричен заем, като в
обратната разписка е посочено, че получателката „не желае да си получи пратката“.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Въззивната жалба е допустима –
същата е подадена от легитимирана страна в процеса, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. В конкретния случай постановеното решение е валидно и
допустимо, първоинстанционният съд се е произнесъл по исковете така, както са
предявени. По правилността на решението в обжалваната част, настоящият състав
намира следното:
Предявените искове са с правно
основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 2 и чл. 124 ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за потребителския
кредит и чл. 99 ЗЗД вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Първият спорен по делото
въпрос е свързан с това дали ищцовото дружество е материално-правно легитимиран
кредитор на вземанията по договора за предоставяне на паричен заем.
За да отхвърли претенциите на
ищеца първоинстанционния съд е приел, че по делото не е доказано наличие на
валидно сключен договор за цесия, по силата на който „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД да е придобило вземанията на заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“
АД спрямо ответницата - заемател по сключен договор за паричен заем от
29.01.2016 г. СРС е приел, че приложените писмени доказателства рамков договор
за цесия от 2010 г. и Приложение № 1 от 01.12.2016 г. към него не са годни да
установят твърденията на ищеца, легитимиращи го като носител на процесните
вземания. Изложил е подробни съображения относно занижената доказателствена
стойност на процесното Приложение с оглед обстоятелството, че същото
представлява извадка от съставения между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД документ и при преценка на доказателствената му
сила по чл. 178, ал. 2 ГПК вътрешното убеждение на съда относно действителната
воля на страните по него било разколебано, освен това е прието, че в достъпното
съдържание на приложението не се включват всички изискуеми реквизити по
рамковия договор.
Прехвърлянето на вземания и задължения е
уредено в чл. 99 – чл. 102 ЗЗД. Цесията е договор, с който кредиторът на едно
вземане – цедент, го прехвърля не трето лице – цесионер, като последният
разполага с правото да го събере от длъжника. Обстоятелството, че цесията
засяга интересите както на страните по договора, така и на трето лице –
длъжника, налага извършването на допълнително действие – съобщаване на длъжника
за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД.
Настоящият състав намира за установено, че
между „Изи Асет Мениджмънт” АД и ищцовото дружество „А.з.с.н.в.“ ЕАД е бил
сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/. Съгласно
клаузите на този рамков договор отделните прехвърлени вземания на цедента ще се
индивидуализират в последващо Приложение № 1, сключено по бланка между
страните, което ще се счита за неразделна част от договора. Действително в
приетото като доказателство по делото Приложение № 1 от 01.12.2016 г. са
направени заличавания по начин, че от същото са видни единствено вземания,
описани на ред 1101 относно задълженото лице В.Р.Х., т.е. ищецът основава
претенциите си, респ. качеството си на кредитор, на препис-извлечение /извадка/
от това Приложение № 1, което е двустранно подписано – в него се съдържа
избрана от него част от волеизявленията на страните по горепосочения рамков
договор, а останалата част е видимо заличена при изготвянето му. Писмените
доказателства следва да се преценяват съобразно с изискванията за
доказателственото им значение, установени в чл. 178 – 180 ГПК. Ако в един
писмен документ са направени различни поправки: зачерквания, прибавяне на
текст, поправяне на текст, заличаване на текст и пр., без изрична уговорка от
издателите, че това е извършено по общо съгласие, възниква несигурност относно
действителната им воля. Не става ясно кога те са подписали документа – след
нанасянето на поправките или преди това, респективно дали са съгласни с тях или
не. Това е фактически въпрос за автентичността на документа, обуславящ неговата
доказателствена сила, който следва да бъде решен от съда. Неговото вътрешно
убеждение се формира въз основа на всички доказателства по делото, включително
и твърденията на страните. В разглеждания случай ответникът не е оспорил
съществуването на първообразния документ /оригинала/ на Приложение № 1 от
01.03.2015 г., не е изложил твърдения, че в него са налице външни недостатъци
или че съдържанието на препис-извлечението не съответства на това на оригинала
в частта му, която се отнася до ред 1101, респективно не е направил и искане по
чл. 183, изр. 1 ГПК – за представянето му, респ. на официално заверен препис от
него. В този смисъл няма основание да бъде напълно отречена или занижена
доказателствената стойност на представения по делото препис-извлечение от
Приложение № 1 от 01.12.2016 г., с характер на допълнително споразумение към
договора за цесия, който по своето правно естество е частен документ – чл. 180 ГПК, както е приел СРС. Този извод на първоинстанционния съд почива и на мотива,
че липсва идентичност между прехвърлените вземания и претендираните такива. Според
чл. 99, ал. 2 ЗЗД и уговореното в чл. 2. 3 от рамковия договор за цесия обаче всяко
едно от прехвърлените вземания включва всички непогасени задължения, ведно с
привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително и с
изтеклите лихви, определени към датата на подписване на съответното Приложение
№ 1 – в частност 01.12.2016 г., а ищецът претендира обезщетение за забава в
размер на законната лихва до датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК – 27.02.2018 г. Настоящият
състав намира, че съдържащите се данни в Приложението покриват предвидения
минимум в рамковия договор между страните. Не са наведени твърдения дали
документът /Приложение № 1/ е съставен според изискванията на закона, но както
беше посочено липсват оспорвания по отношение на истинността му, включително и
касателно неговата автентичност. Освен това всяка от приложените страници е
подписана от представители на страните по рамковия договор. Това извлечение
съдържа данните, относими към настоящия правен спор и при липсва на нарочни
оспорвания, настоящият въззивен състав намира, че е годно да установи наличие
на валидно сключен договор за цесия по отношение на вземанията „Изи Асет
Мениджмънт“ АД срещу В.Р.Х. в полза на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД.
Съдът намира още, че съобщаването на
процесната цесия е извършено с връчването на ответника на исковата молба и
приложенията към нея. Съобщението е едностранно изявление, с което длъжникът се
известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено на нов кредитор. То е
неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от стария кредитор
/цедента/ – чл. 99, ал. 3 ЗЗД. С оглед принципа на свободата на договарянето
/чл. 9 ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за
извършване на уведомлението за цесията – това упълномощаване не противоречи на
целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 ЗЗД. Получаването от длъжника на
уведомлението за извършената цесия в хода на исковото производство е факт,
който е от значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен
при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК
/виж Тълкувателно решение № 142-7 от 11.11.1954, г., ОСГК, както и Решение №
123 от 24.06.2009 г. на ВКС по т. д. № 12/2009 г., ІІ т. о., ТК, Решение № 137
от 02.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5759/2014 г., ІІІ г. о., ГК, Решение № 156
от 30.11.2015 г. на ВКС по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., ТК и Решение № 78 от
09.07.2014 г. на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., ІІ т. о., ТК, постановени по реда
на чл. 290 ГПК /.
Този извод не се променя от обстоятелството,
че в случая ответната страна е представлява от особен представител, назначен по
реда на чл. 47, ал. 6 ГПК. Смисълът на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД е максимално да бъде охранен интересът на длъжника и
да не се дава възможност на кредитора да злоупотребява с правата, които
получава чрез договора за цесия. В конкретния случай кредиторът двукратно е
направил опит да изпрати уведомление за сключения договор за цесия лично до
длъжника, като дори се съдържат данни, че при вторият опит В.Р.Х. не е пожелала
да получи пратката си. Ако кредиторът беше решил да уведоми ответницата за
извършената цесия с нотариална покана и тя не е намерена на посочения от нея
адрес при сключването на договора, нотариусът ще приложи разпоредбата на чл. 50 ЗННД вр.47, ал. 1-5 ГПК, уведомлението за извършената цесия щеше да се
счита за редовно връчено, без реално да е достигнало до знанието на длъжника. В
съдебното производство е осъществена именно горната процедура – призоваването е
по реда на чл.47 от ГПК, но е направено нещо повече - назначен е особен представител.
Да се приеме в този случай, че длъжникът не е надлежно уведомен за извършената
цесия, означава, че му се дава възможност да черпи права от собственото си
неправомерно поведение, а кредиторът се поставя в невъзможност да реализира
вземането си в рамките на исковото производство, което противоречи на принципа
за равенство на страните пред закона, закрепен в чл. 9 ГПК. Ето защо и настоящият състав поддържа разбирането, че
особен представител, назначен от съда за охраняване правата на длъжника в
граждански процес, провеждан по общия ред, действащ в защита на интересите на
ответника под прекия надзор на съда, може надлежно да получава материалноправни
изявления от ищеца, свързани със съществуващото между страните правоотношение,
в това число и уведомление за извършена цесия, като единственото ограничение за
особения представител е да не извършва действия на разпореждане с предмета на
делото. Поради изложеното по-горе съдът приема, че с връчване на исковата молба
и приложените към нея книжа, макар и на особен представител, длъжникът следва
да се счита за уведомен за извършената цесия / аргументи в в този смисъл се
съдържат в Определение № 72/05.02.2021 г. по т.д. 1188/2020 г. по описа на ВКС,
I т.о., Решение №198/18.01.19г. по т. д. № 193/18г. по описа на ВКС, I
т.о., Решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. по описа на ВКС, І т.
о., Решение № 6/04.04.2019 г. по т. д. № 917/2018 г. по описа на ВКС, І т. о./.
По изложените съображения настоящият състав
достига до извода, че от представените по делото доказателства се установява
валидно сключен договор за цесия, по силата на който цедентът заемател „Изи
Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлил на „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД вземанията
спрямо заемателката В.Р.Х., за което тя е надлежно уведомена чрез връчване на
исковата молба молба и приложенията към нея на назначения ѝ от
първоинстанционния съд по реда на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител.
Следващият спорен по делото въпрос е
относно съществуването на прехвърлените в полза на цесионера вземания.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и сл. ЗПКр
„договорът за потребителски кредит“ е писмен договор с конкретни реквизити, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено плащане,
лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Страни по договора
за потребителски кредит са „потребителят“ и „кредиторът“, като „потребител“ е
всяко физическо лице, което е страна по договор за потребителски кредит и не
действа в рамките на своята професионална или търговска дейност, а „кредитор“ е
всяко физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в
рамките на своята професионална или търговска дейност.
От събраните по делото писмени доказателства
се установява, че на 29.01.2016 г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД – заемодател
и ответницата В.Р.Х. - заемател е възникнало валидно правоотношение по договор
за потребителски кредит, по силата на което заемодателят се е задължил и е
предоставил на заемателя потребителски кредит от 600 лв. срещу задължение на
кредитополучателя да върне сумата за срок от 5 месеца, да плати договорна
възнаградителна лихва от 40% годишно, която за срока на договора е 61, 30 лв.,
платима за същия период, всяка една от вноските е от по 132, 26 лв., при
годишен процент на разходите от 49, 01 %., който не включва неустойки за
неизпълнение, такси за извънсъдебно събиране на суми, лихви за забава.
Договорът носи подпис на страните по делото и съдържа задължителните реквизити
по Закона за
потребителския кредит (ЗПКр), не нарушава императивните правила на чл. 10, чл. 11 и чл. 12 от ЗПК, посочените съглашения не противоречат на добрите нрави,
клаузите не заобикалят закона и не са неравноправни. По делото не е установено
годишната лихва и годишния процент на разходите да са различни от тези,
посочени в договора. Размерът на уговорената възнаградителна лихва и на
годишния процент на разходите не надхвърля максимално допустимия размер по ЗПКр.
Този размер не противоречи на добрите нрави, клаузите не представляват уговорка
във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Този извод се обосновава при съобразяване на
обстоятелството, че кредитът е необезпечен, както и със спецификата на
дейността на небанковите институции, различията при набирането на средства,
които да се предоставят като кредит в сравнение с банките.
Ето защо въззивният съд приема, че по делото
е установено валидно възникнало вземане на „Изи Асет Мениджмънт“ към В.Р.Х. за
заплащане на главницата от 600 лв. и на възнаградителна лихва от 61, 30 лв. за
5 месеца, на 5 равни погасителни вноски – всяка в размер на 132, 26 лв.,
падежът на всяка от които е настъпил преди подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, поради което същите са били изискуеми.
Ищецът по делото твърди, че във връзка със
сключения договор заемателката В. Р.Х. е погасила сумата от 123 лв., като
настоящият състав приема че с тази сума е погасено частично и съразмерно задължението
за главница и за възнаградителна лихва съгласно правилото н.чл. 76 ЗЗД и
дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в Тълкувателно
решение № 3 от
27.03.2019 г. т. д. № 3/2017 г., ОСГТК на ВКС. Според ищеца „А.з.с.на в.“ ЕАД
тази сума следва да бъде отнесена не само към задължението за главница и
възнаградителна лихва, а и към вземанията за неустойка за неизпълнение и такса
разходи и по този начин е редуцирал задълженията на заемателката. Съдът обаче
приема, че клаузите по договора, уговарящи дължимостта на неустойката по чл. 4
от договора и на таксата по чл. 8 от договора са нищожни, доколкото за тяхната
валидност следи служебно, поради което и отнасянето на част от платени суми за
погасяване на същите е незаконосъобразно извършено. Неустойката така, както е
договорена, не съответства на типичните обезщетителна, обезпечителна и
санкционна функции. В случая е предвидена неустойка за неизпълнение на задължението
за осигуряване на обезпечение чрез договор за поръчителство с физическо лице,
което да отговаря на специални условия или банкова гаранция. Неизпълнението на
това задължение би могло да доведе до затруднения при събиране на вземанията по
договора за заем и от там до претърпяване на вреди. Характерът и размерът на
тези вреди са определящи при преценката за валидността на клаузата за неустойка
с оглед на типичните й функции по чл. 92 от ЗЗД. Не са наведени обаче никакви твърдения и не са ангажирани
доказателства, от които да може да обоснове извод за съответствие на уговорения
размер на неустойката от 364 лв. с тези вреди, поради което така уговорена
същата излиза извън присъщите ѝ функции и е нищожна. Отделно, в случая
вземането за неустойка е уговорено с договор за потребителски кредит и
императивните разпоредби на чл. 143 от Закона
за защита на потребителите намират приложение.
Клаузата в договора, с която е предвидено потребителят да дължи неустойка на
заемодателя при неосигуряване на обезпечение е уговорена във вреда на длъжника
и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Кредиторът е длъжен да направи преценка на възможността на
кредитополучателя да върне кредита, съответно да даде надлежно обезпечение на
предоставения му кредит. Предвиждането на санкция за потребителя, ако не намери
поръчители и то които да отговарят на конкретни условия или не осигури банкова
гаранция, всъщност цели освобождаване на кредитодателя от изпълнение на
задължението по чл. 8 от Директива
2008/48 и прехвърляне на същото в
отговорност на потребителя. Директивата поставя в тежест на кредитодателя да
проучи предварително финансовото състояние на потребителя, да изиска
обезпечение на задълженията по договора за кредит най-късно към сключването му
и така да постигне целта на съображение 26 от Директивата да не се допуска
предоставяне на кредити без предварителна оценка на кредитоспособността.
Прехвърлянето на неблагоприятните последиците от неизпълнение на това
задължение на кредитодателя в патримониума на потребителя е неравноправна
клауза, водеща до значително неравновесие между правата на търговеца и
потребителя, тази клауза противоречи на типичните за неустойката санкционна,
обезщетителна и обезпечителна функция, поради
което и правилно районният съд е приел, че тя е нищожна, макар и този извод да
не е обусловил решението му по същество на спора.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП намира
приложение и при уговорките относно разходите и таксите за извънсъдебно
събиране на просрочени задължения /чл. 8 от договора за паричен заем/, в тази
връзка приложение намират и разпоредбите на чл. 10а и чл. 33, ал. 2 ЗПКр.
Съгласно последните кредиторът може да събира от потребителя такси и комисионни
за допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, но не може
да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и
управление на кредита, а при забава на потребителя кредиторът има право само на
лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, която не може да
надвишава законната лихва. Това са императивни правни норми, за които съдът
следи служебно и нарушението им с клаузи от договор води до нищожността на тези
клаузи поради нарушение на закона. В случая съдът приема, че уговорените такси
за събиране на просрочени задължения не са за допълнителни услуги по договора
за кредит. Извънсъдебното събиране на задълженията изобщо не е услуга, която се
предоставя на потребителя. Това е дейност, извършвана от кредитодателя в негов
интерес и за охраняване на неговите интереси, която дейност е свързана с
управлението на кредита, следователно уговарянето на тези такси е в нарушение
на чл. 10а и чл. 33 ЗПКр. Това е така,
защото основанието на тези разходи и такси е забавата на изпълнението на
задължения на потребителя, а законодателят изрично е ограничил възможните
неблагоприятни последици при такива хипотези за потребителя /чл. 33 ЗПКр/. При
забава на изпълнение на задължения е възможно за потребителя да възникне само
задължение за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за
забава. В случая претенцията е с основание "забава", но не е за
законна лихва за забава, а за направени разходи и такси за извънсъдебно
събиране на просрочени задължения, уговорено по съглашение по договор за
потребителски кредит. Поради изложеното клаузите по договора за потребителския
кредит, съдържащи се в чл. 8, уговарящи при забава в изпълнение на задълженията
на потребител по договор за потребителски кредит кредитополучателят да дължи
плащане на такси и разходи за извънсъдебно събиране на просрочени задължения
противоречат на императивните разпоредби на чл. 10а и на чл. 33 от ЗПК и са нищожни.
По изложените съображения настоящият състав
достига до извода, че с оглед направеното извънсъдебно погасяване на
задълженията по договора за паричен заем от 29.01.2016 г. в размер на 123 лв.-
без да е посочено кога е извършено това плащане и без заемателката да е
уточнила каква част от задълженията си погасява с него, съгласно правилото на
чл. 76, ал. 2 ЗЗД съразмерно частично следва да бъдат погасени вземанията за
договорна лихва по сключения договор за паричен заем от 29.01.2016 г. за сумата
от 11, 40 лв. и вземането за главница за сумата от 111, 60 лв. Следователно останали
непогасени суми от заемателката В.Р.Х. по сключения договор за потребителски
кредит са 488, 40 лв. – главница и 49, 90 лв. – договорна лихва. Доколкото
искът за договорна лихва е предявен до размера на 41, 30 лв. и с оглед
диспозитивното начало, същият следва да бъде уважен до този размер.
В чл. 8, ал. 2 от сключения договор
за паричен заем № 2481996 от 29.01.2016 г. е уговорено, че при забава в
плащането на някоя от погасителните вноски, заемателката дължи на заемодателя
законна лихва върху забавените вноски за всеки ден забава. С оглед установеното
неизпълнение на задължението за плащане на погасителни вноски, съдът приема, че ответницата е изпаднала в забава по
отношение на всяка вноска на падежа й, като по отношение на размера на първата
следва да бъде съобразено погасяването на сумата от общо 123 лв., доколкото не
е посочено кога е направено това плащане, а тази вноска е най-обременителна за
страната. Искът с правно основание
чл. 422 ГПК във вр. 86, ал. 1 ЗЗД е доказан по своето основание и В.Р.Х. дължи
обезщетение за забава, чийто общ размер, изчислен съгласно правилото на чл. 162 ГПК посредством компютърна
програма, с която съдът разполага, е равен на сумата от 98, 29 лв. Поради изложеното изводът,
че претенцията на ищеца за признаване на установено, че ответникът му дължи
мораторна лихва е основателна и следва да бъде уважена до посочения размер.
С
оглед установеното по делото прехвърляне на вземанията, които заемателят „Изи
Асет Мениджмънт“ АД притежава спрямо В.Р.Х., по силата на валидно сключен
договор за цесия, то следва да бъде направено заключението, че цесионерът се
легитимира като кредитор спрямо длъжницата и за него е възникнало валидно
вземане за следните суми: 488, 40 лв. – главница, 41, 30 лв. – договорна лихва
и 98, 29 лв. – лихва за забава от настъпването на падежа на всяка погасителн.вноска
до подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК. След като по отношение на част от претендираните
вземания се установи, че се основат на нищожни клаузи по сключения договор за
заем, то същите не са възникнали в полза на „Изи Асет Мениджмънт България“ АД и
няма как да бъдат прехвърлени на цесионера „А.з.с.на в.“ ЕАД.
С оглед гореизложеното съдът приема, че
решението на Софийски районен съд следва да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени
исковете за следните суми: 488, 40 лв. – главница, 49, 90 лв. – договорна лихва
и 99, 28 лв. - лихва за забава върху всяка неплатена погасителна вноска по
договора от падежа ѝ до 27.02.2018 г. В останалата част решението на първоинстанционния
съд по същество е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските:
При този изход на спора и на основание чл.
78, ал. 3 ГПК „Агенция за събиране на вземанията“ ЕАД - ищец в
първоинстанционното производство и въззивник в настоящото производство има
право на разноски с оглед уважената част на претенцията си, включително и в
заповедното производство.
Пред заповедния съд „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД е направило разноски в размер на 75 лв. /25 лв. – държавна
такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение/ и с оглед изхода на
производството такива му се дължат в размер на 45, 24 лв.
Пред първоинстанционния съд „Агенция за
събиране на вземанията“ ЕАД е претендирало разноски в размер на 875 лв./175 лв.
– държавна такса, 350 лв. – юрисконсултско възнаграждение и 350 лв. –
възнаграждение за особен представител/. Настоящият състав намира, че
юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определено по правилата на чл.
78, ал. 8 ГПК във вр. чл. 37 от Закона за правната помощ вр. чл. 25, ал. 1 от
Наредбата за изплащането на правната помощ в размер на 100 лв., доколкото
делото не се отличава с правна и фактическа сложност, проведено е едно съдебно
заседание, в което представител на ищеца не се е явил и не са събирани други
доказателства освен приложените към исковата молба. Поради което и претенцията
за разноски на ищеца следва да бъде редуцирана до сумата от 625 лв. и с оглед
изхода на производството същата следва да бъде уважена до размера от 377 лв.
Пред въззивния съд съд „Агенция за събиране
на вземанията“ ЕАД е претендирало разноски, но не е представило списък.
Настоящият състав намира, че разноските на въззивника са в общ размер на 575
лв., включващи 125 лв. – държавна такса, 100 лв. – юрисконсултско
възнаграждение и 350 лв. – възнаграждение за особен представител.
Съображенията, обуславящи определяне на юрисконсултско възнаграждение в
посочения размер са идентични с изложените по-горе, още повече, че пред СГС не
са събирани доказателства. С оглед изхода н.производството в полза на
въззивника следва да бъде присъдена сумата от 346, 84 лв.
Въззиваемата страна и ответник в
първоинстанционното производство В.Р.Х. е представлявана от особен представител
и няма право на разноски.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение № 165005/13.07.2019 г.
постановено по гр.д. № 56732 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, 74
с-в в частта, с която са
отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените искове с правно
основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване на установено, че В.Р.Х. с ЕГН *********** и адрес *** дължи н.
„А.з.с.на в.“ ЕАД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***,
офис сграда „*******, офис № 4 сумата от 488, 40 лв., представляваща
незаплатена главница по договор за паричен заем № 2481996/29.01.2016 г. и на
основание договор за цесия от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва върху
главницата от датата на заявлението по чл. 410 ГК – 27.02.2018 г до
окончателното изплащане на сумата, сумата от 41, 30 лв. – договорна
лихва за периода от 28.02.2016 г. до 27.06.2016 г. и сумата от 99, 28 лв.
- обезщетение за забава върху всяка от погасителните вноски от настъпване на
падежа ѝ за периода от 29.02.2016 г. до 27.02.2018 г., за които вземания
е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 13200/2018 г. на
СРС, II ГО, 74 с-в, КАТО
ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание
чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че В.Р.Х.
с ЕГН *********** и адрес *** дължи на „Агенция за събиране на
вземанията“ ЕАД с ЕИК *******, със седалище и адрес на управление ***, офис
сграда „*******, офис № 4 следните суми: 488, 40 лв. - незаплатена
главница по договор за паричен заем № 2481996/29.01.2016 г. и на основание
договор за цесия от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва върху главницата
от датата на заявлението по чл. 410 ГК – 27.02.2018 г до окончателното
изплащане на сумата, 41, 30 лв. – договорна лихва за периода от
28.02.2016 г. до 27.06.2016 г. и 99, 28 лв. - обезщетение за забава върху
всяка от главниците за периода от 29.02.2016 г. до 27.02.2018 г., за които
вземания е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
13200/2018 г. на СРС, II ГО, 74 с-в.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 165005/13.07.2019 г.
постановено по гр.д. № 56732 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, 74
с-в в останалата част.
ОСЪЖДА В.Р.Х. с ЕГН *********** и адрес *** да заплати на Агенция
за събиране на вземанията“ ЕАД с ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление ***, офис сграда „*******, офис № 4 сумата от 45, 24 лв. – разноски в заповедното производство, 377 лв. –
разноски пред Софийски районен съд и 346, 84 лв. – разноски пред Софийски
градски съд.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.